„700 метра под земята” от Джак дю Брул

От  |  0 коментара

Какво е носила при последния си полет на борда на своя самолет Амелия Еърхарт? Филип Мърсър, геолог авантюрист, се спуска на седемстотин метра под повърхността в Лейстърската мина в Минесота. Той иска да се види със своя стар приятел и учител Ейбрахам Джейкъбс, който е с група учени в най-дълбоката част на мината за сензационно изследване. Но докато се приближава, Мърсър чува с изумление автоматична стрелба… Когато стига там, открива, че Ейб Джейкъбс и целият му екип са брутално избити – и започва да търси не само отговорите, но и възмездие. Мърсър се впуска в преследване на убийците на своя учител, както и в издирване на невероятно редки и могъщи кристали, наричани Повелители на светкавиците, за които се смята, че са били на борда на самолета на Амелия Еърхарт, когато е изчезнал на 2 юли 1937 г.

Пролог

Лаи, Папуа, Нова Гвинея

1 юли 1937

Лежеше на леглото в долнопробен хотел в покрайнините на джунглата на края на света. На вратата се почука.

– Кой е? – попита тя с пресипнал от недоспиване глас.

– Госпожице Еърхарт? – каза напрегнат мъжки глас.

Беше съпруга на издателския магнат Джордж Пътнам от шест години, но вече бе свикнала с факта, че завинаги ще си остане АмелияЕърхарт, дръзновен американски пилот.

– Да? – В гласа й се долавяше леко раздразнение.

– БъртХувър ви праща телеграма и казва, че трябва да се срещна с вас. Аз съм Майк Дилман.

Отне й няколко секунди да подреди имената. Беше получила десетки телеграми след пристигането си в Австралия, повечето от Джордж, но имаше и други, от почитатели, които й пожелаваха успехи. Телеграмата, която спомена непознатият, я бе озадачила.

– Момент – каза Амелия и се надигна от леглото.

Вдигна тънкия халат, прозирен и лек, една от малкото женствени дрехи, които бе взела за околосветския полет. Наметна го и погледна отражението си в малкото огледало на сребристата лунна светлина, която се процеждаше през единствения прозорец на хотелската стая. Не смяташе, че в този момент прилича кой знае колко на дръзновената американска въздухоплавателка, но нямаше почти нищо, което би могла да направи по въпроса.

Отвори тиковата врата – реликва, измъкната от потънал параход – и се изправи пред Майк Дилман, който изглеждаше сякаш току-що е изпълзял от гроба. Косата му беше сплъстена и полепнала върху покрития с изопната кожа череп. Очите му бяха хлътнали дълбоко в тъмните посинели орбити и макар че вероятно бе към петдесетте, кожата му бе увиснала като на дваж по-възрастен човек. Не можеше да си представи при какви обстоятелства този нещастник и БъртХувър биха могли да се озоват в обща компания, но въпреки това Бърт бе гарантирал за този надигнал се от смъртен одър непознат и я бе помолил да направи услуга и на двамата. Би пренебрегнала тази молба, ако идваше от някой не толкова важен човек, и сега, когато видя Дилман, пак се изкуши да го направи.

– Не разполагаме с много време, госпожице Еърхарт – каза Дилман и се закашля. Опита се да овладее пресекливото подскачане на гърдите си, като опря на устните си ръкава на износената си риза. Когато свали ръка, на ръкава му се видя тъмночервено петно кръв, още кръв бе полепнала по устните му.

Тя го погледна загрижено.

– Какво ви е?

– Каквото и да е – той махна с ръка, – сега няма значение. Ще бъдете ли така добра да се облечете и да ме отведете при вашия самолет?

Все още разколебана и малко изплашена, ала същевременно и заинтригувана, тя кимна.

– Почакайте ме за минутка.

Остави Дилман в коридора, обу брич за езда и нахлузи високите до глезените пилотски обувки. Бяха изработени по поръчка, подарък от Джордж, както и почти цялото стремително съществуване, което тя наричаше свой живот. Не беше тайна, че той използва славата й на пилот, за да повишава тиражите на своите вестници, а тя използва парите, които й дава, за налудничавите си експедиции и за да задоволява страстта си към летене. Последната несъмнено я бе завладяла изцяло, като опасна заразна болест, носеща й странно удовлетворение. Дали една от дефинициите на пристрастеността не беше непреодолимото желание да вършиш нещо, за което знаеш, че е грешно, опасно или неморално? Защото точно така се чувстваше в пилотската кабина. Би трябвало да си стои у дома и да се грижи за семейството си, а не да е на другия край на света, опитвайки се да е първият човек – не само първата жена, а първият човек, заел се да обиколи света със самолет в близост до екватора! Тя бе вторият пилот, прелетял сам Атлантика, но в учебниците щеше да остане като първата жена, която го е направила, сякаш полът имаше нещо общо с умението да се управлява самолет. Какво пък, този път щеше да спечели и двете титли и щеше да се погрижи в заглавията да не става дума само за пола й.

Облече над сутиена риза, която все още не бе изсъхнала напълно след прането. Сякаш нечии неумели влажни ръце я докосваха по гърдите.

Дилман се бе подпрял на стената, полузаспал на крак, и се стресна, когато тя отвори вратата. Той се опита да потисне поредния пристъп на кашлица.

– Зная, че това място изглежда доста затънтено, но тук също имат доктор – каза Амелия.

– Не – отвърна разчорленият мъж. – Ще се оправя.

Тя поклати глава и го поведе надолу по стълбите и през смълчаното фоайе на хотел „Сесилия“. В съседния бар все още имаше неколцина пиячи, но никой не им обърна внимание.

Излязоха в озарената от лунна светлина нощ. Хотелът бе разположен на крайбрежната улица на малкото заспало рибарско селище. Еърхарт тръгна на север, към летищната площадка, която изглеждаше сякаш изрязана от джунглата от Гвинейските авио­линии. Бяха вдигнали и хангар. Беше достатъчно късно и всички прозорци бяха тъмни. Откъм близкия бряг се чуваше плясък на вълни.

– Първо трябва да идем до моята лодка – каза Дилман, изпревари я и я поведе към една самотна лодка на двеста крачки източно от хотела.

Беше десетметрова, едномачтова, с потъмняла палуба и олюпена надстройка. Изглеждаше също толкова разнебитена, колкото и мъжът, който бе до­плавал с нея. Палубата бе цялата на петна, корпусът изглеждаше така, сякаш е приютил всяка черупка и дървесен червей от южните морета. Амелия нямаше представа откъде е дошла, но не би се доверила на това корито дори за да я прекара през лагуната.

– По-смел сте, отколкото изглеждате, господин Дилман.

Той я погледна навъсено, очевидно несхванал шегата.

– Трябва да ми помогнете за сандъка.

Едва сега Амелия забеляза обкования сандък, сложен на палубата до щурвала. Беше очукан и нащърбен, с отдавна олющена боя. На места се виждаха петна от обгоряло, сякаш е бил спасен от огън. Беше напълно в тон както с платноходката, така и с нейния собственик.

– Това ли е, което Бърт иска да взема до Хавай?

– Да. Когато кацнете, ще ви чака представител на флота и ще вземе сандъка.

– Мога да го откарам чак до Оукланд.

– Не. Когато кацнете там, ще има твърде много хора. В Хонолулу тълпата може да се овладее по-лесно. Освен това този сандък трябва да попадне колкото се може по-скоро в сигурни ръце. Той привлича светкавици, госпожице Еърхарт. Изолирах го, доколкото ми бе по силите, но трябва да избягвате електрически бури.

– Няма проблем за това – увери го тя, докато стъпваше след него на борда. – Правя го още откакто напуснах Щатите през май. Какво има в сандъка?

– Геоложки образци.

Наведоха се да вдигнат сандъка.

– Божичко, това почти надхвърля способностите ми!

– Тежи точно шейсет и четири фунта – отбеляза Дилман навъсено, тъй като сандъкът бе негов неизменен спътник, както и омразно бреме вече от почти цял месец. И през цялото това време беше бягал от тъмните сили, желаещи да сложат ръка върху съдържанието на сандъка. – Ще можете ли да го вместите сред багажа си?

Гласът му бе умоляващ, очите му – изплашени. В този момент тя осъзна, че отговорността за пренасянето на сандъка – от мястото, откъдето бе започнало това тайнствено плаване – е най-вероятната причина за измъчения вид на този човек. Когато бе потеглил на път Майк Дилман вероятно беше бил цъфтящ от здраве мъж, от когото сега бе останала само една сбръчкана обвивка. Амелия виждаше, че той няма повече сили, за да продължи, и че тя е последната му надежда да предаде съдържанието на сандъка на щатския флот. Бъртй бе писал в телеграмата, че въпросът е от жизненоважно значение за националната сигурност, но тъкмо фактът, че този човек се бе пожертвал, а не патриотичният призив, я бе убедил да изпълни тази задача.

– Ще измислим нещо. И без това съм поне с три килограма по-лека, откакто поехме на път. Няма да е трудно да се справим.

Пренесоха сандъка през кея, прекосиха спящото селце и доближиха металните врати на хангара в покрайнините на дивата джунгла. Нейният „Локхийд-Електра“ светеше като сребриста акула дори на бледата светлина на звездите и сиянието на ниската луна. Носът му бе щръкнал нагоре под ъгъл, който го караше да прилича на душещо куче. Мощните радиал­ни двигатели бяха скрити в обтекатели под крилете и изглеждаха достатъчно големи, за да задвижат тежък бомбардировач. Тя обичаше този самолет както никой друг и все още изпитваше вина, задето го бе повредила миналата пролет в Хавай при първия си опит за околосветско въздухоплаване.

Дилман взе фенера и й помогна да извади разни неща от багажния отсек в носовата част на самолета. Някои от нещата вътре можеше да зареже тук, други, като подписаните сувенирни плакати, би могла да премести в пилотската кабина, която деляха с Фред Нунън.

Отне им около половин час. Дилман я изпрати до хотела, ръкува се с нея, благодари й и й пожела приятно пътуване. После потъна в мрака и нощта го погълна.

Амелия бе завладяна от странното усещане за суеверен страх, не заради себе си, а за безопасността на Дилман. Беше почти сигурна, че той скоро ще умре. Разтърси глава, за да се отърси от това усещане.

– Мислех, че си се прибрала в стаята си – каза Фред Нунън, нейният щурман. Тъкмо излизаше от бара и отиваше да си легне.

Амелия го погледна. Фред имаше репутацията на сериозен пияч, но тя не виждаше никакви признаци да се е натряскал преди последния и най-опасен етап от пътуването им. Очите му не бяха кръвясали, не се олюляваше и не заваляше думите.

– Не можах да заспя – отвърна тя. – Помислих си, че една разходка ще помогне.

Нунън се засмя.

– Притеснения заради утрешния етап?

Тя се усмихна.

– Нямам причини да се притеснявам. Това ще е като да вдигнеш хвърчило. Ти си този, дето трябва да намери остров Хауланд, прашинка насред безкрайния Пасифик.

– Фасулска работа – увери я той и намигна закачливо.

Това наистина щеше да е изпитание за всеки щурман, от който се очакваше да определя точния маршрут. Остров Хауланд, на около две хиляди и петстотин мили от тях, беше коралов атол, захвърлен в едно от най-необитаемите ъгълчета на планетата. Отклонение дори само с десета от градуса би означавало да летят, докато им свърши горивото, и после да загинат сред океанските вълни. Животът им бе буквално в техните ръце – от мига, когато излетят.

Изкачиха се заедно по стълбите и Фред я изпрати до стаята й. Тя се съблече в тъмнината, легна и провери дали мрежата против комари обгръща плътно леглото. Сънят не идваше. Амелия се въртя дълго в мрака и най-сетне заспа. Не сънува, че лети, а че се бори с ужасяващ щорм в разнебитената платноходка на Майк Дилман. Той беше с нея, но мълчеше, докато вълна след вълна прехвърляше борда и се стоварваше върху каютата.

Събуди се стресната, когато в съня поредните бур­ни вълни окъпаха нея и Дилман, но след като избърса очи от лепкавата солена вода измършавелият мъж бе изчезнал.

Дишаше тежко, опитваше се да овладее туптенето на сърцето си.

Даваше си сметка за усилията, които й предстоеше да положи, и си повтаряше, че трябва да се опита да събере още малко сили, преди да се е съмнало.

Спа още два часа и се събуди по изгрев. Зашляпа боса към банята и се помъчи да си придаде приемлив външен вид преди да се облече и да слезе долу, където Фред закусваше с Джеймс Колопи, местния директор на австралийската агенция за граждански полети.

Поздрави и двамата и поръча чай и пържени яйца на госпожа Стюарт, милата съдържателка на хотела.

– Денят изглежда подходящ да се твори история, госпожице Еърхарт – каза Колопи с мелодичния си австралийски акцент.

– Дано. А ти какво ще кажеш, Фред?

– Синоптичните прогнози са добри. Крайбрежната охрана е разположила шхуната „Итаска“ край бреговете на Хауланд, за да осигурява насочване на радиосигнала, така че днес май наистина ще е ден да се кове история.

След два часа гледаха как хората от Гвинейските авиолинии изтикват напълно заредената „Електра“ от хангара. Обшивката на самолета лъщеше ярко на светлината на слънцето. Резервоарите бяха напълнени с над хиляда галона гориво, много повече, отколкото щяха да са им нужни за осемнайсетчасовия полет дори с насрещния вятър, който очакваха. Пилотът и щурманът отскочиха за последен път до тоалетната непосредствено до канцеларията на компанията и се качиха на самолета. Вратата му бе изолирана за подобряване на аеродинамиката и трябваше да се промушат през люка на покрива, над кабината и зад антената. Фред се спусна пръв и се настани в щурманското кресло. Амелия помаха за последен път на двайсетината изпращачи, скупчили се край затревената площадка, и се отпусна в пилотското кресло.

След минута двата мотора вече бръмчаха равномерно и пропелерите се завъртяха със скорост, която ги превръщаше в размазани петна. Беше десет часът местно време и посред нощ по Гринуич. Тя почака, докато Фред й даде сигнал, че е готов с хронометъра, и подаде повече газ. Отначало претовареният самолет се размърда неохотно, но бързо набра скорост. Макар че площадката бе затревена, се плъзгаха като по мек килим. Самолетът продължи да ускорява и когато стигна мястото, където площадката се пресичаше с пътя, подскочи във въздуха.

Полетяха толкова ниско над водата, че пропелерите оставяха зад тях пенести дири. Бавно и с търпение, надхвърлящо нейните трийсет и девет години, лейди Линди издигна самолета до предварително набелязаната височина от две хиляди и четиристотин метра.

На десет мили от брега, когато самолетът все още се бореше с хватката на гравитацията, Амелия зърна пушек, който се вдигаше над океана под тях. Взе бинокъла и го фокусира. Видя горящ кораб – по-скоро платноходка, от която тъкмо се отдалечаваше друга, по-голяма. Не й трябваше особен полет на въображението, за да осъзнае, че горящата платноходка е на Майк Дилман и че изплашеният до смърт мъж вероятно е мъртъв. Изглежда, някой ужасно искаше да се докопа до образците, които Дилманй бе поверил – и бе заплатил за това не с долари и центове, а с живота си.

Амелия се поколеба. От една страна, искаше да завие обратно и да съобщи за това, което бе видяла, но разследването щеше да отнеме дни, дори седмици, а военните очакваха този сандък. Известно време обсъжда възможностите наум, но после осъзна, че се намира достатъчно далече от горящата платноходка, за да може да предприеме нещо. Чувстваше се малко гузна заради нерешителността си, но после си каза, че вероятно Дилман е искал точно това. Истината бе, че над всичко стоеше желанието й най-сетне да завърши околосветския си полет.

Фред беше в дъното на кабината, откъдето можеше да наблюдава звездите и слънцето през специално прозорче. Така и не разбра какво е станало.

В различни моменти на полета Амелия снижаваше самолета до сто и петдесет метра, за да може Нунън да определи действителната им скорост и да я сравни с тази, която показваше скоростомерът в кабината. Всичко това бе необходимо, за да се определи местоположението им спрямо остров Хауланд, което с всеки час се скъсяваше със сто и петдесет мили.

След полунощ Фред засече посоката по звездите и изчисли позицията им. Начерта лека промяна на курса с огризания си молив и закачи бележката на жицата, която свързваше неговия пост със седалката на пилота. Това бе едно от нещата, които изненадваха хората, когато се приземяваха на различни летища по света – двамата не разменяха нито дума по време на целия полет. Всички комуникации се осъществяваха чрез предаване на бележки по жицата.

Изминаха няколко часа. Слънцето се издигаше. Всичко вървеше според плана – всичко, с изключение на това, че не успяваха да открият крайната цел. На два пъти Амелия се свърза със шхуната „Итаска“, но не успя да получи радионасочващ сигнал на предварително уговорената честота. Поиска да сменят честотата, но корабът не отговори.

Според приблизителната й преценка бяха подминали миниатюрния остров преди половин час. Все още долавяха откъслечни разговори, но не можеха да се свържат с кораба. Тя надраска бележка на Фред: питаше го какво да направят – дали да продължат напред, смятайки, че насрещният вятър ги е задържал и че островът е все още пред тях, или да обърнат обратно и да го потърсят в друга посока. Освен това написа, че имат гориво за около час полет.

Отговорът на Нунън се забави с няколко минути, но скоро жицата заскърца в макарата. Беше написал: „Не съм сбъркал. Хауланд е пред нас“.

Това й бе достатъчно. Продължиха напред, въпреки че откъслечните гласове от кораба на Бреговата охрана постепенно стихнаха и в ефира се възцари мълчание.

Амелия и Фред Нунън отлетяха към страниците на историята и се превърнаха в една от най-незабравимите легенди за смели авиатори. Еърхарт продължи да следва вярно посоката, указана от нейния щурман. От своя страна, Фред Нунън, навремето инструктор по навигация в ПанАм, я насочваше стриктно съгласно данните на уредите.

Това, което той не знаеше обаче, и което не би могъл да знае, бе, че неговите механични хронографи са под влиянието на електромагнитна сила. Без точно време координатите, засичани по слънцето и звездите, бяха поне на един градус встрани от действителните още след първия час на полета и грешката продължи да нараства през цялото пътуване. Радиосигналите, които уловиха от шхуната „Итаска“, бяха стигнали до тях по някаква странна прищявка на атмосферата. В действителност те въобще не се бяха доближили до остров Хауланд. И причината за всичко това се криеше в техния товар – този, което Майк Дилман бе нарекъл „геоложки образци“. Той излъчваше неуловимо електромагнитно поле, превърнало едно сравнително леко и интригуващо въздушно приключение в събитие с почти митични размери.

1.

Мина „Лейстър“, Минесота

Наши дни

За попадналия в капан миньор тъмнината е абсолютна. Тя е целият негов свят. Тя изпълва всяка цепнатина и вдлъбнатина на рухналия тунел. Тя е като лепкав допир върху кожата му, сякаш в него се притиска труп. Чернилката притежава тегло, сякаш го притиска все едно е облякъл плътно прилепнал водолазен костюм. И тежестта й се увеличава всеки път, когато си поема въздух, понеже мракът нахлува в дробовете му, смазва ги, кара го да се чувства като че ли поглъща топла течност, която не може да изкашля. Тя полепва по небцето и гърлото му като задушлива мазнина, упорита и пресищаща. Изпълва ушите му, запушва ги, така че дори когато крещи, звукът е само далечно ехо на детски хленч.

Чернотата. Тя е целият му свят и ако не дойде свое­временно помощ тя със сигурност ще започне да прониква в ума му, след като вече е покорила тялото.

На петдесет метра напред и на цял един свят отвъд Ханс Грубер, мълчаливият германец, комуто бе писнало от шегите, които другите си правеха с лошия му английски, се провираше внимателно между отломките от рухналата скала, покриващи пода на шахтата на триста метра под прерията на Средния запад. Носеше тежко работно облекло, изцапано с прахоляк и мърсотия. На гърба му бе пристегната кислородна бутилка, макар че той и групата му не бяха засекли наличие на отровни газове. Луминесцентната лампа на каската му изпращаше яркосин конус светлина към мрачното царство, през което вървеше.

Това, което затрудняваше придвижването още повече, бяха дългите метър и нещо стоманени подпори, някога поддържали рухналия таван. Имаше стотици, щръкнали сред отломките: запречваха тунела и всяка от тях сякаш се протягаше към дрехите му, оставяше болезнени охлузвания по кожата, като че ли го гонеха пръсти на скелет. Прахолякът от срутването се бе уталожил, но из въздуха все още се рееха прашинки. Самият въздух бе неподвижен – сигурен признак, че вентилацията не действа, поне в тази секция на мината. Още едно неприятно стечение на обстоятелствата.

Зад него останалите работеха усилено с криковете. Хората му бяха монтирали десетина повдигача, за да стабилизират увисналия над главите им таван и да го задържат поне докато приключат със спасителната операция, с ясното съзнание, че над тях има милиони тонове камънак.

Само преди три часа, в един инак съвсем нормален работен вторник, работна група бе пробивала отвори в тавана на тази секция и после бе използвала пневматични повдигачи, за да забива метални подпори дълбоко в надвисналата скала: създаваха нещо като стоманена мрежа, която да осигури хората, работещи под нея. Тази мина се славеше с опасните си скални масиви, но работата продължаваше тук от години и поне досега не бе имало фатален инцидент. Прилагаха се проверени техники и схеми за работа и всички ги изпълняваха стриктно, ала въпреки това Майката Природа невинаги се впечатляваше от подобни неща. С глухо протяжно стенание един близо двайсетметров участък от тавана, дебел поне метър и половина, бе рухнал. За късмет хората, следващи екипа с криковете, все още не бяха дошли да запълнят пробитите дупки, така че никой от тях не бе пострадал при срутването. Но от другата страна имаше миньори и Грубер и хората му трябваше да се доберат до тях.

Грубер беше водач на групата и на него се падаше честта да размахва тежащия десетина килограма стоманен прът и да го забива в тавана, за да провери за клатещи се късове и опасно надвиснали камъни. Сводът над главите им бе напукана скална маса, която можеше да рухне всеки момент. От време на време прътът откъртваше по някой отломък, който се стоварваше с грохот върху неравния под. Неведнъж камъните отскачаха към Грубер и му се налагаше да се отдръпва.

Беше горещо, работата бе мръсна, лицето му бе покрито с пот и полепнал прахоляк. Той спря и се обърна към човека, който го следваше.

Вторият спасител му кимна окуражаващо и вдиг­на пръст.

– Давай, Ханс.

И Ханс продължи напред. Навлизаха все по-навът­ре в срутения участък. Някъде там ги очакваха трима души. Шансовете да са премазани и дори убити не бяха никак малки, но винаги съществуваше възможност да са се намирали отвъд каменната лавина и сега да са невредими. Тъкмо в това се състоеше задачата на Грубер – да установи какво се е случило и да им окаже помощ, ако са живи. Надеждата за живот неведнъж бе помагала на хората да овладеят първичния страх от мрака и затвореното пространство и да тръгнат из неизследваните подземни лабиринти. Като войници зад вражеските линии, знаещи, че другарите им ги търсят, миньорите също се нуждаеха от вярата за спасение, за да издържат, докато дойде помощта.

Грубер забоде пръта в поредното съмнително място и предизвика още едно минисрутване. Няколко камъчета чукнаха по каската му и за няколко секунди въздухът се изпълни със задушлив прах. Грубер отвори вентила на бутилката и вдиша няколко пъти дълбоко през маската, преди да го затвори. Този въздух бе за хората, които трябваше да спаси, а не за негово улеснение. Продължи напред, изкатери една каменна купчина, провря се под тавана под надвисналите нащърбени камъни и се заизвива по корем нататък. Проходът отпред изглеждаше напълно запушен.

Досега не се бе налагало да отместват рухнали камъни, но явно им предстоеше да се заемат точно с това.

Грубер протегна ръце и изведнъж усети, че горните няколко отломки от преградата отпред се размест­ват. Запъна крака в тавана и натисна още по-силно с ръце, като с лопата на булдозер. Трябваше да напрегне всичките си сили, но най-сетне камъните поддадоха и се срутиха по отсрещния наклон.

Още докато се търкаляха надолу той чу нечий слаб вик за помощ.

Развълнуван, Грубер осъзна, че е стигнал края на срутването.

– Тук имаме един! – извика немецът и запълзя още по-бързо. Провря глава през отвора.

Светлината от каската му озари тунела нататък, който, изглежда, не беше рухнал. На двайсетина крачки напред зърна металния корпус на пневматичната машина, използвана от миньорите, за да пробиват отвори в тавана. Между нея и него лежеше един от пострадалите. Каската на миньора се бе изтърколила на няколко крачки встрани. Единият му крак, изглежда, бе затиснат.

Грубер се запровира още по-яростно. Скалата най-сетне го пусна и той се плъзна надолу по купчината натрошени камъни и запълзя към лежащия миньор. Над него таванът изглеждаше солиден.

– Всичко е наред – каза на пострадалия.

Миньорът беше в шок. Бе престоял твърде дълго в мрака и фенерът на Грубер го заслепяваше.

– Слава на бога – въздъхна мъжът. Грубер опря манерката си до устните му и пострадалият отпи жадно. Задави се и изплю част от водата.

– Дай да ти видя крака. Счупен ли е?

– Не ме боли – отвърна през кашлица мъжът. – Просто е затиснат.

– Ще те измъкнем за нула време.

– Ще ми дадеш ли каската? Тук беше толкова тъмно… – каза с треперещ глас миньорът.

– Ей сега, приятел. Как се казваш?

Грубер се пресегна към изтърколилата се встрани каска.

– Том Роджърс.

Ханс натисна копчето на лампата.

– Бум! – отекна глас в сумрака.

– Vas? – Грубер се огледа стреснато.

– Казах „бум“ – повтори вторият спасител, човекът, който му бе кимнал окуражаващо преди малко. – Току-що уби себе си, Том и най-вече – погуби мен.

– Nein – възрази Грубер. – Dasistbullshit.

– Dasistneichtbullsheet – отвърна мъжът, като имитираше немския акцент на развълнувания Грубер. Промуши се през тесния отвор и се спусна по задник по каменистия наклон. Когато заговори отново, от подигравателния му тон нямаше и следа.

– Провери газовия си детектор.

Грубер покорно вдигна платненото покривало на устройството, окачено в торбичка на рамото му. Детекторът не бе включен за тази част от изпитанието, но върху циферблата му бе залепен хартиен кръг с обозначения. Докато напредваше из тунела, Грубер го бе проверявал няколко пъти, откъсвайки най-горната хартиена тапа. На кръга под нея неизменно бе написано „чисто“. Този път бе стигнал до последния кръг. Върху него бе написано: „Наличие на метан в експлозивна концентрация“.

– Но аз не съм предизвиквал никакви искри – възрази Грубер. – Оставих металния прът върху купчината отломки и по мен няма други метални части, които да предизвикат искра. Метанът не може да експлодира.

Том Роджърс, „пострадалият“ миньор, междувременно се беше изправил и отупваше прахта от панталоните си. Също като Ханс ГруберРоджърс бе дошъл тук на обучение и сега се бе доближил заинтригувано, за да разбере какво се е объркало. Освен че Ханс му бе дал вода твърде рано, не виждаше други причини да е сгафил. Според него германецът се бе справил като по учебник.

– Погледни лампата на Том – каза инструкторът по спасяване.

– Електронните компоненти са затворени херметично – отвърна Грубер. – Лампата не може да предизвика взрив.

Филип Мърсър си свали очилата и каската и втренчи сериозен поглед в Грубер.

– Затова ти казах да я погледнеш – повтори той с леко раздразнение.

Това беше двайсетият път, в който Мърсър довеждаше обучаващи до финалното изпитание, за да провери на какво ги е научил за двете седмици ускорен курс и полева подготовка. Съвсем обяснимо бе да е изморен.

Грубер огледа лампата под бялото сияние на своята, видя грешката си и изруга:

– Scheisse!

– Именно. – Мърсър посочи лампата. – Лещата е пропукана. Това позволява на метана да се добере до източника на светлина и когато включиш захранването, всички ние ще се превърнем препечен schnitzel. Тупна Грубер по рамото. – Да идем да намерим останалите.

Мърсър побутна двамата си ученици към отвора на „затрупания участък“ и ги последва. Беше доволен, че Ханс е последният от деветнайсетте мъже и жени, които се бе съгласил да обучава на миньорска спасителна техника, използвайки опита, натрупан от легендарната Група Прото в Южна Африка.

Мърсър сам бе разработил програмата и с помощта на собственика на мината бе изградил няколко подземни полигона, за да подложи учениците си на изпитание. В някои от тунелите имаше машини за дим, които да симулират пожар, в други помпи, бълващи вода. По този начин Мърсър се опитваше да ги запознае с основните препятствия, с които им предстоеше да се сблъскат в света на минното спасяване. Беше участвал в достатъчно истински спасителни операции, за да си дава сметка, че не може да се предвиди всичко и че най-важно е да научи хората си да мислят и да импровизират, без да поемат ненужни рискове.

Все още получаваше поздравителни картички от Лос 33, отряда чилийски миньори, в чието спасяване бе участвал през 2010, и очакваше да продължи да ги получава още много години. Тогава бе послушал интуицията си и съветите на един местен инженер, за да посочи мястото, където трябва да бъде прокопана евакуационна шахта с дълбочина над 700 мет­ра в скалния масив, за да бъдат спасени трийсет и тримата мъже, затворени долу за рекордните шейсет и девет дни. С живот и кариера, изпълнени с много моменти, пораждащи гордост, Филип Мърсър би трябвало да заключи, че е един от най-добрите.

Останалите ученици ги очакваха в спасителното убежище, изкопано в една от стените на главния тунел на стотина метра от „срутената“ галерия. Навремето убежището бе оборудвано да побере четирийсет души, които да издържат тук цяла седмица, докато дойдат спасители, но този някогашен меден рудник бе изоставен в края на осемдесетте, тъй като вече не носеше печалби. Наблизо имаше друга мина, която все още разполагаше със солидни залежи, но Лейстърската дупка бе изпяла песента си.

Помещението бе само кухина с неравни стени и заравнен под. Електричество се подаваше чрез прокарани по стените кабели, свързани с овехтял, но все още боботещ генератор, поставен близо до старата вентилационна шахта. Мърсър не беше сигурен дали димът от генератора в края на краищата стига до повърхността на триста метра над тях, но нивото на въглероден окис засега не бележеше тенденция към покачване, така че той предположи, че се е справил добре.

Тези хора бяха пристигнали от всички краища на света, за да изучават техники за спасяване от него, и през повечето време той беше доволен от напредъка им. Всички имаха известен опит, най-вече Кара Хокинс, единствената жена. Тя бе един от бригадирите в наскоро и повторно откритата сребърна мина в Невада и се бе появила, яхнала своя „ХарлиСофтейлХеритейдж Класик“ и облечена с черни кожени дрехи. Беше висока и добре сложена и много бързо разсея догадките за половата си ориентация, като вкара в леглото Хосе Кабрильо, минен инженер от Боливия, който изглеждаше и говореше като Рикардо Монталбан.

– Е? – каза Герхард Вернер, когато тримата се приближиха. Двамата немци бяха стари приятели и работеха в една и съща мина в Германия.

Ханс прокара пръст през гърлото си.

– Kаput.

– Съберете се – извика им Мърсър, докато бършеше с кърпа потта от лицето си. Някой му подаде бутилка вода, студена, извадена от хладилника в ъгъла. Като играчи във футболен отбор всички се скупчиха да го изслушат.

– Половината група допусна една и съща грешка.

– Значи Ханс също е включил лампата – изръмжа Герхард.

– Да – потвърди Мърсър. – Но не това бе най-голямата му грешка. Не, грешката на всички вас бе, че слушате жертвата. Мислете за това като за спасяване на давещ се. Някой от вас има ли изкаран курс за вод­но спасяване?

Огледа бледите им изцапани лица. Повечето миньори идваха от селски въглищарски райони. Самите те бяха селяни и фермери и вероятно опитът им с вод­ните басейни свършваше до връзване на рибарски кукички. И все пак видя, че се напъват да му покажат, че знаят.

– Добре – продължи той. – Първото, на което те учат, е, че винаги трябва да приближаваш давещия се отзад. Някой да знае защо?

Една ръка щръкна.

– Да, Хосе.

– Ако те види, ще се опита да те завлече със себе си.

– Нещо от този род – съгласи се Мърсър. – Пострадалият не иска да те удави, но човешкият рефлекс, когато се давиш, е да се вкопчиш във всичко, което е наблизо, и да се покатериш върху него, а това включва най-вече спасителите.

– Искате да кажете, че пострадалият миньор е като давещ се плувец? – попита друг ученик.

– Именно. И така, защо? – Този път се вдигнаха няколко ръце. – Джими?

– Щото е паникьосан, а ние сме лежерните. Знаем к’во е най-доброто за него, щото сме обучени.

– Научил си добре урока, Джими – кимна с усмивка Мърсър. – Ще преведа на нормален английски за нашите чуждестранни гости.

Всички се засмяха. Повлияваха се добре от стила на Мърсър да задава въпроси и после да обяснява спокойно грешките им, като размесва всичко това с добре премерен хумор. Беше им весело, но и учеха важни неща.

– Миньорът, когото приближаваш – обясни Мърсър, – е бил сам в мрака. Той е гладен, жаден, пострадал, изплашен и се моли да му помогнат. Няма значение дали е бил долу шест часа или шест седмици, тъй като в тъмното времето губи реален ход. Той иска да излезе – и може да гледа на теб като на пречка за своето спасяване. Важното е да не забравяте, че вие командвате положението, както е с полицаите и пожарникарите. Също като тях ние знаем правилата. Не и жертвата.

– Том искаше да му запалят лампата, но допълнителната светлина не е приоритет за жертвата – продължи той. – Ще го накара да се почувства по-уверен, но няма да му спаси живота. От вас се очаква да прецените обстановката, стабилността на скалата, нивото на газовете, медицинското състояние на пострадалия. Това са нещата, с които трябва да се заемете първо.

– Ако запомните нещо от този учебен семинар, това ще са следните два постулата. – В гласа на Мърсър се доловиха сериозни нотки. – Първият е да се благодарите на бога, че не сте китайски миньор. – Думите му предизвикаха сподавен смях, тъй като в часовете по теория бяха обсъждали ужасите на китайската рудодобивна индустрия. – Но сериозно, помнете, че ако някога ви повикат да приложите уменията си, значи ваш събрат миньор е преживял най-лошия ден в живота си… и че неговият живот е във вашите ръце. Не влошавайте още повече положението, като забравите какво сте научили.

Остави ги няколко секунди да обмислят казаното, после плесна с ръце, за да наруши мълчанието.

– Добре, научих ви поне на основите и въпреки няколко гафа, които не бяха bullsheet, Ханс… всички преминахте успешно курса. – Избухнаха аплодисменти. – И – продължи Мърсър – това означава, че вечерята е от мен.

Миньорите нададоха възторжени възгласи, въпреки че тукашната кръчма бе само натруфен долнопробен китайски ресторант. На бара обаче имаше трийсет вида наливна бира, достатъчно студена за пресъхналите им гърла.

Всички наставаха, шумни като деца, напускащи класната стая. Мърсър остана загледан след тях.

Преподаването на миньорска спасителна техника не бе основното му занимание. Мърсър бе известен геолог и минен инженер. Основно се прехранваше като волнонаемен специалист на големи рудодобивни компании, нуждаещи се от второ мнение преди да хвърлят милиони долари, за да отворят някоя шахта, или когато им трябваше съвет, за да увеличат печалбите на вече работеща мина. Зад гърба му стоя­ха немалко открити от него богати залежи в цялата гама от боксит до алуминий, или екзотични като сапфирите от една мина в Индия, която предлагаше на пазара най-големите и красиви скъпоценни камъни, намирани някога. Службата му го бе отвеждала до почти всички краища на планетата и го бе направила богат, но той бе от онези заможни мъже, които не забравят корените на своя успех. Изпитваше отговорност към професията си и се опитваше да предаде опита си на други. Заплащането му за проведения в Минесота курс например щеше да е една десета от средствата, които печелеше от консултации. Но някои неща в живота не са свързани само с пари.

 - – -

„700 метра под земята”
Автор: Джак дю Брул

416 страници
Цена: 16,99лв/ 13,59лв онлайн
bard.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (3 votes cast)
„700 метра под земята" от Джак дю Брул, 10.0 out of 10 based on 3 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>