„45 татуировки на мениджъра“

От  |  0 коментара

45-те татуировки на мениджъра са основните уроци, научени по трудния начин от топмениджъра Максим Батирев. Те припомнят на съвременния ръководител как да се отнася със своите служители, как да действа в критични ситуации и как да запази личната си мотивация. Във всяка глава от книгата, която е татуировка в паметта и сърцето на мениджъра, има лишения, радост, успехи и провали, но и най-безценното – удовлетворението от постигнатия резултат. Благодарение на изключителния опит на автора и интелигентното му чувство за хумор, описаните ситуации са толкова близки до читателя, че веднага могат да бъдат разбрани и почувствани.

“Много се старах да направя четенето леко, защото мразя поучителни истории от типа „как да станеш успешен/милиардер за 24 часа“ или книги с готови рецепти по мениджмънт. Дори абсолютно точно да възпроизвеждате всички технологии и похвати в тези книги, те няма да работят при отсъствието на стабилен фундамент, върху който да е построена вашата компания или подразделение. А основата, на първо място, се състои от принципите, по които работите. В тази книга наричам принципите татуировки, защото те винаги са се отпечатвали върху мен след различни събития в живота ми. От удар в челюстта, до водопад от женски сълзи. Това са моите мотики, моите цицини, това са моите татуировки.” Максим Батирев

ОТКЪС

От автора

- Бумерангът е изобретен в Австралия. А какво щеше да стане, ако го бяха измислили в Русия?
– За какво ни е бумеранг? Ние си имаме мотика!
Смешка от КВН2

Казват, че всеки иска да напише книга. И се намират хиляди причини, заради които това трябва да стане „по-нататък“. Последния път, преди няколко години, си измислих следната причина: нямам достатъчно убедителни аргументи да накарам мениджърите (така наричам ръководителите, а не „специалистите по продажбите“) да купуват тази книга.
След като станах победител в националните руски конкурси „Търговски директор за 2012-а“ (провеждан от компания Salecraft), „Мениджър на 2012-а“ (организиран от Международната академия по мениджмънт и правителството на Москва) и влязох в ТОП 1000 на най-добрите мениджъри на страната в класацията на ИК „Коммерсантъ“, открих аргументи. Ето например: компанията „Что делать Консалт“, в която съм един от директорите, за пета поредна година е безапелационен лидер в областта си.
Далеч невинаги сме били лидери, а аз далеч невинаги съм бил директор. Консултантът по стратегическо управление на компанията Тигран Арутюнян казва, че моят успех не е класически случай в световната практика. Успял съм да го постигна за едва единайсет години – без връзки, подкупи, европейско образование, но за сметка на това с хиляда грешки, стотици падания и сериозни изпитания като четири часа сън на денонощие в продължение на няколко години.
За какво му е на топмениджър да пише книга? Не на консултант, който благодарение на нея ще продаде името и услугите си, не и на собственик на бизнес, който ще направи реклама на компанията си. Защо да го прави топмени- джърът?
Например защото няма родни книги, писани от наети мениджъри за наети мениджъри. При това, назначените ръководители в Русия са в пъти повече от собствениците и консултантите.
Това е едно.
Изминавайки пътя от дребен продавач до победител в професионален конкурс от федерален мащаб, искам да споделя опита си. Искам да покажа мотиките, които съм настъпвал и от които съм получавал цицини. Успехите и провалите си, за да могат другите наети мениджъри или тези, които искат да станат такива, да се изкачват по-лесно и да възраждат страната ни.
Второ, тази книга е за това, че трябва да умеем да сме благодарни. На тези хора, от които се учим и на хубави, и на лоши неща. На педагозите, мениджърите, колегите и близките си.
Всичко, което е описано тук, се е случило в рамките на една организация – в компанията „Что делать Консалт“, която навърши 20 години през 2013 г. Книгата показва организацията ни отвътре – с всички усложнения, проблеми, от кухнята. Понякога се случва, че четеш за някоя яка компания, а в гърлото ти засяда буца, става ти противно от преструвките и фалша. А тук е описана само истината. Пиша за съдбата и обратите ѝ, за това как заедно излизахме на правилния път.
Много се старах да направя четенето леко, защото мразя поучителни истории от типа „как да станеш успешен/милиардер за 24 часа“ или книги с готови рецепти по мениджмънт. Дори абсолютно точно да възпроизвеждате всички технологии и похвати в тези книги, те няма да работят при отсъствието на стабилен фундамент, върху който да е построена вашата компания или подразделение. А основата, на първо място, се състои от принципите, по които работите. В тази книга наричам принципите татуировки, защото те винаги са се запечатвали върху мен след различни събития в живота ми. От удар в челюстта, до водопад от женски сълзи. Това са моите мотики, моите цицини, това са моите татуировки. Моят ръководител Олга Фирсовна Самохина казва, че в тази книга разголвам своето мениджърско сърце пред читателя и че далеч не всеки може да се реши на по- добно нещо.
Заглавието на всяка глава е татуировка, оставена завинаги от уроците, които ми е поднасяла съдбата на мениджър и резките завои в живота. Те никога няма да изчезнат от паметта ми и винаги са с мен като истинските татуировки.
Най-голямата ми цел е да обясня защо трябва да се работи точно по описаните тук начини, ако искате да постигнете успех. Зад всяка нова глава стоят осмислени действия. Нечия болка, мъка, радост, успешен или не опит, възходи и падения, уволнения и лидерство, а най-важното – необходимите резултати.
И още нещо. Знам, че тази книга ще се чете от хора, които имат собствено мнение по всеки въпрос. Навсякъде има такива. Та, ако имате желание да ме критикувате, да поспори- те с мен, няма нужда да го правите. Това е моят опит, моят живот, това е моят път и аз ги смятам за правилни. Нямам претенциите да съм експерт или истина от последна инстанция. Не се опитвам да наложа мнението си. Въпреки това, знам едно нещо със сигурност: всеки човек винаги се намира в едно от общо две състояния – да се отбранява или да се учи. Докато четете тази книга можете да се учите, а можете и да псувате.
Завършвам. Преди да започнете разглеждането на татуировките ми, ще припомня една от любимите ми сентенции. Казана е от Леонардо да Винчи.
Хората се делят на три типа:
- Такива, които виждат.
- Такива, които виждат, когато някой им показва.
- Такива, които не виждат.
Желая ви да виждате винаги и навсякъде!
Успех!

1. Първо се научете да играете по правилата, после измисляйте свои

На танцувални вечеринки трудещите се трябва да идват облечени с леки дрехи и обувки. Забранява се танцуването в работни и спортни дрехи. Танцуващият трябва да изпълнява танца правил- но, отчетливо и еднакво добре както с десния, така и с левия крак. Жената има право в учтива форма да изрази неудоволствие по повод несъб- людаването от страна на мъжа на разрешеното разстояние от три сантиметра помежду им, и да поиска обяснение, отново в учтива форма. Пушенето и смехът са разрешени в специално предвидените за това места.
Правила за поведение на танцувални вечеринки,
СССР, 1974 г.

В някаква неособено запомняща се книга за бизнес (предварително се извинявам на автора) прочетох особено запомнящ се пример за това колко е прекрасно да се нарушават установените правила. Тъй като не помня нито автора, нито източника, ще предам смисъла на прочетеното близо до оригиналния текст:
Да се нарушават правила е прекрасно! Само тези, които нарушават правилата, могат да постигат наистина изключителни резултати. Да вземем например Холивуд. Отдавна е известно, че там има формула на успеха, която носи милиони в касите.
1. Филмът не трябва да е по-дълъг от два часа.
2. Филмът трябва да има щастлив край.
3. В края главният герой трябва да остане жив.
И ето, че на сцената се появява Джеймс Камерън с „Титаник“ – филм, променил цялата киноиндустрия. Той нарушава всички възможни правила!
1. Филмът продължава почти 3,5 часа.
2. В края почти всички герои загиват, включително…
3. … главният герой.
Както е известно, тази лента е първата в историята, събрала над милиард долара в кината по целия свят и досега продължава да удържа лидерството в рейтингите.
Учете се от Джеймс Камерън. Той не е спазил правилата и е победил!
Докато четях това, се ядосвах.
Момчета, какво говорите? А „Терминатор“, „Пришълците“, „Истински лъжи“?
Всичките тези филми, благодарение на които Камерън стана известен, хитове, постигнали касови рекорди, са снимани по правилата на Холивуд! Не е ли така?
Не просто дразни, а ме вбесява тенденцията, която се налага в последните няколко години и задръства мозъците на младото поколение: „Не трябва да учите! Бил Гейтс и Стив Джобс нямат образование, а са станали милиардери! Университетите и училищата нищо не дават!”.
А това, че са бачкали като луди по двайсет часа в денонощието? А това, че са били гении? Че такива хора могат да се преброят на пръстите на едната ръка, а хората на планетата са няколко милиарда?
Модерната напоследък „Бизнес младост“ ООД твърди: „Не работете за шеф! Правете собствени компании, момчета! Ето, шестнайсетгодишната Оля от Сиктивкар започна да мие прозорци и сега печели по 40 000 рубли месечно!”.3
А какво ще стане с Оля след пет години?! Тя нищо няма да научи! Цял живот ще мие прозорци!
Няма нужда да четеш! Някой се опитва да ти вмени своето мнение и да зомбира мозъка ти! Бъди свободен, прави каквото искаш!
А развитието на разума? Тренирането на собственото въображение, формирането на лични убеждения въз основа на базови знания?…
Понякога това ми напомня на странна форма на геноцид – интелектуален. Даже ме хваща страх какво ще се случи след десетина години с тези, които сега са на четиринайсет или петнайсет.
Дълбоко съм убеден, че във всеки социум първо трябва да се научиш да играеш по правилата. Постоянно го повтарям на сътрудниците си, които търсят „вълшебните копчета“ на успеха.
А на това ме научи клуба по бокс, в който попаднах, когато бях на четиринайсет години.
… През вече далечната 1995 г., след поредната серия на „Роки“, реших, че е време да стана боксьор.
Докато пътувах с автобуса към съседния град за първата си тренировка по бокс, сякаш наяве виждах ринга, титлата на абсолютен световен шампион, хиляди фенове, ръцете, опъващи над главата ми шампионския пояс, нещастното лице на съперника ми и красивите жени, редящи се на опашка за автограф от мен.
След дълги увещания майка ми и баща ми намериха пари за тренировките по този истински мъжки спорт. Дори ми купиха нови кецове. Влязох в залата, видях група по-големи от мен състезатели, боксиращи се на ринга (на истински ринг!), десетина боксови круши, сурови мъжки лица с плоски носове и огромен треньор. Беше като на кино.
„Ей, новият! Заставай в редицата!” – викна ми някой.
Оказа се, че сме около двайсет и пет души. Очаквах, че ще ни дадат боксови круши и ще ни научат как да удряме правил- но, но ни накараха да тичаме около ринга. Шейсет обиколки.
След което треньорът ни каза, че сме свободни и можем да си ходим вкъщи.
Естествено, бях обезкуражен от този развой на събитията, но реших, че това е проверка на мотивацията ни и отидох втори път. Накараха ни да тичаме шейсет обиколки и да направим още десет с патешко ходене. А как да бием негодници отново не ни учиха. Третата тренировка беше същата като втората, а четвъртата – същата като третата, плюс десет обиколки тичане, но на заден ход.
Негодувах и се ядосвах. Как така? Къде е шампионският ми пояс? Къде е обяснението как се удря в челюстта? Къде е инструкцията за правилното слагане на протектора в устата и плюенето в кофата, която помощник-треньорът държи до теб?
След петата тренировка не издържах и се приближих до треньора:
- Нещо не разбирам, това тук секция за бегачи около ринга ли е или истински мъжки клуб?
- В момента работим над дишането. Преди да започнете да учите каквото и да е, момчета, трябва да се научите да дишате.
- Аз да дишам мога! Хайде, учи ме да се боксирам!
- Не бързай, всичко по реда си.
- Искам ръкавици и спаринг партньор, учи ме да се бия, не да тичам!
Треньорът се усмихна, повика един набит младеж, прошепна му нещо в ухото и каза, че на следващата тренировка това ще бъде спаринг партньорът ми.
Преди спаринга още веднъж изгледах „Роки“. Настройвайки се за главната битка в живота си, стягах юмруците си, пуках хрущялите на пръстите си, въртях глава, подскачах като истински боксьор. Представях си как някой ден ще стоя на почетната стълбичка и ще пускам сълза на фона на химна на Русия.
Ето го заветния миг! Треньорът, с тънка усмивка, ми сложи ръкавиците, завърза шлема, пъхна в устата ми истински протектор. Почувствах се несвойствено, но знаех, че всеки истински боксьор е минал през това. Ринг, дайте ми ринг!
Двайсет и четири чифта очи от групата на новобранците ме следяха със завистливи погледи. Съперникът ми изглеждаше спокоен, без шлем, значи веднага трябва да го ударя в челюстта.
Начало.
Притичвам до него, замахвам като древен руски исполин на голо поле… Удар. Опа, съперникът ми го няма, вече е зад мен, подскача и се усмихва. Така, значи! Ще ми бягаш? На ти!… Отново изчезна.
. Общо взето, това продължи около пет минути, след което усетих лек световъртеж и жестока жажда. Нямах с какво да дишам в този глупав шлем, ръкавиците ми натежаха, а краката ми станаха сякаш от олово. Както се досещате, нито един от ударите ми не попадна в целта.
И тук съперникът ми изневиделица се появи пред мен и ме удари с дясната си ръка, контактът с която, по някаква причина, ужасно много ми напомни на близка среща с железобетонна греда. Въпреки че наблюдаващите и съчувстващите ми съотборници твърдяха, че той само леко ме е бутнал, на мен не ми се стори така. В момента, в който падах на ринга, имах чувството, че ме е ударил товарен влак.
Това беше последният ми боксов мач и добър урок за тези момчета, които първоначално ме подкрепяха и също не искаха просто така да търчат около ринга. След това те рязко промениха позицията си и продължиха маратонското бягане с радост.
От онзи момент имам татуировка на челюстта си: „Първо се научи да играеш по правилата, а после измисляй свои“.
Боксьор от мен не стана, но научих урок за цял живот. Където и да се появявах от онзи момент, се учех да играя по правилата на системата. Опитвах се да вникна в природата на тези правила и причините, заради които те са установени.
В бизнеса е същото. И в живота. Не можеш веднага да спечелиш милион, ако не знаеш как се печели рубла. Не можеш да станеш директор, ако не си ръководил отдел. Не можеш да привличаш много клиенти, ако не си се научил да разбираш какво ги движи. И така нататък.
Винаги трябва да се учиш да играеш по правилата и да не търсиш вълшебни копчета.
Ако ще и Джеймс Камерън лично да ви разкаже как се нарушават правилата, едва ли ще създадете „Аватар“.
А вероятността вие да сте Стив Джобс е равна на 1:7 021 836 029.

2. Четете, осмисляйте. Тренирайте главния мускул

Как да развиете въображението си, ако през цялото време ви тъпчат с готови образи? Двусмислие – съзнателно да вярвате в лъжа, знаейки че е лъжа. Примери от ежедневието: „трябва да си красива, за да си щастлива“, „трябва ми операция, за да бъда красива“, „трябва да съм слаба, известна, модерна“… На младежите се внушава, че жените са курви, самки, вещи. Може да ги биеш, унижаваш… Това е маркетингов холокост!!!
Денонощно, през целия ни живот, хората с власт работят за затъпяването ни. За да се защитим от проникването на тази тъпота
в мисленето ни, трябва да се учим да четем! Длъжни сме да обогатяваме собственото си въображение, да развиваме разума си, да отстояваме убежденията си, да вярваме в тях! Длъжни сме да умеем това, за да запазим собствената си личност!
Из филма „Отчуждение“*
Монологът на учителя пред учениците
*Detachment / Отчуждение – 2011 г., драма, САЩ. – Бел. ред.

amgbooks.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>