“Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи” от Салман Рушди

От  |  0 коментара

Салман Рушди влиза в ролята на Шехерезада. И за две години, осем месеца и двайсет и осем нощи настава епоха на чудатости. Джиновете – загадъчни създания от бездимен огън, които понякога се прокрадват в човешкия свят – превземат Манхатън. Философи спорят от отвъдното. Обикновени земни хора блуждаят над земята, изгубили досег с нея. В присъствието на изоставено бебе подкупността и порокът избиват в издайнически обрив по кожата на виновниците. Красива прелъстителка се превръща в могъща сила и се сражава с най-жестоките митични злодеи на всички времена. Никой от тях не подозира, че е част от невъобразимо многобройното потомство на Дуния, принцесата на джиновете, и един смъртен – философа Ибн Рушд. Ала сега всички са призвани да участват в грандиозната война между световете, между мрака и светлината, защото разумът е мъртъв, думите са отрова, а тишината е болест. Съвременна вълшебна приказка, най-новият шедьовър на Салман Рушди “Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи” е изобретателен, ерудиран, вдъхновяващ и дяволски забавен.

ОТКЪС

НЕПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТТА НА ФИЛОСОФИТЕ

Сто и един дни след голямата буря Ибн Рушд сякаш лежеше забравен в семейната гробница в Кордоба и някак започна да общува със своя също толкова мъртъв противник, Газали, положен в скромен гроб извън град Тус в провинция Хорасан – отначало дружески, но впоследствие не толкова. Приемаме, че това твърдение, колкото и да е трудно за доказване, може да бъде посрещнато с известен скептицизъм. Телата им отдавна се бяха разложили, затова разбирането, че са лежали забравени, съдържа известна неистина, а допълващото го разбиране за някакъв разумен интелект, съхранен на местата, на които са погребани двамата, е откровено абсурдно. Ала разглеждайки този странен период, периода от две години осем месеца и двайсет и осем нощи, който е обект на настоящия разказ, сме принудени да се съгласим, че светът бе станал абсурден и че законите, отдавна вече възприети като водещи принципи на действителността, се бяха провалили и нашите предци бяха останали смутени и в недоумение какви да бъдат новите закони. Диалогът между мъртвите философи трябва да се разглежда именно в контекста на периода на времето на чудатостите.
В мрака на гробницата си Иб Рушд чу познат женски глас да шепти в ухото му. Говори. Със сладостна носталгия, примесена с горчива вина, той си спомни Дуния, слабичката като вейка майка на неговите копелета. Беше дребничка и той си помисли, че никога не я бе виждал да се храни. Често имаше главоболие заради неприязънта си към водата – така я уверяваше той. Обичаше червено вино, но не носеше на пиене и след две чаши се превръщаше в друг човек, кискаше се и жестикулираше, говореше неспирно, прекъсваше другите и винаги искаше да танцува. Качваше се върху масата в кухнята и когато той отказваше да се присъедини към нея, тя нацупено и със силно тропане на крака изпълняваше солов танц, съставен от равни части раздразнение и волно освобождение. Нощем се притискаше към него, сякаш ще се удави в леглото, ако той я пусне. Обичаше го безрезервно, а той я изостави, тръгна си от дома им, без да погледне назад. И сега в пропития от влага мрак на неговата порутена гробница тя се беше върнала, за да го преследва и в гроба.
Мъртъв ли съм? – попита той безмълвно призрака. Думите бяха излишни. И бездруго нямаше устни, които да ги изговорят. Да, отвърна тя, мъртъв си от стотици години. Събудих те, за да проверя дали съжаляваш. Събудих те, за да проверя дали можеш да сломиш врага си, след като си почивал почти хилядолетие. Събудих те, за да видя дали си готов да дадеш родовото си име на децата на своите деца. В гроба мога да ти кажа истината. Аз съм твоята Дуния, но освен това съм принцеса на джиновете, аз съм джинири. Пролуките в света отново се разтварят, затова мога да се върна да те видя. Така той най-сетне узна нечовешкия ѝ произход и разбра защо понякога тя му изглеждаше с поразмазани очертания, като че ли е нарисувана с мек въглен. Или пушек. Отдаваше неясния й силует на лошото си зрение и не обръщаше много внимание, ала след като му шепнеше в гроба и имаше силата да го събужда от мъртвите, значи, бе от света на духовете, създание от пушек и вълшебство. Не беше еврейка, която не може да се нарече еврейка, а женски джин, джиния, която не може да разкрие, че е неземно същество. Така че, ако той я бе предал, тя пък го беше измамила. Забеляза, че не е гневен, но новината не му се стори много важна. Твърде късно беше за човешки гняв. Тя обаче имаше право да се гневи. А гневът на една джинири е страховито нещо.
Какво искаш? – попита я. Неправилен въпрос, отговори тя. Въпросът е ти какво желаеш. Не можеш да изпълниш моите желания. Може би аз ще мога да изпълня твоите, ако поискам. Така се случват нещата. Можем обаче да го обсъдим по-късно. В момента врагът ти е буден. Старият му джин го е намерил, както аз намерих теб. Кой бил джинът на Газали? – попита той. Най-могъщият от всички джинове, отговори тя. А също глупак без въображение, когото никой не можел да обвини в интелигентност, но със страховита сила. Дори не искам да изговарям името му, каза тя. Пуритан, враг на удоволствието и готов да изпепели всяка наслада.
Думите й го смразиха дори в гробницата. Усети как нещо се размърда в съседство в мрака – надалеч и толкова близо.
– Газали – промърмори той беззвучно, – възможно ли е да си ти?
– Не стига, че опита безуспешно да унищожиш трудовете ми, докато беше още жив – отговори другият, – а сега, изглежда, си въобразяваш, че ще се справиш по-добре посмъртно.
Ибн Рушд мобилизирал всички късчета на своето същество.
– Преградата на разстоянието и времето вече няма да бъде проблем – казал той в поздрав на врага си, – затова можем да започнем да обсъждаме проблемите както си му е редът: вежливо към човека и безмилостно към възгледа.
– Установил съм – отговори Газали и прозвуча като човек, чиято уста е пълна с пръст и червеи, – че ако си мъничко безмилостен с човека, това обикновено променя и мисленето му в съгласие с твоето.
– Така или иначе, ние не сме подвластни на влиянието на физическите деяния или, ако предпочиташ, злодеяния – каза Ибн Рушд.
– Вярно е – отвърна Газали – и е жалко, ако позволиш да добавя. Много добре, продължавай.
– Да си представим човешката раса като едно-единствено човешко същество – предложи Ин Рушд. – Детето не разбира нищо и се придържа към вярата, защото няма познания. Битката между разума и суеверието може да се разглежда като продължително юношество на човечеството, а триумфът на разума би бил съзряването. Не че Бог не съществува, но като мнозина горди родители той очаква деня, когато детето му ще си стъпи на краката, ще намери пътя си в света и ще се освободи от зависимостта си от родителя.
– Докато страниш от Бога – отговори Газали, – докато неубедително се опитваш да примириш рационалното и свещеното, никога няма да ме победиш. Защо просто не признаеш, че си неверник, и да продължим нататък? Обърни внимание кои са потомците ти – безбожната измет на Запада и на Изтока. Думите ти намират отклик само в умовете на неверниците. Последователите на истината са те забравили. Последователите на истината знаят, че разумът и науката са младежките творения на човешкото съзнание. Вярата е нашият дар от Бога, а разумът е младежкият ни бунт срещу него. Като възрастни ние се обръщаме изцяло към вярата, както ни е заложено по рождение.
– С течение на времето ще видиш – каза Ибн Рушд – как накрая религията ще накара хората да се отвърнат от Бог. Набожните са най-лошите застъпници на Бога. Може да отнеме хиляда и една години, но накрая религията ще отмре и едва тогава ще заживеем в Божествената истина.
– Така, добре – каза Газали. – Ти, родителю на многобройни копелета, вече започна да говориш като богохулник, какъвто си всъщност.
Сетне се насочи към есхатологични въпроси, които, както отбеляза, в момента били предпочитаната тема, и говори дълго за края на дните с наслада, която озадачи и потисна Ибн Рушд. Накрая по-младият мъж прекъсна по-възрастния въпреки добрите обноски.
– Господине, струва ми се, че самият ти не си нищо повече от озадачаващо съзнателен прах и че нямаш търпение цялото останало творение също да потъне в гроба си.
– Както би следвало да е вярно за всички вярващи – отговори Газали. – Защото онова, което живите наричат живот, всъщност е безполезно и незначително в сравнение с живота, който предстои.
Газали мисли, че настъпва краят на света, осведоми Ибн Рушд Дуния в тъмното. Той е убеден, че Бог е решил да унищожи творението си постепенно, загадъчно, без обяснение, да заблуди човека така, че и той да унищожи себе си. Газали възприема тази вероятност хладнокръвно, и то не просто защото самият той е мъртъв. За него животът на земята е просто преддверие или ход. Истинският живот е вечността. Попитах го защо в такъв случай неговият истински живот не е започнал или това е всичко – съзнание, замотано в апатична празнота, което в повечето случаи е отегчително.
Той отвърна: неведоми са пътищата Божии и ако той поиска от мен търпение, ще му дам, колкото пожелае. Газали вече няма свои желания, така твърди. Старае се единствено да служи на Бога. Подозирам, че е идиот. Сурово ли ти звучи? Велик човек, обаче идиот. Ами ти, кротко попита тя, ти имаш ли още желания, или пък нови желания, които не си имал преди? Той си спомни как тя полагаше глава върху рамото му и той обхващаше тила ѝ с длан. Вече бяха отишли отвъд тази работа с главите, ръцете, раменете и лежането един до друг. Безтелесният живот не си струва да се живее, каза той. Ако врагът ми е прав, каза ѝ, тогава неговият Бог е зло божество, за което животът на живите е лишен от стойност, и аз бих искал децата ми да го знаят, да знаят и че съм враждебен към такова божество, и да ме последват, когато му се противопоставям и се опълчвам на целите му. Значи, признаваш кръвните си потомци, прошепна тя. Признавам ги, призна той, и те моля за прошка, задето не го сторих преди. Дуниязат са моят род, а аз съм неговият патриарх. И това е твоето желание, кротко настоя тя, те да научат за теб, за твоето желание и за твоята воля. И за любовта ми към теб, додаде той. Въоръжени с това знание, биха могли да спасят света.
Заспивай, рече тя и целуна въздуха там, където някога беше бузата му. Сега ще тръгвам. Обикновено не давам пет пари как лети времето, но сега то не достига.

* * *

Съществуването на джинове още от самото начало поставя проблеми пред философите на морала. Ако човешките дела са мотивирани от добронамерени или злонамерени духове, ако доброто и злото са външни, а не вътрешни спрямо хората, става невъзможно да се определи какво представлява етичният човек. Въпросите за правилното или погрешното действие ставаха ужасно заплетени. В очите на някои философи това беше нещо хубаво, което отразяваше действителното нравствено объркване на епохата и като приятен страничен ефект поставяше пред изучаващите нравствеността задача без край.
Така или иначе, говори се, че някога, преди разделянето на Двата свята, всички имали свой личен джин или джиния, който му шепнел на ушенцето и го насърчавал да върши добри или лоши дела. Как са избирали с кой човек да влязат в симбиоза и защо са проявявали такъв интерес към нас, остава неясно. Може би просто не са имали много други занимания. В повечето случаи джиновете са индивидуалисти, дори анархисти, действат, тласкани само от личните си импулси, пет пари не дават за общественото устройство или за груповите дейности. Обаче има и истории за войни между съперничещи си джинове, за ужасни конфликти, разтърсили до основи света на джиновете, които, ако са верни, вероятно са отговорни за упадъка на много от тези същества и за отдавнашното им оттегляне от нашето мило обиталище. Разкази за джинове магьосници, за великите ифрити, които се носят по небето в гигантските си летателни урни, за да нанасят поразяващи, евентуално дори смъртоносни удари на по-нисшите духове, макар в противовес да се носят и слухове, че джиновете са безсмъртни. Което не е вярно, обаче трудно можеш да ги убиеш. Само джин или джиния може да убие друг джин. Както ще видим. И както ще разкажем. Може да се каже, че джинът, когато се намеси в човешките дела, е ликуващо фанатичен, насъсква хората един срещу друг, прави единия богат, превръща другия в магаре, обладава човеците и ги подлудява вътре в главата им, подпомага или възпрепятства пътя на истинската любов, но винаги страни от истинска дружба с хората, освен когато е в капана на вълшебна лампа, при това очевидно против волята си.
Дуния беше изключение от джиновете. Тя слезе на земята и се влюби толкова силно, че нямаше мира дори след осем века и половина и повече. За да се влюби, една същество следва да има сърце и онова, което имаме предвид под „душа“, и несъмнено такова същество следва да притежава група качества, които ние, хората, наричаме характер. Обаче джиновете – или поне повечето от тях – са, както може да се очаква, същества от
огън и пушек, безсърдечни, бездушни и над характера, може би дори отвъд него. Те са същини: добро, зло, сладко, палаво, тиранично, въздържано, могъщо, капризно, дяволито, величаво. Дуния, любимата на Ибн Рушд, явно много дълго беше живяла предрешена сред човеците, след като бе попила схващането за човешкия характер и бе започнала да проявява негови признаци. Човек би казал, че е прихванала характера от човешката раса, както децата се заразяват с варицела или със заушки. След това тя обикна обичта, обикна способността да обичаш, да обичаш безкористността на любовта, саможертвата, еротиката, възторга. Тя започна да обича своя любим в себе си и себе си – в него, но и нещо повече – тя обикна човечеството заради способността му да обича, а после и заради други негови емоции. Обичаше мъжете и жените, защото бяха способни да се страхуват, да се гневят, да се боят и да се възторгват. Ако бе възможно да се откаже да бъде джиния, може би щеше да избере да стане човек, но природата ѝ беше, каквато беше, и тя не можеше да се отрече от нея. След като Ибн Рушд я изостави и…да, тя тъжеше, залиня, скърбеше и беше шокирана от своята задълбочаваща се човечност. И после, един ден преди пролуките на света да се затворят, Дуния си тръгна. Но дори сто години в двореца на джиновете, дори всекидневният промискуитет, който е нормален за живота в приказната страна, не можаха да я излекуват. Затова, когато пролуките се отвориха, тя се върна да поднови връзките си. Нейният възлюбен я помоли от гроба да съберат своето пръснало се семейство и да му помогнат да се пребори със задаващия се световен катаклизъм. Да, тя щеше да го стори, така му отговори, и отлетя на мисията си.
За жалост, не беше единствената обитателка на света на джиновете, която се бе върнала на човешките нива, а не всички джинове имат добри намерения.

„Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи”
Автор: Салман Рушди

Превод: Надежда Розова
336 страници
Цена: 20лв/16лв онлайн
www.colibri.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
"Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи" от Салман Рушди, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>