„Царицата на нощта” от Алегзандър Чи

От  |  0 коментара

„Царицата на нощта” от Алегзандър Чи е възхвала на красотата и музиката, израз на почит към жените с талант, изобретателност, упоритост и изящество – истински бал в тяхна чест. Трима са тези, които знаят тайната й. Единият я е обичал, но я е предал, вторият някога я е притежавал. Най-опасен от всички е третият… Лилиет Берн, самотно момиче от американските прерии, се озовава сред блясъка на Париж в края на XIX век, след като губи трагично цялото си семейство. Тя трябва да оцелее във време, когато се рушат империи, сред кръвопролитията на войни и бунтове – като невинна жертва на дворцови интриги и шпионаж, преследвана от любов и омраза, героинята на романа се лута от пъстрия свят на цирка, през манастири и приюти за отритнатите от обществото проститутки, до бляскавия и жесток свят на прочутите парижки куртизанки, за да стигне до салоните на Тюйлери. Лилиет разполага самo с едно оръжие – великолепния си, но крехък глас. С  множество сюжетни обрати и ярка палитра от исторически личности, превърнали се в герои на творбата, „Царицата на нощта” проследява пътя на Лилиет от бедна уличница до обожавана оперна дива. Необикновената й съдба я среща с Верди и Тургенев, но над нея е  надвиснала тъмна сянка, миналото я преследва и тя трябва да извоюва правото си на свобода и любов, преминавайки през огън и кръв, дори с цената на чуждата смърт.

ОТКЪС

Многолюдието и великолепието на бала надхвърляха очакванията, както и великолепието на костюма ми. Верен на думата си, Уърт беше създал за мен тоалет, в който изглеждах като покрита с порой от звезди и комети. Техниката на ръчната бродерия беше негова запазена марка – тя оформяше и плата в процеса на бродирането, и в резултат се оформяше линията на корсета. Една комета очертаваше лявата ми гърда, а опашката й се виеше надолу, около талията ми, срещайки други, всички обсипани с кристали, белите им следи от копринен сатен прекосяваха кадифения ми шлейф в цвят индиго. Друга група комети оформяха впечатляващ турнюр, а опашките им очертаваха фестони по полата до пода – приличаха на криле. На полата отпред още комети се стрелкаха по нощно небе от тъмносин копринен сатен, а облаци криеха полумесеца, от който излизаха бели и златни лъчи, бродирани със сребристи и златисти нишки. Полумесецът беше очертан с перли.

На шията си носех колие с диамант, на ушите ми също висяха диаманти. Засега главата ми не беше покрита, но горе ме чакаше великолепно допълнение към костюма, което щях да си сложа непосредствено преди изпълнението. Звездопадът щеше да започне от косите ми и да се спуска надолу – фина мрежичка, украсена с мъниста, диаманти и звезди от диамантени люспици, към косата ми щяха да бъдат добавени изкуствени кичури и кристални висулки, а в средата на всичко това се издигаше обсипана с диаманти тиара.

Едва успявах да движа главата си, когато си сложех тиарата, но това не ми пречеше. По някакъв начин даже помагаше на равновесието ми, заради съсредоточаването, което налагаше.

Ефросин също имаше прекрасен тоалет от Уърт. Тя му бе поръчала версията на пасторалния костюм на Мария Антоанета, в който бе рисувана императрица Йожени, така че приличаше на Йожени в ролята на Мария Антоанета в ролята на овчарка в малкия Трианон. Мария Антоанета е носела бяла напудрена перука и изкуствена бенка в ъгълчето на устата.

Трябваше да слезем, съпровождани от свита, от терасата на втория етаж до салона на партера в началото на концерта. Другите красавици, които Ефросин беше събрала, бяха нови в обществото и повечето от тях – непознати за мен. Имаше една друга нейна приятелка, която Ефросин ме уверяваше, че познавам, но аз не можах да различа нищо познато под прекрасния костюм на Клеопатра. Друга беше императрица Жозефин; за трета скоро се досетих, че представлява мадам Дю Бари – а после осъзнах, че това е Максин, която навремето ме тормозеше в Баден-Баден.

Тя ми кимна. Дори не подозирах, че тя познава Ефросин. Обърнах се, за да кажа нещо, но Ефросин потупа облечената ми в ръкавица ръка – време беше да отидем да чакаме на балкона, за да влезем тържествено след началото на концерта.

Започваше моят бал.

Стълбището, на което се намирахме, беше внушително и водеше към галерия, която обикаляше целия втори етаж, оттам се виждаше цялата зимна градина на партера. Зад гърба ни се редяха книгите, долу, пред нас, бяха празнуващите. Огромни персийски килими покриваха златистите подове от мраморни плочки, подредени в шарка „рибена кост“, гостите вече започваха да се разполагат по тапицираните с червен плюш двойни канапета, украсени с позлата. Имаше пейки, сгушени под огромните тропически растения, извисяващи се над тях, а над всяко растение, като кристално огледало, поставено там, за да го отразява, сияеха свещите на полилеи, окачени с вериги на тавана – стъклен балдахин, чиято цел бе да пропуска светлината, но сега над отблясъка от празненството долу ние виждахме през него нощта.

Това беше сиянието на онзи стар свят, в чиято светлина бях видяла за първи път Париж.

*** 

Влязох в императорските апартаменти и незабавно се заковах на място, когато неописуемите отблясъци на утринната светлина в огледалата изместиха мрака на сутерена. Вратата зад мен се затвори, а сърцето ми се заблъска в гърдите.

Шамбеланът, който вървеше далеч напред, се обърна, видя, че все още стоя при вратата, изгледа ме строго, повдигнал лявата си вежда, и ми замаха ожесточено да побързам. Светлината създаваше и тук усещане за тунел и аз, дошла на себе си, се насочих към тъмната фигура в средата на тунела, за да го последвам натам, където ми предстоеше да служа занапред.

Дотогава, тъй като имах толкова много от нещата, които исках, не бях обмисляла до каква степен съм несвободна.

Докато вървяхме, изпитах чувството, че светлината извира от императрицата, като че ли тя седеше зад някой завой на коридор в стаите пред мен и грееше, излъчвайки неземно сияние като фигурите в някои от картините, покрай които минавах. Помня, че първата стая, в която влязох, беше облицована в зелено и златно, с огромно огледало, простиращо се по протежение на цялата стена отдясно, отразяващо градините, които се виждаха отвън през високите, тесни прозорци отляво. Имах чувството, че това е друга градина, в която мога да вляза, и докато тичах покрай огледалото, мернах собствения си образ в него, забавих крачка, погледнах, после отклоних поглед. Сякаш не познавах себе си, никога не бях знаела коя съм и какво представлявам, взирах се не толкова в себе си, колкото в поредицата дребни детайли, които ми напомняха на онова, което знаех за себе си. Лицето ми сякаш бе променило формата си; очите ми бяха придобили нов цвят. А бях и слаба, много слаба, заприличала бях на сянката, каквато си мислех, че съм. Шамбеланът отново погледна назад и аз му се усмихнах притеснено, нагласяйки роклята си, като че ли така можех да й придам повече представителност. Огледалният ми образ вървеше редом с мен и аз установих, че се вслушвам да чуя стъпките му.

Втората стая беше червена, тук имаше огледала до тавана и картини на мъже и жени в митологични сцени, до една непознати за мен. Тук шамбеланът спря и ми даде шепнешком инструкции за представянето ми – трябвало да бъде бързо, щяла съм да остана на служба в гардероба в сутерена, когато се върна, но след представянето трябвало да ми вземат мерки за униформата, която щях да нося в Компиен. Не биваше да я заговарям или да задавам въпроси, а само да отговарям, ако тя решеше да ми зададе въпрос.

А после той дръпна дълга панделка, която висеше пред вратата, раздаде се звън и нечий глас – бях уверена, че е на императрицата, каза уморено oui*. Той отвори широко вратата на синия салон.

Влязох и се отпуснах ниско към пода, притискайки лице в полите на роклята си. Първият ми реверанс пред нея беше тромав и аз забелязах, че тя ме загледа учудено. Двамата поговориха над главата ми, а аз се извърнах бавно, опитвайки се да я погледна, независимо от ужасния риск, който криеше подобна постъпка. Бях й поднесена като нова четка за коса или ново огледало, пособие, което се оставя настрана веднага след като бъде използвано.

Тя не беше легендарната красавица, чието лице сега съзнавах, че съм видяла на няколко картини, покрай които бях минала в императорските апартаменти, но все пак беше много хубава жена. Беше от Андалусия, с червеникава коса, която изглеждаше ту по-тъмна, ту по-светла. Бледата кожа на лицето й беше все още гладка и без бръчки, въпреки слабостта й към спортуването на открито. Опитвах се да не се вторачвам в тази жена, която бях обличала толкова често, но никога не бях виждала. Сведох поглед от лицето й към ветрилото, отворено и отпуснато за миг в скута й. Държеше букетче пармски виолетки и аз осъзнах стъписано, че те са съвсем свежи. На ветрилото й беше нарисуван мъж в тъмни рицарски доспехи, коленичил в нозете на красива жена. По-късно, когато грижата за това ветрило стана мое задължение, щях да узная, че това е любимото й ветрило и че на него е изобразен крал Анри IV в краката на Габриел Д‘Естре, жената, чиято любов му дала силата да стане такъв велик крал на Франция. И все пак тя никога не е била кралица редом с него.

Странно беше предпочитанието на императрицата към тази вещ. Но аз скоро щях да разбера, че Йожени има слабост към подобни вещи, предизвикващи у нея мрачни асоциации.

***

„Царицата на нощта”
Автор: Алегзандър Чи
624 страници
Цена: 17,90лв/ 16,11 лв. онлайн
ednorog.com
VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Царицата на нощта” от Алегзандър Чи, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>