„Хотел „Захер“ – историята на едно изкушение

От  |  0 коментара

„Хотел „Захер“ ни отвежда във Виена и ни отваря вратите към една от ярките емблеми на града – и към бурния живот между стените му. А из коридорите на пищната сграда се разпорежда Ана Захер, жената, изградила репутацията на хотела като средище на артисти, аристократи, политици и благодарение на която всяка уважавана сладкарница по света има в менюто си торта „Захер“. Оригиналната рецепта за кулинарния шедьовър също се крие между кориците на книгата.

И днес в сърцето на Виена, точно срещу Националния оперен театър, се издига внушителната сграда на хотел с емблематично име – „Захер“. Построен през втората половина на XIX век, хотелът, собственост на Едуард Захер, сина на създателя на едноименната торта, бързо се превръща в център за срещи на виенския, а и на европейския политически и културен елит. В неговите елегантни апартаменти отсядат държавни глави, звезди от цял свят, а в легендарните дискретни сепарета вечерят император Франц Йозеф, кралица Елизабет II, Херберт фон Караян…

Името „Захер“ е известно на милиони хора по света, но малцина знаят, че блясъкът и престижът на хотела, а и дълговечната слава на прочутата торта, се дължат на една жена – Ана Мария Захер, на нейния финес, безпогрешен вкус, неизчерпаема енергия и здрава ръка…

Годината е 1892-ра, градът – Виена, бляскавата столица на една от последните империи в света. В една от най-прочутите ѝ сгради, хотел „Захер“, гасне Едуард Захер, нейният собственик. Кой ще го наследи, кой ще поеме проспериращото предприятие? Синът му е малък, съпругата му е просто жена…

Но не така мисли 33-годишната Ана Мария. Защото тя е огън и пламък, защото е една от „новите“ жени – жена със способности и самочувствие, жена, нехаеща за мястото, отреждано ѝ от старите обществени норми. И през следващите десетилетия хотелът ще стане в нейните ръце марка за елегантност и лукс, един от най-известните в света.

Докато новата господарка обикаля салоните с пура и рояк френски булдози, в хотел „Захер“ отсядат в един и същи ден две новобрачни двойки. Само Съдбата знае какво им е подготвила, какви връзки и тайни ще разтърсят богатите фамилии, от които те произхождат. А двете млади съпруги ще станат едни от предвестничките на новото време за жената – жената, решена да отвоюва своето място в мъжкия свят…

ОТКЪС

23

На този ден, 10 септември 1898 година, слънцето грееше над Виена. Циганското лято се перчеше, обвито в нишките на паяжините.

Максимилиан и Констанце седяха във вестибюла и пиеха уиски. Прекарали бяха целия ден в Египетския отдел на Музея за история на изкуството.

През изминалата нощ и двамата бяха спали зле, всеки по различни причини.

Максимилиан, който смяташе, че най-после е разкрил самоличността на Лина Щайн, не искаше да се примири с мисълта, че тази малка женичка е постигнала по-голям успех от него. Откъде черпеше тя увереността на писателка? Какво толкова можеше да е преживяла, което да я прави способна да пише такива текстове? И защо той бе лишен от лекотата, от успеха?

Констанце се въртя в леглото, обзета от угризения на съвестта. Трябваше от Операта веднага да се върне в хотела. Тя реши да не се среща повече с мъжа на Марта. На сутринта един паж й донесе поканата му за посещение в музея. Поколеба се. Сега, на дневна светлина, се чувстваше отново уверена. Пък и, като се изключат Операта и театъра, тя никога не бе ходила сама на публично място. Идеята да се разходи из откритата само преди няколко години сграда й се стори примамлива.

В десет часа те се срещнаха във фоайето и се качиха на каретата на Траунщайнови. На Максимилиан му се стори смешно да изминава с карета пътя, който преспокойно можеха да извървят пеша. Разговорът им не вървеше. Не знаеха каква тема да изберат.

Изложбените зали на музея преминаваха плавно една в друга и изглеждаха безкрайни. Опиянена от вида на хилядолетните разкопки и находки, Констанце захвърли защитната си обвивка.

– Какво не бих дала да участвам в подобна експедиция! Чувствам някаква връзка с Нил. Всичките онези храмове там… При това не знам откъде идва този спомен. – Тя използва думата спомен, без да осъзнава значението й. Ентусиазмът й действаше благотворно на Максимилиан. Младата жена беше особено впечатлена от саркофазите и от безбройните погребални дарове. – Сякаш покойникът ще продължи да живее в Царството на сенките! – удивено възкликна тя.

Максимилиан й разказа легендата за пътуването през нощното море, по време на което богът Анубис претеглял сърцето на покойника и го сравнявал с теглото на перо.

– Ако сърцето е леко като перце, значи човекът е живял праведно и отива при Озирис, господаря на Царството на мъртвите. Ако обаче е твърде тежко, значи той е провалил живота си и е осъден да се лута в Хадес, Подземното царство.

– Сърце, леко като перце? – Тя поклати умислено глава. – Колко ли ще тежи моето сърце, когато умра?

– Има време дотогава, нека сега да се наслаждаваме на живота – предложи Максимилиан.

– Но нали именно насладата ни подтиква към прегрешения – възрази Констанце. Не, нейното сърце нямаше да издържи проверката, помисли си тя и бързо смени тона. – Откъде знаете всички тези неща! – възкликна възторжено. – Моля, продължете да разказвате!

Максимилиан беше поласкан от възхищението й. Той открай време демонстрираше с лекота познанията си, сякаш се разбираха от само себе си. Смело избягваше празнотите в тях, възползваше се от недостатъчните знания на събеседника си и ги запълваше с импровизации.

Часовете летяха. Когато се наситиха на старини и легенди, каретата ги върна в „Захер“ за късен обяд. После седнаха във вестибюла на чаша уиски. Предпазливостта на Констанце и сдържаността на Максимилиан бяха отстъпили пред опиянението на изкушението. Те кръжаха един около друг.

– Най-много обичам да съм сам. Приближи ли се някой, не мога да напиша и думица – игриво я провокира той. – А как стои при вас въпросът със самотата?

– С три деца не е лесно да намериш спокойствие вкъщи. – Тя въртеше замечтано чашата в ръцете си, после я вдигна към светлината. – Като течен кехлибар е, нали?

Максимилиан откъсна поглед от младата жена и го насочи към чашата.

– Да. Красиво. Много красиво. – Той се загледа отново в нея, в профила й, във фигурата й. – Къде намирате спокойствие, Констанце?

– Заключвам се в стаята си за ръкоделие. Там е чудесно – тихо и меланхолично.

– Значи там пишете прекрасните си романи?

Констанце се дръпна уплашено. Максимилиан продължи:

– Ще ми споделите ли тайната си, Лина? – Въпросът му се стори колкото дързък, толкова и естествен. Това трябваше да се случи, след като Марта бе крила толкова дълго самоличността на писателката. Как се беше изразила? Човек винаги проявява най-голям интерес към неизвестното. Той забеляза как пребледня младата жена насреща му.

– Марта не ми е казала нищо. Сам го усетих. – Той взе ръцете й в своите. Констанце не беше в състояние да проговори. Тя беше Лина Щайн само за Марта, за никой друг.

Максимилиан продължи да упорства.

– Няма защо да се криете от мен.

Младата жена едва сдържаше сълзите си.

– Дори мъжът ми не знае – промълви тя и сама се потресе от признанието си.

Внезапно настъпи суматоха. Ана Захер бе застанала в средата на салона. Констанце издърпа бързо ръцете си от Максимилиан.

– Моля за внимание, уважаеми дами и господа – с треперещ глас подзе Ана Захер. В помещението се възцари тишина. – На мен се падна тъжното задължение да ви съобщя, че Нейно Величество, нашата любима императрица… че тя е… Имало е атентат… Нашата императрица е мъртва.

Всички изстенаха. Констанце закри уплашено уста с облечената си в ръкавица ръка.

Шумолене. Шепот, после изпълнени с ужас разговори. Първите гости наскачаха шокирани от местата си. Мъжете сваляха шапки. Всички започнаха да говорят един през друг. Чудеха се какво да направят. Нищо. Ала в този момент никой не го проумяваше.

Констанце се възползва от всеобщия шок и бъркотията и бързо се изкачи по стълбите. Максимилиан я последва, но в суматохата я загуби от поглед. Майр се изпречи на пътя му.

– Императрицата е мъртва, господин Адерхолд. Каква трагедия… за Австрия! – покъртено каза той. Искаше да го възпре от някоя необмислена постъпка, обаче Максимилиан просто го избута настрани и хукна по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж.

Майр се зачуди дали да го последва. Но телефонът в стаичката на портиера не спираше да звъни. Шефката беше обсадена от гости. Той реши да остане близо до нея. На мостика на нейния кораб.

 24

Любовта не успя да попречи на Смъртта да се огъне пред желанието на императрицата.

След самоубийството на сина си, престолонаследника Рудолф, преди девет години Елизабет се обличаше в черно. Не намираше покой, постоянно сменяше градовете. Знаеше, че животът й губи смисъл, и усещаше, че се задава нещо ново.

Това ново още не можеше да бъде назовано и бе съпътствано от страх, сякаш беше обвито в мъгла. Ако човек си позволеше да го пипне и допусне до себе си, в отговор получаваше една дума: Вавилон. Съживяваше се споменът за величието на самия замисъл и как от това величие се ражда Хюбрис1, защото човеците престанали да спазват мярката, най-вече в отношенията помежду си. Цялата тази работа с Бог, който им се разсърдил, задето искали да построят кула, извисяваща се до самия него, била прах в очите и се разпространявала от онези, които имали нужда от Бог, за да държат човеците в подчинение. Никакъв Бог не им мислел подобно нещо – кулата им да падне, езиците да се объркат, хората да се разпръснат във всички посоки. Това било тяхно собствено дело. Защото всичко накрая опира до истината, че човекът се страхува от собственото си величие и от отговорността си. И оправдава страха си с този Бог, който го съди и наказва и когото той обича само когато му скимне. Докато всъщност всичко се корени в самия човек.

Сега беше моментът да си спомнят за великото си начинание и да продължат това, за което навремето още не са били узрели. Непреходното време и невидимата мрежа отново ги зовяха към единение. Трябваше само да чуват, да бъдат готови и да отворят най-чувствителните си сетива, за да приемат посланието.

Императрицата също беше усетила тази гигантска стъпка, това предизвикателство, отправено към всички люде, и бе поискала да участва, само че под друг образ. Затова бе повикала Смъртта – да я изведе от живота, който тя не желаеше да понася повече, защото й се струваше безсмислен. В един следващ живот може би, кой знае…

Констанце се бе облегнала на заключената врата. Дишането й беше учестено. Точно днес беше дала свободен ден на Флора. Зад гърба й се почука, отначало плахо, после по-настойчиво. Тя чу гласа на Максимилиан:

– Констанце? – и по-тихичко: – Лина?

Младата жена се почувства беззащитна, връхлетяна от последните събития.

– Трябва да говоря с вас. Моля ви.

Тя не искаше да отвори вратата. Но я отвори.

Максимилиан нахълта в стаята.

– Моля ви, Максимилиан. Съсипвате всичко. – В гласа на Констанце вече нямаше съпротива. Той я взе в обятията си и я целуна по бузата, челото, устата. Целуваше я отново и отново. И докато го правеше, го обзе чувството, че се връща към себе си. Времето се бе обърнало с главата надолу. Констанце успя да се освободи за миг. – Не, Макс. Не бива да… – Ала той вече не можеше да бъде спрян и отново се нахвърли върху нея. Целувките му се нижеха по шията и деколтето, към гърдите й. Неговото желание се предаде и на нея. Двамата се развихряха все повече и повече, насочиха се към леглото, паднаха върху него и се отдадоха на бурни прегръдки. Прегръдки, от каквито и двамата се бяха въздържали през всичките години на брака си.

Любовта прикри деликатно събитията, които последваха, докато Смъртта подпечатваше съдбите. Императрицата беше мъртва. В писменото си завещание, което по нейно желание видя бял свят едва шейсет години по-късно, тя се обръщаше към Душата на Бъдещето, предчувствайки, че и тогава на нашата малка звезда няма да има щастие, мир и свобода. Може би на някоя друга. Кой знае…

 

emasbooks.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Хотел „Захер“ – историята на едно изкушение, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>