„Хала“ от Нейтън Хил

От  |  0 коментара

Самюъл е преподавател по английски и талантлив, но неосъществен писател. Не е виждал майка си – Фей, от близо трийсет години – откакто тя го изоставя и изчезва безследно.

Сега Фей отново се появява в живота му. Извършила е абсурдно престъпление: хвърляла е камъни по губернатора. Медиите разкриват, че преди години тя е участвала в антивоенен протест и е била арестувана за проституция. Самюъл не може да повярва, че майка му – скромната жена, която се е омъжила за своята ученическа любов, е способна на това. Но доколко всъщност я познава?

Издателят, платил му солиден аванс за роман, който Самюъл така и не завършва, го заплашва със съд. Трябва да върне сумата с лихвите или да напише книга за майка си. Но той не знае почти нищо за живота й…

Самюъл тръгва по следите на Фей и открива отдавна погребани тайни, които засягат няколко поколения от рода му. Те водят началото си от Норвегия, дома на неговите предци и на Хала – мистериозния дух, за който му е разказвала Фей.

Самюъл се отправя на едно необикновено пътуване, в края на което ще опознае не само майка си, но и самия себе си.

ОТКЪС

САМЮЪЛ СЕ ЗАСЛУШВА във врявата заради някакво капучино в едно кафене на летището, когато получава първото съобщение по повод на Лора Потсдам. То е от декана, изследователката на чумата. Срещнах се с твоя студентка пише тя. – Отправи някои странни обвинения. Наистина ли си я нарекъл глупава? Самюъл преглежда останалата част от писмото и усеща как потъва в стола си. Откровено съм шокирана от неуместното ти държание. Госпожица Потсдам на мен не ми изглежда глупава. Разреших й да пренапише домашната си работа, за да получи пълен кредит. Трябва да го обсъдим веднага.

Той се намира в кафенето срещу изхода, откъдето след около петнайсет минути ще качват пътниците за дневния полет до Лос Анджелис. Тук е, за да се срещне със своя редактор и издател Гай Периуинкъл. Над главата му има телевизор, в момента пуснат без звук, а по новините отново показват как майката на Самюъл замеря с камъни губернатор Пакър.

Опитва се да не обръща внимание. Вслушва се в разнообразните звуци край себе си: поръчки на кафе; обявления от интеркома за нивото на опасност и препоръки към хората да не оставят багажа си без надзор; плач на деца; звук от разбиването на пяна и завиращо мляко… Точно до кафенето има щанд за лъскане на обувки – два стола, издигнати като тронове, под които стои ваксаджийчето. То е чернокожо момче и в момента чете книга, облечено в униформата, която изисква службата му: съчетание от тиранти и каскет, характерно за неясен период от миналото. Самюъл чака Периуинкъл, който желае да му лъснат обувките, но се колебае.

– Аз съм изящно облечен бял мъж – казва Периуинкъл, загледан в момчето. – А то е чернокожо и със старомоден костюм.

– А защо е важно това? – пита Самюъл.

– Не ми харесва образът. Мразя как изглежда визуално.

Периуинкъл е в Чикаго този следобед, но е на път за Лос Анджелис. Асистентът му се бе обадил да каже, че иска да се срещнат, но единственото възможно време, с което разполага, е на летището. Затова асистентът купи на Самюъл самолетен билет, еднопосочен, до Милуоки, който, както му обясни, може да използва, ако поиска, но целта му е просто да го вкара през гишетата за сигурност, за да отиде до изхода.

Периуинкъл оглежда ваксаджията.

– Знаеш ли какъв е истинският проблем? Това са камерите на мобилните телефони.

– Никога през живота си не съм ползвал ваксаджийски услуги.

– Ами спри да носиш кецове – казва Периуинкъл, без да поглежда към краката на Самюъл. Което означаваше, че през няколкото минути, които бяха прекарали заедно на летището, издателят беше събрал и обработил информацията за евтините му обувки. Както вероятно бе разбрал и други факти за него.

Самюъл винаги се чувства по този начин около Периуинкъл: леко непристоен и немарлив в сравнение с мъжа, който има вид на около четирийсетгодишен, но всъщност е на възрастта на баща му – на шейсет и пет. Изглежда, че се опълчваше на времето, като излъчваше самоувереност. Стойката му е изправена, скована и царствена – сякаш се мисли за скъп и стегнато опакован подарък за рожден ден. Тънките му обувки са строги и имат вид на италиански, подметката им е леко издадена навън при върховете. Талията му изглежда с около двайсет сантиметра по-малка от тази на който и да е друг възрастен мъж на летището. Възелът на вратовръзката му е стегнат и твърд като жълъд. Леко посивялата му коса е остригана до перфектна и еднаква дължина от един сантиметър. Заставайки до него, Самюъл винаги се чувства разпасан и безформен. Дрехите му, подбрани от стоката в магазина, не му бяха по мярка, вероятно с номер по-големи. Докато идеално прилепналият костюм на Периуинкъл извайва тялото му в чисти ъгли и прави линии, фигурата на Самюъл изглежда по-разплута.

Издателят е като фенерче, насочено към всичките ти недостатъци. Кара те да мислиш съзнателно за собствения имидж, който показваш. Така например в кафенето Самюъл обичайно поръчва капучино. Сега пред Периуинкъл обаче си поръча зелен чай. Защото капучиното звучи като клише и той смята, че зеленият чай ще накара Периуинкъл да му даде по-висока одобрителна оценка.

Междувременно Периуинкъл си поръча капучино.

– Тръгвам за Ел Ей – заявява той. – Ще присъствам на снимките на новото видео на Моли.

– Моли Милър? – учудва се Самюъл. – Певицата?

– Да, тя ми е клиент. Както и да е… Има ново видео. Нов албум. Ще се пови като гост в един комедиен сериал. Ще участва и в риалити шоу, което още се подготвя. На път е да излезе и мемоарната й книга, която е и причината да отивам там. Работното заглавие е: Грешките, които съм направила досега.

– Тя не е ли на шестнайсет години или там някъде?

– Официално е на седемнайсет. Но в действителност е на двайсет и пет.

– Сериозно ли?

– В реалния живот. Не казвай на никого.

– За какво се разказва в книгата?

– Сложно е. Трябва да е достатъчно безгрижна, за да не развали имиджа й, но не може и да е скучна, защото от Моли се очаква да е звезда. Трябва да е достатъчно умно написана, за да я оприличат на сладникава поплитература за дванайсетгодишни, но не и прекалено умно, защото дванайсетгодишните наистина ще са основните читатели. А и очевидно всички мемоари на известни личности трябва да съдържат някаква голяма изповед.

– Така ли?

– Определено. Нещо, което да дадем на вестниците и списанията преди датата на издаване, за да вдигнем шум. Нещо пикантно, което да накара хората да говорят. Затова отивам в Ел Ей. Търсим идеи. Тя ще озвучава музикалното си видео, което излиза след няколко дни. Някаква тъпа скапана песничка. Ето припева: „Трябва да се изявиш!“

– Интересно. Решил ли си каква ще е изповедта?

– Много ми допада някаква малка историйка с лесбийски нюанси. Невинен експеримент в гимназията. Специална приятелка, няколко целувки. Сещаш се. Не нещо, което да я скара с родителите й, но да се надяваме достатъчно, за да ни донесе някоя награда с флага на дъгата. Тя вече е превзела пазара на тийнейджърите, но какво ще стане, ако превземе и този на обратните? – И тук Периуинкъл изиграва пантомима с ръцете си, показвайки как нещо малко избухва в нещо голямо. – Бум! – добавя.

Периуинкъл беше човекът, който бе осигурил големия пробив на Самюъл, Периуинкъл го бе измъкнал от тъмнината и му бе предоставил значим договор за книга. Тогава Самюъл беше в колежа, а издателят посещаваше кампусите из цялата страна в търсене на автори, които да пишат за ново издание, представящо работата на млади таланти. Той нае Самюъл, след като бе прочел само един негов разказ. След това включи този разказ в едно от големите си списания. После предложи договор за книга, който го снабди с невъобразима сума пари. Всичко, което Самюъл трябваше да направи, бе да я напише.

Което той, разбира се, така и не направи. Това се случи преди десет години. Днешният разговор е първият, който води с издателя си от много време насам.

– Е, как върви книжният бизнес? – пита Самюъл.

– Книжният бизнес ли? Ха, смешна работа. Всъщност вече не съм в него. Не и в традиционния смисъл. – Той измъква визитка от куфарчето си. Гай Периуинкъл: Производител на интерес – без лого, без информация за контакт.

– Вече съм в производителния бизнес – казва Периуинкъл. – Произвеждам разни неща.

– Но не и книги.

– Е, разбира се, и книги. Ала най-вече произвеждам интерес. Внимание. Привлекателни неща. Книгата е само опаковка. Ето какво разбрах. Грешката, която правят хората в книжния бизнес, е да смятат, че работата им е да създават добри опаковки. Да кажеш, че си в книжния бизнес е все едно винопроизводителят да заяви, че е в бизнеса с бутилки. Това, което в действителност създаваме, е интерес. Книгата е просто една форма, която интересът може да приеме, когато го измерим и извлечем изгода от него.

Над тях видеото с атаката над Пакър е стигнало до мястото, където охраната се втурва към майката на Самюъл, за да я събори на земята. Той извръща поглед.

– По-скоро съм в нещо като разнородна междуплатформена синергия – казва Периуинкъл. – Моята фирма бе погълната много отдавна от друг издател, който на свой ред бе погълнат от по-голям и така нататък, подобно на онези стикери рибки с надпис „Дарвин“, които виждаш по броните на колите. Сега сме собственост на мултинационален конгломерат с интереси в книгоиздаването, кабелната телевизия, радиопредаванията, музикалните записи, разпространението на медии, филмопроизводството, политическото консултиране, управлението на дигитални образи, рекламата, списанията, печата и правата… Както и, струва ми се, в превоза на стоки, освен всичко друго.

– Звучи сложно.

– Представи си ме като спокойния център, около който се вихрят всичките ни медийни операции.

Периуинкъл поглежда към телевизора над тях и спира очи на видеото с атаката над Пакър, което пускат за дванайсети път. В малко прозорче върху лявата страна на екрана консервативният водещ на шоуто казва нещо, което не може да се чуе.

– Хей! – провиква се Периуинкъл към един барман. – Бихте ли увеличили звука?

След секунди звукът на телевизора е пуснат. Чуват как водещият пита дали атаката над Пакър е изолиран инцидент или знак, че ще последват още подобни.

– О, определено ще има и други – казва един от гостите. – Така правят либералите, когато са притиснати в ъгъла. Нападат.

– Всъщност нещата не са чак толкова различни от, да речем, Германия в края на трийсетте – намесва се друг гост. – А знаете какво е казано тогава: първо дойдоха за патриотите, а аз не надигнах глас…

– Правилно! – съгласява се водещият. – Ако не надигнем глас, никой няма да остане, когато дойдат за нас. Трябва да спрем това сега.

Всички край него кимат с глави. Прекъсване за реклама.

– Боже – поклаща глава Периуинкъл и се усмихва. – Нападателката на Пакър. Ето жена, която бих искал да опозная. Такава история бих искал да разкажа.

Самюъл отпива от напитката си и не казва нищо. Пакетчето е престояло твърде дълго във водата и чаят е станал леко горчив.

Периуинкъл проверява часовника си и поглежда към изхода, където са започнали да се струпват хора – не точно на опашка, но в позиция да се наредят, когато опашката се оформи.

– Как е работата? – казва Периуинкъл. – Още ли преподаваш?

– Засега.

– В онова място…

– Да, в същото училище.

– Колко изкарваш, към трийсет хиляди? Нека да ти дам съвет. Може ли?

– Добре.

– Напусни страната, човек.

– Моля?

– Сериозно. Намери си една хубава развиваща се държава от Третия свят и ще натрупаш състояние.

– Възможно ли е?

– Да, абсолютно. Брат ми така прави. Преподава математика в гимназия и е треньор по футбол в Джакарта. Преди това беше в Хонконг. Преди това – в Абу Даби. Частни училища. Децата са предимно на хора от правителството и бизнес елита. Получава двеста хиляди годишно плюс жилище, кола и шофьор. На теб дават ли ти кола и шофьор в твоето училище?

– Не.

– Кълна се в бога, че всеки полуобразован американец, който остава в Америка да преподава, страда от някаква психоза. В Китай, Индонезия, Филипините, Средния изток отчаяно се търсят хора като теб. Можеш да избираш. В Америка си нископлатен и претоварен от работа, обиждан от политици и неоценен от ученици. Там ще си шибан герой. Това е съветът ми, от мен към теб.

– Благодаря.

– Добре е и да го послушаш. Защото имам лоши новини, друже.

– Така ли?

Периуинкъл кима с глава, докато въздиша дълбоко с намръщена клоунска физиономия.

– Съжалявам, но ще трябва да прекратим договора ти. Това дойдох тук да ти кажа. Беше ни обещал книга.

– И работя върху нея.

– Платихме ти солиден аванс, а ти не си ни предоставил нищо.

– Имах затруднения. Малък писателски блокаж. Книгата е на път.

– Според клаузата в договора при неизпълнение на доставката издателят може да изиска възстановяване на сумата от всички авансови плащания, ако продуктът не е налице. С други думи ще трябва да ни върнеш парите. Исках да ти го кажа лично.

– Лично. В кафене на летището…

– Разбира се, в случай че не можеш да ни платиш, ще се наложи да те съдим. Следващата седмица компанията ми ще подаде документите до Върховния съд на щата Ню Йорк.

– Но книгата ще бъде готова. Отново започнах да пиша.

– И това е отлична новина за теб! Защото се отказваме от всички права върху всички материали, свързани с уречената книга, така че можеш да направиш с нея каквото поискаш. И ти желаем успех в бъдещите начинания.

– За колко ще ме съдите?

– За сумата на аванса, плюс лихвите, плюс правните разходи. Предимството тук е, че не сме загубили пари от теб, което не може да се каже за много от другите ни скорошни инвестиции. Така че не ни съжалявай много. Все още имаш парите, нали?

– Не, естествено. Купих си къща.

– Колко дължиш за къщата?

– Триста хиляди.

– А колко струва сега?

– Може би осемдесет.

– Ха! Това може да се случи само в Америка, прав ли съм?

– Виж, съжалявам, че се забавих толкова. Скоро ще завърша книгата. Обещавам.

– Как да го кажа по-деликатно? Всъщност ние вече не я искаме. Когато подписахме договора, светът беше различен.

– Как така различен?

– На първо място, ти вече не си известен. Трябваше да ковем желязото, докато беше горещо. А сега твоето желязо, приятелю, е студено като лед. Пък и страната се промени. Старомодната ти любовна история от детството бе подходяща преди 11 септември, но сега е твърде кротка за тези времена, малко неуместна. И – не се обиждай – ала няма нищо ужасно интересно около теб.

– Благодаря.

– Не ме разбирай погрешно. Само един човек на милион може да поддържа този интерес, който е по моята специалност.

– Нямам никаква възможност да върна тези пари.

– Лесна работа, момко. Спираш да изплащаш ипотеката на къщата, скриваш авоарите си, обявяваш банкрут и се местиш в Джакарта.

Интеркомът изпуква: пътниците от първа класа за Лос Анджелис могат да започнат да се качват. Периуинкъл приглажда костюма си.

– Отнася се за мен – казва. Изгълтва останалото си капучино и се изправя. – Слушай, ще ми се нещата да бяха различни. Наистина. Искаше ми се да не се налагаше да правим това. Само да имаше нещо, което да можеш да предложиш, нещо, което да представлява интерес.

Самюъл знае, че има нещо, което може да даде, нещо ценно. Това е единственото, което има за Периуинкъл. В момента само то е интересно около него.

– Ами ако ти кажа, че имам нова книга – подхваща Самюъл. – И то различна.

– Е, тогава ще пуснем още една жалба в гражданското дело срещу теб. Предвид факта, че когато си имал договор да напишеш книга за нас, тайно си писал за друго издателство.

– Още нищо не съм написал. Не съм почвал.

– Тогава за какво говориш?

– Не е книга. По-скоро е реклама за книга. Искаш ли да я чуеш?

– Разбира се, казвай.

– Нещо като скандална биография на известна личност.

– Добре. А коя е известната личност?

– Нападателката на Пакър.

– Едва ли… Изпратихме човек да я проучи. Само че госпожата не проявява интерес. Това е задънена улица.

– А ако ти кажа, че тя ми е майка?

За автора:

Нейтън Хил работи цели десет години по първия си роман „Хала“, който се появява на пазара през 2016 г. и е удостоен с наградата за художествен дебют на „Ел Ей Таймс“. Книгата се превръща в световен хит и получава подкрепата на читатели и критици. Филмовото студио „Уорнър Брос“ купува правата за телевизионната адаптация на романа. Продуцент и режисьор на сериала ще бъде Джей Джей Ейбрамс, познат от култовите поредици „Междузвездни войни“ и „Мисията невъзможна“. В главната роля ще се превъплъти холивудската легенда Мерил Стрийп срещу рекордния хонорар от 825 хиляди долара на серия. Нейтън Хил заслужено е обявен за един от най-обещаващите нови автори и е сравняван с Дона Тарт, Томас Пинчън и Джон Ървинг, който, от своя страна, го сравнява с Дикенс.

HERMESBOOKS.COM

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>