Уикенд четиво: “1Q84″ от Харуки Мураками

От  |  0 коментара

Четивото за почивните дни тази седмица идва от издателство “Колибри” и ни отвежда в динамичния свят на Харуки Мураками и неговата книга “1Q84“. Третата част от поредицата се очаква с нетърпение на българския книжен пазар – датата е 3 декември 2012г. Докато отброяват часовете до излизането на последния том трети, за всички настоящи и бъдещи почитатели на японския автор предлагаме първата глава от “1Q84“, Книга 1.

За автора

Харуки Мураками е достигнал статута на култов писател, чиито романи се продават в милионни тиражи както в родната му Япония, така и в превод на десетки езици. Роден през 1949 г. в Киото. Впоследствие семейството му се преселва в Кобе, където се пробужда интересът му към чуждестранната литература. Завършва успешно литературния факултет на токийския университет, а по-късно става съдържател на джазклуб в Шибоя. Като студент взема участие в антивоенното движение и се обявява срещу войната във Виетнам. Прекарва три години в Гърция и Италия, след което се установява в Принстаун и в продължение на четири години преподава в местния университет. През 1995 г., след земетресението в Кобе и атентата в токийското метро, решава да се завърне в Япония. Още първата му книга „Чуй как пее вятърът“ (1979) е отличена с престижна награда. Сам той признава, че е повлиян не толкова от японските литературни кодове, колкото от попкултурата, която му е открила прозорец към света. Преводач е на Чандлър, Фицджералд и други големи американски автори, които иска да открие за японската култура. Харуки Мураками е признат от световната литературна критика за един от най-добрите съвременни японски автори. Той със сигурност e най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и преиздавани многократно не само в САЩ и Западна Европа, но и в Русия, Румъния, Сърбия и пр. Творчеството му е изпълнено с поезия и ониризъм, което обяснява факта, че всяка от книгите му се продават в повече от 2 000 000 екземпляра.

За книгите

Книга 1

В най-новата си творба, „1Q84“, Мураками ни среща с два култа: на християнска секта и на загадъчната секта, отговорна за атаката с нервнопаралитичен газ в токийското метро през 1995 г. Действието започва през 1984 г., но в типичен за автора стил се пренася в паралелния свят на годината 1Q84 (Q=question mark, въпросителна), където човек може да се изгуби безвъзвратно и никога повече да не се появи. В началото на романа един редактор в японско издателство описва привлякла вниманието му повест по следния начин: „При желание книгата може да бъде съсипана от анализи. Но самият сюжет е могъщ, той буквално те засмуква. Фабулата е основана на фантазията, но описанията са невероятно реалистични. Постигнат е чудесен баланс между двете. След като изчетеш цялата творба с всичките недостатъци, тя те грабва по един странен, необясним начин“. Оценката важи с пълна сила и за „1Q84“.

Книга 2

Когато в Япония са публикувани първите две книги на 1Q84, читателите разграбват милионния тираж и са завладени изцяло от историята на Аомаме и Тенго и странния паралелен свят, който те обитават. И тогава – година по-късно – за радост на читателите Мураками съвършено неочаквано публикува книга трета на романа, криеща развръзката на необичайното повествование, в което ни потапя разюзданото му въображение. Както ни подсказва заглавието, романът е поклон пред Джордж-Оруеловата „1984“ (цифрата 9 на японски се произнася като буквата Q). Годината е 1984. Аомаме е заседнала в такси в тежкия трафик на Токио, а има неотложна и спешна задача, която трябва да изпълни на всяка цена. Шофьорът й предлага решение на проблема и тя приема, но в резултат на действията си започва да се чувства все по-откъсната от действителността. Тенго, който мечтае да бъде писател, води едно с нищо незабележимо съществование, докато не се оказва забъркан в странна история, свързана с литературна награда, за която е кандидатствало с първия си роман седемнайсетгодишно момиче. Историята, описана в романа, въздейства силно на читателите, но дали е истинска, или измислица? Междувременно Аомаме и Тенго започват да усещат, че светът става все по-странен, а те не могат един без друг…

Книга 3

В третата книга се чува нов глас – гласът на Ушикава. И той задава най-различни въпроси: кой е този баща, който неспирно идва да чука на вратата ни? Реалността бива ли изобщо истинска? А времето, тази страховита илюзия, завинаги ли е изгубено? Аомаме и Тенго вече не са сами под двете луни на 1Q84. Те не го съзнават още, но това е единственото безупречно място на света. Едно напълно изолирано място и все пак единственото, необагрено в цветовете на самотата.

Първа глава

(Аомаме): Не се подлъгвайте по външните признаци

Радиото в таксито беше настроено на УКВ станция с класическа музика. Надали точно „Симфониетата” на Яначек1  е идеалната музика за слушане в попаднало в задръстване такси. Така както застаналият на носа на лодката си печен рибар разчита зловещото сливане на две течения, и таксиджията – мъж на средна възраст – май също не обръщаше внимание на предаването, а стиснал здраво устни, гледаше право напред в проточилата се по естакадата безкрайна върволица коли. Аомаме се намести на широката задна седалка, притвори очи и се заслуша в музиката. Колцина са способни да разпознаят Яначековата „Симфониета” от първите й няколко такта? Отговорът вероятно е някъде между „много малко” и „почти никой”. Неизвестно защо, Аомаме бе сред малцината, които могат.Яначек създал малката симфония през 1926 г. Първоначално творбата била замислена като фанфарно въведение към гимнастически фестивал. Аомаме се помъчи да си представи какво е било в Чехословакия през 1926 г.: Първата световна война е свършила, страната се е освободила от дълголетното управление на Хабсбургите. Народът отбелязва настъпилата в Централна Европа мирна пауза с пиене на пилзенско пиво по кафенетата и производството на превъзходно леко стрелково оръжие. Две години по-рано неизвестният никому Франц Кафка е приключил земния си път. Малко по-късно изневиделица ще се появи Хитлер и за по-малко от миг ще погълне тази красива малка страна, но по онова време още никой не знае какви трудности предстоят. Това е може би най-важното твърдение в историята на историята: „По онова време още никой не знае какво предстои”. Заслушана в музиката на Яначек, Аомаме си представяше волните ветрове по равнините на Бохемия и разсъждаваше върху превратностите на историята. През 1926 г. умира и японският император Йошихито и от Тайшо епохата се преименува на Шова2. И за Япония това е началото на една ужасна, тъмна епоха. Кратката интерлюдия от модернизъм и демокрация свършва и отстъпва място на фашизма. Аомаме обожаваше историята не по-малко, отколкото обожаваше спорта. Рядко отваряше романи, но историческо четиво можеше да я държи в своя плен по цели часове. Най-много харесваше в историята това, че всички факти бяха обвързани с конкретни дати и места. Не и беше никак трудно да помни разните дати в историята. Не че си поставяше за цел да ги наизусти; но схванеше ли веднъж връзката на дадено събитие с времето, през което се е случило, както и с предхождащите и последвалите го събития, датата изплуваше автоматично в паметта й. Както в прогимназията, така и в гимназията винаги бе изкарвала отлични оценки на изпитите по история. И много се учудваше, когато чуеше някой да казва, че не му се удава да помни разните дати. Как може нещо толкова просто да затрудни някого?

Аомаме беше истинското й име. Дядо й по бащина линия бе от някакво планинско градче или селце в префектура  Фукушима3, където живеели неколцина със същото име, а то се изписваше с йероглифите, които означаваха и „зелен грах”, и се произнасяше със същите четири срички „А-о-ма-ме”. Никога не бе стъпвала там. Когато се родила, баща й бил вече скъсал връзките си със семейството, майка й – с нейното, така че никога не бе виждала своите баби и дядовци. Не пътуваше често, но в редките случаи, когато отсядаше в непознат голям или малък град, задължително отваряше телефонния указател в хотела да види колко души с името Аомаме живеят в района. До този момент не бе открила нито един и след всеки неуспешен опит се чувстваше като самотен корабокрушенец насред океана. Винаги се притесняваше, когато трябваше да си казва името. Понеже в мига, в който то се отронеше от устните й, другият й хвърляше недоумяващ или объркан поглед:

-           Госпожица Аомаме?

-           Да. Точно като „зелен грах”.

Работодателите й я бяха накарали да си отпечата визитки, от което нещата станаха още по-зле. Хората се стягаха при вида на картичката й, сякаш им връчваше неприятна новина. Когато си казваше името по телефона, често дочуваше потиснат смях. Щом споменеха името й в приемната на някой лекар или обществена служба, всички вдигаха глава да видят как изглежда някой, чието име е „зелен грах”. Имаше хора, които объркваха наименованието на растението и й викаха „Едамаме” или „Сорамаме”, което я принуждаваше да ги поправя тактично: „Не, не съм нито соя, нито бакла, макар че почти познахте. Грах съм – Аомаме.” Колко пъти през тридесетгодишния си живот бе слушала едни и същи забележки, едни и същи изтъркани шеги с името й. Животът ми щеше да е съвсем друг, ако не се бях родила с това си име. Ако имах най-обикновено име като Сато, Танака или Сузуки, сигурно щях да живея по-спокойно и да прощавам по-лесно на хората. Може би.

Аомаме слушаше музиката със затворени очи и оставяше прекрасния унисон на духовата секция да попие в мозъка й. И точно в този момент й мина през ум, че качеството на звука е прекалено добро за обикновено радио в такси. Понеже, макар и тих, звукът се отличаваше с истинска дълбочина и ясни обертонове. Отвори очи и се приведе напред да разгледа монтирания в таблото стерео-дек. Устройството притежаваше горд черен блясък. Не успя да разчете марката, но явно имаше висококачествени параметри и сумати копчета и клавиши; зелените цифри с честотата на станцията се различаваха отчетливо на фона на черното екранче. Нещо съвсем необичайно за най-обикновено улично такси.

Огледа и вътрешността на автомобила. Обсебилите я мисли не й бяха дали възможност да забележи, че и самото такси никак не е обичайно. Качеството на тапицерията си личеше, а и седалката бе изключително удобна. Но най-вече бе тихо. Изглежда, колата бе обезшумена с допълнителна звукоизолация, до съвършенството на звукозаписно студио. Вероятно шофьорът бе и собственик на таксито. Много такива собственици водачи не жалеха средства за поддръжката на автомобила си. Без да движи глава, Аомаме затърси с очи табелката с името на таксиджията, но не го откри. От друга страна, нямаше и вид на незаконно такси без разрешително. Оборудвано бе със стандартен таксиметров апарат, който цъкаше по нормалната тарифа. 2150 йени дотук. Все пак странно, че никъде не виждаше табелката с името на водача.

-           Прекрасна кола – проговори Аомаме на шофьорския гръб. – Страшно тиха. Каква марка е?

-           Лимузина тойота краун роял – произнесе отчетливо водачът.

-           Музиката звучи чудесно.

-           Много тиха кола е. Затова я и избрах. Тойота са една от водещите фирми в света по отношение на шумоизолацията.

Аомаме кимна и пак се облегна назад. Притесняваше я нещо в изказа на шофьора – сякаш не доизказваше нещо важно. Да вземем за пример (един от многото) мисълта му за безупречната шумоизолация; човек можеше да си помисли, че тойотите имат и някакви други характеристики, които обаче съвсем не са безупречни. На всичко отгоре в края на всяко свое изречение онзи оставяше някаква дребна, но значеща нещо бучица тишина. И бучицата увисваше в ограниченото пространство в колата като въображаемо миниатюрно облаче, което създаваше у Аомаме едно особено чувство за нестабилност.

-           Наистина е много тиха кола – обяви Аомаме в желанието си да прокуди облачето. – А и стереодекът е много внушителен.

-           Именно въз основа на качеството му взех решението си да го закупя – каза шофьорът с тона на щабен офицер от запаса, описващ някогашен свой военен успех. – След като прекарвам толкова часове тук, поне саундът да е максимално добър. А и…

Аомаме зачака да чуе онова, което щеше да последва, но не последва нищо. Отново затвори очи и се съсредоточи върху музиката. Нямаше никаква представа що за личност е бил този Яначек, но бе съвсем сигурна, че никога не си е представял как някой ще слуша творбата му в обезшумена лимузина тойота краун роял насред задръстване по градската високоскоростна магистрала в Токио през 1984 г.

И все пак, чудеше се Аомаме, как така разпознах мигновено „Симфониетата” на Яначек? И откъде знам, че е създадена през 1926 година? Не беше почитателка на класическата музика, нямаше и никакви лични спомени, свързани с Яначек, но щом чу първите тактове, всичките й знания за творбата й се явиха като по рефлекс, като ято птици, влетели през отворения прозорец. Музиката й създаде странно, болезнено усещане. Не ставаше дума за болка или неприятно чувство, а за усещане, че сякаш й изтръгват физически всички елементи от тялото. Аомаме не можеше да си обясни какво става. Нима това необяснимо чувство идва от самата „ Симфониета “?

-           Яначек – каза полусъзнателно Аомаме, като че искаше да си върне думата в мига, в който бе излетяла от устните й.

-           Казахте ли нещо, госпожо?

-           Яначек. Авторът на музиката.

-           Не съм го чувал.

-           Чешки композитор.

-           Бре-бре! – рече водачът, очевидно впечатлен.

-           Това такси ваше ли е? – попита Аомаме с надеждата да смени темата.

-           Да – отвърна шофьорът. И след кратка пауза добави: – Изцяло мое. Второто ми е.

-           Страшно удобни седалки.

-           Благодаря, госпожо. – И като извърна леко глава към нея, попита: – Бързате ли, между другото?

-           Имам среща в Шибуя. Затова ви помолих да минете по високоскоростната магистрала.

-           В колко ви е срещата?

-           В 4:30 – отвърна Аомаме.

-           Ами то стана 3:45. Няма начин да успеем.

-           Толкова ли е сериозно задръстването?

-           Напред май има някаква сериозна катастрофа. Това, днешното, не е обичайно задръстване. От доста време не сме помръднали изобщо.

Стана й любопитно, че шофьорът не слушаше бюлетините за пътната обстановка по радиото. Движението по високоскоростната магистрала се бе затапило. Редно бе да се включи на вълната на специалната таксиметрова радио-станция, за да чуе последните новини.

-           Вие и без информация по радиото ли познавате кога е катастрофа? – попита Аомаме.

-           На тия по радиото не им вярвам – отговори с глух глас шофьорът. – Половината време лъжат. Пътната корпорация пуска само онези данни, които й отърват. За да знае точно какво става в момента, човек трябва да разчита на собственото си зрение и преценка.

-           И вашата преценка ви подсказва, че тепърва ще висим тук?

-           Още куп време – кимна шофьорът. – Гаранция давам. Затапи ли се веднъж така, високоскоростната магистрала става истински ад. Много ли ви е важна срещата?

Аомаме се позамисли, преди да отговори:

-           Много. Ще ме чака един клиент.

-           Жалко. Май няма начин да стигнем навреме.

Водачът развъртя глава, като да се отърси от схващане в раменете. Бръчките по тила му се размърдаха като някакво праисторическо същество. Докато наблюдаваше полусъзнателно движението му, Аомаме изведнъж се сети за острия предмет на дъното на окачената през рамото й чанта. И дланите и се поизпотиха.

-           Какво бихте ме посъветвали да направя? – попита.

-           Тук, на естакадата, нищо не можете да направите… поне докато не стигнем до следващия изход. Ако бяхме долу, на улично ниво, щях да ви предложа да слезете от таксито и да вземете метрото.

-           Кой е следващият изход?

-           Икеджири. Но се съмнявам, че ще стигнем там преди залез-слънце.

Залез-слънце ли? Аомаме се опита да си се представи залостена в това такси до мрак. Още свиреха Яначек. На преден план изпъкнаха приглушени струнни инструменти, сякаш за да утешат нарасналото й безпокойство. Предишното болезнено чувство почти бе изчезнало. На какво ли можеше да се дължи?

Аомаме се бе качила близо до Кинута и каза на шофьора да хване високоскоростната естакада от Йога. В началото трафикът се движеше гладко, но точно пред Сангенджая спряха и оттогава почти не бяха мръднали. Движението по напускащото града платно беше нормално. Трагично задръстено бе само платното, водещо към центъра на Токио. Да се задръсти това платно на високоскоростна магистрала номер 3 в три следобед не бе нормално и тъкмо затова Аомаме бе казала на шофьора да мине оттам.

-           На високоскоростната магистрала апаратът не отчита престой – каза водачът по посока на огледалото за обратно виждане. – Така че не се притеснявайте за сметката. Но пък сигурно ви е важно да стигнете навреме за срещата си, а?

-           Да, разбира се. Но не мога нищо да направя, нали?

Хвърли и кратък поглед в огледалото. Мъжът носеше

бледи слънчеви очила. И при ъгъла, под който падаше свет-лината, Аомаме не успя да разчете изражението му.

-           Абе, колкото до начин – все ще се намери. Оттук можете да хванете метрото до Шибуя, но ще се наложи да предприемете нещо крайно.

-           В какъв смисъл крайно?

-           Нещо, което не бих ви посъветвал открито да предприемате.

Аомаме нищо не каза. Но с присвити очи зачака да чуе по-нататък.

-           Погледнете напред. Виждате ли аварийната отбивка току пред нас? – посочи с пръст. – Ей там, до рекламата на бензиностанциите „Есо”.

Аомаме впери поглед през предното стъкло, докато в един момент взе да различава вляво4 от двете пътни ленти разширение за отбиване на аварирали коли. Естакадата нямаше банкет, но в замяна на това имаше през известни интервали такива аварийни разширения, откъдето човек можеше да се обади от жълтите аварийни телефони в управлението на „Метрополитън Експресуей Пъблик Корпорейшън”. Въпросната отбивка в момента бе свободна. Върху една от сградите оттатък насрещното платно бе монтиран голям билборд с реклама на „Есо”, изобразяваща усмихнат тигър с ръкохватка на бензинова помпа в лапата си.

-           Да ви кажа под секрет, от отбивката има стълба до нивото на улицата долу. За евакуиране на хора при пожар или земетресение. Ползват я най-вече работниците по под-дръжката. Ако слезете долу, ще се озовете непосредствено до станция на метрото по линията Токю. А оттам до Шибуя се стига за нула време.

-           Не знаех, че високоскоростните градски магистрали имат аварийни стълби – каза Аомаме.

-           Малцина ги знаят.

-           Няма ли обаче да загазя, ако ме хванат да ползвам такава стълба, без да има истинска авария?

Водачът се замисли за секунда, после каза:

-           Съмнявам се. Не знам целия правилник на корпорацията, но пък и вие никому няма да пречите. Най-вероятно ще се направят, че не са ви видели, не мислите ли? А и надали хората им наблюдават всеки изход. „Метрополитън Експресуей Пъблик Корпорейшън” е прочута с огромния си персонал, но са малко онези, който действително работят нещо.

-           Що за стълба е това?

-           Хм. Нещо като противопожарна стълба. Като ония, дето ги има от задната страна на много сгради. Не е никак опасна, бих казал. Висока е колкото три етажа, да речем, и просто слизате по нея. На входа и има преграда, но не е кой знае колко висока. Човек лесно ще я прескочи, стига да иска.

-           Вие слизали ли сте някога по такава стълба?

Вместо отговор водачът пусна лека усмивка по посока на огледалото за обратно виждане – усмивка, която можеше всякак да се изтълкува.

-           Вие решавайте – рече, докато тактуваше леко по волана. – Ако искате, седете си тук, почивайте си и слушайте музиката. Нямам нищо против. Така или иначе, трябва да се примирим с факта, че скоро доникъде няма да стигнем. Просто исках да ви подскажа, че щом имате спешна работа, можете да предприемете аварийни мерки.

Аомаме се смръщи и погледна часовника си. После вдигна глава и огледа съседните коли. Вдясно от тях стоеше силно напрашен черен джип мицубиши паджеро. На пред-ната седалка за пътници седеше скучаещ младеж и пушеше цигара на отворен прозорец. Беше дългокос, със солиден тен на лицето и носеше тъмночервено яке. Багажникът му бе пълен със стари сърфове. Пред него чакаше сив сааб 900 с плътно затворени тъмни стъкла, та не можеше да се види кой е вътре. Толкова старателно бе лъснат, че човек сигурно можеше да се огледа в него.

Пред тях беше червено сузуки алто с номера от район Нерима и подбита броня. Млада майка стискаше волана. На седалката до нея детенце шавъркаше напред-назад, за да прогони скуката. Майката се караше с досада на детето да мирува. Аомаме виждаше как мърдат устните й. През изминалите десет минути сценката си беше една и съща. За същото време колата надали беше напреднала с повече от десет метра.

Аомаме мислеше усилено как да подреди по важност проблемите си. И почти мигновено стигна до извод. Неочаквано това съвпадна с началото на заключителната част на Яначековата „Симфониета”.

Измъкна наполовина от чантичката си малките тъмни очила рейбан и извади от портмонето си три банкноти по хиляда йени. Подаде ги на шофьора с думите:

-           Тук ще сляза. Не бива да закъснея за тази среща.

Шофьорът кимна и пое сумата.

-           Касова бележка ще желаете ли?

-           Няма нужда. И задръжте рестото.

-           Благодаря. А вие внимавайте. Доста ветровито е навън. Гледайте да не се подхлъзнете.

-           Ще внимавам.

-           И не забравяйте, моля ви – каза водачът по посока на огледалото, – че нещата не са такива, каквито изглеждат.

Нещата не са такива, каквито изглеждат, повтори си наум Аомаме.

-           Какво имате предвид? – попита със сключени вежди.

Шофьорът подбираше внимателно думите:

-           Това, че се каните да извършите нещо необичайно. Прав ли съм? Не са много онези, които слизат по аварийните стълби на градската високоскоростна магистрала посред бял ден, а още по-малко пък са жени.

-           Май сте прав.

-           Прав съм. А след като постъпите по такъв начин, възгледът ви върху ежедневието може и леко да се промени. Нещата може да започнат да ви изглеждат малко по-различни в сравнение с миналото. И аз лично съм имал подобно изживяване. Но не се подлъгвайте по външните признаци. Реалността винаги е само една.

Аомаме се замисли върху думите му, а в това време „Симфониетата” на Яначек свърши и публиката избухна в аплодисменти. Явно записът бе правен на живо. Ръкоплясканията бяха продължителни и ентусиазирани. От време на време някой се провикваше „Браво!”. Представи си как засменият диригент се кланя многократно пред застаналата на крака публика. След това ще вдигне глава, ще вдигне ръце, ще се ръкува с концертмайстора, ще се обърне с гръб към публиката, пак ще вдигне ръце в знак на благодарност към оркестрантите, ще се извърне отново напред и ще стори нов дълбок поклон. Докато слушаше записа на продължителните аплодисменти, те взеха да и звучат все по-малко като такива и да и приличат все повече на безкрайна марсианска пясъчна буря.

-           Както казах, реалността винаги е само една – повтори бавно шофьорът, сякаш подчертаваше важен пасаж в книга.

-           Така е – каза Аомаме.

Прав беше човекът. Една вещ може в определен момент да се намира само на едно-единствено място. Това го е доказал Айнщайн. Реалността е изключително разумна и изключително самотна.

-           Звукът е великолепен – посочи стереодека Аомаме.

Водачът кимна:

-           Как казахте, че му е името на този композитор?

-           Яначек.

-           Яначек – повтори шофьорът, сякаш се мъчеше да запамети важна парола. После дръпна ръчката, с която отваряше вратата на пътника5 .

-           И умната! – рече. – Дано стигнете навреме за срещата си.

Аомаме слезе от таксито, стиснала здраво дръжката на голямата си кожена чанта. Аплодисментите продължаваха. Запъти се внимателно по левия ръб на естакадата към аварийната отбивка на десетина метра пред нея. Усещаше през високите си токчета вибрациите – по-скоро вълнообразните движения – на пътната повърхност от всеки профучал по отсрещното платно голям камион, та имаше чувството, че върви по палубата на самолетоносач в бурно море.

Момиченцето от предната седалка на червеното сузуки алто подаде главица през прозореца и зяпна ококорено към минаващата покрай него Аомаме. После се обърна и попита:

-           Мамо, какво прави тази жена? Къде отива? И аз искам да сляза и да вървя пеш. Моля ти се ма, мамо! Моля ти сееее!

Майката не отвърна на детските вопли, само поклати глава и хвърли укоризнен поглед на Аомаме. Други реакции на постъпката си освен воплите на детето и погледа на майка му Аомаме не забеляза. Останалите шофьори продължаваха да пушат зад воланите и да гледат с безразличие как тя упорито се провира между колите и парапета на естакадата. Свиваха вежди и примижава- ха, сякаш гледат някакъв прекалено бляскав предмет, но поне временно бяха престанали да имат мнение. Да се придвижва човек пеша по „Метрополитън Експресуей” в никакъв случай не беше обичайно явление, независимо дали трафикът се движеше, или бе замрял, така че им трябваше известно време да възприемат видяното като действително събитие – още повече че пешеходецът в конкретния случай бе млада жена на високи токчета с минипола.

Аомаме прибра брадичка, закова поглед пред себе си и се постара да поддържа равномерен ход с изправен гръбнак. Червеникавокафявите обувки на „Шарл Журдан”6 тракаха по пътя, а полите на палтото й се вееха на вятъра. Април бе дошъл, но въздухът бе все още мразовит и намекваше за приближаването на лошо време. Аомаме носеше бежово манто върху зеленото си костюмче от лека вълна на „Джунко Шимада”7. От рамото й висеше черна кожена чанта, а стигащата до раменете й коса бе безупречно подстригана и оформена. Не носеше никакви бижута. По високото й метър и шестдесет и осем тяло нямаше грам излишна тлъстинка. Всеки мускул в тялото й бе добре трениран, макар този факт да се прикриваше от мантото.

Едно внимателно фронтално проучване на лицето й би разкрило, че двете й уши се различаваха значително по размер и форма: лявото бе много по-голямо и деформирано. Това обаче никому не правеше впечатление, тъй като косата й почти винаги закриваше ушите й. Устните й оформяха плътна права линия, която подсказваше, че не е лесно да я заговори човек. Същото впечатление се допълваше от тясното носле, доста изпъкналите скули, широкото чело и дългите прави вежди. Всичките те обаче бяха подредени върху една приятна овална повърхност, та при цялото разнообразие от хорски вкусове малцина не биха се съгласили, че е красавица. Единственият проблем с лицето и беше изключителната му безизразност. Плътно стиснатите й устни се оформяха в усмивка единствено при крайна необходимост. Очите и притежаваха хладнокръвната бдителност на палубен боцман. Благодарение на тези й черти никой никога не оставаше с трайни впечатления от лицето й. Привличаше внимание не толкова заради чертите на лицето си, колкото заради непринудеността, с която изражението й се променяше. В този смисъл Аомаме приличаше на насекомо, овладяло биологичната мимикрия. Онова, което най-силно желаеше, бе да се слива с фона си чрез промени в своя цвят и форма, да остава незабележима и трудно запомняща се. Тъкмо по този начин се бе защитавала още от детството си.

Щом обаче нещо я накараше да се намръщи или да направи гримаса, чертите й преживяваха драматична промяна. Лицевите й мускули се стягаха и опъваха кожата й в няколко посоки едновременно, като по този начин подчертаваха липсата на симетрия в цялостната структура на лицето й. По кожата и се образуваха дълбоки бръчки, очите и внезапно хлътваха, носът и устата й рязко се изкривяваха, челюстта й се изместваше настрани и устните й оголваха големите й бели зъби. И тя мигновено се превръщаше в съвсем друг човек, сякаш се скъсваше някакъв шнур и обичайната маска падаше от лицето й. Шокиращата промяна ужасяваше всеки, който я видеше, така че тя се стараеше да не се мръщи в присъствието на непознати. Разкривяваше физиономията си само когато бе сама или искаше да заплаши мъж, който не й се нравеше.

Като стигна до отбивката, Аомаме спря и се огледа. Само миг й бе нужен, за да открие аварийната стълба. И както беше предсказал шофьорът, през входа й минаваше метална преграда. Беше докъм височината на кръста и бе заключена. Прекрачването и по минипола можеше да се окаже известен проблем, но само при условие, че се притесняваше от чужди погледи. Без всякакво колебание събу обувките с високите токчета и ги пъхна в чантата. Ходенето боса щеше вероятно да и съсипе чорапите, но нямаше да е проблем да си купи друг чифт.

Хората я гледаха онемели, докато си сваляше обувките и мантото. През отворения прозорец на спрялата до самата отбивка черна тойота селика дънеше „Били Джийн”, та на фона на високите вокали на Майкъл Джексън имаше чувството, че изпълнява стриптийз. Голяма работа! Да гледат колкото си искат. Сигурно им е писнало да скучаят в това продължително задръстване. Съжалявам, уважаеми зрители, но днес друго няма да събличам. Аомаме провеси чантата през гърдите си, за да не падне. Недалече от нея следобедното слънце се отразяваше заслепяващо в предното стъкло на чисто новата черна лимузина тойота краун роял, с която бе стигнала дотук. Лицето на шофьора не се виждаше, но бе сигурна, че я наблюдава. Не се подлъгвайте по външните признаци. Реалността винаги е само една. Аомаме пое продължителен, дълбок дъх и бавно го изпусна. После под трелите на „Били Джийн” преметна крак през металната преграда. Миниполата й се качи до хълбо-ците. Майната й! Да гледат колкото си искат. Това, че ще видят какво имам под полата, не значи, че ще ме видят що за човек съм. А пък и краката бяха онази част от тялото й, с която Аомаме най-много се гордееше.

Веднъж стъпила от другата страна на преградата, Аомаме придърпа поличката надолу, отупа прахта от ръцете си, облече мантото, пак провеси чантата през гърдите си и слънчевите очила върху лицето си. Пред нея бе аварийната стълба – метална стълба, боядисана в сиво. Проста, практична, функционална. Непредвидена за жени в миниполи и само по чорапи върху босите си нозе. Нито пък Джунко Шимада бе създала костюмчето на Аомаме за слизане по аварийно стълбище от токийската високоскоростна градска магистрала номер 3. По водещото извън града платно профуча поредният камион и раздруса стълбата. Вятърът свиреше през процепите в металната конструкция на стъл-бата. Но така или иначе, стълбата бе пред нея. А от нея се очакваше единствено да слезе по стълбата до улицата.

Аомаме се извърна и хвърли последен поглед на двойната редица чакащи върху естакадата автомобили. Сканира ги от ляво на дясно, после от дясно на ляво, като оратор от трибуната, приключил словото си и оглеждащ публиката за въпроси. Нищо не бе помръднало. Попаднали в капана на естакадата, без нищо, което да ги развлича, хората следяха всяко нейно движение и се чудеха какво ли ще предприеме по-нататък жената от другата страна на преградата. Аомаме прибра леко брадичка, прехапа долна устна и прецени публиката си през тъмнозелените стъкла на слънчевите си очила.

И най-малкото понятие си нямате от това коя съм аз, къде отивам и какво смятам да правя, каза Аомаме на зрителите си, без да помръдне устни. Вие сте пленници на магистралата. Не можете да мръднете нито напред, нито назад. Но аз, за разлика от вас, си имам работа. Имам си цел. Така че, ако нямате нищо против, аз ще си вървя. Изпита силното желание да възнагради зрителите на раздяла с една от специалните си гримаси, но успя да се възпре. Нямаше време за подобни работи. Позволеше ли си да се намръщи, после щеше да и трябва доста време, за да си възвърне първоначалното изражение. Аомаме се извърна с гръб към своята тиха публика и заслиза внимателно по аварийната стълба. Усещаше мразовитите стъпенки с ходилата си. Не по-малко мразовит бе и ранният априлски вятър, който от време на време завихряше косите й към тила и разкриваше деформираното й ляво ухо.

1. Леош Яначек (1854-1928 ) – чешки композитор, най-известен с оркестровата си пиеса „Симфониета”, както и със своите опери. – Б. пр.

2. Taisho jidai, букв. „период на справедливост” (1912-1926); Showa jidai, букв. „период на просветения мир/хармония”, обхваща управлението на родения през 1901 г. император Хирохито (1926-1989). – Б. пр.

3. Административно-териториална единица със свой собствен губернатор и еднокамарен парламент. – Б. пр.

4. Уличното движение в Япония е ляво. – Б. пр.

5. Задната лява врата на всички таксита в Япония се отваря единствено по команда от шофьора. Не е прието и даването на бакшиш. – Б. пр.

6. Шарл Журдан (1883-1976) – френски моделиер, известен със своите дамски обувки. След смъртта му ръководената от синовете му фирма се прочува с използването на авангардни материали, а впоследствие – и със сравнително консервативните си модели. – Б. пр.

7. Джунко Шимада – част от първата вълна японски моделиери, установили се в Париж през 60-те години на ХХ век, работила няколко години за „Кашарел” (Cacharel), преди да основе собствено ателие през 1981 г. – Б. пр.

“1Q84″
Автор: Харуки Мураками

Превод: Венцислав К. Венков
colibri.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (4 votes cast)
Уикенд четиво: "1Q84" от Харуки Мураками, 10.0 out of 10 based on 4 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>