Уикенд четиво: “Сонети” от Уилям Шекспир

От  |  1 коментар

През 2016-та светът чества 400-годишнината от смъртта на Уилям Шекспир. Навсякъде по света 400-годишнината от смъртта на Шекспир е повод за нови тълкувания и поредни преводи на Великия бард. Сонетите на Шекспир си остават един от върховете на сонетната традиция, и то не само в Англия. Те са паметник, едно от чудесата на литературното наследство на човечеството. Сто петдесетте и четири сонета на Уилям Шекспир не са престанали от четири века насам да омагьосват читателите и да вълнуват критиката както със своята красота, върховен израз на поетическото елизабетинско изкуство, така и със своята загадъчност. Присъщо на съвършеното творение в музиката, както и в поезията е, че позволява безкрайно число прочити и преводи. Слeд първия превод на Владимир Свинтила, станал особено популярен, след изискания и ярко физиономичен превод на Валери Петров, след останалия без отзвук превод на Борис Мархолев и превода на известната англицистка Евения Панчева, Кирил Кадийски демонстрира качествено нов подход при претворяването на оригинала. Той пристъпва към Шекспировия сонетен опус, след като е превел почти всички големи майстори на сонета: от Франческо Петрарка през Пиер дьо Ронсар и Жоашен дю Беле до символистите и някои съвременни поети. Докато предходните преводи един след друг еволюират към все по-голяма точност, Кирил Кадийски тръгва от точността и се движи по посока на истинската поетичност. На базата на абсолютната вярност на оригинала той твори поезия, която да е адекватна на Шекспировото светоусещане, немислимо извън контекста на неговата епоха. Шекспир е поет пар екселанс, но представите, изградени за него през вековете, постепенно изместват акцента към известно разкрасяване и заглаждане на характеристиките на оригинала. Под привидната грубост на шекспировата поезия се крие неподправена поетичност. Достойнство на този нов превод на Сонетите е, че той възстановява първичната красота на оригинала. За него проф. Людмил Димитров в послеслова към изданието казва: „Преводът на Сонетите на Шекспир е най-отговорният преводачески проект, най-високото художествено стъпало и безспорно постижение на Кадийски. Сам автор на оригинални експериментални сонети в личното си творчество, преводачът демонстрира виртуозна стихотворна техника и в подстъпа си към 154-делния корпус се ръководи от най-новите открития в шекспирознанието. Така, за разлика от известните досега подходи към Сонетите, тук Кадийски предприема не толкова превод-преизговаряне, колкото превод-пресътворяване на заложения в тях нееднозначен и многопластов смисъл, който достига до читателя с хармоничното звучене и органичността на българския език”. Изданието на “Колибри” е луксозно (твърда и мека подвързия, с обложка) и се посвещава на 400-годишнината от смъртта на Шекспир.

ШЕКСПИР – И НЯМА КРАЙ

Емил Иванов

Започвам с тази често цитирана фраза на Гьоте по повод безкрайния гений на Уилям Шекспир, защото тя най-точно представя непресекващия интерес към произведенията на Великия Бард. Без-крайността на Шекспир се състои не само в постоянното сценично и литературно присъствие на неговата поезия и драматургия, но и в самовъзпроизвеждането им посредством неограничеността на съществуващите и новопоявяващи се метатекстове: анализи, изследвания, спорове около личността му, театрални постановки, преводи… И понеже целта на настоящия текст е да отличи и представи именно превод на български език на Шекспировите сонети, ще спомена, че Шекспир е преведен на езици като маорски, клингонски и дори на езика на глухонемите. Безкбрежността на Шекспир може да се сравни единствено с безбрежността на Времето – именно това Време, което Поетът е убеден, че ще победи със своя стих.
Издадените през 1609 г. сонети (най-вероятно без знанието и позволението на самия автор) заслужават дори повече, отколкото „Хамлет“, определението „безкрайна поема“ (poem unlimited), ако използваме израза на Харолд Блум за една от най-великите трагедии в световната литература. Безкрайността на сонетите се състои в неспиращите полемики относно отношенията на автора с другите персонажи в сонетите – Светлия приятел, Смуглата лейди и Поета съперник; историческите лица, зад които стоят фигурите на тримата „герои“; разбирането на автора за любовта, приятелството, времето… Изобщо кой говори в тези 154 сонета – чуваме гласа на самия Шекспир (още навремето Гьоте и Уърдсуърт твърдят, че в сонетите му няма нито една непреживяна буква, непочувствана от него, че сонетите са ключ, разкриващ сърцето на поета) или великият драматург е влязъл отново в роля (а както знаем, Шекспир може превъзходно да пресъздава най-различни герои и вниква в душата им – от Хамлет и Ромео до Жак Меланхолика и Фалстаф)? А ако сонетите отразяват действителни чувства и преживявания на поета, т. е. на Шекспир, непременно се стига и до въпроса: кой обаче е самият той? Доколко в първите 126 сонета авторът изразява чисто платоническа любов към Светлия приятел, или представените чувства са част и от плътска любовна връзка? Дали мъжът в този първи условен цикъл от сонетите би могъл да се номинира просто като Приятел, по чиято красота авторът се прехласва, или става дума за възвеличаване, подобно на италианската традиция, където поетите представят любовта (благоговеенето) си към своя меценат? Или пък мъжът от Шекспировите сонети е не просто Приятел, но и Любовник (lover), провокирайки неизменно и хомоеротична насоченост? Дали Шекспир пародира традиционния модел на Петрарка или хитроумно се възползва от постиженията на неговите предходници? Въпросите около сонетите са многобройни, а техните отговори са още по-неизброими. Така или иначе, сонетите на Шекспир си остават един от върховете на сонетната традиция (и то не само в Англия) и продължават да вълнуват сърцата и на модерния човек на 21-ви век.
Именно в безкрайността на смислите, втъкани в Шекспировите сонети, се крие основната трудност при техния превод. Неслучайно в последните години те често биват издавани двуезично: редом до българския вариант неизменно стои и английският оригинал – по този начин читателят има възможността сам да вникне в смисъла на оригинала и да оцени / допълни интерпретацията. Настоящият превод на Кирил Кидийски (който е пети поред цялостен български превод на сонетите след Владимир Свинтила, Валери Петров, Борис Мархолев и Евгения Панчева) представя нов поглед върху чувствителната огрубеност и огрубената чувственост на поета Шекспир. За разлика от досегашните версии на сонетите, в тълкуването на Кадийски можем да почувстваме полъха на любовта с цялата сила на българската реч и да съпреживеем сложните отношения на Поета със Светлия приятел, Смуглата лейди и Поета съперник. За първи път в български вариант на сонетите се дава огромен израз на любовното чувство на лирическия аз към неговия любовник, напълно са избегнати всякакви преиначавания, цензурирания на оригинала или туширане на възвишената любов (била тя платонична или плътска) между двамата мъже. Подбрани са множество точни еквиваленти на оригинала, но с хармоничното звучене на българския език, представящи именно тази разкрепостена страст между Поета и Светлия приятел. За първи път на български тези стихове звучат толкова разнообразно в чувствеността си – ако досега основно Светлият приятел бе просто „друже мой“, или достигаше най-далече до „друже мил“, то при Кадийски тези най-съкровени и лични обръщения са изразени с цялата интимност, разкриваща любовното чувство не просто като привързаност и приятелство, а като жар, пристрастеност, влечение, дори похот – „скъп любим“, „любими“, „мой ангел“, нежните „скъпи“, „мили“, „мили мой“, а в сонет 115 Поетът сякаш крещи тъй, че да го чуе целият свят:

О, мили мой, обичам те, не крия,
че повече едва ли бих могъл!

И понеже настоящият превод на Кирил Кадийски е предназначен за модерния човек от 21 век, ще си позволя да кажа няколко думи за явлението (пост)модерен свят и човек, като потърся и мотивите защо Шекспир продължава да ни вълнува и защо човек постоянно има нужда от ново и ново вглеждане в неговия свят (в този смисъл от нови прочити / преводи).
Един от проблемите на Поета от сонетите е борбата между разума (очите) и чувствата, страстта (сърцето) във вътрешния му свят – симптоматичен в този смисъл е 147-ми сонет, където „моят лекар – трезвият ми Разум, / спасявал наша милост от страстта“. Разумът е една от най-светлите проекции на модерността – знанието, че човек може да направи всичко със себе си и със света. В 21 век човекът има ясното съзнание за прогонване на мрака чрез разума-светлина. Разумът е видян като противоположност на страстта. Живеем в епоха на разума. Страстите, емоциите, чувствата са отхвърлени в днешния свят. Страстта е сляпа, разумът – свързан с видимото, с окото. Разумът те намества, страстта те изважда от себе си, от кожата. Страстта те превръща в звяр. Парадоксално обаче разумът роди чудовищния 20 век и продължава да ражда рационални технологии, които започват да го контролират все повече самия него. През Средновековието е съществувала само една-единствена страст – любовта към Бог. Всичко останало е било усложняване на плътта, на тялото, убиване на всяка емоция. Ренесансът преобръща този модел, обръща поглед отново към Античността, където страстта е в периметрите на положителното, тя добавя божественото, тя е интуитивна. Гръцкият воин само с хюбрис и ентусиазмос може да постигне победата. И именно Ренесансът достига до нови хоризонти, (пре)открива страстта не само към Бога, но и към човека. В днешния свръхрационален свят, където човек се усеща абсолютно минималистичен спрямо технологиите, превърнали го едва ли не в машина, ние имаме нужда именно от нов порив на чувства и страсти, които да отворят нашето съзнание и за други светове, да ни отчуждят дори от модерния разумен свят. Драматургията и поезията на Шекспир ни дават възможност именно за подобно пренасяне в един напълно различен свят, където чувствата властват над разума. Макар и разположен четири столетия назад във времето, Шекспировият космос продължава да бъде толкова близък до нас, толкова припознаваем и интимно-сроден, сякаш самият поет е наш съвременник. Вечният стремеж на хората от различни епохи да се идентифицират с универсалния и безкраен Шекспиров свят е доказателство, че ирационалното продължава да контролира човешкия живот в много по-голяма степен от рационалното възприемане на събитията и времето. Че човек притежава способността да се свързва с другите, да „прескача“ през епохите чрез дълбинните вътрешни страсти, запокитени в тъмата от разума-светлина. Неслучайно Романтизмът преоткрива необятните възможности на Шекспир, след като той дълго време през Просвещението бива изтласкан в периферията. Именно затова днес имаме нужда от Шекспир, от чувствата и страстите, които неговите творби пораждат в различни измерения у нас. Шекспир е постоянен наш съдник, показвайки ни, че разумът не трябва да е единствената инстанция, до която човек се допитва.
В този ред на мисли най-точно се вписва и преводът на Кирил Кадийски на Шекспировите сонети – превод, разкриващ по особено разтърсващ начин чувствената природа на Великия Бард; превод, който поне за миг може да те спаси от разума и да те накара да почувстваш със същата болка страстите на Поета:

Но пак, напук на ум и разум в мене,
сърцето не пропуска нито ден
пред тебе да не падне на колене
като васал пред своя суверен.

(сонет 141)

В сонет 24 пък Поетът съжалява, че взорът (разумът) не може да проникне в сърцето: „Но взорът само външното лови, / а не какво в сърцето е, уви!“ А Кадийски помага на читателя да улови не само външното в поредицата от 154 сонета на Уилям Шекспир, а да вникне в сърцето и душата на поета, да се докосне до безкрайния Шекспир.
Относно формата на текстовете би могло да се каже, че преводачът се е справил блестящо с намирането на решения в превода на сонети като 23, 44, 53 или в игрословицата с името Will в сонети 135 и 136. Преводачът също така се е съобразил с оригинала в сонет 99, състоящ се от 15 стиха; сонет 126, както и в оригинала, е представен в 12 стиха; сонет 145 е преведен в четиристъпен ямб, съобразно оригиналната ритмична структура. Кадийски си е позволил само две отклонения – не е спазил дублирането на заключителния дистих в 36 и 96 сонет в стремежа да предостави на читателя по-голям избор и разнообразие в интерпретацията на стиховете, а също така и е разчупил римната схема на така наречения „английски“ или „Шекспиров“ сонет, но това не отнема по никакъв начин близостта в чувствеността между оригинала и българския вариант. А както вече се спомена – не външното (видимото) е от значение, а вътрешното (дълбинното) възприемане на сонетите. Ще си позволя да цитирам сонет 113:

Откакто с теб се разделихме, скъпи,
в очите ми, на разума напук,
промяна неочаквана настъпи –
не съм слепец, а сляп за всичко тук.
Каквото зърнат, в тоя миг и двете
не могат истински да го съзрат,
какво видял съм – птица или цвете –
безсилен е да разбере умът.
Неща различни, – гълъб бял и врана –
с които нищо общо нямаш ти,
планински връх, талази в океана,
пред мен изникват с твоите черти.
От теб излъган, както си личи,
и днес ме лъжат моите очи.

И тук страстта бива свързана със слепотата, страстта, която действа „на разума напук“. Слепотата препраща отвъд лъжливите аргументи и подробности, отвъд видимото. Въпреки че страстта заслепява, това помага на човек да проникне отвъд сетивата, да разполага с друга мяра за истината, с други способи за докосване до нематериалното. Както и преводачът отбелязва в бележката към сонет 53: „нещата, в това число и красотата, са безтелесни, а реалният заобикалящ ни свят е тяхна проекция, тяхно отражение, изражение“. Именно заради това човек трябва вникне в света на Шекспир не с очите си, а със сърцето си – а преводът на Кадийски на сонетите на Великия Бард може само да помогне още повече в тази насока и да даде възможност на читателя да „прочете“ Шекспир не само със зрението си.

СОНЕТИ

20

С лице на млада прелестна жена,
но без лукаво пламъче в очите –
сияния от златна светлина –
Природата сред всички отличи те.
И със сърце, коварства не познало,
и за мъжете от жена по-мил,
ти си мъжът, жените покорил!
Пленява всички стройното ти тяло.
Природата е ваяла жена,
но пламнала от страст и тя самата
и взела, че ти боднала една
подробност, дето се от всички смята

за женски блян… Е, щом си надарен,
дарявай ласки, но обичай мен!

40

Вземи ми всичко скъпо, скъпи мой!
Какво ти липсваше преди, кажи ми –
любов ли, истинска любов, любими?…
Тук всичко мое твое бе. И твой
бях аз; отне ми я, че любовта ми
бе моя. Как да те виня, кажи!
Виновен си, че се плетеш в лъжи,
че мамиш се и тъй и мен измами.
Но аз прощавам ти, крадецо млад,
макар че любовта ми ти ограби –
най-злите хорски удари са слаби
пред мъките любовни в тоя свят.

Красив порок – и пак влече ни, пак.
Убий ме, но не ще ти стана враг!

* * *

„Сонети“
Автор: Уилям Шекспир
336 страници
Цена: 24лв/19,20лв онлайн

COLIBRI.BG

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
Уикенд четиво: "Сонети" от Уилям Шекспир, 10.0 out of 10 based on 2 ratings

1 коментар

  1. Pingback: 500 хайку – Pinks.bg - е-списанието

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>