Уикенд четиво: „Мерил Стрийп. Винаги тя”

От  |  1 коментар

Портрет на една жена, една епоха и една професия: първата изчерпателна биография на Мерил Стрийп – „желязната лейди“ на актьорското изкуство, номинирана за деветнайсет и спечелила три награди „Оскар“. През 1975 г. Мерил Стрийп завършва театралната академия в „Йейл“ и търси своето място на нюйоркската театрална сцена. Още през първия си сезон в мегаполиса успява да привлече вниманието с участия в бродуейски пиеси, постановки на фестивала „Шекспир в парка“ и номинация за награда „Тони“. С увлекателността на роман „Винаги тя“ проследява пътя на млада жена, която открива любовта, феминизма и изумителния си талант, за да стигне до първите си звездни роли в „Ловецът на елени“, „Манхатън“ и „Крамър срещу Крамър“.

ОТКЪС

ПРОЛОГ

Не всички кинозвезди са създадени равни. Ако запечаташ цял Холивуд в кехлибар и го проучиш като древна екосистема, погребана под пластове утайка и скали, ще откриеш мрежа от негласни йерархии, осуетени амбиции и компромиси, маскирани като кариерни решения. Най-доброто място и време да проведеш такова археологическо проучване несъмнено е в края на зимата на булевард „Холивуд“ 6801, където се раздават Академичните награди.

Разбира се, сега Оскарите са населени колкото от кинозвезди, толкова и от сателити: журналисти, агенти, стилисти, кореспонденти от червения килим, стилисти и агенти на кореспондентите от червения килим. Номинираната е като корпус на кораб, обрасъл с малко общество от паразити. Докато си пробива път през орди от фотографи, пиари и асистенти, които се стараят да стоят извън кадър, тя месеци наред е понасяла обеди, прожекции и спекулации. Скоро доверен организатор ще я преведе през множеството до залата, където съдбата й я чака в запечатан плик.

84-тите академични награди не са по-различни. На 26 февруари 2012 г. сцената пред Кодак Тиътър е хаос от милиони внимателно обмислени роли. Пищящите зрители чакат от едната страна на триумфална арка, през която минават претендентите с отрепетирана последователност. Фризирани телевизионни водещи чакат с въпроси: Притеснявате ли се? За пръв път ли сте тук? И в кого – според идиотския израз – сте облечени? Има утвърдени кинозвезди (Гуинет Полтроу в бяла пелерина на „Том Форд“), новоизлюпени звезди (Ема Стоун с рокля на „Джамбатиста Вали“ с червена фльонга на шията, по-голяма от главата й). Ако благоволите да забележите, има и мъже: Брад Пит, Том Ханкс, Джордж Клуни. По някаква причина има и монахиня.

Но най-голям интерес събуждат жените, а номинираните за най-добра актриса са оглеждани особено внимателно. Ето я Мишел Уилямс, подобна на фея в елегантна червена рокля на „Луи Вюитон“. Руни Мара, пънк принцеса в бяла рокля на „Живанши“ и със строг черен бретон. Вайола Дейвис в лъскава зелена рокля на „Вира Уонг“. И Глен Клоуз, номинирана за „Албърт Нобс“, с лукава, почти хермафродитска визия в рокля на „Зак Позен“ и смокинг.

Но петата номинирана ще предизвика най-голямо вълнение. И когато пристига подобно на кралица, дошла да поздрави поданиците си, видът й говори за победа.

Мерил Стрийп е в златно.

По-конкретно, облечена е в рокля на „Ланвен“ от златисто ламе, надиплена около тялото й като тога на гръцка богиня. Аксесоарите са също толкова впечатляващи: висящи златни обеци, седефена чантичка и златисти сандали на „Салваторе Ферагамо“. Както отбелязват немалко наблюдатели, тя самата доста прилича на „Оскар“. Една модна блогърка пита: „Съгласни ли сте, че никога не е изглеждала по-добре?“. А подтекстът: не е зле за 63-годишна.

Обаче златният тоалет внушава най-вече следното: това е моята година. Но така ли е? Какви са вероятностите? Да, вече е печелила два Оскара, но последният е бил през 1983. И макар да е номинирана рекордните седемнайсет пъти, губила е също рекордните четиринайсет пъти, което я поставя в категорията на Сюзън Лучи[1]. Мерил Стрийп е свикнала да губи Оскари.

Помислете за филма. Никой не смята „Желязната лейди“, в който тя се превъплъщава във възрастната Маргарет Тачър, за шедьовър на кинематографията. Наистина, изпълнението й крие потенциал за „Оскар“ – историческа фигура, състаряващ грим и британски акцент. Но това са същите онези качества, с които тя изпъква от десетилетия. В рецензията си за „Ню Йорк Таймс“ А. О. Скот се изразява така: „Със скована и бавна походка, под дискретно нанесен цял тон състаряващ грим, Мерил Стрийп за пореден път поднася технически безупречно превъплъщение, което сякаш разкрива вътрешната същност на добре позната личност“. Все хубави думи, но навързани заедно, те издават известна умора.

Докато Мерил води съпруга си Дон Гъмър по червения килим, репортерка тиква микрофон в лицето й.

– Притеснявате ли се на такива събития, макар да сте професионалистка?

– Да, да можехте да усетите как бие сърцето ми, но не ви позволявам – отвръща сухо тя.

– Носите ли талисман за късмет? – настоява репортерката.

– Да – отвръща Мерил с известно нетърпение – Нося обувки на Ферагамо, защото той е правил всички обувки на Маргарет Тачър.

Обръщайки се към публиката, тя разтърсва рамене и тълпата ревва от възторг. После улавя мъжа си за ръка и тръгва към залата.

Нямаше да са никакви Оскари, ако не бяха безкрайни. Преди да разбере дали тази година е най-добрата актриса, трябва да издържи няколко формалности. Били Кристъл ще влезе в обичайната си роля на водещ. („Нищо не смекчава световните икономически проблеми като това да гледаш как милионери си раздават златни статуетки.“) Осемдесет и две годишният Кристофър Плъмър ще стане най-възрастният носител на „Оскар“ за поддържаща роля. („Когато излязох от майчината утроба, вече репетирах речта си пред академията.“) Цирк дьо Солей ще отдаде акробатична почит пред магията на киното. Накрая излиза Колин Фърт, за да връчи наградата за най-добра актриса. Докато изрежда имената на номинираните, тя си поема дълбоко дъх за кураж, а златните обеци трепкат над раменете й. Кратък клип показва как Тачър хока американски чиновник. („Да бъда ли майка? Чай, Ал?“). После Фърт отваря плика и се усмихва. „Оскар“ получава Мерил Стрийп.“

Благодарствената реч на Мерил Стрийп сама по себе си е изкуство: едновременно спонтанна и обмислена, скромна и надменна, благодарна и преситена. Разбира се, фактът, че е награждавана често, е част от шегата. Кой освен Мерил Стрийп е печелил толкова много награди, че омаловажаването на постиженията й да се превърне в повтарящ се виц? Сега изглежда, че титлата най-великата жива актриса е прикрепена за нея почти толкова дълго, колкото Елизабет II е кралица на Англия. Суперлативите й се лепят като гербови марки: тя е богиня сред актрисите, способна да потъне във всеки образ, да овладее всеки жанр и бог знае, да усвои всяко произношение. Вместо да потъне в обичайната за над петдесетгодишните забрава, тя опровергава холивудската аритметика и достига висоти в кариерата. Никоя друга актриса, родена преди 1960 година, не може дори да получи роля, освен ако Мерил Стрийп преди това не я е отказала.

Още от първите си роли в края на 70-те тя е възхвалявана за безкрайно нюансираните елементи в своите превъплъщения. През 80-те е космополитна героиня на драматични епопеи като „Изборът на Софи“ и „Отвъд Африка“. 90-те според нея самата са период на затишие. (Номинирана е за „Оскар“ четири пъти.) Държи да подчертае, че в годината, когато навършва четиресет, й предлагат ролите на три различни вещици. През 2002 изпълнява главна роля в жанрово неопределимия „Адаптация“ на Спайк Джоунс. Филмът сякаш я освобождава от временния коловоз, в който е затънала. Изведнъж тя може да прави каквото пожелае и всичко й се удава с лекота. Когато следващата година печели „Златен глобус“, изглежда почти озадачена.

– Не съм подготвила реч – казва, прокарвайки пръсти през запотения си бретон, – защото сякаш от плейстоцена не съм печелила нищо.

До 2004, когато печели „Еми“ за телевизионната адаптация на Майк Никълс на „Ангели в Америка“ и тогава смирението й се превръща в прекалена самоувереност. („Някои дни мисля, че ме надценяват, но не и днес.“) Хитовете и шеговитите благодарствени речи продължават: „Златен глобус“ за „Дяволът носи „Прада“ („Мисля, че съм работила с всички в залата“), награда на Гилдията на американските киноактьори за „Съмнения“ („Дори не си купих рокля!“). Скоро усвоява изкуството да се шегува със собствената си известност, като омаловажава всепризнатото си превъзходство, макар да го демонстрира щедро.

Затова когато Колин Фърт произнася името й в Кодак Тиътър, това е завръщане, подготвяно три десетилетия, знак, че ренесансът на кариерата й, започнал с „Адаптация“, е достигнал своя зенит. Когато чува името на победителя, тя вдига ръка към устните си и поклаща невярващо глава. Докато публиката става на крака, Мерил целува Дон два пъти, приема третия си „Оскар“ и се връща към почитаната традиция да не изглежда толкова важна.

– Боже мой! Я стига! – започва и тълпата утихва. Тя се засмива на себе си. – Когато чух името си, имах чувството, че половин Америка си казва: „О, не. Я стига. Защо? Тя. Пак ли?“ – За момент изглежда засегната от мисълта, че половин Америка е разочарована. После се засмива. – Но… както и да е!

След като намалява напрежението с безукорна преструвка, тя преминава към благодарностите.

– Първо ще благодаря на Дон – казва сърдечно, – защото когато благодариш на съпруга си в края на речта, заглушават името му с музика, а аз искам той да знае, че ми е дал всичко, което най-много ценя в живота. – Камерите се насочват към Дон, който докосва сърцето си. – И на второ място, на моя втори партньор. Преди 37 години, преди първата пиеса, в която участвах в Ню Йорк, се запознах с великия стилист и гримьор Рой Хеланд и работихме заедно почти без прекъсване от деня, в който се видяхме за първи път. От първия му филм с мен – „Изборът на Софи“, и през цялото време до тази вечер – гласът й леко се пречупва, – когато той спечели за чудесната си работа в „Желязната лейди“, трийсет години по-късно. – С увереност, присъща на Тачър, тя подчертава всяка дума с каратистки удар – Всеки. Един. Филм. Помежду им. – Отново променя тона и продължава: – Искам да благодаря на Рой, но освен това искам да благодаря, защото разбирам, че съм тук за последно. (При тези думи хвърля почти незабележим поглед встрани, който казва: „Е, ще видим…“) – Наистина искам да благодаря на всички мои колеги тук. Виждам пред себе си старите си приятели, както и новите. – Гласът й омеква и продължава към големия финал. – Наистина, това е много голяма чест, но за мен най-важни са приятелствата, любовта и чистата радост, която сме споделяли, докато сме правили филми заедно. Приятели, благодаря на всички вас, на покойните и на вас тук, за тази изумително прекрасна кариера.

При думата „покойни“ тя поглежда нагоре и вдига ръка към небето, или поне към прожекторите в Кодак Тиътър, където витаят призраците от шоубизнеса. Вероятно мисли за много хора. За майка си, Мери Улф, починала през 2001. За баща си Хари, починал две години по-късно. Нейните режисьори: Карел Райс, който я снима в „Жената на френския лейтенант“, Алън Пакула, който я прави звезда в „Изборът на Софи“. Сигурно е помислила и за Джоузеф Пап, легендарния театрален продуцент, който я измъква от неизвестността месеци след като завършва театралната академия.

Но в този момент, когато кариерата й достига поредния връх, е трудно да си представиш, че не е помислила за началото й, а то е тясно свързано с Джон Казейл.

Не го е виждала от трийсет и четири години. Трийсет и шест, откакто се запознават, изпълнявайки ролите на Анджело и Изабела в Шекспировата „Мяра за мяра“ в нюйоркския Сентръл Парк. Вечер след вечер в лепкавия летен въздух тя ще го моли да прояви милост към осъдения й брат: „Смилете се! Та той не се е още подготвил за смъртта си!“[2].

Джон Казейл е сред великите характерни актьори на своето поколение и един от най-пренебрегваните. Завинаги останал известен като Фредо от „Кръстникът“, той е първата й голяма любов и първата опустошителна загуба. Ако беше доживял над 42-годишна възраст, може би името му би станало известно като тези на Де Ниро и Пачино. Но толкова неща не доживява да види. Не вижда как Мерил печели два Оскара още преди да навърши трийсет и три. Не вижда как узрява и постига кралско хладнокръвие. Не я вижда да играе Джоана, Софи, Карен, Линда, Франческа, Миранда, Джулия и Маги.

Джон Казейл не доживява да я види и сега как благодари от сцената на всичките си приятели за тази „изумително прекрасна кариера“. След едно последно „благодаря“ тя помахва за сбогом и тръгва към кулисите, излъскала репутацията си за пореден път. Мерил Стрийп, Желязната лейди на актьорството: несломима, твърда, неизбежна.

 

Но не винаги е било така.

Четиресет и две години по-рано Мерил Стрийп е блестяща студентка в колежа „Васар“ и тъкмо открива притегателната сила на сцената. Необикновеният й талант е очевиден за всичките й познати, но тя не вижда бъдеще в него. Макар да изпъква с красотата си, никога не се възприема като хубавичко наивно момиче. Несигурността й работи в нейна полза: вместо да се профилира в традиционно женски роли, може да се превъплъти в чужденка, смахната или незабележима, потъвайки в битности далеч от потеклото й на девойка от предградията на Ню Джърси. Нито класическа красавица по калъпа на Елизабет Тейлър, нито тип на съседско момиче като Деби Рейнолдс, тя е всичко и нищо – хамелеон. Но знае, че не е едно – кинозвезда.

Следват поредица от шансове, за които мечтае всяка актриса, но малцина имат суровия талант да се възползват от тях. В края на 70-те тя е най-добрата студентка в театралната академия на „Йейл“, с главни роли на Бродуей и фестивала „Шекспир в парка“. Открива и загубва любовта на живота си Джон Казейл. Намира втората любов в живота си, Дон Гъмър, и се омъжва за него. Изпълнява главна роля в „Крамър срещу Крамър“, за която печели първия си „Оскар“. И всичко това в рамките на десет шеметни години.

Как стига дотам? Къде усвоява своя занаят? Изобщо възможно ли е това да се научи? Въпросите не са неоснователни. Десетилетието, което превръща Мерил Стрийп в звезда, представлява стремително променяща правилата епоха в американското актьорско майсторство. Но най-големите имена са мъже: Ал Пачино, Робърт Де Ниро, Дъстин Хофман. Противно на инстинктите си, тя влиза в снимачния екип на „Ловецът на елени“, за да бъде с боледуващия Казейл, и прониква в кликата на „Кръстникът“. Но всъщност нюансите и драматичното остроумие в актьорската игра й спечелват място там. Тя изпъква в междинните състояния: двойственост, отрицание, съжаление. Гримът и произношенията я правят неразпознаваема и все пак всяко изпълнение се отличава с вътрешно недоволство, отказ да насели която и да е емоция, без да я оцвети с нейната противоположност. Вътрешният й живот е диалектически.

„За мен това е като църква“ – казва веднъж, преди да се препъне във въпроса за това къде отива, когато играе. – Все едно приближаваш към олтара. Имам чувството, че колкото повече говориш за това, нещо ще си отиде. В това има много суеверие. Но знам, че се чувствам по-свободна, не толкова овладяна, по-податлива.“ Не липсват и хулители на огромното й майсторство. През 1982 г. Полин Кейл, авангардната кинокритичка от „Ню Йоркър“, пише за изпълнението й в „Изборът на Софи“: „Както обикновено, тя влага мисъл и усилие в работата си. Но нещо в нея ме озадачава: след като съм я гледала във филм, не мога да си я представя от шията надолу.“

Фразата се запомня, както и идеята, че Мерил Стрийп е „технична“. Но както тя бърза да обясни, работи повече с интуиция, отколкото със систематизирана техника. Макар да е част от поколение, възпитано в актьорската техника на Метода, кореняща се в идеята, че актьорът проектира лични емоции и преживявания върху героя, тя открай време е скептична към строгите му изисквания. Наред с други неща, тя е колажен артист, умът й е като алгоритъм, който призовава акценти, жестове, интонации и ги събира в даден образ. Понякога не знае от какво или от кого е заимствала, докато не го види на екрана.

Съзряването й по време на възхода на втората вълна на феминизма и откриването на актьорската професия са неразривно свързани със задачата да се превърне в жена. През годините й като мажоретка в гимназия „Бърнардс“, тя се старае да прилича на момичетата, които вижда в женските списания. Светът й се разширява през 1967 в колежа „Васар“, който по онова време е изцяло женски. Но преди да го завърши, колежът отваря врати и за мъже и тя интуитивно намира път до първата си главна роля в пиесата на Аугуст Стриндберг „Госпожица Юлия“. Десет години по-късно участва в „Крамър срещу Крамър“ като млада майка, събрала дързостта да изостави съпруга и детето си, за да се върне по-късно и да поиска попечителство. На едно равнище филмът е реакционна гледна точка срещу освобождението на жените. Но Стрийп настоява да направи Джоана Крамър не агресивна дама, а комплексна жена с основателни мечти и съмнения, като в този процес едва не узурпира филма.

„Жените – казва тя – са по-добри в актьорството от мъжете. Защо? Защото трябва да бъдем. Ако за да оцелееш, трябва да убедиш някой по-силен от теб в нещо, което той не желае да знае, тъкмо тази стратегия са използвали жените през хилядолетията. Преструвката не е само игра. Преструвката е премислена възможност. Преструвката или актьорската игра са ценно житейско умение и ние всички го използваме постоянно. Не искаме да ни уличат в употребата му, но въпреки това то е част от адаптацията на нашия вид. Променяме същността си, за да се впишем в нуждите на нашето време.“

Годините, които превръщат Мерил Стрийп от очарователна мажоретка в неудържимата звезда на „Жената на френския лейтенант“ и „Изборът на Софи“, имат своите превратности, които преобразяват Америка, жените и филмите. Историята на нейния възход е и история на мъжете, опитали се да я оформят, да я обичат или да я въздигнат на пиедестал. Повечето се провалят. Да стане звезда, което никога не е било в списъка на приоритетите й, тя успява по свои правила, като не допуска нищо друго освен таланта и свръхестествената й самоувереност да разчисти пътя й. Както пише на бившия си приятел през първата година в колежа: „Стигнах до прага на нещо много плашещо и чудесно“.

 

 

МЕРИ

В първата събота на ноември учениците от гимназия „Бърнардс“ се събират за свещен ритуал. Дипломирането: ратификацията на силно оспорваната тийнейджърска йерархия. На свежозеленото футболно игрище, сгушено зад методистка църква, безнадеждните „Бърнардски планинци“ се борят срещу съперниците си от Дънелен, квартал на Ню Джърси, доста подобен на техния. На полувремето играчите освобождават терена. Време е за коронясването на кралицата на красотата за 1966 г.

Всички в училище познават тазгодишната победителка, руса, синеока горнокласничка от Олд Форт Роуд 21. От онези момичета, които сякаш имат всичко: умна, красива, с гадже от футболния отбор. Виждали са я в групата на мажоретките. И в хора. И в училищните пиеси – винаги играе главната роля. Когато наконтеният с папийонка президент на училищния съвет я извежда на игрището, очите на цял Бърнардсвил се заковават върху светлото й характерно лице.

Тя е красива. Всички го знаят освен нея. Алабастрова кожа. Високи изваяни като на статуя скули, леко сближени очи с тежки клепачи. Коса с цвят на царевична свила. Нос толкова дълъг и крив, че буквално е събитие.

Изобщо не е достатъчно хубава за кинозвезда, мисли си тя. Кинозвездите или приличат на момиченца, или са пищни, или скромни. Такива са Одри Хепбърн, Ан-Маргрет или Джейн Фонда. Кинозвездите са привлекателни. А колкото и много момчета да се борят за чувствата й, тя не е привлекателна, казва си Мерил. Не и с този нос.

Полин Кейл ще се изрази така: „Стрийп има ясния поглед и русата хубост на валкирия – леко дългият нос придава на лицето й изисканост, която я издига от класата на хубавичките в тази на истинските красавици“. Въпреки че ще стане най-гласовитият й критик, Кейл е права. Мерил Стрийп не е хубавичка. Тя е нещо друго. Нещо по-интересно или по-трудно определимо. Когато повдигне вежда или свие устни, може да бъде всякаква: аристократка, просякиня, любовница, клоун. Може да бъде скандинавка, англичанка или славянка. Но засега тя иска да бъде единствено американка.

Миналогодишната кралица на красотата Джун Рийвс пристига от колежа да изпълни последното си задължение: да постави бляскавата диадема на главата на наследницата си. Новокоронясаната кралица се качва на украсената с цветя платформа, заобиколена от подгласничките си: Джоан Бокино, Ан Буонопане, Ан Милър и Пеги Фин, всички с преметнати на една страна коси и с корсажи. Докато платформата прекосява игрището, тя усмихнато маха на тълпата с ръка в бяла ръкавица. Полага големи усилия, за да стане кралица, като се грижи за външността си, изрусява се и се преобразява в момичето, което е решила да бъде.

Никой от поданиците й не знае колко не на място се чувства. Онова, което виждат, е само роля чак до последния златист косъм на главата й. Дори смехът й е обработен: упражнява го, за да стане лек и кръшен, какъвто го харесват момчетата. Тя не би го нарекла актьорска игра, но е точно това. С непоколебимо старание прекарва гимназиалните си години, потопена в роля. И все пак, колкото и добре да я играе, винаги ще има пукнатини във фасадата. Не прилича на жените, които вижда в списанията, всъщност не. Заблудила е тези хора, или поне повечето от тях. Момичетата виждат през маската й.

Докато маха на тълпата, тя остава в образ. Приятно е да те боготворят, но може би малко самотно. Горе на платформата тя е на собствена височина, няколко сантиметра по-близо до ноемврийското небе от всички останали съученички. Да можеше Джун, Пеги или най-добрата й приятелка Сю да са при нея – но има само една кралица и нейна задача е да бъде най-добрата. Може би за първи път, но със сигурност не за последен Мерил Стрийп научава, че съвършенството може да е затвор.

Тогава е седемнайсетгодишна.

 

Скоро ще открие, че не красотата, а преобразяването е нейната визитка. То е с нея от самото начало. Наречете го „зоната“. Наречете го „църква“. Това е място, което е посещавала, преди да знае как да го опише и без да е наясно как точно се озовава там.

„Бях на шест, мятах на главата си комбинезона на мама, за да се превъплътя в Дева Мария в нашата дневна. Докато повивах куклата-бебе, се чувствах успокоена, дори свята и преобразеното ми лице и неузнаваемо поведение, уловено с камера от баща ми, привлече малките ми братя. Четиригодишният Хари в ролята на Йосиф и двегодишният Дейна в ролята на домашно животно бяха приобщени към моя транс. Те бяха привлечени към сцената на Рождеството от силата на моето съсредоточаване. Ако използвах обичайната си стратегия да ги накарам да ми се подчиняват с крясъци, никога нямаше да успея.“

Така е на шест. А ето как е на девет:

„Помня, че взех молива за вежди на майка ми и внимателно нарисувах линии по цялото си лице, повтаряйки бръчките, които бях запомнила от лицето на баба си, която обожавах. Накарах мама да ме снима и когато гледам снимката, приличам на себе си сега и на баба си тогава. Но си спомням с цялото си същество как стана възможно в онзи ден да се почувствам на нейната възраст. Прегърбих се, усещах се натежала, но весела. Чувствах се като нея.“

Съвсем естествено е Дева Мария да е първата й роля. Мерил произхожда от дълга поредица жени на име Мери. Майка й е Мери Улф Уилкинсън, чиято майка е Мери Агнес, съкратено на Мейми. Когато на 22 юни 1949 г. Мери Улф ражда първата си дъщеря в Съмит, Ню Джърси, тя кръщава бебето Мери Луис. Но три жени с име Мери в едно семейство са твърде много и преди Мери Луис да се научи да говори, майка й започва да я нарича Мерил.

Като малка Мерил знае малко за предците си. Майка й произхожда от квакерски род, стигащ чак до Войната за независимост. Разказват се истории за един от предците й, обесен във Филаделфия за конекрадство. Една от бабите й участва в разрушаването на барове по време на движението за трезвеност. Дядо й Хари Рокафелоу Уилкинсън, известен като Хари Поп за внуците си, обича да разказва смехории, придружени с бурни жестикулации. В детството на Мерил дядо й и баба й по майчина линия още използват старинните английски местоимения.

Мери Улф има широко сърдечно лице и ведро чувство за хумор, наследено от баща й. Години по-късно, когато играе Джулия Чайлд, Мерил ще подражава на жизнерадостта на майка си. Тя е родена през 1915 г. в Бруклин. През Втората световна война работи като арт директор в „Бел Лабс“[3], а по-късно учи в Художествения факултет в Ню Йорк. Подобно на повечето си връстнички, Мери се отказва от работата през войната, за да стане съпруга и майка. Става от онези жени, които Бети Фридан иска да стимулира с книгата си от 1963 г. „Тайната на женствеността“. Но Мери не страда от безпокойството, което Фридан забелязва у много домакини, може би защото никога не се отказва от артистичните си занимания. Докато отглежда децата си, тя работи в ателието си на задната веранда като рекламен художник и рисува илюстрации за местни издателства и предприятия. Ако беше от поколението на дъщеря си, вероятно би направила кариера. Но е имала възможност да работи у дома и да изкарва допълнителен доход.

Бащиният род на Мерил не може да се похвали със същата жизнерадост. Стрийп е немско име, макар, че дълги години тя го смята за холандско. Баща й Хари Стрийп-младши е единствено дете. (Подобно на Мери, Хари и Хенри са също толкова често срещани имена в семейството й.) Баща й, чийто прякор е Бъди, е роден в Нюарк през 1910 г. и учи в колежа „Браун“ със стипендия. След година настъпва Депресията и той е принуден да напусне. Три десетилетия работи в отдел „Личен състав“ на фармацевтичната компания „Мерк“. Работата е свързана най-вече с наемане и уволняване на служители. Мерил забелязва известна меланхолия у баща си, вероятно наследена от майка му Хелена, която е лежала в клиника заради депресия. Съпругът на Хелена Хари Уилям Стрийп е търговски пътник, който често я оставя сама със сина й. Като по-възрастен, бащата на Мерил гледа внука си Хенри Улф Гъмър в гимназиална постановка на „Смъртта на търговския пътник“ и казва през сълзи: „Това беше татко“.

Когато Мерил посещава дома на бащините си родители, той сякаш е пропит с тъга. Щорите са спуснати и пропускат само ивичка светлина – по нищо не прилича на топлата къща на Уилкинсън. Баба й използва повторно абсолютно всичко. Пази парчета алуминиево фолио и ги събира на топка, която държи под мивката и която става все по-голяма за радост на Мерил.

В следвоенното доволство светлата американска мечта е постижима за семейства като Стрийп. Те се местят в централен Ню Джърси и докато семейството се разраства, живеят първо в Баскинг Ридж, после в Бърнардсвил. След Мерил идва Хари Стрийп Трети с прякор Трети. После още едно момче, Дейна, кльощав шегаджия с лунички. Родителите на Мерил я водят на мачовете на братята й в малката лига, но тя е също толкова буйна и атлетична като тях, може би дори повече.

В Бърнардсвил те живеят на улица, обрамчена с дървета, на върха на малък хълм, само на хвърлей от обществената гимназия. Градът се намира в „богатия пояс“ на Ню Джърси, на 70 км западно от Ню Йорк. През 1872 г. нова железница го превръща от спокоен сбор от къщички в спалня за богати нюйоркчани, които строят летни вили далеч от градската врява. По-модерните от тях издигат къщи на планината Бърнардсвил. „Планинските хора“, както ги наричат тези в долната част, пращат децата си в пансиони и яздят коне. В по-късни години сред тях са Аристотел и Джаклин Кенеди Онасис, които държат имение в Бърнардсвил от 40 декара.

Железницата разделя останалата част от града: протестанти от средната класа от едната страна, а от другата – италиански работници, много от които се издържат, като строят домове за планинските хора. Има малко местни производства, като се изключи „Медоубрук Инвеншънс“, които произвеждат брокат. С изключение на богатите собственици на коне, градчето прилича на многото си братовчеди покрай железопътната линия Ири Лакауана: селище, където всеки познава всеки, където банкерите и застрахователите всяка сутрин вземат влака за Ню Йорк и оставят съпругите и децата си в зелената домашна идилия.

Като представители на обикновената средна класа в Бърнардсвил, семейство Стрийп не приличат на планинските хора. Не притежават коне и не изпращат децата си в частни училища. За разлика от популярните в града къщи в колониален стил, тяхната е модерна, с японски параван във всекидневната и пиано, на което г-н Стрийп свири вечерно време. Навън има двор, покрит с трева, където децата прекарват летните следобеди.

Хари има високи очаквания за децата си, които възпитава в скромност и почтеност. А в Бърнардсвил представите за скромност и почтеност са особено стриктни. Мери е по-либерална и притежава бунтарско чувство за хумор. Освен на рождените си дни децата са награждавани със „специални дни“, когато могат да правят каквото желаят. Известно време Мерил избира зоопарка или цирка, но скоро специалните й дни вече са посветени на бродуейски постановки: „Оливър“, „Късмет“, Етел Мърман в „Ани, грабвай пушката“. Мерил обожава мюзикълите, които според тогавашните й представи са единственият вид театър. На едно матине на „Човекът от Ла Манча“ тя седи на първия ред и „очите й искрят“, спомня си майка й.

Командва малките си братя и ги принуждава да играят игри на въображението, независимо дали им харесва. Все пак те са единствените й сценични партньори. Трети се подчинява и по-късно я описва като „доста страховита като малка“. Но другите деца от квартала не са толкова лесни за манипулиране. „Не съм имала така нареченото щастливо детство – казва Мерил през 1979 г. – Преди всичко, мислех, че никой не ме харесва. Всъщност бих казала, че имах доказателства за това. Децата ме гонеха, аз се качвах на някое дърво, а те ме биеха с пръчки по краката до кръв. Освен това бях грозна.“

Не е грозна, но със сигурност не е миловидна. Когато гледа напъпващата женственост на Анет Фуничело в „Клуба на Мики Маус“, забелязва гаменска привлекателност, каквато напълно й липсва. С очила с дебели рамки и кестенява, дълга до раменете накъдрена коса, Мерил прилича на секретарка на средна възраст. Някои деца в училище я мислят за учителка.

На дванайсетгодишна възраст изпълнява солово песента „О, свята нощ“ на френски на училищния коледен концерт. Публиката става на крака, изумена, че най-ужасното дете в квартала притежава толкова чист и висок глас. За първи път тя усеща опиянението от аплодисментите. Сред изненаданите са и нейните родители. Къде е крила Мерил това сопрано?

Някой ги съветва да я запишат на уроци по пеене и те го правят. Всяка събота сутрин тя взема влака за Ню Йорк и посещава Естел Либлинг. Госпожица Либлинг, както я наричат учениците й, е връзка с един изчезнал свят. Баща й е учил при Ференц Лист, а тя е последната жива ученичка на великата парижка учителка по вокално майсторство Матилде Маркези. Госпожица Либлинг е пяла Мюзета в Метрополитън Опера и е обиколила два континента с Джон Филип Суза. Сега е над 80-те, шикозна матрона с високи токчета и алено червило, внушителна въпреки дребната си фигурка. Тя познава всички в света на операта и сякаш успява да произвежда сопранови звезди с темпото, с което операта ги търси.

С такава велика учителка нищо не може да попречи на младата Мерил да стане световноизвестно сопрано. Не че си пада по операта. Предпочита „Бийтълс“ и Боб Дилън. Но гласът й е твърде хубав, за да се пилее. Всеки уикенд тя ходи в студиото на госпожица Либлинг близо до Карнеги Хол и пее права до пианото, докато осемдесетгодишната учителка я изпитва на гами и арпеджи. Тя учи Мерил да диша, обяснява й, че дишането е триизмерно, напомня й: „Отзад има още място!“.

Докато чака пред студиото на госпожица Либлинг за часа си в 11:30, отвътре се чува прекрасен глас. Това е ученичката в 10:30 Бевърли Силс. Жизнерадостна червенокоска на трийсет и няколко, Силс посещава Естел от седемгодишна. Мерил оценява, че Бевърли е добра, но смята, че самата тя не й отстъпва. Тогава още никой не е чувал и за Бевърли.

Разбира се, това не е съвсем вярно. Силс пее в Нюйоркската опера от 1955 г. и само след няколко години ще направи ролята, с която става известна – Клеопатра в „Юлий Цезар“ на Хендел. „Госпожица Либлинг беше много строга с мен – пише Силс в своята автобиография. – Когато беше на пианото, не ми позволяваше да чета нотите над рамото й и много се сърдеше в редките случаи, когато се явявах неподготвена. Една от любимите забележки на г-ца Либлинг към мен беше: „Текст! Текст! Текст!“, което казваше, когато смяташе, че просто пея нотите, а не обръщам внимание на значението на текста. Г-ца Либлинг искаше да пея както играе Оливие, да изпълня арията така, че публиката да реагира емоционално.“

Г-ца Либлинг има и друга мантра: „Покривай! Покривай! Покривай!“. Има предвид passaggio, трудния вокален преход между ниския и високия регистър. За някои певци това е минно поле. „Покривай го – казва г-ца Либлинг на своите възпитаници – само с някои гласни: с „у“ или с „о“ и никога с открито „а“. Направи прехода плавен.“ За непохватната тийнейджърка с шини и сплъстена кестенява коса идеята носи особена привлекателност: покрий прехода. Направи го плавен. През есента на 1962 година родителите на Мерил я водят в Сити Център, където се помещава Ню Йорк Сити Опера. Силс дебютира като Мили Тийл в операта на Дъглас Мур „Крилете на гълъба“. Мерил гледа опера за първи път и е прехласната. Дотогава за нея Бевърли е милата дама, чиито уроци предхождат нейните. А сега, като я гледа на сцена, Мерил разбира целта на всички онези упражнения в съботните сутрини – славата, която увенчава дългите часове усилена работа. Същата вечер тя осъзнава още нещо: че няма глас като на Бевърли и никога няма да стане оперна певица.

След четири години тя изоставя уроците с госпожица Либлинг. Причината не е само, че се е отказала от мечтата си да дебютира в Метрополитън Опера. Мерил преживява прехода на пубертета и онова, което се намира отвъд, е далеч по-изкусително от Верди: тя открива момчетата. Време е за метаморфоза.

 

На 14 години Мерил Стрийп сваля шините. Зарязва очилата и започва да носи лещи. Плакне косата си с лимонов сок и кислородна вода, докато заблести като злато. Нощем спи с ролки – мъчително е, но се събужда с елегантна прическа. Докато се конти с часове пред огледалото в банята и със сигурност дразни по-малките си братя, тя открива, че красотата й дава статут и сила. Но подобно на повечето тийнейджърки, втурнали се през глава към женствеността, едва ли усеща какво изоставя зад себе си.

„Съпреживяването – казва тя по-късно – е същината на актьорското изкуство. В гимназията усвоих друг вид актьорско майсторство. Исках да се науча как да бъда привлекателна. Затова изучавах героинята, която си мислех, че искам да бъда – всепризнатата гимназиална хубавица.“ Тя подражава на жените в списанията „Мадмоазел“, „Седемнайсет“ и „Воуг“ и копира техните мигли, тоалети и червило. Яде по една ябълка на ден и почти нищо друго. Моли майка си да й купи маркови дрехи и получава отказ. Усъвършенства смеха си.

Работи денонощно, без да съзнава, че се стреми към съвсем неподходяща за себе си роля. Проучва какво харесват момчетата, какво биха приели момичетата и къде двете понятия се застъпват, което се оказва „трудно за съвместяване“. Открива, че може да имитира поведението на другите с непогрешима точност като марсианец, представящ се за землянин. „Всъщност работих върху тази характеристика по-усилено от всяка друга, която съм правила оттогава“, спомня си тя. Няма го вече грозното патенце, безсрамната малка грубиянка от Олд Форт Роуд. На 15 години онази Мерил е изчезнала. На нейно място се появява „идеалната хубавица от списание „Седемнайсет“.

Оказва се съвършена измамница.

*

Новините от 60-те сякаш не стигат до Бърнардсвил, макар контракултурата да заразява други части на страната. Разбира се, приятелите й слушат „Бийтълс“ и „Запали огън в мен“[4], но прегрешенията са под формата на бира, не на цигара с марихуана. Градчето прилича на сцена от Bye Bye Birdie[5]. Момичетата носят разкроени рокли до коленете с кръгли якички и малки брошки. Момчетата са облечени с панталони в пясъчен цвят и карирани сака и носят косата си сресана на път. Заместник-директорът минава с линийка да измери бакенбардите им. Ако са твърде дълги, ги връща у дома. Забавленията са хамбургер в закусвалнята в центъра на града или кино в местния кинотеатър. На Бебешкия бал първокурсниците се издокарват с бонета и пеленки. На следващата година идва Балът на пуловерите. Следва абсолвентският бал, чиято тема е „миналите дни“. Мотивът е подходящ. „Имахме чувството, че сме в черупка, където сме защитени и всичко е безопасно“, казва Деби Бозак (по баща Уелш), която, подобно на Мерил, започва девети клас през септември 1963 г., два месеца преди убийството на Кенеди.

Деби се запознава с Мерил в един от първите учебни дни. В предишното училище на Деби децата са само по пет в паралелка и оживените коридори на гимназия „Бърнардс“ я ужасяват. Както и перспективата да се преоблече за физическо. За сметка на това Мерил изглежда уверена и безстрашна. Часовете им се покриват, затова Деби я следва като сянка.

Като отскорошна привърженичка на американския тийнейджърски конформизъм, Мерил копнее да влезе в отбора на мажоретките. Деби също, но тя не може за нищо на света да направи циганско колело. Мерил, която е не само самоуверена, но и атлетична, го прави професионално. Понякога Деби изпраща Мерил до къщи след училище, където приятелката й я учи да прави циганско колело на ливадата. Докато Мерил държи краката над главата й, дребни камъчета се впиват в дланите на Деби. Но всичко е напразно. Деби не става мажоретка, а Мерил, естествено, успява.

През есенните уикенди учениците се събират на футболните мачове. С изключение на зубрачите и латиносите, всички са там. Всеки си има определено място. Момичетата, които жонглират с жезли, групата на жонглиращите със знамена, където е избрана Деби. Има и маршируващ оркестър, доста добър, отчасти благодарение на талантливия ученик от последния клас Джон Гейлс, който след няколко години ще замени тромпета с китара и ще основе „Джей Гейлс Банд“.

Но мажоретките стоят настрана от другите. Не поради дребнавост, а защото са сплотени, свързани от красивата си външност и популярност. С буквата Б, избродирана на униформите си, девойките скандират, за да окуражават гимназиалния отбор. Мерил се сближава със съотборничката си Сю Кастрили, която работи във веригата сладкарници „Деъри Куин“. В Бърнардсвил няма много развлечения освен разходка с кола по шосе 202 до „Деъри Куин“ и гарата и обратно. Когато Сю е на смяна, урежда приятелите си с двойна доза сироп върху сладоледа.

В час Мерил внимава, когато й е угодно. Има дарба за езици или поне за произношение. Когато не харесва учителя, получава четворки. Ужасява се от преподавателя по геометрия, когото децата наричат Фанг. Още по-зле е с биологията. „Само си спомни изпита по биология, и ще сънуваш кошмари“, пише един съученик в албума й през втората година. „Какво ли щеше да правиш, ако не бях ти подсказал отговорите“, пише друг.

Като сестра на двама братя, тя се чувства добре сред момчета, може би дори по-добре, отколкото сред момичета. Харесва момчетата, които седят най-отзад, защото са забавни. От тях прихваща усет към комичното, който ще използва много по-късно. Засега се задоволява да бъде тяхна публика, като внимава да не излезе от избрания си образ. У дома на масата за вечеря има шумна размяна на идеи. Но Мерил научава, че изразяването на собствено мнение не ти осигурява втора среща – момчетата не обичат да им се противоречи. Засега мненията остават на заден план.

 

През пролетта на 1964, когато е първа година в гимназията, Мерил се запознава с Майк Бут. Ходила е на няколко срещи с братовчед му Джей Ди. Майк е второкурсник с дълга тъмна коса и белозъба усмивка. Носи шетландски пуловери с навити до лактите ръкави – най-близкото подобие на бунт в гимназия „Бърнардс“. Баща му го смята за неудачник и Майк доказва правотата му, като се пропива и става побойник. Едва успява да мине в девети клас.

– Харесва ли ти в гимназията? – пита Мерил, когато Джей Ди ги запознава.

– Вече да.

Майк е възхитен от Мерил. „Очите й бяха изключително умни – спомня си той. – Усмивката й беше искрена. Не се надуваше и не следваше тълпата като много други момичета. Все пак у нея имаше някаква неловкост, сякаш бе сигурна, че роклята й не изглежда както трябва, че обувките й не са по мярка или че просто е грозна.“ Майк започва да я изпраща до къщи след училище – няма шофьорска книжка. През лятото ходят в дома на леля му Лала на пикници и плуват в езерото или играят бейзбол. Вечер ходят на партита или в кинотеатъра на Бърнардсвил и бързат да се приберат преди вечерния час на Мерил в 23 ч. Майк й пише стихове, а тя му дава том съвременна американска и британска поезия, коледен подарък от баща й.

В средата на лятото Майк започва тренировки по футбол, а Мерил тренира с мажоретките. Срещат се за обяд. Поделят си един от любимите й сандвичи с фъстъчено масло и желе, който прокарват с диетична кола, и изостанало брауни или парче кейк, за което Мерил шеговито казва, че е „остаряло като скъпо сирене“. Майк харесва самоиронията й, чрез която тя се справя с всичко, което я притеснява. Понякога играе шаржове и той смята, че е „чудесна в подражаването“. Когато я пита дали обича да плува, тя отвръща с произношение от Джърси: „Ами да – като свива бицепса си и се хвали, – всъщност съм доста атлетична за момиче“. Докато вървят към общинския басейн един ден, намират пръстен, който проблясва край пътя. Оказва се пръстен на американските въздушни линии с метален орел и с гравиран надпис „младши пилот“. Майк го слага на пръста й. Двамата ходят сериозно.

Хари Стрийп никак не одобрява това. Първо ограничава Мерил да се среща с Майк само веднъж седмично. После – веднъж на две седмици. Настоява тя да излиза и с други момчета, тъй като е твърде млада да ходи сериозно с някого. Един ден на басейна Мерил печели състезание и когато излиза, Майк я целува по бузата. Господин Стрийп чува за това и наказва дъщеря си за публичната проява на привързаност.

Накрая изцяло я откъсва от Майк. Двамата се срещат тайно на горска пътека между къщите си, които са на 2 километра разстояние. Майк й подарява любовно стихотворение. Очите на Мерил са зачервени от плач. Същата вечер се прибира и предупреждава баща си: „Ако не ми дадеш свобода сега, ще стана от онези момичета, които пощуряват, щом заминат в колеж“. Той отстъпва.

В бележките си до Майк Мерил мечтае за съвместното им бъдеще. След гимназията ще се оженят и ще заживеят на далечен остров, ще влязат в Корпуса на мира и ще цивилизоват местните. После Мерил ще учи в колежа „Сара Лорънс“ или може би в „Бард“, а Майк ще завърши право и ще стане писател на половин ден. Ще спечели наградата „Пулицър“. Тя ще приеме главна роля в пиеса на Бродуей и веднага ще стане богата и известна. Ще си купят вила на остров близо до Ница, естествено в ранноамерикански стил, и ще канят гости всеки уикенд. Господин Стрийп внимателно наблюдава Майк. Въпреки това Майк отбелязва: „Мерил, майка й и братята й постоянно се шегуваха помежду си. Подиграваха се, но по незлоблив начин. Помня, че си мислех: „Боже, на тях наистина им е приятно един с друг“.

Майк и заниманията на мажоретка заемат голяма част от времето й, но не са само те. Подтиквана от амбициозността на баща си, тя се занимава с цял куп извънкласни дейности. През първата година в гимназията е ковчежник на класа. Играе гимнастика и става секретар на Френския клуб. Оглавява дикторите, които сутрин обявяват обедното меню по радиоуредбата. Рисува за годишника на класа. Плува.

Междувременно продължава с пеенето. Участва в хора, чиито членове пеят на сцена в тържествени одежди. Една година на коледния концерт изпълнява соло от „Глория“ на Вивалди в мола „Шорт Хилс“. В изданието от 1965 на годишника на гимназията има нейна снимка с пуловер и преметната на една страна коса и с надпис: „Един глас, заслужаващ внимание“.

Но Мерил не е уверена в певческите си способности. Признава на Майк, че смята гласа си за остър и писклив. Той го намира за прекрасен. Когато наближават дома й, тя обявява присъствието си като вие: „Ооо-иии! Ооо-иии!“. Госпожица Либлинг би я убила. „Ако още веднъж чуя този фалцет, ще те удуша, скъпа Мерил!“, вика майка й и запушва ушите си.

Манията й за активност я кара да се яви на прослушване през втората година в гимназията за „Музикантът“. Гледала е Барбара Кук да играе библиотекарката Мериан на Бродуей. Сега изненадва половината училище, като печели ролята. Трети, който е първокурсник, играе нейния фъфлещ по-малък брат Уинтроп. Когато идва време за голямото представление, Мерил изпява „Лека нощ, мой Някой“ с глас светъл и ефирен като воал. Признава на Майк, че той е „Някой“. Дори учителят по химия започва да я нарича „пойна птичка“. Следващия април изпълнява ролята на Дейзи Мей в Li’l Abner, като пее и танцува по къси панталони. Дни след спускането на завесата тя още сияе. „Почти всеки ден от последните два месеца беше „типичен ден“ в Догпач, както се пее в арията – казва шестнайсетгодишната Мерил пред училищния вестник и добавя: – Много ми е трудно да престана да мисля за това.“ На следващата година играе Лори в „Оклахома!“. Най-добрата й приятелка Сю Кастрили също е в състава. Както и Трети. Докато играе ролите на тези изтънчени наивни момичета, тя не мисли за актьорската игра. „Мислех за пеенето – казва по-късно, – за показността, за танцуването.“

Това е начин да се чувства обичана, нещо, което не е убедена, че е постигнала. „Мислех, че ако изглеждам хубава и постъпвам правилно, всички ще ме харесват – казва тя за тийнейджърското си аз, което по-късно ще изостави. – Имах само две приятелки в гимназията и едната ми беше братовчедка, така че не се брои. А имаше и ужасна конкуренция, основана на пубертетското съперничество за момчета. Заради това се чувствах ужасно нещастна. Всеки ден най-важното ми решение беше с какви дрехи да отида на училище. Беше абсурдно.“

Друга част от нея се опитва да си пробие път навън. Следобед след училище тя се прибира у дома и пуска албумите на Барбра Стрейзънд, имитирайки всеки дъх, всяко кресчендо. Открива, че може да изрази не само чувствата в песента, но и другите емоции, които изпитва, онези, които не пасват на избраната от нея роля. Докато изрича баналността, че „хората, които се нуждаят от хора, са най-щастливи на света“, иронията е очевидна: в училище е заобиколена от хора, но не се чувства щастлива. Чувства се фалшива. „Често успехът в една област пречи на успеха в друга – казва тя. – И наред с всеки мой външен избор, работех върху онова, което актьорите наричат „моето вътрешно приспособяване“. Пригаждах естествения си темперамент, който беше и е склонен към известна авторитарност, малко догматичен, шумен (донякъде шумен), пълен с преценки и жизнерадост. А аз съзнателно култивирах мекота, благосклонност, безгрижна естествена привлекателност, дори срамежливост, ако щете, които бяха много, много, много, много ефективни при момчетата. Но момичетата не ми вярваха. Не ме харесваха, надушваха, че играя. И вероятно бяха прави. Но аз бях отдадена. Това в никакъв случай не беше цинично упражнение. Беше рудиментарно умение за ухажване и оцеляване, което развивах.“

Майк Бут, изглежда, не забелязва това. „Леката неловкост“, която е забелязал при запознанството им, е изчезнала и на нейно място идва „жизнерадостта“, спомня си той. „Някак си тя бе станала още по-красива от предишната година.“ Мерил се заема с рисуване и му подарява свои карикатури, на повечето от които се подиграва със себе си. Представя се с космати ръце и издължен нос, пак с униформа на мажоретка, или като спасителка с изпъкнали мускули и мустаци. Нейната несигурност буквално моли да бъде забелязана, но Майк вижда само талант, който смята, че изцяло липсва у него. На седемнайсет той е посредствен спортист и още по-лош ученик. През май Майк води Мерил на бала във Флорам Парк. С белите си ръкавици и корсажа тя е „усмихнато видение от светлина“, смята той. Срещат се вече повече от година. Същата година през август Майк я води на концерт на „Бийтълс“ на стадион „Ший“. Групата едва се чува от писъците. За щастие те знаят всички песни наизуст. Любимата им е „Ако се влюбя“, която те наричат „нашата песен“. Тя им казва нещо, което вече знаят: че любовта е повече от това да се държат за ръце.

Изправен срещу по-големи и по-лоши играчи от цял Ню Джърси, футболният отбор на гимназия „Бърнардс“ е свикнал на унизителни загуби. Но първият мач за сезона през есента на 1965 г. срещу „Баунд Брук“ е различен. Благодарение на великолепно пробягване на 50 ярда от първокурсник на име Брус Томсън (освободен от блокадата на противника от левия защитник Майк Бут), „Планинците“ спечелват рядка победа. Майк вижда как Мерил крещи от радост край страничната линия в червено-бялата си униформа на мажоретка.

Но вниманието на Мерил блуждае. Набелязала е Брус Томсън, донесъл на „Планинците“ краткия миг слава. Брус е пясъчнорус широкоплещест хубавец със съответстващо голямо его. Приятелката му е капитан на цветната гвардия. Тя е последна година като Майк и е подозрителна към Мерил. Както и някои от другите момичета. Мерил е от тези, които получават каквото искат. А тя желае Брус.

Майк планира пътуване на юг с приятел, последна почивка преди широкият свят да ги погълне. Вечерта преди да заминат, той отива на един бал и вижда Мерил и Брус прегърнати. Може да вини само себе си. Преди две седмици е скъсал с Мерил. Не иска да бъде обвързан сега, когато има мимолетен шанс за свобода. Оставил е Мерил да му се изплъзне, може би завинаги. Няколко месеца по-късно постъпва в американската армия, в медицинския корпус.

 

През есента на последната година в гимназията Мерил е избрана за кралица на красотата. Никой не е изненадан. Дотогава тя е изградила коалиция от предпазливи почитатели: мажоретките, момичетата от хора, момчетата, които я карат да се смее и да гледа кокетно. „Ами добре – спомня си Деби, – знаем, че Мерил ще бъде избрана.“

Пак тя.

Ето я на големия футболен мач срещу Дънелен, кралицата от последния клас на гимназия „Бърнардс“. Брус Томсън е станал новият й любим и двамата са хубава двойка: кралицата на красотата и футболната звезда, носителите на властта в гимназията. От платформата тя се взира надолу към поданиците си: жонглиращите с жезли и знамена, атлетите, клоуните на класа от задните редове, всички подредени според тийнейджърската йерархия. Планът, приведен в действие от деня, когато захвърля бабешките очила, е изпълнен. Осъществява го почти прекалено добре.

„През последната година в гимназията стигнах до етап, когато се слях с преобразеното си аз – спомня си тя. – Бях успяла да убедя себе си, че съм тази личност и че тя съм аз: хубава, талантлива, но не надменна. Момиче, което се смее на всяка глупост, казана от всяко момче, и което свежда поглед в подходящия момент и се сдържа, което се е научило да изчаква, когато момчетата доминират в разговора. Спомням си го съвсем ясно и личеше, че работи. Бях много по-недразнеща за момчетата отпреди. Харесваха ме повече и това ми допадаше. Беше съзнателно, но беше едновременно мотивирано и изцяло почувствано. Беше истинска актьорска игра.“

Да можеше да погледне отвъд Бърнардсвил, училищните балове, помпоните и тиарите и „Лека нощ, мой Някой“. На осемнайсет за първи път лети със самолет. Прелитайки над Бърнардсвил, тя поглежда надолу и вижда целия си живот: познатите улици, училището, дома си. Всичко това се побира в разстоянието между двата й пръста. Осъзнава колко малък е дотогавашният й свят.

В гимназията разполага само с една игра, затова играе нея. Годишникът на гимназия „Бърнардс“ от 1967 разкрива колко ограничени са тогавашните възможности. Под всеки фризиран и сресан абитуриентски портрет описанията на възпитаниците звучат като колективните аспирации на едно поколение, наръчник за това какви би трябвало да бъдат младите мъже и жени. Между половете има дебела, непрекосима граница.

Само погледнете момчетата с техните пригладени с гел коси и спретнати сака: „Симпатичен куортърбек на нашия футболен отбор… голям спортист… обича да играе билярд… пристрастен към блондинки… обикновено го виждат с Барбара… запален мотоциклетист… обича коли и да ги ремонтира… обича драг състезания… обича американската история… спец по математика… бъдеще в музиката… бъдещ инженер… бъдещ математик… бъдещ архитект… копнее за военна кариера… с големи изгледи за успех…“.

Сравнете момичетата, миниатюрни Дорис Дей с перлени огърлици: „Иска да стане медицинска сестра… капитан на отбора на мажоретките… без нея сладоледената къща ще фалира… блестяща брюнетка… красиви очи… Стив, Стив, Стив… обича да шие… изкусно жонглира с жезлите… магьосница на шевната машина… хубава усмивка… обича стенографията… бъдеща секретарка… бъдеща медицинска сестра… обича да се смее…“.

Сред тези бъдещи архитекти и бъдещи секретарки окото едва различава Мери Луис Стрийп, която прекарва четири години в опити да се слее с останалите и успява. Под лъскавия й портрет е следното спечелено с труд обобщение: „Привлекателна блондинка… жизнена мажоретка… нашата кралица на бала… много таланти… особено що се отнася до момчетата“.

 

В югозападния край на Върмонт Мерил Стрийп седи пред строга администраторка в кабинета за прием на студенти в колежа „Бенингтън“. Баща й чака отвън.

– Кои книги прочетохте през лятото? – пита жената.

Мерил примигва. Книги? През лятото? Та тя е в отбора по плуване, за бога! Опитва се да си спомни: имаше един дъждовен ден в библиотеката, когато прочете една книга от кора до кора. Нещо за сънищата от Карл Джунг. Но когато казва името на автора, жената се сепва. „Моля ви! – изсумтява тя. – Юнг.“

Мерил се сгърчва на стола си. Това е най-дългата книга, която някой от познатите й е прочел през лятото – поне от всички от отбора по плуване – а тази жена й се подиграва, че не е произнесла правилно името на автора?

Тя заварва баща си отвън. „Татко, заведи ме у дома.“ И си тръгват.

Може и да се е провалила в „Бенингтън“. Има и други възможности. Според собствената си преценка е „добро момиче, хубаво, атлетично. Бях прочела може би седем книги за четирите години в гимназията. Четях списанията „Ню Йоркър“ и „Седемнайсет“, имах богат речник и никакво понятие от математика и природни науки. Умеех да имитирам говор, което ми осигури шестица по френски, без изобщо да знам граматиката. Не бях това, което бихте нарекли академичен тип“.

И все пак знае, че иска нещо повече от училище за секретарки, към което се насочват Деби и други момичета. Обича езиците достатъчно, за да имитира малко френски. Може би ще стане преводач в ООН?

Оказва се, че строгото възпитание я води в Пъкипси. През есента на 1967 г. пътува 90 минути от Бърнардсвил за първия семестър в колежа „Васар“.

И този път знае как да произнесе името на Карл Юнг.

БЕЛЕЖКИ:

                    [1] Сюзън Лучи – американска актриса, номинирана 21 пъти за „Еми“ за сериала „Всички мои деца“, но печели само веднъж. – Б. пр.


                    [2] Превод Валери Петров. – Б. ред.

                    [3] Компания, основана от Александър Греъм Бел. – Б. пр.


                    [4] Light My Fire – песен на група „Доорс“ – Б. пр.


                    [5] Музикална комедия от 1963 г. – Б. пр.

 - – -

„Мерил Стрийп. Винаги тя”
Автор: Майкъл Шулман

312 страници
Цена: 19,90лв
bard.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
Уикенд четиво: „Мерил Стрийп. Винаги тя", 10.0 out of 10 based on 2 ratings

1 коментар

  1. а леле

    05.09.2016 at 15:09

    Леле колко много написано. Някой прочел ли го е въобще/
    Ето Ви едно топ четиво:
    „Скалата“ от Даниел Богданов
    при това за 4лв

    VA:F [1.9.22_1171]
    Rating: 0 (from 2 votes)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>