Уикенд четиво: „Луси Краун” от Ъруин Шоу

От  |  0 коментара

Фатална грешка или досадно недоразумение? Всички завиждат на семейство Краун – но на Луси нещо не й достига. При едно семейно пътуване до Върмонт, докато съпругът й отсъства, тя се впуска във връзка с друг мъж… и синът й Тони ги заварва заедно. Предателството разрушава семейството и отчуждава Луси от сина й. След двайсет години двамата се срещат случайно в един парижки бар. Луси разбира, че най-после има шанс да изкупи вината си…

ОТКЪС

1.

По това време в повечето барове и нощни заведения на големия град пееха „Обичам те, Париж, напролет, обичам те, Париж, наесен…“. Беше два часът сутринта, през юли, шампанското вървеше по осем хиляди франка бутилката, а певиците се напъваха да убедят туристите, че да си в Париж, си струва осем хиляди франка бутилката.

Същото, сякаш наистина го мислеше, пееше и цветнокожият певец с грубо, отрудено харлемско лице, седнал пред жълтеникавото пиано в дъното на дългото тясно помещение, когато жената се появи на вратата. Тя се поколеба за миг, стъписана пред пороя от звуци и погледите на пиещите пред бара, близо до входа. Тогава към нея се приближи собственикът, усмихнат, защото жената явно беше американка, облечена беше с вкус и не беше пияна.

– Добър вечер – каза той на английски.

Собственикът говореше английски, защото барът му се намираше в осми район и голяма част от клиентелата, поне през лятото, се състоеше от американци.

– Сама ли е госпожата?

– Да – каза жената.

– На бара ли бихте желали да седнете, или на маса, мадам?

Жената хвърли бърз поглед към бара. Там имаше няколко мъже на различна възраст, двама от които открито гледаха към нея, и една млада жена с дълга руса коса, която казваше:

– Чарли, скъпи, три пъти вече ти казах, че тая нощ съм с Джордж!

– Маса, ако обичате! – каза жената.

Собственикът я поведе към средата на помещението, преценявайки я набързо с професионален усет, докато се провираше между масите. Реши да я настани в съседство с други трима американци, двама мъже и една жена, малко шумни, но безобидни, които непрекъснато искаха от пианиста да свири „Сейнт Луис уоман“ и които може би щяха да проявят склонност да предложат на дамата нещо за пиене, като видят, че тя е сама и е толкова късно през нощта, а те не говорят тукашния език.

Обзалагам се, че е била красавица, когато е била по-млада – мислеше си собственикът. – Дори и сега. На тази светлина косата й изглежда естествено руса, а и тези големи, нежни сиви очи. И не се забелязват почти никакви бръчки. Пък и знае как да се облича и как да се носи с тези дълги крака. Венчална халка, но съпруга го няма. Съпругът навярно е жертва на туризма; преял и уморен, е останал в хотела, а съпругата все още блика от енергия и е излязла сама да види истинския Париж, при това може би с надежда да й се случи нещо интересно, което никога не би могло да се случи на жена на нейната възраст у дома, в американския Среден запад или където и да било там.“

Собственикът издърпа стола и се поклони, оглеждайки одобрително правите рамене, стегнатата шия и гръд, спретнатата елегантна черна рокля, приятната, почти момичешка усмивка на благодарност, когато жената седна. Той коригира преценката си в нейна полза. Не повече от четирийсет и три, най-много четирийсет и четири, мислеше той. Може би съпругът изобщо не беше тук? Може би тя бе една от онези делови жени, каквито се оказват американките, които пътуват надлъж и шир, непрекъснато се качват и слизат от самолети, дават изявления за вестниците и движат нещата, без да им мигне окото.

– Половин бутилка шампанско, мадам? – предложи собственикът.

– Не, благодаря.

Собственикът не потръпна от гласа. Той беше чувствителен и много американски и английски гласове го караха да изпитва някакво неспокойно стържещо усещане под лъжичката. А с този не беше така. Този беше нисък, прям и мелодичен, но не капризен.

– Бих искала само един сандвич с шунка и бутилка бира, ако обичате.

Собственикът сбърчи нос, изразявайки изненада и леко неудоволствие.

– Всъщност, мадам, има минимална такса, която покрива стойността на няколко питиета, и предлагам…

– Не, благодаря ви! – твърдо каза жената. – В хотела ми казаха, че тук бих могла да намеря нещо за ядене.

– Разбира се, разбира се. Имаме специалитет на заведението, чеснова супа, гратине, готвено…

– Само един сандвич, благодаря ви!

Собственикът сви рамене, поклони се леко, даде поръчката на един от келнерите и се върна на мястото си зад бара, като мислеше: „Сандвич с шунка! Какво търси навън по това време?“.

Той продължи да я наблюдава, докато посрещаше новите посетители и изпращаше други с поклон до вратата. Сама жена в този бар в два посред нощ не беше никаква рядкост и той почти винаги знаеше какво търсят те тук. Това бяха пияниците, които не можеха да си позволят да си купят сами нещо за пиене, и бесните млади американки, които се нахвърляха на всичко, което можеха да получат, преди татенцето да е затворил чековата си книжка за тях и да ги е принудил да вземат обратния кораб; или пък самотните, обикновено разведени жени, които се страхуваха, че ще се самоубият, ако и тази нощ се приберат сами в празните си хотелски стаи. Един бар, естествено, би трябвало да бъде весело място и собственикът правеше всичко възможно да му придаде такъв изглед, но той си знаеше най-добре.

Жената, която седеше до малката маса и мълчаливо и тихо си ядеше сандвича и си пиеше бирата, не беше никакво американско бясно момиче и със сигурност не беше пияница, а облеклото й не показваше да е издържана съпруга. Ако пък беше самотна, не го показваше. Той видя, че американците от съседната маса се обърнаха и я заприказваха, както очакваше, като гласовете им бумтяха над музиката, но тя се усмихна учтиво и поклати отрицателно глава, отказвайки това, което й предлагаха, и те я оставиха на мира.

Беше мудна нощ и собственикът имаше време да размишлява за нея. Докато я изучаваше през цигарения дим – заета с вечерята си, заслушана в негъра пред пианото, – собственикът реши, че тя му напомня на онези две или три жени в живота му, за които той от самото начало знаеше, че не ги заслужава. Знаеха го и жените и затова собственикът си спомняше за тях с някакъв романтизъм и все още изпращаше цветя за рождения ден на последната, която се бе омъжила за един полковник от Френските военновъздушни сили. „Тя е онова рядко съчетание“, мислеше си собственикът. В нея имаше някаква благост и в същото време сигурност в себе си. Защо не беше се случило да влезе тук десет години по-рано?

Наложи му се да отиде в кухнята. Той мина покрай нейната маса, усмихна й се, като внимателно се вгледа в белотата и едва доловимата неравност на зъбите и в здравата тъкан на кожата, когато жената му се усмихна в отговор. Минавайки през кухненската врата, поклати глава, озадачен и замислен. „Ама наистина, какво търси такава жена във вертеп като моя?“ Той реши на връщане да се задържи на масата й, да й предложи нещо за пиене и евентуално да разбере.

Когато излезе от кухнята, видя, че двама американски студенти се бяха преместили от дъното на салона и седяха на нейната маса. Тримата разговаряха, бяха много оживени, а жената се усмихваше първо на единия, после на другия, ръцете й бяха върху масата и от време на време тя се накланяше и докосваше ръката на по-хубавия от младежите, когато му казваше нещо.

Собственикът не спря при масата. „Ето какво било – помисли си той, – толкова е просто. Младоците, харесва младоците!“ Той изпита смътното чувство, че е предаден, сякаш споменът за онези две или три жени, които не бе заслужавал, бе по някакъв начин осквернен. Върна се на бара и се опита да не поглежда повече към нея. Студенти, мислеше си той. И на всичкото отгоре единият бе с очила. За собственика всички американци под трийсет и пет години, които се подстригваха късо, бяха студенти, но тези бяха истински, автентични – високи, отпуснати кокалести екземпляри с големи ръце и ходила, два пъти по-големи от тези на който и да било французин. „Блага и сигурна в себе си – помисли си той, разочарован от собствената си преценка. – Бях готов да се обзаложа.“

Настана суматоха около появата на нови посетители и тръгването на някои от гостите и близо половин час собственикът беше зает. После настъпи кратко затишие и той отново погледна към жената. Тя все още беше с двамата студенти и те все така говореха, без да спират, но тя като че ли не ги слушаше вече така внимателно. Беше се облегнала на масата между младежите, вторачена упорито към бара. Отначало собственикът помисли, че гледа към него, и се опита да се усмихне леко в знак на учтивост. Но по лицето на жената не пробягна никаква ответна тръпка и той разбра, че тя гледа не него, а един мъж на бара, два стола по-нататък от него.

Собственикът се обърна, погледна мъжа и с лека горчивина си помисли: „Е, да, разбира се!“. Мъжът беше американец, казваше се Краун, млад, около трийсетгодишен, с леко сивкав оттенък на косата, висок, но не без мярка като онези студенти. Имаше големи сиви внимателни очи с тежки черни мигли и дръзка, нежно очертана уста, която изглеждаше така, сякаш го е забъркала в някаква беля. Собственикът го познаваше, както познаваше много други, които се отбиваха в заведението му да пийнат по нещо няколко пъти в седмицата. Собственикът знаеше, че Краун живее наблизо, бе отдавна в Париж и обикновено идваше късно нощем, сам. Не пиеше много, може би по две уискита за цяла вечер, говореше добър френски и когато забележеше, че жените неизменно се заглеждат в него, му ставаше просто забавно.

Собственикът се премести и поздрави Краун с ръкостискане, като не пропусна да забележи, че той е силно загорял от слънцето.

– Добър вечер – каза собственикът. – От известно време не сте се мяркали тук. Къде бяхте?

– В Испания – отвърна Краун. – Върнах се едва преди три дни.

– А, ето защо сте толкова загорели – каза собственикът. Той докосна със съжаление брадичката си. – Аз самият съм син-зелен.

– Това е подходящият цвят за един съдържател на нощен бар. Не се оплаквай – мрачно отвърна Краун. – Клиентите биха се чувствали неловко, ако, влизайки тук, те видеха розов и със здрав изглед. Биха заподозрели нещо зловещо за това място.

Собственикът се засмя.

– Може би сте прав – рече той. – Нека да ви почерпя едно питие. – Той махна с ръка на бармана.

– В това място наистина има нещо зловещо – каза Краун. – Внимавай да не стигне до ушите на полицията, че са те виждали да предлагаш нещо срещу нищо на американец.

„Аха – помисли си собственикът, – тази вечер е пил повече, отколкото предполагах.“ И даде с очи знак на бармана да разреди питието.

– По работа ли бяхте в Испания? – попита той.

– Не – рече Краун.

– О, значи за удоволствие!

– Не.

Собственикът се ухили заговорнически.

– Ааа… някоя жена…

Краун се изсмя.

– Наистина ми харесва да се отбивам тук и да си поговоря с теб, Жан – каза той. – Колко интелигентно е от твоя страна да разделиш понятието „жена“ от „удоволствие“. – Той поклати отрицателно глава. – Не, няма никаква жена. Отидох там просто защото не говоря езика. Имах нужда от разведряване, а няма нищо по-освежаващо от това да си на някое място, където никой не те разбира и ти не разбираш никого.

– Всички ходят там – каза собственикът. – В днешно време всички харесват Испания.

– Естествено – каза Краун, отпивайки от питието си. – Тя е суха, зле управлявана и немноголюдна. Как може да не ти харесва такава страна!

– Тази вечер преливате от добро настроение, така ли е, господин Краун?

Краун кимна трезво.

– Преливам от настроение – потвърди той.

Той довърши набързо питието си и хвърли на тезгяха банкнота от пет хиляди франка за уискито, което беше изпил, преди собственикът да дойде при него.

– Ако някога имам бар, Жан, заповядай в него и тогава аз ще те почерпя едно питие – каза той.

Докато Краун чакаше рестото си, собственикът погледна към дъното на помещението и видя, че жената, седнала между двамата студенти, все още гледа към Краун.

„Не е за вас, мадам – помисли си собственикът с привкус на кисело задоволство. – Дръжте се за вашите студенти тази вечер!“

Той изпроводи Краун до вратата и излезе с него навън да поеме глътка чист въздух. Краун постоя малко отпред, загледан нагоре към тъмните сгради, откроени на фона на звездното небе.

– Когато бях студент – каза той, – бях твърдо убеден, че Париж е весел.

Обърна се към собственика, двамата се ръкуваха и си пожелаха лека нощ.

Улицата бе тъмна и пуста, а въздухът хладен и собственикът остана пред вратата, загледан в бавно отдалечаващия се мъж. Сред неподвижността на големия спящ град налчетата на токовете му отекваха слабо между сградите със залостени с капаци прозорци и Краун създаваше впечатление на нерешителен и тъжен човек. „Странно е това време на нощта – помисли си собственикът, наблюдавайки изчезващата фигура, която пресичаше улицата под светлината на една лампа. – Лошо е да си сам по това време. Интересно дали би изглеждал по същия начин на някоя улица в Америка?“

След малко собственикът се прибра в бара, като бърчеше нос от спарения въздух в задименото помещение. Когато стигна до бара, видя, че жената става. Тя се отправи с бързи крачки към него, като остави студентите изненадани, полуизправени зад нея.

– Чудя се дали бихте могли да ми помогнете – каза тя.

Гласът й прозвуча напрегнато, сякаш й беше трудно да го контролира, а лицето й изглеждаше особено, изпито и в същото време възбудено и белязано от
нощта.

„Напълно съм сбъркал – помисли си собственикът, като направи учтив поклон пред нея. – Прехвърлила е четирийсет и пет.“

– С всичко, с което мога, мадам – каза той.

– Този мъж, който стоеше тук – започна тя. – Този, който току-що излезе заедно с вас…

– Да?

Собственикът прие предпазливия неразбиращ, изчакващ израз на лицето, мислейки си: „Боже господи, на нейната възраст!“.

– Знаете ли как се казва?

– Ами, чакайте да помисля…

Собственикът се правеше, че се опитва да си спомни името, измъчвайки я с лъжливи надежди, подразнен от това открито, неприлично преследване, от уважение към спомена за жените, за които тази дама му бе напомнила в началото на вечерта.

– Да, струва ми се, че знам – каза накрая. – Краун. Тони Краун.

Жената затвори очи и се подпря с ръка на бара, сякаш търсеше опора, за да не падне. Докато собственикът я наблюдаваше озадачено, тя отвори очи и се оттласна с леко нетърпеливо движение от бара.

– Не знаете ли случайно къде живее?

Сега гласът й беше спокоен и за миг му се стори, че тя би се почувствала облекчена, ако той кажеше „не“.

Поколеба се. После сви рамене и реши да й даде адреса. Не беше негова работа да учи хората как трябва да се държат. Неговата работа бе да поддържа заведението, а това означаваше да удовлетворява изискванията на клиентите си. А ако в това влизаше и да угажда на застаряващи дами, които се навъртат тъдява и питат за адресите на млади мъже, то си е тяхна работа.

– Ето – каза той. – Ще ви го напиша.

Той надраска бързо адреса в един тефтер, откъсна листа и й го подаде. Тя го пое сковано и той забеляза, че хартията прошумоля, защото ръцете й трепереха.

И не можа да сдържи злобата си.

– Позволете да ви посъветвам, мадам, първо да се обадите по телефона – каза. – Или дори още по-добре би било, ако му напишете писмо. Господин Краун е женен. За една красива и очарователна дама.

Жената го погледна така, сякаш не вярваше, че е казал това. После се засмя. Смехът й беше истински, непринуден, мелодичен.

– Ама вие какво… Ама че сте глупак – каза тя през смях. – Той е мой син.

После сгъна листа с адреса, след като го прочете внимателно, и го сложи в чантата си.

– Благодаря ви – каза тя. – И лека нощ! Платила съм сметката.

Той се поклони, чувствайки се глупаво, и остана загледан след нея, докато тя излезе от заведението.

„Американци – мислеше си. – Най-мистериозните хора на света!“

 

2.

 

Като се обръщаме назад към миналото, различаваме във времето един момент, който е бил решаващ, в който начинът ни на живот се е променил; един момент, в който сме се отклонили невъзвратимо в нова посока. Тази промяна може да е в резултат на планирано или случайно действие; възможно е да оставим подире си щастие или развалини и да продължим напред към ново щастие или към още по-пълна разруха, но вече няма връщане назад. Може това да е само един миг – секундата, в която се завърта кормилото, един разменен поглед, изречена на глас мисъл, – а може да е някой дълъг следобед, една седмица, един сезон, когато последиците все още са неясни, когато кормилото се завърта стотици пъти, докато дребните злополучни премеждия се натрупват безпрепятствено.

За Луси Краун това бе едно лято.

То започна като другите.

От вилите край езерото се разнасяха удари на чукове, докато собствениците издигаха параваните по местата им и пускаха саловете на вода, за да бъдат готови да посрещнат първите къпещи се. Бейзболното игрище в момчешкия лагер на единия край на езерото бе почистено от плевели и изравнено, малките гребни лодки бяха подредени на рейките си, а на върха на пилона със знамето пред столовата бе поставена нова позлатена топка. Собствениците на двата хотела бяха пребоядисали своите сгради през май, защото беше 1937 година и като че ли дори във Върмонт най-после Голямата депресия бе отминала.

В края на юни, когато семейство Краун пристигнаха с колата пред същата вила, която бяха наели предишната година, и тримата – Оливър, Луси и Тони, който това лято беше на тринайсет години – почувстваха с удоволствие атмосферата на някакво сънливо предваканционно очакване, която витаеше над това място. Удоволствието се усилваше от това, че след последния път, когато бяха тук, Тони за малко не умря.

Оливър разполагаше само с две седмици за почивка край езерото, след което трябваше да се върне обратно в Хартфорд, и той посвети по-голямата част от това време на Тони – ходеха заедно за риба, плуваха по малко и правеха бавни разходки из гората. Оливър се стараеше колкото може по-деликатно да накара Тони да почувства, че води активен и нормален живот за своите тринайсет години, като в същото време ограничаваше натоварването му до максимума, който Сам Патерсън, техният семеен лекар, бе предписал като безопасен.

Сега тези две седмици бяха отминали, бе неделя следобед и една от чантите на Оливър стоеше, готова за път, на верандата на вилата. Навсякъде край езерото цареше оживление, по-голямо от обичайното, и се усещаше суматохата на заминаването, докато съпрузи и бащи, сънливи от неделния обяд и белещи се от двата дни, прекарани на слънце, сядаха в колите си и потегляха обратно към градовете, като оставяха семействата си съгласно американския обичай, който повелява, че с най-дълги отпуски разполагат онези, които имат най-малка нужда от тях.

Оливър и Патерсън се бяха излегнали в платнени шезлонги под един клен на поляната, с лице към езерото. В ръцете си държаха чаши със скоч и сода и от време на време ту единият, ту другият разклащаше питието си, за да се наслади на звука от почукването на леда по стъклото.

И двамата бяха високи мъже, приблизително на една и съща възраст, очевидно принадлежаха към една и съща класа и бяха получили едно и също възпитание, но рязко се различаваха по темперамент. Оливър все още имаше гъвкавото тяло на атлет. Движенията му бяха точни, бързи, енергични. Патерсън като че ли малко се беше поизоставил. Леко прегърбената му стойка изглеждаше естествена за него и личеше дори когато бе седнал. Имаше проницателни очи, които почти през цялото време държеше полузатворени с помощта на едно лениво отпускане на клепачите, а кожата в ъгълчетата им бе прорязана от обичайните бръчици от смях. Веждите му бяха гъсти, буйни и надвиснали, а косата му – твърда, неравно подстригана, с доста бели кичури в нея. Оливър, който много добре познаваше Патерсън, беше казал веднъж на Луси, че сигурно един ден Патерсън се е видял в огледалото и съвсем хладнокръвно е решил, че може да избира между това да изглежда съвсем традиционно красив, като втората водеща фигура във филм, или да си даде малко свобода и да се прошари по интересен начин. „Сам е умен мъж – бе казал одобрително Оливър – и е направил избор в полза на прошарената коса.“

Оливър вече беше облечен като за града. Носеше летен костюм от тънък плат и синя риза, косата му бе малко дълга, тъй като не си бе правил труда да ходи на бръснар по време на отпуската, а кожата му бе добила равен загар от часовете, прекарани в езерото. Като го гледаше, Патерсън си помисли, че в този момент Оливър е в най-добрата си форма, когато всички изгоди от времето, прекарано в отпуск, личаха толкова ясно, но в същото време беше облечен с дрехи, които в тази обстановка му придаваха градски, благоприличен вид. „Би трябвало да си пусне мустаци – помисли разсеяно Патерсън. – Би изглеждал необикновено внушително. Има вид на човек, който навярно се занимава с нещо сложно, важно и доста опасно; прилича на портретите на младите кавалерийски командири от Конфедерацията, които можеха да се видят в книгите по история на Гражданската война. Ако аз изглеждах така и единственото ми занимание беше да ръководя печатарския бизнес, наследен от баща ми, мисля, че бих изпитвал неудовлетвореност.“

На отсрещната страна на езерото, където една полегата гранитна скала постепенно се губеше във водата, се виждаха Луси и Тони – огрени от слънцето дребни фигурки, които безшумно се носеха в една малка лодка. Тони ловеше риба. Луси не искаше да излизат, защото това бе последният следобед на Оливър, но Оливър бе настоял не само заради Тони, но и защото имаше чувството, че Луси проявява някаква нездрава склонност да придава сантименталност на пристигания и сбогувания, годишнини и празници.

Патерсън носеше панталони от рипсено кадифе и риза с къси ръкави, защото тепърва му предстоеше да се изкачи до хотела, който се намираше на около двеста метра, да си стегне багажа и да се облече. Вилата бе твърде малка за гости.

Когато Патерсън бе предложил да дойде за уикенда, за да прегледа Тони, което щеше да спести на Луси и момчето дългото пътешествие до Хартфорд в края на лятото, Оливър бе трогнат от тази проява на загриженост от страна на приятеля си. По-късно той видя Патерсън с някоя си госпожа Уейлс, която беше отседнала в хотела, и вече не бе толкова трогнат. Госпожа Уейлс беше хубава брюнетка с дребна закръглена фигура и жадни очи и живееше в Ню Йорк – място, което Патерсън си намираше извинение да посещава без съпругата си поне два пъти месечно. Оказа се, че госпожа Уейлс бе пристигнала в четвъртък, деня преди Патерсън да слезе от влака, и щеше да си замине пак дискретно за Ню Йорк следващия вторник. Тя и Патерсън смятаха за особено важно да се държат крайно официално и благовъзпитано помежду си, като стигаха дотам, че не си говореха на малки имена. Но след дългогодишното си приятелство с доктора, който, както се изразяваше Оливър, винаги е бил честолюбив по отношение на жените, той не можеше да бъде измамен. Оливър бе твърде сдържан, за да каже нещо, но поохлади благодарността си за предприетото дълго пътуване до Върмонт с нотка на обичлива, макар и цинична веселост. От момчешкия лагер, на няколкостотин метра оттатък езерото, долиташе слабият звук от сигнална тръба. Двамата мъже слушаха мълчаливо, отпивайки от чашите си, докато звукът заглъхваше над водата.

– Има нещо старомодно в звука на тръбите, нали? – каза Оливър.

Той гледаше сънено към далечната лодка, в която се полюшваха жена му и синът му, на границата на сянката от гранитния насип.

– Заря! Сбор! Отбой! Угаси! – Оливър поклати глава. – Подготовка на младото поколение за утрешния свят.

– Може би за тях ще е по-добре, ако използват сирена – каза Патерсън. – Заеми прикритие! Враг над главата! Всичко е чисто…

– Нямаш настроение ли? – добродушно попита Оливър.

– Имам, и още как! – усмихна се Патерсън. – Просто работата е там, че един лекар винаги изглежда далеч по-интелигентен, когато е мрачен. Не мога да устоя на изкушението.

Умълчаха се, като си припомняха тръбата и мислеха неопределено за старите безобидни войни. На поляната, недалече от Оливър, се търкаляше телескоп, собственост на Тони. Той го вдигна разсеяно, нагласи го пред очите си и го насочи към езерото. Далечната лодка се открои по-ясна и по-голяма в кръглото мъгляво очертание на обектива и Оливър видя Тони, бавно поклащащ се в кръгозора му, и Луси да гребат към брега. Тони беше облечен с червен пуловер, макар че на слънце беше горещо. Луси беше по бански костюм и гърбът й изглеждаше тъмнокафяв на фона на синьо-сивия гранит в далечината. Тя гребеше отмерено и силно, като понякога греблата вдигаха малки бели пръски в неподвижната вода. „Моят кораб се завръща“, помисли си Оливър, като се усмихваше вътрешно на претенциозното за подобно скромно пристигане морско сравнение.

– Сам – каза Оливър, все още с телескопа пред очите си. – Искам да направиш нещо за мен!

– Какво?

– Искам да кажеш на Луси и Тони същото, което каза на мен.

Патерсън изглеждаше почти заспал. Беше хлътнал в стола си, с брадичка върху гърдите, с полузатворени очи, протегнал напред дългите си крака.

– И на Тони ли? – изсумтя той.

– Най-вече на Тони – каза Оливър.

– Сигурен ли си?

Оливър свали телескопа и кимна решително.

– Абсолютно. Той ни има пълно доверие… засега.

– На колко години е сега? – попита Патерсън.

– На тринайсет.

– Интересно.

– Какво е интересно?

Патерсън се засмя.

– В днешно време едно тринайсетгодишно момче още да има доверие на родителите си…

– Хайде, Сам – каза Оливър, – пак бягаш от себе си, за да се правиш на умен.

– Възможно е – отвърна Патерсън и отпи от чашата си, загледан към лодката, която все още беше далече върху огряната от слънцето водна повърхност. – Хората винаги молят лекарите да им кажат истината – продължи той. – А когато я научат… степента на разкаяние в министерството на истината е неимоверно висока, Оливър.

– Кажи ми, Сам, ти винаги ли казваш истината, когато те помолят за това? – попита Оливър.

– Рядко. Аз изповядвам друг принцип.

– Какъв?

– Принципът на деликатната лекуваща лъжа – отговори Патерсън.

– Аз не смятам, че съществува такова нещо като лекуваща лъжа – каза Оливър.

– Ти си роден в Севера – усмихна се Патерсън. – Не забравяй, че аз съм от Вирджиния.

– Ти си толкова от Вирджиния, колкото съм и аз.

– Е, добре – каза Патерсън, – баща ми е от Вирджиния. Това си има своите последици.

– Независимо откъде е баща ти, ти понякога сигурно казваш истината, Сам – настоя Оливър.

– Да.

– Кога?

– Когато сметна, че хората са в състояние да я понесат – отвърна Патерсън с все същия весел, почти шеговит тон.

– Тони е в състояние да я понесе – каза Оливър. – Той има силна воля.

– Да, има – кимна Патерсън. – Защо да няма, на тринайсетгодишна възраст. – Отпи отново, вдигна чашата си и като я въртеше в ръката си и я разглеждаше, попита: – А Луси?

– Не се безпокой за Луси – рязко каза Оливър.

– Тя съгласна ли е с теб? – настоя Патерсън.

– Не. – Оливър направи нетърпелив жест. – Ако зависеше от нея, Тони би навършил трийсет години, убеден, че бебетата ги носят щъркелите, че хората никога не умират и че Конституцията гарантира задължението всеки да обича Антъни Краун, като го поставя над всичко останало на света, под страх от наказание с доживотен затвор.

Патерсън се засмя.

– Смееш се – каза Оливър. – Преди да му се е родил син, човек си мисли, че това, което му предстои да прави с него, е да го отгледа и възпита. Нищо подобно не прави. Това, което прави човек, е, че се бори сантиметър по сантиметър за неговата безсмъртна душа.

– Би трябвало да имате още няколко – каза Патерсън. – Така спорът отслабва.

– Е, ние нямаме други – решително каза Оливър. – Ще кажеш ли на Тони, или не?

– Защо не му го кажеш ти самият?

– Искам това да прозвучи официално – каза Оливър. – Искам той да свикне с присъдата на авторитета, несмекчена от любовта.

– Несмекчена от любовта – тихо повтори Патерсън, като си мислеше колко интересен човек е Оливър. „Не познавам друг, който би използвал подобен израз. Присъдата на авторитета“, помисли. „Моето момче, не очаквай да доживееш до дълбока старост.“ – Добре, Оливър – каза той. – На твоя отговорност.

– На моя отговорност – потвърди Оливър.

– Господин Краун…?

Оливър се обърна назад, без да става от стола си. През поляната откъм къщата се приближаваше млад мъж.

– Да? – отзова се Оливър.

Младежът заобиколи и застана пред двамата мъже.

– Казвам се Джефри Бънър – представи се той. – Изпраща ме господин Майлс, управителят на хотела.

– Да? – Оливър го гледаше озадачено.

– Той каза, че сте търсели компаньон за сина си до края на лятото – обясни младежът. – Каза, че сте възнамерявали да си тръгнете тази вечер, ето защо аз дойдох веднага.

– А, да – каза Оливър.

Той стана и се ръкува с младежа, като го разгледа набързо. Бънър беше слаб, малко над среден ръст. Имаше гъста, късо подстригана черна коса и естествено мургава кожа, която бе станала още по-тъмна от слънцето, като му придаваше почти средиземноморски вид. Очите му бяха някак женствено тъмносини, почти виолетови, и излъчваха сияйната чистота на погледа на дете. Имаше слабо живо лице, което създаваше впечатление за неизтощима младежка енергия, и високо чело с бронзов загар. В своя анцуг с избеляло сиво горнище и омачкано долнище и с изцапаните си от тревата обувки за тенис приличаше на интелектуалец, който тренира гребане. Във външността му, така както стоеше непринудено, без стеснение, но почтително, имаше и нещо, което говореше за привилегирован, но добре възпитан син от културно семейство. Оливър, който с доверие се обкръжаваше с млади хора винаги когато имаше такава възможност (тяхната цветнокожа домашна прислужница беше едно от най-хубавите момичета в Хартфорд), веднага реши, че младежът му харесва.

– Да ви представя доктор Патерсън – каза Оливър.

– Приятно ми е, господине – обърна се Бънър към доктора.

Патерсън вдигна лениво чашата си.

– Простете, че не ставам – каза той. – Рядко ставам в неделни дни.

– Разбира се – съгласи се Бънър.

– Искаш ли да подложиш на разпит този младеж насаме? – попита Патерсън. – Мисля, че мога да се оттегля.

– Не – отвърна Оливър. – Тоест, ако господин Бънър няма нищо против.

– Ни най-малко – каза Бънър. – Всеки може да слуша. Ако се окажа в неудобно положение, ще излъжа.

Оливър се разсмя.

– Това е добре като начало. Искате ли цигара? – Той предложи пакета на Бънър.

– Не, благодаря.

Оливър извади една цигара, запали я и подхвърли пакета на Патерсън.

– Нали не сте от онези младежи, които пушат лула?

– Не.

– Добре – каза Оливър. – На колко сте години?

– На двайсет – отговори Бънър.

– Когато чуя думата двайсет – намеси се Патерсън, – ми се иска да извадя пистолет.

Оливър се загледа към езерото. Луси гребеше отмерено и лодката вече изглеждаше по-голяма, а червеният пуловер на Тони бе станал по-ярък.

– Кажете, господин Бънър – каза той, – боледували ли сте някога?

– Простете му, драги – намеси се Патерсън. – Той е от онези хора, които никога в живота си не са боледували, и смята болестта за преднамерен признак на слабост.

– Няма нищо – каза Бънър. – Ако аз наемах някого, който ще е близо до сина ми, щях да искам да знам дали е здрав, или не. – Той се обърна към Оливър. – Чупил съм си крака веднъж. Когато бях на девет. Като се промъквах във втора база. Настигнаха ме.

Оливър кимна. Младежът започваше да му харесва все повече и повече.

– Това ли е всичко?

– Това е.

– Следвате ли? – попита Оливър.

– В Дартмут – отвърна Бънър. – Надявам се, че нямате нищо против Дартмутския колеж.

– Неутрален съм по отношение на Дартмут – заяви Оливър. – Откъде сте?

– От Бостън – отвърна Патерсън вместо Бънър.

– Откъде знаеш? – Оливър погледна изненадано доктора.

– Нали имам уши. – Патерсън вдигна рамене.

– Не знаех, че се издавам толкова лесно – усмихна се Бънър.

– Няма нищо – каза Патерсън. – Не е неприятно. Просто Бостън.

– А защо не постъпихте в Харвард? – продължи с въпросите Оливър.

– Сега мисля, че отиде прекалено далече – отбеляза Патерсън.

Бънър се разсмя. На него събеседването като че ли му харесваше.

– Баща ми заяви, че ще е по-добре да се махна от къщи – каза той. – За мое добро. Имам четири сестри и съм изтърсакът в семейството, и баща ми почувства, че получавам повече от полагащото ми се любвеобилно доброжелателство. Каза ми, че искал да науча, че светът не е място, където пет предани жени непрекъснато ще се грижат всичко да ми е наред.

– Какво смятате да правите, когато завършите колежа?

Оливър очевидно беше дружелюбно настроен към младежа, но нямаше намерение да пропусне и най-дребната информация, която би могла да има някаква връзка с неговите способности.

– Смятам да постъпя на служба във външните работи – каза Бънър.

– Защо?

– Пътешествия. Непознати земи – каза Бънър. – На шестнайсет години четох „Седемте стълба на мъдростта“.

– Боя се, че ще те карат да се товариш като магаре, колкото и високо да се издигнеш в службата – намеси се Патерсън.

– Разбира се, не е само това – каза Бънър. – Имам чувството, че през следващите няколко години предстои да се случат много важни неща, и ме блазни мисълта да бъда сред посветените, когато тези неща наистина се случат. – Той се засмя самоосъдително. – Трудно е човек да говори какво би искал да направи в живота си, без да изглежда като нахакано нищожество, не е ли така? Може би просто се виждам във въображението си как седя, облечен в полуфрак, на заседателната маса и казвам: „Отказвам да отстъпя Венецуела!“.

Оливър си погледна часовника и реши да поведе разговора в по-практична насока.

– Кажете, господин Бънър, спортувате ли?

– Играя малко тенис, плувам, карам ски…

– Имам предвид в някой отбор – поясни Оливър.

– Не.

– Добре. Спортистите са толкова заети с грижи за себе си, че на тях никога не може да се разчита да се погрижат за някой друг. А синът ми може да има нужда от много грижи…

– Знам – каза Бънър. – Видях го.

– Така ли? – попита изненадано Оливър. – Кога?

– Вече няколко дни, откакто съм тук – каза Бънър. – А и по-голямата част от миналото лято прекарах тук. Сестра ми има къща на по-малко от километър от езерото.

– Сега при нея ли живеете?

– Да.

– Защо искате да получите тази работа? – внезапно попита Оливър.

Бънър се усмихна.

– По обичайната причина – каза той. – Плюс това, че ще мога да бъда на открито през лятото.

– Беден ли сте?

Младежът сви рамене.

– Баща ми преживя Депресията – каза той. – Но все още не е стъпил на краката си.

Оливър и Патерсън кимнаха, припомняйки си времето на Депресията.

– Обичате ли децата, господин Бънър? – попита Оливър.

Младежът се поколеба, като че ли трябваше внимателно да обмисли този въпрос.

– Толкова, колкото и хората изобщо – отвърна накрая. – Има някои деца, които с удоволствие бих пратил на оня свят.

– Това е напълно достатъчно – каза Оливър. – Мисля, че не бихте искали да пратите Тони на оня свят. Знаете ли какво му е?

– Струва ми се, някой ми каза, че миналата година е прекарал ревматична треска – каза Бънър.

– Това е вярно – потвърди Оливър. – Засегнати бяха очите и сърцето му. Боя се, че дълго време ще трябва да се пази от натоварвания. – Беше зареял поглед към езерото. До този момент лодката се бе приближила доста до брега и Луси гребеше отмерено. – Поради болестта му – продължи той – през последната година го спряхме от училище и отдавна е прекалено близо до майка си…

– Всеки е бил прекалено близо до майка си – отбеляза Патерсън. – Аз също.

Той допи чашата си.

– Проблемът се състои в това – обясни Оливър – да му се позволи, доколкото е възможно, да се държи като нормално момче, без да се оставя да прекалява с каквото и да било. Той не бива да се напряга или да се уморява прекалено много, но не искам да се чувства така, сякаш е инвалид. Следващите една-две години ще бъдат решаващи – и аз не искам той да расте в страх или да се чувства нещастен.

– Горкото момче – нежно каза Бънър, загледан в приближаващата се лодка.

– Ето, точно това е погрешният път – бързо каза Оливър. – Никакво съжаление. Изобщо никакво съжаление, моля ви! Това е една от причините, поради които се радвам, че аз самият не мога да остана тук с Тони през следващите няколко седмици. Затова не искам той да остане сам с майка си. И затова потърсих някой млад човек за компаньон. Искам Тони да бъде изложен на нормалната младежка безцеремонност на някой двайсетгодишен човек. Струва ми се, че вие бихте могли да се справите с това…

Бънър се усмихна.

– Искате ли някакви препоръки?

– Имате ли приятелка? – попита Оливър.

– Ама, Оливър… – обади се Патерсън.

Оливър се обърна към него.

– Едно от най-важните неща, които човек би могъл да научи за някой двайсетгодишен младеж, е дали той има приятелка, или не – меко каза той. – Дали е имал, дали в момента е между предишната и следващата.

– Имам една – каза Бънър, след което прибави: – или нещо такова.

– Тя тук ли е? – попита Оливър.

– Ако ви кажа, че е тук – попита Бънър, – бихте ли ме взели на работа?

– Не.

– Не е тук – бързо каза Бънър.

Оливър се наведе, за да прикрие усмивката си, вдигна телескопа и започна да потупва с него дланта си.

– Разбирате ли нещо от астрономия?

Патерсън изръмжа.

– По-отвратителни въпроси не съм чувал! – заяви той.

– Тони е убеден, че иска да стане астроном, когато порасне – обясни Оливър, като си играеше с телескопа. – И би било от полза, ако…

– Ами… – нерешително проточи Бънър, – разбирам мъничко…

– По кое време довечера според вас ще може да се наблюдава съзвездието Орион – попита Оливър с тон на учител.

Патерсън поклати глава и стана.

– Доволен съм, че никога няма да ми се наложи да те моля за работа – каза той.

Бънър се усмихваше на Оливър.

– Много сте хитър, господин Краун, нали?

– Какво искате да кажете? – невинно попита Оливър.

– Вие знаете, че Орион не може да се наблюдава в Северното полукълбо до септември – весело каза Бънър, – и очаквахте да се покажа глупак.

– Заплатата е трийсет долара на седмица – каза Оливър. – Работата включва обучаването на Тони да плува, ходене на риболов, наблюдаване на звездите и предпазването му, доколкото това е възможно, от слушане на онези отвратителни сериали по радиото. – Оливър се поколеба и след това изрече с по-тих и по-сдържан тон: – Тя включва също и отдалечаването му – дипломатично – на известно разстояние от майка му, защото тяхната връзка в настоящия момент… – Той спря, съзнавайки, че има опасност мисълта му да прозвучи по-грубо, отколкото би искал. – Това, което искам да кажа, е, че за доброто и на двама им ще е, ако не са толкова зависими един от друг. Искате ли работата?

– Да – отговори Бънър.

– Добре – каза Оливър, – можете да започнете от утре.

Патерсън въздъхна с шеговито облекчение,

– Аз съм изтощен – заяви той и отново потъна в стола си.

– Знаете ли, че отпратих трима други младежи? – попита Оливър.

– Чух това.

– Днешните младежи като че ли са или вулгарни, или цинични, а най-лошите са и едното, и другото – каза Оливър.

– Трябвало е своевременно да опитате с някой възпитаник на Дартмут – пошегува се Бънър.

– Убеден съм, че единият от тях беше от Дартмут – влезе в тон Оливър.

– Сигурно е влязъл там със стипендия на спортист.

– Струва ми се, че съм длъжен да ви предупредя за един обезпокоителен малък недостатък в… ъъъ… характера на Тони – продължи Оливър. – Мисля, че може да се говори за характер при тринайсетгодишно момче, нали? Докато беше болен и трябваше толкова дълго време да лежи, у него се разви склонност към… – е, към фантазиране. Небивалици, измислици, лъжи. Нищо сериозно. – Патерсън успя да види колко болезнено беше за Оливър да направи подобно признание за сина си. – Като отчитаме обстоятелствата, със съпругата ми не правим драма от това. Вече съм говорил с него на тази тема и той ми обеща да обуздае въображението си. Във всеки случай, ако това се прояви, не искам да бъдете изненадан – и в същото време бих искал то да бъде обезкуражено, преди да се е превърнало в навик.

Както слушаше, изведнъж Патерсън разбра Оливър. „Той трябва да е разочарован – помисли си Патерсън. – Сигурно чувства, че неговият собствен живот е някак си празен, щом се труди толкова усърдно за живота на сина си.“ После отхвърли тази мисъл. „Не – реши той. – Оливър просто е свикнал да управлява нещата. На него му е по-лесно да управлява нещата, отколкото да остави на другите да правят това. Синът му е просто едно от нещата, които той управлява.“

 

* * *

„Луси Краун”
Автор: Ъруин Шоу

352 страници
Цена: 16,99 лв
bard.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>