Уикенд четиво: “Вътрешната красота” от д-р Сяолан Джао

От  |  1 коментар

Новата ни рубрика е специално посветена на книгите и безкрайните перспективи към света, които те ни подаряват. Първото “Уикенд четиво” на Pinks се случва с любезното съдействие на издателство “Кибеа“. В него ви представяме д-р Сяолан Джао и възможността да прочетете първата глава от най-новата й книга “Вътрешната красота.

За автора и книгата

Д-р Сяолан Джао е родена в Китай – по време, когато не е могла да избира кариерата си. Искала да стане журналист, но й било разрешено да учи медицина. Обучена в системата на западната медицина, тя започва работа като хирург в град Кунмин. По-късно заминава за Канада, където продължава да учи. Забелязва, че на Запад се срещат заболявания, които не са характерни в Китай, а също и че методите на традиционната китайска медицина успешно помагат на пациентите й там, където западната медицинска школа се оказва безсилна. Започва да лекува множество заболявания – депресия, умора, безплодие, рак, различни гинекологични проблеми – чрез акупунктура, масажи, билкови смеси и други древни китайски практики. Основната разлика между западната и китайската медицина, казва д-р Сяолан, е отношението към тялото. Докато западните лекари гледат на него като на машина, чиито части могат да бъдат поправяни и заменяни, китайската лечителска традиция го възприема в неговата цялост – емоциите, начина на живот и хранене, физическото състояние, излъчването, взаимоотношенията, дори мириса, еластичността и цвета на кожата са в основата на поставената диагноза. Основава клиника в Торонто, чиято дейност се радва на сензационен успех. Днес клиниката вече не може да отговори на нарастващия поток пациенти, затова д-р Сяолан Джао решава да опише в книги своя опит, като по този начин безценните познания на древната китайска медицина биха могли да стигнат до много повече хора. Първата й книга „Лунна пътека във водата“ (издадена на български език от ИК „Кибеа“) се превръща в истинско събитие. Красотата, доказано е през хилядолетията човешка история, е нещо наистина важно. Но какво е красота? В новата си книга „Вътрешната красота“ Сяолан Джао се заема да оспори модните еталони за човешка красота, налагани от рекламни билбордове и търговски внушения. Сяолан ни предлага съвсем различна мъдрост: за да имаме красива външност, първо трябва да постигнем вътрешна красота. Вътрешната красота се превръща във външна, ако внесем равновесие в живота си.Опирайки се на древното знание на традиционната китайска медицина, тя разглежда красотата и здравето в хармонична връзка. Истинското здраве излъчва красота. Заболяванията са проява на нарушено равновесие – физическо и духовно. В традиционната китайска медицина оценката на здравословното състояние и благополучието на човека се извършва чрез редица показатели. Правилно ли протича енергията му? Какво се случва в живота му? Дали той се храни, облича и спи в съответствие със сезоните и в хармония с природата? Какво в тялото, ума, душата и живота му е дало възможност за появата на конкретната болест? Трябва да съумяваме да се вслушваме в посланията на тялото, казва Сяолан. То ни сигнализира не само какво става вътре в системите му, но и на фино ниво ни подсказва какъв е верният избор за неговото добруване. Освен че пояснява философията и принципите на традиционната китайска медицина, книгата предлага и практични съвети за различни заболявания. Сяолан описва и китайски билкови рецепти за някои от най-разпространените болести. Авторката прави още една крачка – тя се опитва да прокара мост между Запада и Изтока, между западната медицинска традиция и източната система на лечение. Самата тя със сериозна практика като хирург, обучен в лоното на съвременната наука, но и същевременно наследник на древни лечителски практики, д-р Сяолан Джао е убедена, че и двата клона на познание взаимно могат да се допълват и да работят успешно за човешкото благополучие.

Първа глава
Какво е красотата?

Щастливите хора не броят отминаващите часове.
Китайска поговорка

Веднъж когато бях на четири години, баба ми ме взе със себе си на работа във фабриката – там правеха традиционни китайски боядисани дървени куфари. Трябва да е било през ваканцията, защото този ден много от работниците бяха довели малки деца.
Аз – бабината принцеса – бях кацнала на някаква стълба до нея и доволно си хапвах обяда, докато я „наглеждах” как работи. Наблизо шестгодишният син на нейна колежка наблюдаваше със завист. Той искаше стълбата за себе си, а аз му се пречках. Покатери се зад мен и изведнъж ме блъсна силно. В един ужасен миг щастието ми се превърна в кошмар – лъжицата се заби в устната ми и я разряза дълбоко, рукна кръв.
В този момент ми се стори, че баба ми има три ръце – в мига, в който ме сграбчи, за да спре кървенето, тя не позволи на колежката си да набие момчето и прегърна със свободната си ръка малкия пакостник. „Не го наказвай. Той не искаше да я нарани. Не виждаш ли колко е уплашен? Спокойно, момче, лекарят ще помогне на Сяолан.” Аз заревах още по-силно. Тя трябваше да ме защити и да му се скара, а не да го утешава! Възмущението ми беше по-лошо и от болката. Когато се върнахме от болницата, където закърпиха устната ми (с пет шева!), заварихме момчето и майка му да ни чакат. Майката беше донесла за мен оризова каша, защото знаеше, че с наранената си уста няма да мога да ям твърда храна. Момчето се извини искрено и оттогава насетне станахме приятели. Състраданието и прошката на баба ми промени и това момче, и мен. Тя умееше да вижда възможностите, скрити в грешките. Понякога прокарвам език по бабунката, която за цял живот остана на долната ми устна и ми спечели прозвището месестата джука” от сестрите ми. Тя неизменно ми напомня за вътрешната красота и мъдростта, огрявали лицето на баба ми, и съм убедена, че нейният урок остава запечатан в мен.

Приемане

Като малка бях убедена, че баба ми е най-красивата жена на света, и това формира представата ми за красота за цял живот. Тя ме отгледа до шестгодишна възраст – през целия този период бях обгърната с безусловна любов и приемане, излъчвани от огромната й мъдрост. Грижеше се за мен и за трите по-големи деца по времето, когато комунистическото китайско правителство беше изпратило родителите ми другаде – баща ми на работа в друг град, а майка ми – да се бъхти в една ферма за поправителен труд. В този важен за характера ми период през ранното детство баба беше за мен единственият родител, когото познавах. Като всички други родители тя беше изпълнена с решимост животът ми да е по-лек от нейния. Каквото и да правех, тя ме пазеше от беди и ме защитаваше от присъдата на другите, особено на децата, които могат да бъдат толкова жестоки. Макар че тогава едва ли съм могла да го оценя, тя винаги ме е приемала такава, каквато съм, във всеки етап от живота ми. Непрестанно усещам присъствието й. Дълбоко ме трогва споменът за нея, особено като знам колко много е страдала тя в ранното си детство. Баба ми е била от последното поколение момиченца в Китай, които е трябвало да изживеят ужаса от пристягането на стъпалата. През 1908 г., на тригодишна възраст, е била подложена на систематично чупене и смазване на меките кости и тъкани на ходилата, за да бъдат те превърнати в „осемсантиметрови златни лотоси” според стандарта за красота на жените от висшата класа. В резултат на това до края на живота и ходенето и причиняваше ужасна болка. По тъжна ирония на съдбата пристягането на стъпалата е било забранено само четири години по- късно, през 1912 г., но от гледна точка на комунистическия режим това я белязало като един от хората, които трябва да бъдат принудени да работят още повече заради „подозрителния” си произход. Жените, преживели онези времена, са се научили на огромна дисциплина и всеотдайност към семействата си и една към друга, преобразувайки страданието си в любов и самоотвержена подкрепа към другите. Когато родителите ми се завърнаха обратно при нас, те с ужас установиха, че аз – най-малкото им дете, което едва са познавали – се е превърнало в „диворасляк” – безстрашно, свободно и щастливо момиче. В онези трудни времена на репресии те са се страхували да не направя нещо, което да изложи мен – и може би цялото семейство – на опасност. Но аз нямах тяхното усещане за непосредствена заплаха, тъй като баба ми неотклонно ме беше предпазвала от всякакви беди и ме беше оставила да се развивам свободно под крилото й. Животът на баба ми в много отношения е бил пълен с големи трудности. Въпреки това тя е намирала красота във всеки миг от него. Приемала го е такъв, какъвто е, не се е борила срещу реалността, не е живяла със спомени за миналото или с очаквания за бъдещето. Тя присъстваше изцяло в настоящето и си даваше сметка за вселената и своето място в нея. В пазарен ден при пълнолуние спазваше стария будистки обичай, израз на осъзнаване и състрадание: купуваше риби, змиорки или птици, за да ги пусне на свобода като проява на благодарност. Тя вярваше, че всяко от тези животни има свой дух, който е в единство с хората и с цялото мироздание. При пълнолуние и новолуние в продължение на три дни ядеше само вегетарианска храна. Всеки ден палеше тамян и се молеше за здравето на цялото семейство. Не бе обременена с какъвто и да било гняв или горчивина от миналото. За мен баба ми беше живото въплъщение на китайските йероглифи, които означават както „вътрешна красота”, така и „вътрешна мъдрост”. Аз съм изпълнена с възхищение и благодарност за любовта на баба ми и за начина, по който тя приемаше съдбата на семейството – макар че нищо в моя живот не може да се сравни с пристягането на стъпалата, трудностите в детството ме подготвиха за предизвикателствата, които ме очакваха.

Омразата разяжда своето вместилище.
Китайска поговорка

Сега в практиката си аз насърчавам своите пациенти да постигнат такова състояние на приемане, от което произтича мир и равновесие в живота. Смятам, че онези, които съумеят да поемат в тази посока, някак чудодейно се излекуват по-бързо от другите.
Такава пациентка бе Алис – дребничка жена от руски произход. Тя прояви голям личен кураж и готовност за приемане. Години наред Алис е живяла с витилиго – автоимунно заболяване, което унищожава пигментацията на кожата на разширяващи се петна. Един ден я попитах как успява да приеме така достойно състоянието си. Тя ми разказа, че се е научила на приемане от едно преживяване много години по-рано. Алис и съпругът й излизали от детската болница с деветгодишния си син, на когото току-що била поставена диагнозата инсулинозависим диабет. Съпругът й бил дълбоко разстроен от новината. Мислел си какъв ще бъде оттук насетне животът на сина им – под постоянното наблюдение на родителите върху нивото на инсулина му, всекидневни инжекции, съпроводени от безкрайни ограничения по-късно, когато сам поеме грижата за себе си.
Те тъкмо излизали от клиниката, изпълнени с тежки и мрачни чувства, когато се сблъскали със своя приятелка. Съкрушени, те й съобщили новината, а тя възкликнала: „Та вие сте късметлии! След време синът ви ще може да овладее диабета си и да води нормален живот. А ето че детето на съседите умира от рак и нищо не може да се направи.” Алис и съпругът й осъзнали, че приятелката им има право. Нейната реплика им помогнала да приемат заболяването на сина си с цялото спокойствие, на което били способни. И продължили напред, погрижили се той да има нормален, активен и щастлив живот. Следвайки примера им, техният син също приел състоянието си и се научил да се справя с него бодро и компетентно. Дори лекарят му помолил Алис да помогне с разговор и съвети на една друга майка, която не можела да се примири с диабета на дъщеря си. И след време това изживяно препятствие дало сила на Алис да приеме своето заболяване просто като козметичен проблем без особени последици. Докато губела пигментацията си, кожата и ставала мека и гладка като на бебе, а петната се превръщали в еднородно кремаво. За разлика от други пациенти, които не гледат спокойно на заболяването си и ожесточено се борят с него, като ходят по солариуми и се подлагат на козметични процедури, Алис не се чувствала потисната. Съпругът й я подкрепял безрезервно – наричал я „моя мил леопард” и всеки ден й казвал колко я обича, колко е красива, и правел всичко по силите си да помогне за оздравяването й.

Преходност

Късно една вечер преди години се събудих от острия звън на телефона. Среднощните обаждания рядко носят добри новини. Когато сестра ми внимателно ми съобщи, че баба е починала, върху мен се стовари усещането за огромна загуба. Никога вече нямаше да срещна светлия й поглед, никога вече топлата й усмивка нямаше да ме обгръща със спокойствието и сигурността, че всичко е наред, никога вече нямаше да мога да се сгуша в нейната уютна топлина, да слушам безкрайните разкази, които толкова обичах, да милвам набръчканото й лице и да се смеем заедно.
„Какво стана? – изхлипах. – Болна ли беше? Страда ли?” Сестра ми нежно и деликатно ме увери, че баба не е страдала. Напротив, приготвила и поднесла празнична петъчна вечеря на семейството и си легнала спокойна и щастлива. На сутринта станала рано, изкъпала се и се преоблякла в чисто нови дрехи. После се върнала в леглото, тихо заспала и повече не се събудила. Намерила я чистачката, спокойна и красива както винаги, а на масичката до леглото й тамянът още горял. „Баба се е върнала у дома” – успокояваше ме сестра ми. През сълзите ми започна да струи спокойствие. Знаех, че тя е права. Осъзнавах през болката, че макар земната форма на моята баба вече да не съществува, вътрешната й красота продължава да живее не само в мен, но и във всички, които я познаваха. За разлика от красотата, която излъчваше всяка частичка от нейното същество, външната красота е нещо преходно и нетрайно. Същината й обаче остава вечна. Една от отдавнашните ми пациентки – Лори – ми разказа история, която доказва това. На едно събиране със съученици от гимназията всички я познали, докато тя не успяла почти никого да разпознае. Била смаяна при вида на някогашната най-голяма красавица и отлична, бляскава ученичка в гимназията – кралицата на красотата – сега била почти неузнаваема. Великолепната блондинка от спомените на Лори се била превърнала в уморена жена на средна възраст, майка на три деца, наливаща се скришом в тоалетната с ръжено уиски направо от бутилката. Тя не успяла да изгради кариера и била дълбоко разочарована от своя любим от училищните времена, превърнал се в отдавна пренебрегващ я съпруг. Лори пък била мъжкарана и аутсайдер. Спомняше си как баща й – италиански работник – се тревожел, че дъщеря му със своята яростна независимост и нестандартна външност никога няма да си намери съпруг и й казвал: „Лори, добре е поне, че си умница”. По онова време тя не се замисляла особено върху думите му. Но докато гледала разочарованата кралица на красотата, проумяла, че тя е почивала на лаврите на ранния си успех, който дължала на изключителната си привлекателност. По същото време Лори била съсредоточена върху своята вътрешна цел и живеела волно и естествено в настоящето. Това й послужило добре. Тъй като вътрешната целеустременост и външният й живот били в пълна хармония, тя постигнала своя житейски успех по собствените си правила – и в професионален, и в личен план. На онази среща към някогашната си съученичка изпитала дълбоко съчувствие.

Измамността на времето

Скоро след като баба почина (толкова далеч от мен!), ме посети една възрастна пациентка; в ръце държеше нещо оранжево и рунтаво. Подаде ми тази рунтава топка с думите, че кутрето чау-чау е дар, който според нея ми бил нужен. Гушнах неспокойното кученце, вгледах се в очите му и по някакъв начин усетих, че в него е въплътен духът на баба. „Тя е тук в този момент!” – помислих си. Нангуа има цвета на тиква. Но причината да му дам това име (на езика мандарин Нангуа означава „тиква”) беше свързана и с образа на тиквата в китайския фолклор – скромен, стабилен, здравословен и непретенциозен зеленчук. Ние, хората, сме тези, които страдат от „интелектуални претенции”. Единствени в цялото животинско царство се влияем от мисълта за стареенето и отминаването на времето. Нангуа не споделя тревогата ми за онзи приближаващ се ден, когато няма да е вече с мен. И ако можеше да разбере – а понякога имам чувството, че наистина разбира, – би си помислил, че е много глупаво да се тревожа за това. Седемнадесет години са преклонна възраст за куче, дори ако то има отличното здраве на Нангуа. Моят домашен приятел получава щедро не само обич, но и ежедневни порции билки и витамини и от време на време по някоя акупунктура – с превантивна цел. Всяка сутрин той се събужда щастлив и готов да ме изпрати до работата ми. Отдаден е изцяло на всички удоволствия, които му се изпречат на пътя – интересно растение, някой хубав стълб или дърво, където да се изпишка, игриво и дружелюбно дете или пък катерица, след която да потича. Той споделя с мен това щастие и ми напомня колко много неща има на света, на които да се радваме. Нощем, ако всичко у дома е спокойно и безопасно и аз се чувствам добре, Нангуа спи, докато аз спя. Но ако има някакво напрежение, тревога или пък се случи да не ми е добре, стои на пост и ме пази. Никога не го занимава нещо, което се е случило миналата седмица, или което може да се случи догодина. Всеки ден е нов и прекрасен. Всяка разходка е щастлива. Всеки сън е добър. Нангуа е добър учител – той ми напомня, че е безмисле- но да копнея за присъствието на баба тук, на земята, и че все пак тя винаги е с мен. Напомня ми за радостта, която можем да извлечем от това да бъдем вместо от това какво правим. За съжаление в западната култура да действаш се цени много повече от това да бъдеш. На повечето места в Изтока почитат възрастните хора заради тяхната мъдрост и опит. Те са истински приобщени към семейството, търсят съвета им, обгръщат ги с грижи, затова и не се страхуват толкова от стареенето и отминаването на времето. Представата за времето е принципно различна в източната и западната култура – и това се отразява в съответните езици. В моя роден език – мандарин – няма нито минало, нито бъдеще време. Всички глаголи са в сегашно време и това засилва представата за случващото се в момента, за ценността на съществуването, а не на действието. В западното общество често се използва изразът „времето е пари”. Ако не си продуктивен и не правиш нещо, значи нямаш стойност. В графиците на мнозина не присъства време за грижа за здравето. Това води до навици и избори, които могат да имат катастрофални последици не само за здравето, но и за живота на човека: ядене на мазна храна от заведенията за бързо хранене, вземане на бързи решения, зад които не стои мъдрост и състрадание. Незачитането на възрастта и мъдростта е вредно за всички, но особено пагубно е за онези жени, които смятат, че трябва да се равняват по абсолютно нереалистични стандарти за младост и красота и често се чувстват отхвърлени във време, когато могат да дадат още толкова много от себе си. Мария – изтънчена жена с успешна кариера в медийния бизнес – започва да лъже за възрастта си и да я крие. Защо? Защото въпреки че има цял рафт с награди, които е получавала за работата си, се бои, че ако изрази с число отминалото време в своята биография, това ще намали пазарната й стойност и дори ще застраши възможността да си изкарва прехраната. Тя казва, че в нейната предимно мъжка професия „възрастта със сигурност е недостатък – такава е истината и нищо не може да се направи по въпроса. Никой няма да каже, че си прекалено стар, просто няма да ти се обаждат. Затова си мисля да предприема нещо… макар че не мога да си го позволя”. Можете да си представите колко страдание носи този начин на мислене.

Идентичност

Има една френска поговорка: „Красотата трябва да се изстрада”. Тя определено ми напомня за старата китайска практика да се пристягат стъпалата на малките момиченца. Винаги, когато видя реклама на обувки с извънредно високи токчета, се сещам колко много култури са пропити с тази пагубна нагласа. Толкова жени са обсебени от мисълта, че трябва да налагат на телата си скъпи и вредни практики, за да изпълнят каквито там са общоприетите модни норми за красота. Почти всички момичета, които сега носят 15-сантиметрови токчета, години наред ще страдат от артрит и ставни болки в гърба, бедрата, коленете и глезените. Някои жени плащат още по-висока цена просто заради отчаяното си желание да подобрят външността си, да привлекат някой мъж или да се опитат да избегнат естествения и неизбежен процес на остаряването. Защо човек поема риска да умре преждевременно и да напусне любимите си хора заради подобно нещо? Моя добра приятелка ми разказа историята на една клиентка – неуморна, амбициозна жена, която починала след седем часа на операционната маса, докато й правели лифтинг, липосукция и още няколко козметични процедури – наведнъж! Жената била активна, привлекателна и преуспяваща, но това не й стигало. Винаги бързала, вечно била заета. Времето й било безценно, защото все я чакали още заседания, още пари и още награди за печелене. Била перфекционистка във всичко и изисквала същото от тялото си, което напредвало към средната възраст. Дори не искала да отдели време и да остави организма си да се възстанови от отделните травматизиращи интервенции – искала всичко бързо и едновременно. Като много други хора с богатство и власт, умеела да бъде много убедителна и успяла да склони лекаря си да извърши извънредно рискованите процедури, въпреки неговите съмнения – и въпреки възраженията на притеснения й съпруг. Срещам много такива случаи на жени, които все искат още и още, и които отричат естествените процеси на стареенето. За щастие те все пак рядко плащат най-тежката цена – живота си, за разлика от тази амбициозна клиентка. Но има извънредно много жени, които просто не могат да приемат промените, които настъпват в организма им с възрастта.

Всяко нещо има своя красота, но не всеки я вижда.
Конфуций

Идентичността на всеки от нас до такава степен се върти около външността, че е лесно да загубим посоката. В такъв случай не винаги обмисляме последиците от отчаяните действия, които мнозина предприемат, за да запазят младежкия си вид. Страданията, които наблюдавам в своята практика, често се дължат на неспособност да ценим и уважаваме себе си такива, каквито сме. А ние не сме това, което работим. Не сме начина, по който изглеждаме. Не сме коефициента си на интелигентност, физическото измерение на качествата ни, колкото и прекрасни да са те. Защо губим връзка с това, което наистина сме, и не съумяваме да живеем в хармония с реалността? Хората са склонни да се идентифицират с нещо различно от истинската си същност, например с начина, по който изглеждат телата и лицата им. Възможно е също да се фиксират върху бъдещето и да бъдат обсебени от определени амбиции за кариера или пари. А има и такива, които са родени и възпитани в условия, в които се идентифицират изцяло с някаква религия, националност или исторически конфликти – и нерядко мислят за себе си като за жертви, или пък за нещо повече и по-различно от другите. Изобщо, постоянно подлагат себе си на оценка, вместо да живеят с благодарност в настоящия момент. Тази сбъркана идентичност не се корени в съзнанието ни – дълбоко в себе си ние знаем, че сме неделима част от вселената, че сме същества, способни да изживяват пълноценно миговете в хода на живота си и да откриват вътрешната красота в себе си и в другите. Понякога, за да настъпи промяна в погрешния начин на мислене, е нужна криза. Една моя пациентка промени изцяло живота си в резултат на внезапна промяна в здравословното и състояние, която я насърчи да престане да се идентифицира с външната си красота. Красива и общителна млада жена, Сюзън имала кожа „като праскови със сметана”. Била обичана от приятелите си, често излизала на партита и на танци, донякъде и за да се откъсне от нездравословната си семейна среда. Когато била на осемнайсет, заключената в нея тъга неочаквано избила върху кожата й. Само за няколко дни Сюзън минала от безгрижното състояние, в което разчитала много на привлекателната си външност, към болезненото състояние на тежко акне и объркване. Лицето й изведнъж се оказало покрито с кървящи струпеи и рани. Вече не се чувствала способна да излезе и да се покаже пред хората, които дотогава смятала за свои приятели.

Несъпротива

През следващите осем-девет години Сюзън се впуснала в духовно пътуване на вътрешно и външно изцеление, което в крайна сметка я доведе в моята клиника. Подобно на много други пациенти, тя започна с това, че съм последната и надежда. По това време вече беше в тежка депресия. Лицето й беше покрито с акне – гневни червени петна, подути и пълни с гной. Имаше болки в корема, констипация и обща подпухна- лост. Погледнах я в очите и й заявих: „След три месеца кожата ти ще бъде като моята – стига да работим заедно.” Тя отвърна: „Вярвам ти. Ще следвам съветите ти.” Предписах й билки и витамини, същевременно продължи да ходи на психотерапия, започна да упражнява ежедневно медитация и контролирано дишане; идваше редовно при мен за лечение със средствата на традиционната китайска медицина, които й помагаха да освободи емоциите си. Това, което направихме заедно, беше кулминацията на дългото и пътуване. След като се научи да приема своето несъвършено семейство и да не се съпротивлява срещу реалността, кожата и започна да се оправя. След три месеца Сюзън си беше възвърнала и гладката кожа, и самоувереността да внесе сериозни промени в живота си. Но тя не се върна към някогашния си живот. Изживяното я беше променило и повело по различен път. Започна отново да учи и се посвети на кариера, която и беше наистина по сърце – да споделя духовното си пътуване, за да помага на други хора. Понятието за несъпротива е трудноразбираемо. То звучи като поражение, но всъщност е точно обратното.

 В Изтока несъпротивата означава да се предадеш на силите в живота си и да действаш съвместно с тях, вместо да хабиш енергия да се бориш срещу тях. Когато спрем да се съпротивляваме на събитията и обстоятелствата, които реално се случват в живота ни, получаваме достатъчно пространство и възможности да правим правилни избори. Но докато сме заети да се борим с тях, губим представа за цялостната картина и за посоката, в която да вървим. В традиционната китайска медицина тази мека и отстъпчива сила, силата на несъпротивата, е великият източник на женската енергия – Ин (ще я разгледаме във Втора глава). Санди дойде в моята клиника по препоръка на приятел. Животът й беше доста добре запълнен – беше „хокейна” майка, заета да води по тренировки три чудесни момчета, натоварен лекар-дерматолог с престижна клиника в центъра на града, университетски преподавател със сериозни лекторски и научни ангажименти и съпруга в изпълнен с напрежение брак. Спомням си първата ни среща. Класическа американска красавица – висока, стройна, с дълга кестенява коса и със съвършена фигура. От пръв поглед предизвикваше възхищение. Санди беше преуспяващ професионалист с огромна работоспособност и готовност да посреща изискванията на личния живот. Работеше усилено, знанията й бяха все повече търсени и поддържаше едновременно три тежки „кита”: да ръководи модерна дерматологична клиника, да поема и спазва академични ангажименти и да се грижи за разрастващо се семейство. Имаше само един проблем – способността й да понася стреса беше стигнала до предела си. Известността й растеше, канеха я да изнася все повече и повече лекции. Любимата й майка се беше разболяла тежко и умираше, баща й неотклонно разчиташе на емоционалната й подкрепа. Всичко това й струваше здравето. Красивата й коса започна да капе. Устните й бяха напукани, енергията й се стапяше, искрицата в нея помътняваше. Непрестанно я спохождаха настинки, от които не можеше да се отърве. Инцидент с единия й син на хокеен мач я накара да си даде сметка, че е уморена, болна и раздразнителна – че просто не е на себе си. Имаше нужда от помощ. Хубавото е, че намери смелост да изпробва нова посока. Дойде в нашата клиника с открито сърце и ум. Веднага ми стана ясно, че ще се разбираме. Отначало идваше веднъж седмично. Според принципите на традиционна китайска медицина, не лекувахме отделните й оплаквания. Гледах на Санди като на цялостно същество, чиито болестни симптоми се проявяват по специфичен начин – и се опитвах да разбера какво се случва в тялото, ума и душата й. Лекувах я с билки, акупунктура, Туей на (китайски масаж, съобразен с меридианите) и препоръки за промяна в храненето. Само три седмици след първото посещение на Санди здравето й започна видимо да се подобрява – косата й спря да пада, настинките изчезнаха, започва да си възвръща енергията. Постепенно успя да се справи с трудното положение, в което се намираше, и да се освободи от силните емоции, които блокираха енергията й. Макар че проблемите, пред които беше изправена, бяха съвсем реални, Санди започна да се справя много по-добре и с по-малко напрежение в живота си. Разговаряхме за емоциите й, за стреса у дома и в работата. Тя бе заинтригувана от философията на традиционната китайска медицина, която разглежда човека като цялостен организъм, а не само отделните му симптоми и болести. Започна да осмисля по нов начин и собствения си опит на дерматолог – даде си сметка, че кожата на много от нейните пациенти е видима изява на проблемите в организма и трудностите в живота им. Тя смяташе, че за пациентите й ще бъде полезно да получават помощ за емоционалните си проблеми, а не само за външно проявените симптоми. Така със Санди започнахме да обменяме идеи и осъзнахме, че има много да научим една от друга. Тъй като моята кариера в медицината започна като специалист по обща хирургия, обучен в западната традиция, много добре разбирам философията и научната нагласа на Санди и знам, че от тях има много какво да се научи. Отнасям се с ентусиазъм към идеята да прехвърля мост над бездната, разделяща Изтока и Запада, заедно с човек, който е отворен за възможността да се свържат тези две ценни системи от знания. Изпълни ни надеждата, че можем да работим заедно за доброто на пациентите си. Пък и много хора посрещат с объркване и тревога пропастта между двете велики традиции, особено когато получават противоречиви съвети от лекаря си.

Зад повърхностната красота

След като започнахме да разговаряме със Санди, се заехме да изследваме какво означава красотата за мъжете и жените в днешно време. Практиката на Санди сочеше недвусмислен отговор: красотата е равнозначна на младостта. Повечето нейни пациентки се стремяха да спрат ефекта от остаряването и дори да го предотвратят далеч преди да се е проявил. И двете със Санди се срещаме с пациенти, които са преизпълнени с тревожност за собствената си стойност в един свят, ръководен от медийната култура. В този свят на външната (бих казала – на повърхностната) красота се придава несъразмерно значение. Живеем в общество, в което от всички страни ни връхлитат подобни пагубни послания: ако изглеждаш по-добре, ще се справяш по-добре, ще се чувстваш по-добре. Ако нямаш гладка младежка кожа, никога няма да си намериш приятел или приятелка. Ако изглеждаш стар, няма да те вземат на работа. Ако си сполетян от акне или псориазис, няма да имаш приятели. Нищо чудно, че толкова хора страдат от ниско самочувствие! Санди ми разказа, че за първите си процедури с ботокс при нея идват дори момичета на по двайсетина години. Намирам това за много тревожно. Опитът от ранното ми детство – не само покрай любимата ми баба, но и изобщо в китайското общество – ме научи да ценя застаряващата жена като източник на сила, утеха, щастие и радост. До голяма степен всички ние биваме оформени от онова, което сме изживели. Със Санди споделяме мнението, че въпреки стойността, която обществото придава на красотата, тя може да бъде и значителен товар за личността. Ако животът за красивата жена е труден, още по-труден може да бъде, ако тя е и красива, и интелигентна. Някои жени така се притесняват за външността си, че не смеят да излязат да потичат сутрин или да купят нещо от бакалията, без да се гримират. Понякога се питам дали собствените им роднини знаят как изглеждат в действителност.
Грета например е блестяща и преуспяваща жена и поради професията си се радва на приятели и почитатели по целия свят. Има прекрасни отношения с децата си. Въпреки всичко обаче никога не е доволна от вида си. През годините се е подлагала на лифтинг на лицето, козметични операции за плосък корем, липосукция и операции за смаляване на гърдите. Тези болезнени процедури не са отстранили физическите недостатъци, които Грета си е въобразявала, че има. И по-лошо – всъщност са влошили здравето и, като са го изложили на значителен стрес. Тя е неспокойна, не спи добре. Постоянно е с подут и болезнен корем. Грета е предприела драстични мерки за промяна на външността си, но не е променила навиците, които всъщност са я довели до нуждата от козметична хирургия. Продължава да преяжда и да прекалява с пиенето. Изсмуканата при хирургическите процедури тлъстина след време отново се натрупва около талията и и наближава времето, когато никой хирург с чувство за отговорност няма да се съгласи на следваща операция. Какво ще прави тогава? Грета може да си позволи да заплаща услугите на елитни козметични хирурзи. Операциите не са я променили съществено – все още. Но се тревожа, че подобни промени все повече и повече отдалечават Грета, както и много други пациенти с подобен начин на мислене, от тяхната истинска същност. Като че ли с всяка интервенция става по-лесно да предприемат и следващата – но промените в здравето им постепенно стават все по-драматични. В нашата клиника сме лекували много жени, чиито лица са неподвижни като маски – те не могат да изразят никаква емоция с лицевите си мускули, и онези, които ги обичат, започват да ги чувстват някак чужди. В най-тежките случаи неволно отместваш поглед от тези жени, защото посланието, което излъчват към света, е, че са ужасно нещастни в собствената си кожа. При тях Чи е напълно блокирана и вече не достига до лицата им. За мен тези усилия за съпротива срещу процеса на стареене са източник на безкрайно страдание. Много ми се иска пациентите ни винаги да възприемат себе си като красиви. Бръчките са картата на живота, те трябва да се уважават и ценят. Ако се чувствате удобно в тялото си, ще бъдете по-здрави във всяко отношение. Наистина, аз помагам на подложилите се на козметични процедури пациенти да се възстановят, но съм дълбоко убедена, че има и друг начин да се чувстваме млади.
Несъмнено е възможно човек на 60, 70 или 80 години да изглежда на пръв поглед с десетилетия по-млад. Но цената за това е висока. Напомня ми за астронавт, който се отдалечава самотен в космоса, тъй като се е прекъснала връзката му с кораба. Преустановеният досег с истинската ни същност е висока цена за илюзията, че сме млади – илюзия, която се основава на нездравословен идеал.

Какво е красотата

Пръстите й са като стръкчета млада трева
Кожата й – като замръзнал балсам
Шията й – като клонка
Зъбите й – като семки от пъпеш
Челото й – като на цикада
Веждите й – като пипала на копринена буба
Какви трапчинки, когато се усмихва изкусно!
Колко красиви са очите й,
с така ясно очертано черно и бяло!
Шуо Жън, стих 57 от „Книга на Одите

Днес никой няма да се заеме да описва красива жена, като сравнява чертите на лицето й с части на насекоми, както прави Шуо Жън в „Книга на Одите”. Няма единомислие по въпроса какво е красотата, а естетиката е претърпяла огромни промени във времето. Периодът на династията Тан (618-907) е известен със свободата, на която се радват китайките (или поне по-богатите от тях). Изкуството от това време изобразява жените пълни с енергия, демонстриращи уменията си в спорта и в изкуството – на кон в игра на поло, рисуващи или заети с дърворезба. Императорите от династията Тан смятали закръглените жени за символ на богатство и високо социално положение. Днес на шега наричат керамичните фигури на елегантни жени от двора, открити в гробници от онази епоха, „дебеланите” – заради пълничките им лица. По-късно, през хилядолетието, в което пристягат ходилата на китайките от висшата класа, на мода са деликатността и стройната фигура – може би това се дължи донякъде на слабостта и страданията на жените, неспособни да вървят нормално без ужасни болки. И днес западните модни списания представят модели, които са толкова кльощави, че този стил е станал известен като „хероинов шик”. Същевременно в някои развиващи се страни (например в Мавритания) угояват младите момичета до степен на страховито затлъстяване, за да ги приемат като годни за женитба. Каквито и да са изискванията на обществените канони за красота, жените изглежда са склонни да приемат унищожителното внушение, че не са хубави такива, каквито са. Това винаги носи страдания. Ако случайно срещнете на улицата някои от високите и стройни момичета-модели, които изпълват страниците на днешните модни списания, изобщо няма да ги разпознаете. Снимките им са до неузнаваемост обработени и манипулирани с компютърни програми, които правят краката по-дълги и по-слаби, очите и гърдите по-големи, талията и бедрата по- тънки, а кожата – по-гладка. Проблемът е наистина глобален. В Азия например козметичните компании трупат огромни пе-чалби от кремове за избелване на кожата, стотици млади жени се подлагат на пластични операции, за да направят очите си по-кръгли – и всичко това в името на красотата. Как да не се съглася с моята приятелка Джейн Коркин, която търгува с предмети на изкуството. Тя казва, че в известен смисъл цялото понятие за красота е „завладяно от терористи”.
Когато пристигнах в Канада през 1988 г., бях недокосната от рекламната лудост около красотата. Бях възпитана в съвсем други житейски стойности: че важен е интелектът ми, важни са действията и поведението ми, важно е да бъда вярна на семейството и приятелите. Майка ми ме учеше, че плавните движения красят жената и че в основата на грижата за тялото е здравето и силата. Традиционната китайска медицина дефинира красотата чрез външните признаци на вътрешното здраве: искряща Чи, течаща свободно (което личи от хубавата кожа, коса и зъби), и видима енергичност. Когато дойдох тук за първи път, бях изненадана колко много внимание се обръща на слабия силует като съществен елемент на красотата. За моя изненада някои от пациентите ми в тази „страна на изобилието” проявяваха признаци на недохранване, каквото не бях виждала, след като напуснах Китай – защото се лишаваха от важни хранителни вещества в опит да отслабнат. С времето, въпреки начина, по който бях възпитавана, установих, че дори и аз се поддавам на това коварно влияние. Започнах да ям по-малко – може би по-малко, отколкото трябваше. Чак след като един приятел ми обърна внимание, започнах да си давам сметка колко могъщи са медийните образи, с които сме заобиколени – дори да не гледате телевизия! – и колко бдителни трябва да бъдем, за да се предпазим и да сме сигурни, че на първо място стоят вътрешното здраве и красота. Макар че ме натъжават последиците от този натиск, на който са подложени пациентите ни, аз се стремя винаги да поддържам нагласата на баба – несъпротива и безусловна любов. Както тя ме е учила, не съдя познатите ми жени, които решават, че трябва някой да „поработи върху тях” в трудното преследване на идеалната красота. Традиционната китайска медицина изисква да поемем отговорността за собственото си здраве и ни насърчава в този процес. Съветвам такива пациентки по най-добрия начин, по който мога да подкрепя тях и общото им здраве, докато преминат през избраните процедури и терапии. Продължавам да черпя вдъхновение от историята на традиционната китайска медицина, в която на лечителите заплащали, само ако пациентите се задържат в добро здраве, а не за лекуването на болния им организъм. Много ми се иска в наше време да има повече стимули за превантивната медицина. Искрено съжалявам, че освен в някои редки случаи, когато процедурите коригират сериозен дефект или функционален проблем, най-често тези скъпи интервенции изобщо не правят познатите ми жени по-щастливи. Със Санди понякога имаме различни мнения по този въпрос и се случва да спорим ожесточено. Красотата не идва от безкрайните козметични процедури. Не идва от гримовете, дрехите, парите или общественото положение. Когато по време на лечението усетя, че пациентите ми се превръщат в мои съмишленици и наистина започваме да работим пълноценно заедно, в този момент не съществува нищо по-прекрасно за мен! В това пространство на свобода те могат да предприемат преобразуването от несъзнателно към съзнателно и да почувстват, че сами са източник на истинска вътрешна красота.

“Вътрешната красота”
Автор: д-р Сяолан Джао
Дизайн: Красимира Деспотова
Редактор: Милка Рускова
Превод: Жанета Шинкова
Страници: 336
Дата на издаване: 30.08.2012
Цена: 18,00 лв
kibea.net/

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (6 votes cast)
Уикенд четиво: "Вътрешната красота" от д-р Сяолан Джао, 10.0 out of 10 based on 6 ratings

1 коментар

  1. miranda

    24.11.2012 at 16:28

    Много ценни мисли и съвети. Браво за избора на четиво!!!

    VN:F [1.9.22_1171]
    Rating: +3 (from 3 votes)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>