Уикенд четиво: „Ад” от Дан Браун

От  |  0 коментара

От 10-ти юни на книжния пазар може да намерите българското издание на новия трилър на „Дан Браун Ад”, само 28 дни след световната премиера. Преводът е направен от трима преводачи, също както при италианското издание и други издания. Дан Браун беше във Флоренция на 5-ти и 6-ти юни, за да се срещне с международните си издатели и да открие литературния фестивал „Република“, където обясни популярността на книгите си с „потребността на хората от мистерия“. „Всеки творец, независимо в коя сфера на изкуството работи, създава произведението си така, както го вижда и го представя на публиката. Някои хора ще го харесат – те са феновете му, други ще го отхвърлят – това са критиците“, каза Дан Браун. „Има много типове литература за всякакви вкусове“ – каза Дан Браун. Той сподели, че за него е важно, че книгите му предизвикват диалог и интерес на хората към изкуството, архитектурата и литературата. „Ние водим толкова забързан живот и диалогът е този, който поддържа интереса към изкуството, религията и духовността“ – добави Дан Браун. Той сподели, че още не е решил в коя част на света ще решава загадки Робърт Лангдън в следващата му книга. „Има толкова интересни места, които тепърва ще посетя и ще науча историята им“ – каза в отговор на поканите от различни държави, между които Китай и България.

За книгата

 „Търсете, и ще намерите“.

Тези думи отекват в съзнанието на видния харвардски професор по религиозна символика Робърт Лангдън, когато се свестява в болница, без спомен къде се намира и как се е озовал там. Не може да обясни и произхода на страховития предмет, открит сред вещите му. Заплаха за живота ще запрати Лангдън и младата лекарка Сиена Брукс на главоломна гонитба из Флоренция. Единствено познаването на тайни проходи и древни загадки, спотайващи се зад историческата фасада, може да ги спаси от неизвестните им преследвачи. Водени само от няколко стиха от мрачния шедьовър на Данте, Лангдън и Сиена трябва да разгадаят серия шифри, скрити дълбоко в някои от най-прочутите творби на Ренесанса – скулптури, картини, сгради, – за да открият отговора на загадка, която може би ще им помогне да спасят света от ужасяваща заплаха… Разиграващ се на невероятен фон, вдъхновен от една от най-зловещите литературни класики в историята, „Ад” е най-завладяващият и предизвикващ размисъл роман на Дан Браун досега – задъхана надпревара с времето, която ще ви грабне още от първата страница и няма да ви остави до последната. Дан Браун е автор на „Шифърът на Леонардо”, един от най-четените романи на всички времена, а също и на два други световни бестселъра, главен герой в които е професорът от Харвард Робърт Лангдън – „Изгубеният символ” и „Шестото клеймо”. Писателят живее в Нова Англия със съпругата си.

Пролог

Аз съм Сянката.

Аз бягам през града печални.

През мъки вечни скитам скръбно аз1.

Катеря се по бреговете на река Арно… задъхано завивам наляво по Виа деи Кастелани, продължавам на север, като се крия в сенките на „Уфици”.

А те не престават да ме преследват.

Стъпките им звучат все по-ясно – приближават се с безпощадна решителност.

Преследват ме от години. Тяхната упоритост ме принуди да се скрия в света на мрака… да живея в чистилището… да съществувам под земята като хтонично чудовище.

Аз съм Сянката.

Тук, на повърхността, вдигам очи на север, ала не откривам пряк път към спасението… защото Апенините скриват първите лъчи на зората.

Минавам зад площада с високата кула и часовника с една стрелка… провирам се сред подранилите продавачи на пиаца Сан Фиренце с техните дрезгави гласове и дъх на лампредото2 и запечени маслини. Пресичам пред Баргело, отправям се на запад към кулата на Бадия и се притискам към желязната порта в подножието на стълбището.

Тук трябва всяка слабост в сърцето да престане.

Натискам дръжката на бравата и влизам в прохода, от който няма да има връщане, знам. Насилвам оловните си нозе нагоре по тясното стълбище… стъпвам по мраморни стъпала, изтъркани и осеяни с дупки.

Гласовете отекват под мен. Умолително.

Следват ме, безмилостно се приближават.

Те не разбират какво ще се случи… нито какво съм сторил за тях!

Страна неблагодарна!

Докато се изкачвам, яростно ме връхлитат виденията… похотливите тела, гърчещи се в огнен дъжд, лакомите души, плуващи в изпражнения, коварните злодеи, замръзнали в ледената хватка на дявола.

Изминавам последните стъпала и стигам горе, залитам от изтощение в утринната влага. Втурвам се към високата един човешки бой стена, надничам през пролуките. Далече долу виждам благословения град, дал ми убежище от ония, които ме прогониха.

Виковете се приближават.

- Направеното от теб е лудост!

Лудостта поражда лудост.

- За бога, кажи ни къде си го скрил!

Тъкмо заради любовта си към Бог не ще го сторя.

Приклещен в ъгъла, опирам гръб в студения камък. Те се взират дълбоко в ясните ми зелени очи и лицата им помръкват. Вече не са умоляващи, а заплашителни.

- Знаеш, че си имаме начини. Можем да те принудим да ни кажеш къде е.

Точно затова се изкачих почти до небесата.

Неочаквано се завъртам и протягам ръце нагоре, вкопчвам се във високия перваз, изтеглям се на мускули и се изкатервам на колене, после се изправям… неуверен над бездната. Преведи ме, скъпи Вергилий, през пропастта.

Те се затичват невярващо напред, искат да ме хванат за краката, но се боят, че ще нарушат равновесието ми и ще ме съборят от перваза. Сега пак умоляват, тихо и отчаяно, ала аз съм им обърнал гръб. Знам как трябва да постъпя.

Под мен, шеметно далече под мен, като огнено море се разстилат червените керемидени покриви и огряват прекрасната земя, в която някога са живели исполини… Джото, Донатело, Брунелески, Микеланджело, Ботичели.

Пристъпвам към ръба.

- Слизай! – викат те. – Още не е късно!

О, упорити невежи! Не виждате ли бъдещето? Не схващате ли великолепието на моето творение? Необходимостта?

С радост правя тази пълна саможертва… и с нея ще сложа край на последната надежда да намерите онова, което търсите.

Няма да го откриете навреме.

Павираният площад ме мами като райски оазис на стотици метри под мен. Как копнея за още време… ала времето е единствената стока, която не мога да си купя дори със своето огромно състояние.

През тези последни секунди свеждам очи към площада и съзирам нещо, което ме сепва.

Виждам твоето лице.

Ти ме наблюдаваш от сенките. Очите ти са скръбни и все пак в тях долавям благоговение към онова, което съм постигнал. Ти разбираш, че нямам избор. Заради любовта си към човечеството трябва да защитя своя шедьовър.

Той расте… чака… къкри под кървавочервените води на лагуната, в които не се отразяват звезди.

И тъй, аз откъсвам погледа си от твоя и го отправям към хоризонта. И високо над този изтерзан свят отправям сетната си молитва.

Мили Боже, нека светът запомни името ми не като на греховно чудовище, а като на божествен спасител, какъвто знаеш, че съм. Нека човечеството проумее какъв дар му оставям.

Моят дар е бъдещето.

Моят дар е спасението.

Моят дар е адът.

Прошепвам „амин”… и правя последната си крачка в бездната.

 1.

Спомените бавно се материализираха… като мехурчета, изплуващи от мрака на бездънен кладенец.

„Забулена жена”.

Робърт Лангдън я гледаше от отсрещния бряг на река, чиито врящи води бяха почервенели от кръв. Жената стоеше с лице към него, неподвижна, тържествена, със скрито под воал лице. В ръката си стискаше синя кърпа „таиния”, която сега вдигна в чест на морето от трупове пред краката й. Навсякъде се носеше мирис на смърт.

„Търси – прошепна жената. – И ще намериш”.

Лангдън чу думите й така, сякаш ги е изрекла в главата му.

- Коя си ти? – извика той, ала от гърлото му не излезе нито звук.

„Времето изтича – отвърна тя. – Търси и ще намериш”.

Лангдън пристъпи към реката и видя, че водата е кървавочервена и прекалено дълбока. Когато отново отправи поглед към забулената жена, телата пред краката й се бяха умножили. Вече бяха стотици, може би хиляди, някои още живи, гърчещи се в агония, постигнати от невъобразима смърт… поглъщани от огън, заравяни в изпражнения, разкъсваха се едни други. Над реката отекваха скръбни вопли на човешко страдание.

Жената протегна изящните си ръце към него, сякаш го молеше за помощ.

- Коя си ти? – повтори Лангдън.

В отговор непознатата бавно смъкна булото от лицето си. Беше поразително красива и все пак по-възрастна, отколкото той си представяше – навярно към шейсет, величествена и силна като вечна статуя. Имаше сурова брадичка, дълбоки чувствени очи и дълга сребристосива коса, която се спускаше на къдрици по раменете й. На шията й висеше амулет от лапис лазули – змия, увита около тояга.

Лангдън усещаше, че я познава… вярваше й. „Но защо?”

Тя посочи два подритващи крака, които се подаваха от земята и очевидно принадлежаха на някоя клета душа, заровена до кръста надолу с главата. На светлото бедро на мъжа с кал беше написана буквата Р.

„Р ли? – неуверено си помисли Лангдън. – Като в… Робърт?”

- Това там… аз ли съм?

Лицето на жената остана непроницаемо.

„Търси и ще намериш” – за пореден път прошепна тя.

После изведнъж засия в бяло… все по-ярко и по-ярко. Цялото й тяло завибрира и с гръм се пръсна на хиляди късчета светлина.

Лангдън се
събуди с вик.

В стаята светеше. Беше сам. Силно миришеше на медицински спирт и някакъв апарат пиукаше в такт със сърцето му. Той се опита да помръдне дясната си ръка, но го спря остра болка. Погледна надолу и видя система за интравенозно вливане.

Пулсът му се ускори и апаратът запиука по-бързо.

„Къде съм? Какво се е случило?”

В тила му пулсираше мъчителна болка. Лангдън предпазливо вдигна лявата си ръка и опипа главата, за да разбере какво и къде точно го боли. Под сплъстената си коса напипа твърдите издатини на десетина шева, покрити със спечена кръв.

Затвори очи и се опита да си спомни някаква злополука.

Нищо. Абсолютно нищо.

„Мисли!”

Само мрак.

Появи се мъж с лекарска престилка, явно предупреден от сърдечния монитор на Лангдън. Беше с рошава брада и мустаци, а изпод рунтавите му вежди гледаха внимателни очи, излъчващи ведрина.

- Какво… е… станало? – успя да каже Лангдън.

Брадатият вдигна показалец пред устните си, изхвърча навън и завика някого по коридора.

Лангдън обърна глава, но движението предизвика нова болка в черепа му. Той задиша дълбоко и зачака болката да утихне. После извънредно внимателно и методично огледа стерилната обстановка.

В болничната стая имаше само едно легло. Нямаше цветя. Нито картички с пожелания. Дрехите му бяха сгънати в прозрачна найлонова торба и оставени на един плот. Целите бяха в кръв.

„Господи! Явно е било сериозно”.

Съвсем бавно завъртя глава към прозореца до леглото. Навън беше тъмно. Нощ. Виждаше само собственото си отражение в стъклото – пепелявосив изтощен непознат, свързан с тръби и жици и заобиколен от медицинска апаратура.

Откъм коридора се приближаваха гласове. Лекарят се върна, придружен от трийсетинагодишна жена със син медицински костюм. Гъстата й руса коса висеше на опашка и се люлееше.

- Аз съм доктор Сиена Брукс – представи се тя с усмивка. – Тази вечер ще партнирам на доктор Маркони.

Лангдън немощно кимна.

Високата гъвкава лекарка имаше уверената походка на спортистка и въпреки безформения си костюм излъчваше усещане за грациозност. Въпреки отсъствието на какъвто и да е грим кожата й се отличаваше с необикновена гладкост, нарушена единствено от мъничка бенка над устната. Макар и меко кафяви, очите й изглеждаха невероятно проницателни, сякаш имаше богат опит, неприсъщ за човек на нейната възраст.

- Доктор Маркони почти не знае английски – каза му тя, докато сядаше до него. – Затова ме помоли да попълня формуляра за приемането ви. – И отново му се усмихна.

- Благодаря – хрипливо прошепна Лангдън.

- Добре – делово започна жената. – Как се казвате?

Трябваха му няколко секунди.

- Робърт… Лангдън.

Тя насочи фенерче към очите му.

- Професия?

Тази информация изплува още по-бавно.

- Професор. По история на изкуството… и религиозна символика. В Харвард.

Доктор Брукс сепнато отпусна фенерчето. Лекарят с рунтавите вежди изглеждаше също толкова изненадан.

- Вие сте американец?!

Лангдън объркано се вторачи в нея.

- Просто… – Тя се поколеба. – Когато тази вечер постъпихте в болницата, нямахте лични документи. Носехте сако от шотландски туид и английски мокасини, затова решихме, че сте британец.

- Американец съм – увери я Лангдън. Беше прекалено немощен, за да обясни пристрастието си към качественото облекло.

-   Боли ли ви някъде?

- Главата – изпъшка той. Ярката светлина само още повече изостряше мъчителното пулсиране в черепа му. Слава богу, лекарката прибра фенерчето и хвана китката му, за да му измери пулса.

- Събудили сте се с викове – каза доктор Брукс. – Спомняте ли си защо?

Пред очите му отново се появи странното видение със забулената жена, заобиколена от гърчещи се тела. „Търси и ще намериш”.

- Сънувах кошмар.

- Какъв?

Лангдън й разказа.

Лекарката си водеше бележки. Лицето й беше безизразно.

- Имате ли представа какво може да е предизвикало такъв ужасяващ сън?

Той затършува в паметта си и поклати глава. Главата му реагира с нова болка.

- Добре, господин Лангдън, още няколко рутинни въпроса – без да престава да пише, рече Брукс. – Кой ден на седмицата сме?

Професорът се замисли за миг.

- Събота. Спомням си, че пресичах кампуса… отивах на една публична лекция и после… после не си спомням нищо. Паднал ли съм?

- Ще стигнем и дотам. Знаете ли къде се намирате?

- В Масачузетската многопрофилна болница? – предположи той.

Доктор Брукс си записа нещо.

- Искате ли да се свържем с някой от ваше име? Съпруга? Деца?

- Не – инстинктивно отвърна Лангдън. Винаги се беше наслаждавал на самотата и независимостта, които му осигуряваше избраният от него ергенски начин на живот, но трябваше да признае, че в тази ситуация би предпочел до него да има познато лице. – Мога да се обадя на някой колега, обаче няма нужда.

Жената спря да пише и по-възрастният лекар се приближи до тях. Приглади рунтавите си вежди, извади от джоба си малък диктофон и го показа на колежката си, която кимна разбиращо и отново се обърна към пациента.

- Господин Лангдън, когато тази вечер постъпихте в болницата, вие постоянно шепнехте едно и също. – Тя погледна доктор Маркони и той повдигна диктофона и натисна един бутон.

Устройството се задейства и Лангдън чу собствения си немощен глас, който повтаряше едно и също: „… ва… ари… … ва… ари…“.

- Според мене се опитвате да кажете „варвари” – рече лекарката.

Той се съгласи с нея, ала нямаше абсолютно никакъв спомен.

Доктор Брукс му отправи смущаващо напрегнат поглед.

- Имате ли представа защо сте казали такова нещо? Съжалявате ли за нещо? Някого конкретно ли сте имали предвид?

Лангдън затършува в тъмните кътчета на паметта си и отново видя забулената жена – стоеше на брега на кървавочервената река, заобиколена от тела. Вонята на смърт се върна в ноздрите му.

Изведнъж го обзе инстинктивно усещане за опасност… не само за него… за всички. Пиукането на сърдечния монитор се ускори. Мускулите му се напрегнаха и той се опита да се изправи.

Доктор Брукс бързо постави ръка върху гърдите му и почти го натисна на леглото. Стрелна с поглед брадатия лекар и той отиде при близкия плот и се наведе над него.

Жената се надвеси над Лангдън и зашепна:

- Господин Лангдън, тревогата е типична за мозъчни травми, но трябва да успокоите пулса си. Никакви движения. Никакви вълнения. Просто лежете неподвижно и почивайте. Ще се оправите. Постепенно ще си възвърнете паметта.

Доктор Маркони донесе спринцовка, подаде я на Брукс и тя вля съдържанието й в интравенозната система.

- Слабо успокоително, което ще ви помогне да се отпуснете и ще облекчи болките ви – поясни и се изправи. – Всичко ще е наред, господин Лангдън. Просто поспете. Ако имате нужда от нещо, натиснете бутона до леглото си.

Угаси лампата и двамата с брадатия лекар излязоха.

В мрака Лангдън усети, че лекарството му действа почти моментално и го повлича обратно в онзи дълбок кладенец, от който беше изплувал. Опита се да се съпротивлява, насилваше се да държи очите си отворени. Помъчи се да седне на леглото, ала тялото му тежеше като бетон.

При поредното си завъртане се озова с лице към прозореца. В стаята цареше мрак и вместо собственото си отражение в стъклото Лангдън видя в далечината осветен градски пейзаж.

Сред силуетите на кули и куполи в полезрението му господстваше величествена фасада на каменна крепост със зъбери и стометрова кула с разширен горен край, издадена пред грамадно укрепление с бойници.

Той рязко седна на леглото и в главата му изригна болка. След като парещото пулсиране се поуталожи, Лангдън впери поглед в кулата.

Добре познаваше тази средновековна сграда.

Нямаше друга такава в целия свят.

За съжаление, освен това тя се намираше на шест хиляди и петстотин километра от Масачузетс.

Скрита в сенките на Виа Торегали пред болницата, една яка жена с лекота скочи от мотоциклета си БМВ и закрачи със съсредоточеността на пантера, преследваща плячката си. Над вдигнатата яка на черното й кожено рокерско яке стърчаха пънкарските шипове на късата й коса. Тя провери заглушителя на пистолета си и впери острия си поглед в прозореца, зад който току-що беше угаснала светлината в стаята на Робърт Лангдън.

По-рано същата вечер мисията й бе претърпяла пълен провал.

Гукането на един-единствен гълъб бе променило всичко.

И сега тя идваше да поправи нещата.

Бележки:

1. Тук и нататък „Божествена комедия” е цитирана по превода на К. Величков. – Б. пр.

2. Традиционно флорентинско ястие от говеждо шкембе. – Б. пр.

„Ад”
Автор: Дан Браун

544 страници
http://www.bard.bg/

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (4 votes cast)
Уикенд четиво: „Ад" от Дан Браун, 10.0 out of 10 based on 4 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>