„Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат”

От  |  0 коментара

Мрачна история с непривични герои и божи кравички във викторианска Англия ни разказва британката Ишбел Бий в романа си „Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат”. Годината е 1888; мястото – Ливърпул; нашите герои носят повече от чудати имена – Мирър (в превод от английски – огледало), Голиат Хъни-Флауър (южноафриканско цвете с червен цвят: Melianthus comosus), капитан Макеръл (скумрия), Огъстъс Найтингейл (август и славей), чието истинско име е Тимъти Скъдфиш (сафрид), който е роден на ул. „Пъдъл”, т.е. „Локвена” и др. Малката Мирър, увита в черни мечи кожи и с коса „червена като паприка”, плава към брега на викторианска Англия със забуления в мистерия свой спътник Голиат. Нещо обаче не е както трябва с момичето от мига, в който помраченият й дядо я заключва в тайнствен часовник, обсипан с божи кравички. Единственото, което Мирър знае, е, че вече не е точно човек. Ненадейно Мирър и Голиат срещат Джон Лъвхарт (Дамско сърце – цвете от рода Lamprocapnos), чиито родители намират зловещата си смърт, докато той е още дете. Осиновен е от демоничния властник на Подземния свят мистър Фингърс (пръсти). И ако още се чудите каква е връзката между всички тези герои с причудливи имена, време е да повдигнем завесата: единствената цел на мистър Фингърс е да похити Мирър, чиято душа е ключът към затвърждаване на властта му за вечни времена.

ОТКЪС

Август 1887 г.

ГОСПОДИН ЛЪВ ХАРТ И ГОСПОДИН ФИНГЪРС

Казвам се Джон Лъв харт и не съм се родил проклет. Когато бях дете, един демон ме отмъкна от дома ми. Отмъкна ме в кралството на мъртвите. Когато се върнах на земята, не можех да гледам огледала, защото очите ми бяха черни. Цветът на мъртвите неща.

Спомням си къщата ни. Беше като излязла от приказка. Вълшебно кралство, с крал и кралица, а аз бях малкият принц. Спомням си, че през зимата снегът покриваше къщата като с диаманти – лъщяща, свръхестествена светлина. Помня, че си мислех какъв късмет имам.

На седмия ми рожден ден баща ми се върна от Париж с телескоп и карта, показваща звездите в галактиката. Спомням си онова време толкова ясно, защото той много рядко си беше у дома. Седя с мен на балкона, пръстът му – стрелка, насочена към небето, назоваваща всяка звезда.

– Джон, помни звездите. Те са постоянни, докато всичко останало се разпада. Там се съдържат душите на хората. Когато умра, ще бъда там горе и вечно ще те гледам, завинаги с теб.

Баща ми имаше огромна колекция от машини и устройства, с кои то се беше сдобил през годините по света. Всяка машина беше изобретение. Всяка машина таеше възможността за пътуване във времето.

Имах най-строго нареждане никога да не си играя с тези уреди, тъй като били опасни, а и скъпи. На мен ми изглеждаха като странни и красиви скулптури из къщата. Колело с шипове и гравирани символи в коридора, огледална черна кутия с формата на ковчег в трапезарията, египетски трон от злато в зимната градина, който използвал слънчевата светлина като източник на енергия, дори комплект съсухрени пигмейски глави и гръмоотвод на покрива. В кабинета на баща ми имаше един висок старинен часовник, най-ценната му вещ. Беше се сдобил с него от един часовникар в Лондон – един много необичаен часовникар.

– Този часовник – каза ми той – е много, много специален. В него има нещо. Нещо, пленено във времето.

– Какво има вътре, татко? Как работи? – попитах.

– Часовникарят ми каза, че ще започне да ми говори. Сам ще ми обясни как работи.

Гледах часовника – беше красиво и плашещо нещо. Беше почти два метра и имаше нарисувано голямо лице с побъркана усмивка. По стените му бяха плъзнали гравирани калинки. Тревожеше ме това, че беше с формата на ковчег.

Тайно го докоснах с ръка, когато баща ми не беше в кабинета си. Беше топъл и бях сигурен, че усещам как диша.

Превърна се в любимото нещо на баща ми. Обичаше го повече от всичко на света.

Майка ми необяснимо се беше разболяла през последните няколко месеца и стоеше затворена в стая та си, тъй като беше прекалено изнемощяла да се движи. Завесите в стаята й винаги бяха спуснати, защото очите и главата я боляха от слънчевата светлина. Много доктори идваха при

нея, всеки предписваше различни отвари и лекове, но нищо не й помогна. Накрая докторите спряха да идват. Сметнаха, че просто има слабо сърце и трябва да си почива, пък природата си знаела своето. Тъй като татко прекарваше повечето си време в чужбина по работа или в кабинета си, където боготвореше новия си часовник, тя беше много самотна и само аз и сестра й й правехме компания.

 

Леля Роузбъд живееше наблизо. Беше вдовица, висока и строга жена с кехлибарени гущерови очи и черна коса, навита на кок. Всяка сутрин идваше на гости на майка ми, седеше до леглото й. Всяка сутрин си носеше нещо за шиене – обичаше да бродира библейски фрази върху дантели – и всяка сутрин носеше домашен сладкиш, с кой то да ободри майка ми. Малки дарове за утеха.

Една сутрин, преди леля Роузбъд да дойде, донесох на мама момини сълзи, които бях набрал от градината. Цветчетата бяха много нежни, като приказни камбанки, и бели като водовъртежи.

– Добро утро, мамо – казах.

Стаята миришеше на лавандула и нещо солено. Тя се усмихна, а аз я целунах по бузата и поставих момините сълзи в празната ваза до леглото й.

– Колко са хубави, Джон. Благодаря ти.

Из стая та висяха закачени бродираните библейски фрази, обрамчени с дантела. Обкръжаваха я. Скупчваха се около нея.

– Как се чувстваш?

– Все същото ми е – каза тя тъжно. – Разкажи ми за телескопа си. Какво видя снощи?

– Колана на Орион и Голямата мечка. Бяха много ясни, много ярки. Видях и падаща звезда, което е на късмет.

– Джон, мислиш ли, че там горе има ангели? Понякога виждаш ли ги в нощното небе?

– Още не съм. Но продължавам да гледам. Може би падащата звезда е била ангел, кой то идва, за да те излекува.

На вратата се почуква и леля Роузбъд влиза – стоманен поглед, кутия с панделка в ръцете й.

– Добро утро, Лили. – Не ми обръща внимание. – Донесох орехов сладкиш.

– Много мило, сестричке, но нямам особен апетит.

– Глупости, трябва да ядеш. – казва тя и ме поглежда ядно; това е сигналът да си тръгвам.

Този път, когато излязох от стаята, останах до ключалката, гледах и слушах. Никога не бях го правил преди. Но имаше прекалено много от онези библейски дантелени дарове. Имаше прекалено много сладкиши. Майка ми се давеше в тях.

Леля Роузбъд кацна до леглото, гласът й – нисък и съскащ:

– Лили, миличка. Няма ли да опиташ от ореховия сладкиш, кой то донесох?

– Не. Може по-късно.

– Само малко, Лили, само малко. Ще ти помогне да се оправиш. Добро момиче.

– Има особен вкус. Странен вкус.

– Само хапни, миличка.

Чутото ми стигаше.

 

ОТРОВИТЕЛКА

Когато баща ми се върна от Париж същата вечер, се качих в кабинета му и му разказах какво бях чул.

– И какво по-точно намекваш, Джон? – каза той, докато седеше на бюрото си и току поглеждаше към часовника.

– Леля Роузбъд трови мама.

Той ме гледа известно време. Мисля, че знаеше. После погледна часовника, а онези очи се насочиха към него.

– Джон, престани да говориш глупости и повече не споменавай това.

Очите му се приковаха в часовника. Застанах пред него така, че да скрия от погледа му този необикновен идол.

– Татко, погледни ме.

Връзката на баща ми с часовника бе прекъсната и той ме изгледа тъжно.

– Никога няма да споменаваш нелепите си теории на когото и да било. Това би разбило сърцето на майка ти. Сега се прибирай в стая та си.

Знаеше. Знаеше. Знаеше.

Същата вечер се промъкнах в кабинета му и загледах часовника. Минаваха ми мисли да го изгоря, да го бутна от прозореца. Ритнах го. Ритнах го отново. Вгледах се в широкия му лунен циферблат. Сигурен съм, че ми се подсмихваше.

 

Прерових бюрото на баща си и открих един медальон. С черна къдрица; косата на майка ми беше слънчогледовожълта. И рисунка на жена с ослепителни очи, бедемови като на египетска принцеса, и с усмивка, която се извиваше като ятаган. Чудна вещица за баща ми.

Нямаше кой друг да предпази майка ми, освен мен.

Часовникът би полунощ и аз тихо влязох в спалнята на майка си.

Тя ме чу да пристъпвам.

– Джон, ти ли си?

На нощното й шкафче имаше купчина книги. Зърнах „Потайностите на Удолфо“ и „Джейн Еър“. Приближих се и седнах до леглото.

– Майко, трябва да ме изслушаш.

Тя ме погали нежно по лицето.

– Какво има, миличък?

– Леля Роузбъд те трови. Казах на татко, но той не ще и да чуе.

За момент тя изглеждаше стресната.

– Никой не се опитва да ме отрови, душичке. Много развито въображение имаш.

И се засмя.

– Майко, моля те. Трябва да ми повярваш.

– Лягай си, Джон – каза тя тъжно и ми обърна гръб.

Аз си легнах и тази нощ сънувах, че часовникът ме гледаше и тихо тиктакаше. Чух и жуженето на крила на насекоми. Мъртви ангели падаха от покрива на къщата ни. Изтичах до прозореца и видях как майка ми плаваше мъртва в реката; с мънички момини сълзи в косите, понесена от

течението. Баща ми беше заключен в една от машините на времето, замразен завинаги. Аз бях сам с часовника. Крила на калинки пърхаха в главата ми.

На сутринта леля Роузбъд пристигна с нов отровен сладкиш в ръце. Погледнах я от площадката на стълбите и слязох бавно, всеки приковал поглед в другия.

– Лельо Роузбъд – казах. – Добро утро. Хайде всички да се съберем за чай и сладкиш? Ще извикам татко от кабинета му. Изглежда много вкусно.

Тя ме изгледа внимателно, гущеровите й очи – древни и пълни със спирали.

– Съжалявам, Джон, но майка ти обича да сме само двете, когато идвам. Има нужда от сестринска утеха. Хайде, върви някъде да си играеш.

Вече бях слязъл при нея. Опитваше се да ме разгадае, да отгатне какво знам или какво си мисля, че знам.

– Какъв е сладкишът днес?

Тя ми се усмихна; усмивка като на часовника. Плашеше ме.

– С лимонов сироп.

Чувах жужащите крила на насекоми. Часовникът се опитваше да общува с мен. Отдръпнах се от нея. Не съм герой. Би трябвало да убия тази жена, да унищожа часовника и да спася майка си. Аз съм дете. Проговарям, устните ми се движат, гласът ми идва от някъде другаде:

– Каква отрова има вътре?

Не ми отговори.

– Ще говоря с баща ти, Джон.

След това всичко се промени.

За един месец бях затворен за наказание в стаята си. Преди този месец да изтече, бях уведомен от баща си, че майка ми е умряла. Беше в късния август и в деня на погребението й навън започна да вали сняг; къщата ни – бял дворец от приказките. Беше толкова красиво, че сърцето ми се превърна в стъкло. Строши се на парчета. Наряза вътрешностите ми. Слугите ахкаха от времето и клатеха глави.

– Само някоя вещица го е направила – каза прислужничката.

Погребението беше в тесен кръг; един самотен гарван наблюдаваше. Очите му бяха дяволскожълти. Снегът се стелеше по земята, крехък и недосегаем като козината на бяла мечка. След опелото баща ми ме дръпна настрани и каза, че ми е намерил учител на име господин Фингърс, кой то имал прекрасни препоръки. Щял да пристигне сутринта.

Същата вечер старинният часовник бе откраднат. На сутринта, когато господин Фингърс пристигна, все още валеше сняг, във въздуха танцуваха снежинки – студени целувчици, хиляда мънички ухапвания. Той беше нисък, със заострена черна брада и черни очила като полумесеци, а сакото и жилетката му бяха украсени с калинки. Видя, че гледам жилетката му, и се ухили.

– Калинките са малки вещици. – Устата му се разтегна невъзможно широко с демонично ослепителни зъби.

Демонът беше дошъл за старинния часовник. Разпитваше баща ми, после го изтезаваше. Когато така и не получи отговор за местонахождението му, напъха баща ми в обсидиановия саркофаг. И затвори капака. Когато капакът най-сетне бе отворен, баща ми го нямаше.

Понесен някъде из космоса.

Освободи цялата прислуга; превзе къщата и открадна парите на баща ми. Разпрати обяви с обещана награда за липсващия часовник. И зачака.

– Вече аз съм ти баща – каза господин Фингърс.

***

Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат
Ишбел Бий
260 страници
Цена: 12,90лв
CIELA.BG
VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат”, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>