„Угощението на Бабет” от Карен Бликсен

От  |  0 коментара

За пръв път на български език се появява прочутия разказ на датската писателка Карен Бликсен, “Угощението на Бабет”, по който е създадена великолепната едноименна кинотворба, спечелила “Оскар” за чуждестранен филм през 1988. Разказите „Анекдоти на съдбата“ са последната книга, публикувана през живота на Карен Бликсен. Излиза в Дания през октомври 1958, а същата година и във Великобритания и САЩ. Историите, подобни на притчи, се занимават с връзката между живота, духовния свят и изкуството и са едни класически литературни перли – увличащи и вдъхновяващи. В тях авторката смесва свръхестествени елементи, религиозен аскетизъм, еротични нюанси и култ към изкуството с една аристократична представа за живота. Бликсен винаги е подчертавала, че е разказвачка на истории в най-традиционния смисъл. Вдъхновение черпи от Библията, 1001 нощи, творбите на Омир, исландските саги, Бокачо и приказките на знаменития й сънародник Андерсен. Книгата „Угощението на Бабет и други анекдоти на съдбата“ съдържа четири разказа: „Ловецът на бисери“, „Угощението на Бабет“, „Неумиращата история“ и „Пръстенът“. „Угощението на Бабет“, най-известният разказ в сборника, е история за една френска готвачка, която е избягала и намерила убежище при малка, дълбоко религиозна общност в Норвегия. Бабет, която години наред не успява да даде израз на истинския си талант, получава тази възможност на едно юбилейно празненство. Тя приготвя пищна, изискана и забележително вкусна вечеря за събирането на религиозни аскети и така ги въвежда в света на истинските усещания и удоволствия.

ОТКЪС

I

ДВЕ СЕСТРИ

В Норвегия между две високи планини има дълъг, тесен фиорд, който се казва Барлевог. А в полите на планините лежи градчето Барлевог, подобно на детска играчка, построена от мънички дървени кубчета, боядисани в сиво, жълто и бяло, розово и какви ли не още цветове.

Преди  петдесетина година в една от малките жълти къщички живееха две сестри, и двете отдавна надскочили първа младост. По онова време дамите в Барлевог носеха корсети и сестрите бяха като създадени за това, толкова красиво изглеждаха, тъй като и двете бяха високи, стройни и кръшни. Но преминаваха през живота в щастливо неведение за промените и тиранията на остаряването, поради което се носеха достойно и елегантно, облечени единствено в черно и сиво. Бяха кръстени с имената Мартине и Филипа на Мартин Лютер и Филип Меланхтон[1]. Баща им, свещеник и духовник, подчинен на праволинейна и строга църковна доктрина, бе също уважаван, но и вдъхващ страхопочитание в цялата страна. Привържениците на това религиозно течение отричаха земните радости, Земята и всичко, което тя представляваше. За тях те бяха само евтини развлечения, докато единствената истинска действителност, на която те се кланяха и към която се стремяха с дълбок копнеж, бе Йерусалим. Те не споменаваха напразно името Господне и единствените им отговори бяха да, да или не, не, наричаха се също помежду си братя и сестри. Свещеникът се бе оженил късно и отдавна вече се бе прибрал и установил завинаги у дома си. Последователите му оредяваха с всяка година и ставаха все по-белокоси или по-плешиви и чуваха все по-лошо. Да, дори се случваше да се изпълват с все по-голямо нетърпение, да стават все по-опърничави и в църковната общност да избухват тревожни спорове и истински разкол. Но при все това те се държаха заедно, за да четат и тълкуват писанията в чест на своя духовен водач. Всчки те познаваха отлично дъщерите на свещеника още от раждането им и продължаваха да гледат на тях като на две малки сестрички, които обичаха заради тях самите и заради баща им. Възрастните хора чувстваха, че душата и духът на ментора им са изцяло при момичетата в малката, жълта къща, където мирът и хармонията царстваха неизменно. Двете свещенически дъщери имаха прислужничка французойка, която се каваше Бабет. Такова обстоятелство изглежда толкова необикновено за две забравени от Бога стари моми в малко и още по-забравено от бога норвежко планинско градче, че наистина се нуждае от разяснение.

Хората в Барлевог си го обясняваха с добротата и дълбокото смирение на двeте сестри. Знайно бе, че дъщерите на свещеника, без дори да се замислят или да извличат някакви блага от това, посвещаваха цялото си време и скромните си доходи на бедните и нещастните, така че нито една заблудена или нуждаеща се душа никога да не чука напразно на вратата им. А Бабет се бе появила пред вратата им преди четиринайсет години като преследван бежанец, почти загубила разсъдъка си от скръб и страх. Но истинската първопричина и обяснението за присъствието й в къщата на сестрите бе скрита назад във времето много преди тези четиринайсет години и се криеше в лоното на тайнствения свят на сърцето.

II

Обожателят на Мартине

            Като млади момичета Мартине и Филипа бяха необикновено хубави, надарени с красота от същото сияещо, почти неземно естество като цъфналите плодови дръвчета и вечния сняг. Хората не ги срещаха по празници и танцови забави, но обръщаха глави след тях на улицата, а младите мъже в Барлевог отиваха на църква само за да видят появата им и как стъпват по църковния под. По-малката сестра имаше божествен глас, който изпълваше църквата с благозвучие в неделите. Земната любов и бракът за църковната общност на свещеника нямаха съществено значение, бяха просто човешки заблуди. Но все пак е редно да се предположи, че не един, а мнозина от младите събратя ценяха двете девици повече от перли и скъпоценни камъни и не криеха това от баща им. Но свещеникът бе заявил, че дъщерите му са дясната и лявата му ръка и кой тогава би се осмелил да му ги отнеме? Младите девици бяха израснали с ценностите на небесната любов и бяха изцяло изпълнени с нея, поради което земните трепети не ги засягаха.

Но случи се все пак две сърца да затуптят силно и да се впишат в две съдби извън големия свят, онзи отвъд границите на Барлевог. Имаше един млад офицер, който се казваше Лоренс Льовенхелм, напълно отдал се на разгулния живот в гарнизонното си градче, който бе затънал в такива дългове, че се наложи да признае всичко на баща си. В годината 1854, когато Мартине навърши осемнайсет години, а Филипа седемнайсет, разлютеният му баща го изпрати на тримесечно изгнание при леля му в имението й във Фосюм в близост до Барлевог, където да разполага с достатъчно време да премисли начина си на живот и да се поправи.

Един ден той яздил до града и срещнал Мартине на пазара. Погледнал той надолу към красавицата, а тяот своя страна вдигнала поглед нагоре към привлекателния ездач. Щом тя отминала и влязла през вратата на свещеническия дом, той направо не могъл да повярва на очите си.

В рода Льовенхелм се предаваше предание, че някога, преди стотици години, един от мъжете в него се оженил за нимфа – планински дух жена, толкова красива, че въздухът около нея се разтрепервал и сгъстявал. Оттогава се случвало от време на време в рода да се появява ясновидец. Дотогава младият Лоренс не  бе забелязал някакви духовни сили в себе си. Но в този миг пред погледа му внезапно се разкри откровение, без напомняния или бащински увещания, без проява на чувство на вина или вътрешно разкаяние, а благодарение на неземен ангел със златни коси, застанал до него, за да го напътства и да го възмезди. Благодарение на набожността на леля си той получи достъп до дома на свещеника и забеляза, че Мартине е още по-прекрасна без огромната си шапка с панделка, вързана под брадичката й. Следеше с обожание стройната й фигура, но същевременно чувстваше неочаквано и напълно ново за него презрение към съществото, което самият той представляваше в очите й. Чувстваше се стъписан, да, направо безсловесен, че дори не намира какво да продума пред нея, а когато тя му подаваше чаша вода на масата в дома на свещеника, не излъчваше никакъв трепет.

-        Милостта и истината се пресрещат, скъпи братя – проповядваше свещеникът. – Правдата и благоволението се целуват.

А мислите на младия мъж веднага прелитаха до мига, когато Лоренс и Мартине щяха да се целунат.

Той зачести посещенията си, но му се струваше, че сякаш се смалява, става все по-незначителен и жалък всеки следващ път. Вечер яздеше обратно до красивата си стая във Фосюм, изритваше лъскавите си ботуши за езда в едни ъгъл и да, дори се случваше да склони глава върху масата и горчиво да плаче. В последния ден на своето изгнание той направи последен опит да разкрие чувствата си на Мартине. Досега с лекота му се отдаваше да разкрие на някое красиво момиче, че го обича, но в този миг парещите думи, загнездили се много по-дълбоко в сърцето от всичките му любовни обяснения досега  взети заедно, заседнаха в гърлото му, щом погледна девическото лице.

Той си взе сбогом в приемната на свещеническия дом и Мартине го изпроводи до вратата със свещ в ръка, светлината на която падаше върху устните й, а дългите й мигли хвърляха сенки. Тъкмо да се обърне и да напусне, потънал в мълчаливо отчаяние, той внезапно бе обладан от куража да сграбчи ръката й и да я притисне към устните си.

-        Заминавам си завинаги – прошепна той – и повече никога, никога  няма да Ви видя. Защото тук научих, че съдбата е брутална и безмилостна и че в този свят има невъзможни неща.

След завръщането му в гарнизонното градче желанието му за развлечения се бе изпарило и той дори не помисляше за това. Когато другите млади офицери разказваха любовните си истории, той не продумваше и дума за своите. Как се бе случило така, че един лейтенант от хусарите бе изваден от строя и напълно съсипан от някаква си невзрачна, богоугодна общност, събрана около една скромна трапеза? Тази мисъл направо го извади от равновесие и щом се оказа, че не го напуска, той почти изпадна в паника. Нима в рода му имаше наследствена лудост, която го караше неизменно да носи в сърцето си образа на една девица, толкова прекрасна, че въздухът около нея трепереше от чистота и благочестие? Той не искаше да бъде мечтател, а желаеше да прилича на своите другари, офицерите. Тогава се взе в ръце и със силата на младостта реши да забрави случилото се в Барлевог. Занапред ще гледа само към бъдещето, а не към миналото. Ще насочи цялата си енергия към кариерата, за да дочака деня, в който ще се превърне в значима личност. Майка му бе щастлива от промяната след посещението му във Фосюм и реши да изкаже благодарността си в писмо до леля си.

Тя обаче нямаше и най-малка представа за трънливия път, по който синът й бе достигнал високото си морално издигане.

Амбициозният млад офицер, който в мрака на нощта често се мяташе тревожно от стремеж по постигане на мечтата си, скоро привлече вниманието на горестоящите нему и изключително бързо се издигна. Бе изпратен на служба във Франция и в Русия и при завръщането си се ожени за една от придворните дами на кралица София. Във висшите кръгове, където тя го въведе, той плуваше в свои води, доволен от средата си и от самия себе си.  С течение на времето научените начини на говорене и поведение в дома на свещеника му се отразиха добре, тъй като атмосферата в кралския двор бе богоугодна.

Междувременно в къщата на свещеника в Барлевог Филипа често споменаваше прекрасния, странно мълчалив млад човек, който бе изчезнал също толкова внезапно, както се бе и появил. По-голямата й сестра винаги й отговаряше учтиво, със спокойно и непомрачено лице и насочваше разговора в друга посока. 

III

Обожателят на Филипа

            На следващата година в Барлевог се появи друга личност, много по-значима от лейтенант Льовенхелм.  Големият оперен певец Ашил Папен от Париж току-що бе направил четиринайсетдневно турне в Кралската опера в Стокхолм и там, както навсякъде другаде, бе очаровал публиката. Една вечер една от придворните дами, в чието сърце големият артист бе разпалил най-дълбоки романтични чувства, му описа дивата, величествена природа на Норвегия. Собствената му чувствителна душа се бе възпламенила от описанието и той направи така, че връщането му до Франция да обиколи норвежкото крайбрежие. Но той внезапно се почувства зле сред тази могъща природа, а и преди не му се бе случвало да не е заобиколен с хора, с които да споделя душевните си преживявания и вълнения. Потъна в дълбока меланхолия и с ясно прозрение видя себе си като застаряващ мъж в края на артистичната си съдба – до мига, в който, поради липса на други занимания, влезе в някаква църква и чу Филипа да пее.

Тогава, в един единствен миг, всичко му се проясни. Защото покритите със сняг планински върхове, дивите цветя и белите летни нощи най-после бяха преведени на собствения му език: този на музиката, и то от гласа на една млада жена. Подобно на Лоренц Льовенхелм той прие това за откровение.

„Всемогъщи Боже“, мислеше си той. “Твоята милост стига
до небето, а справедливостта ти до  дълбините морски! Това е
дива, която ще положи Париж в краката си.“

Ашил Папен по онова време бе един красив мъж на двайсет и четири години с гъста къдрава коса и сочни червени устни. Преклонението на цяла Европа съвсем не го бе разглезило, той бе сърдечен и уверен в себе си младеж.

Отиде направо в къщата на свещеника, връчи внушителната си  красива визитна картичка – която не говореше нищо на свещеника – и обясни, че ще прекара известно време в Барлевог с лечебна цел и че ще бъде щастлив през това време младата дама да му стане ученичка. Не спомена и дума за операта в Париж, но надълго и нашироко описа колко прекрасно ще пее Филипа в църквата в прослава на Божието величие.

В разговора настъпи един опасен миг, когато свещеникът го попита дали е поддръжник на папата и той отговори бързо и смело утвърдително, каквато си бе и самата истина. И старият човек, който никога не бе виждал католик преди, направо пребледня. Все пак разговорът продължи, защото за свещеника бе истинско удоволствие възможността да говори френски, както бе правил в младостта, докато изучаваше трудовете на големия френски протестант Жак Лефевр д’Етапл[2], а тъй като никой не можеше да устои на чара и на магията на Ашил Папен, щом веднъж се бе решил да успее в нещо, накрая бащата даде благословията си.

-        Пътят Божи – каза той на дъщеря си – минава през вълните морски и през покритите със сняг планински върхове, където човешкото око не вижда пътека.

Ето как се случи големият френски певец и никому неизвестното момиче от Барлевог да работят заедно. Надеждата на Ашил се превърна в мъдрост, а мъдростта му в благоговение. Сгреших, мислеше си той, когато си мислех, че ще остана стар и самотен. Все още ме очакват големи победи. Светът отново ще стане съпричастен на чудото, когато запеем двамата с нея!

С течение на времето все по-непосилно ставаше за него да крие мечтите си, трябваше да ги сподели с Филипа. Като истинска звезда, заяви той, да, като същинска звезда щеше да се издигне тя над всички минали и настоящи големи певици. Императорът и императрицата, красивите умове на Париж ще я слушат в захлас и ще проливат сълзи. И най-обикновените хора щяха също да я боготворят и тя щеше да носи утеха и да вдъхва сила на онеправданите и потиснатите. А когато, хванала под ръка своя учител по пеене, тя напусне голямата опера, хората ще се стекат и ще разпрегнат конете от каляската й и сами ще я теглят до „Кафе Англé“, където ще ги очаква безподобна, истинска френска вечеря в компанията на най-изисканите и духовни личности, които ще я чакат там.

Филипа не пророни и дума за тези планове за бъдещето нито на баща си, нито на сестра си и това бе първият път в живота й, когато скри нещо от тях.

Следващата случка между тях бе, когато учителят накара ученичката си да изучи арията на Церлина от операта на Моцарт „Дон Жуан“. Самият той, както винаги преди, беше Дон Жуан. Но никога досега не бе изпълнявал ролята така. В дуета им във второ действие – така наречения дует на прелъстяването – божествената музика и божествените гласове го накараха направо да си загуби разума. Когато и последният тон замря, той сграбчи страстно ръцете на Филипа и я целуна тържествено, подобно на годеник, който целува годеницата си пред олтара. После я остави да си тръгне. Мигът бе толкова възвишен, че всякакви други думи и действия бяха излишни, самият Моцарт ги гледаше двамата горе от небето.

Филипа се прибра вкъщи и помоли баща си да пише на мосю  Папен и да го уведоми, че тя не желае да взима повече уроци при него.

Свещеникът каза тогава:

-        Пътищата Божии минават и през реки.

Когато Ашил Папен получи писмото на свещеника, той поседя известно време, без да помръдне. Мислеше си: „Сгреших.  Времето ми отмина. Никога повече няма да бъда отново божественият Папен. И жалката градина на света с репеите и бодлите си  се лиши от славея си.“

Малко по-късно той си каза: „Само Бог единствен знае какво е наранило горкото дете. Аз май я целунах?“

А накрая той завърши размишленията си: „ Пропилях живота си заради една целувка, която дори не си спомням. Дон Жуан целуна Церлина, а Ашил Папен ще плати за това. Такава е съдбата на твореца.“

В къщата на свещеника Мартине усети, че нещата са по-сериозни, отколкото изглеждаха и се опитваше да разчете лицето на сестра си. За миг си помисли и потрепери от мисълта, че господинът католик може и да се е опитал да целуне Филипа. Но дори не можеше да си представи, че има нещо на света, което да изненада или изплаши сестра й.

Ашил Папен замина с първия кораб от Барлевог. За този гост от големия външен свят сестрите почти не говореха. Не намираха думи, за да го обсъждат.

IV

ЕДНО ПИСМО ОТ ПАРИЖ

Шестнайсет години по-късно в една дъждовна нощ през юни на 1871 година камбанката на външната врата на малката жълта къща, в която сестрите живееха сега, проехтя силно три пъти. Собственичките на къщата отвориха вратата – пред тях стоеше висока, тъмна и пребледняла като платно жена с пътна чанта в ръка. Тя ги погледна, направи крачка напред и се строполи на прага. Когато двете изплашени сестри успяха да я върнат в съзнание, тя се изправи, погледна ги още веднъж с хлътналите си очи, заопипва мократа си дреха и без да пророни дума извади писмо, което им подаде. Писмото изглеждаше чуждестранно, бе адресирано до тях, но написано на френски. Двете сестри го прочетоха с опрени една до друга глави до малката газена лампа. Звучеше така:

„Скъпи дами!

Мога ли да се надявам, че все още ме помните? Ах! Само мисълта за вас изпълва сърцето ми с момини сълзи! Дали споменът за безметежната преданост на един французин ще развълнува сърцата ви така, че да ви накара да спасите една жена от смъртта? Клетницата, която предава в ръцете ви това писмо, мадам Бабет Харсан – подобно на прекрасната ми императрица – се наложи да избяга от Париж. Ужасната Гражданска война вилнее в днешно време, французи проливат френска кръв! Благородните комунари, тези носители на справедливостта, които застанаха в защита на човешките права, бяха смазани и унищожени. Мъжът и синът на мадам Харсан, и двамата надарени, първокласни дамски фризьори, бяха застреляни като плъхове. Самата тя бе арестувана като подпалвачка (тази дума се използва за жени, които подпалват къщи с петрол) и едвам успя да се отърве от кървавите ръце на генерал Галифе. Тя загуби всичко, което притежава в този живот и не смее да остане във Франция! Племенникът й, Пиер, е готвач на кораба „Ана Колбьорнсен“ и плава до Кристияния[3] (град, който, ако не ме лъже паметта, е столицата на Норвегия). Той успя да осигури каюта за леля си, за да дойде до тук. Това е последният й отчаян изход. Узнала, че някога за кратко време съм гостувал в прекрасната ви родина, тя дойде да ме попита дали има добри хора в Норвегия и ме помоли, в случай че познавам такива, да напиша писмо до тях. Тези две вълшебни думи – „добри хора“ – веднага извикаха като с магическа пръчка образите ви в свещената дълбочина на сърцето ми и те изплуваха пред очите ми. Поверявам ви сега един човешки живот. Как ще успее да дойде от Кристияния до Барлевог нямам представа, тъй като вече не помня картата на Норвегия. Но тя е една истинска френска жена, която, както ще се уверите, дори в най-голямото си страдание е запазила остротата на ума си, достойнството си и истинския си стоицизъм. Завиждам й, защото дори в мизерията и низвергнатостта си тя ще види лицата ви! Ако я приемете, изпълнени със състрадание, изпратете тогава една състрадателна мисъл и до Франция.

Цели шестнайсет години, мадмоазел Филипа, съм оплаквал жестокото решение на съдбата прекрасният ви глас да не изпълни голямата опера в Париж. И когато сега, тази вечер, мисля за Вас – честита, безценна за мнозина, заобиколена от купчина скъпи деца – и същевременно за себе си – един самотен, побелял мъж, забравен от всички, които някога са го боготворили и почитали – тогава чувствам, че в този живот Вие сте направили по-добрия избор. Какво е славата? Какво е призванието? Гробът ни чака всички. Но все пак това, моя загубена завинаги Церлина, все пак ти, пеещ снежен лебед! Докато пиша това писмо чувствам, гробът не е истинският край. В рая отново ще мога да чуя гласа Ви! Там ще можете да пеете свободно, без страх и скрупули, както всъщност е и Божията воля, че трябва да пеете. Божията воля за Вас е именно такава, да бъдете голяма артистка. Ах! Само как ще очаровате ангелите!

Бабет може да готви.

Приемете, дами, поздрав от някогашния ви приятел.

Ашил Папен“

Най-отдолу като послеслов бяха педантично написани на ръка първите два такта на дуета между Дон Жуан и Церлина.

Досега двете сестри бяха ползвали една малка прислужница на петнайсет години и чувстваха, че не могат да си позволят да наемат истинска обучена прислужница. Но Бабет ги увери, че ще служи на добрите хора на мосю Папен безплатно и че не желае да работи при други хора. Ако я отпратеха, тя щеше да умре.

Така Бабет остана в жълтата къща цели четиринайсет години, преди да се случи тази история.

V

ВСЕКИДНЕВИЕ 

Бабет бе пристигнала в града съсипана, опустошена, с очи като на преследвано диво животно, но в новата приветлива и спокойна обстановка тя скоро си възвърна почтения и достоен външен вид. Бе пристигнала облечена като просякиня, но се оказа, че е същинска завоевателка. Твърдият й, дълбок поглед притежаваше магнетична сила, която караше всичко светкавично и безмълвно да заеме правилното си място.

Първоначално двете свещенически дъщери силно се смущаваха, както някога баща им, при мисълта да приемат един католик под покрива си. Но бяха далеч от мисълта да желаят да тормозят едно изстрадало човешко същество чрез богословски наставления, а и съвсем не бяха уверени, че френският им ще издържи подобна задача. Без да продумат и дума, те мълчаливо се съгласиха, че богоугодното и правилно лютеранско поведение със силата на примерите е най-доброто средство да вкарат съквартирантката си в правия път. По този начин пребиваването на Бабет в къщата им се превърна в морално предизвикателство за двете собственички.

Първоначално те бяха изпълнени със съмнение по отношение на твърдението на мосю Папен, че Бабет може да готви. Те знаеха, че във Франция ядяха жаби. Обясниха подробно на Бабет как се приготвя маринована риба и хляб с бирена мая и нагледно й показаха как става това на практика, по време на което французойката остана с безизразно лице. Но само след седмица тя приготви маринована риба и бирен хляб толкова вкусно, сякаш бе жена, родена и израснала в Барлевог.

Двете сестри си припомниха също, почти с ужас и страх, че бяха чували за безсъвестния разкош и разточителство в Париж. Те извикаха Бабет и й обясниха, че луксозният живот в очите им бе голям грях. Храната на масата им трябваше бъде толкова проста и оскъдна, почти без значение за тях, но истински смисъл имаха тенджерите със супа и кошниците с храна за бедните. Бабет кимна с разбиране. Тя им разказа една събота и неделя, че като младо момиче бе работила в кухнята на един епископ. С безмълвно разбирателство сестрите решиха да надминат френския епископ по аскетичност и благочестие. Не вярваха, нито сега, нито по-късно, че човек като Бабет може да стори чудеса, но мълчаливо се дивяха на идеите й след поемането на домакинството от нея, за което говореха парите в малката им каса, както и необикновената живителна и лечебна сила на супите и кошниците с храна.

Способностите и силата на Бабет се прочуха и отвъд жълтата къща. Тя никога не се научи да говори свободно местния език, но на разваления си норвежки се разпореждаше с търговците в Барлевог и ги поставяше на мястото им. Вдъхваше страхопочитание както при лодките в пристанището, така и при сергиите на пазара. Много скоро достолепните предишни братя и сестри от общността, които също в начало се почувстваха застрашени от присъствието на мургавата, мълчалива жена в техните среди, отбелязаха  щастливата промяна във всекидневието на техните по-малки скъпи сестри, което истински ги ощастливи. Защото като с магическа пръчка всички домашни грижи и трудности изчезнаха от живота на Мартине и Филипа, така че на дъщерите на свещеника им оставаше време да слушат доверителните споделяния  и тревогите на безсмъртните им души, а нима дори не оставаше време за разговори, посветени на небесните неща? На нито една от тях вече не се налагаше да върви срещу собствена си природа и предразположение и да се нагърби с ролята на Марта[4] и с течение на времето те ставаха все по-изтънчени с бляскав ореол, подобно на скромността на Мария, сестрата на Марта. С напредване на престоя й все повече от приятелите им споменаваха Бабет във вечерните си молитви и благодаряха на Бога за това, че им е изпратил тази мистериозна непозната, която очароваше и подклаждаше светлината. „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, Той стана крайъгълен[5]“. Единствено сестрите в жълтата къща знаеха, че имаше нещо мистично и тревожно в този огромен крайъгълен камък, сякаш се родееше със самия  голям Черен камък в Мека Кааба[6].

Бабет рядко говореше за миналото си. Когато сестрите първоначално се включиха да изразят с думи своята  съпричастност към нещастието й, това бе посрещнато с полагаемите достойнство и стоицизъм, за които мосю Папен бе писал в писмото си.

-        Да, какво да каже човек, скъпи дами? – само бе заявила тя и вдигнала рамене. – Въпрос на съдба.

Все пак един ден тя им разказа така, между другото, че години наред играе на френската лотария и че нейна предана приятелка в Париж непрекъснато подновява билетите й.

Можело пък някой ден да й провърви, каза им тя, и да спечели голямата печалба от десет хиляди франка. От този ден нататък двете сестри живееха с чувството, че пътната чанта на домашната им помощница е ушита от самото приказно летящо килимче и че тя всеки момент може да седне на него и да отлети за Париж.

Случваше се Мартине и Филипа да говорят на Бабет, без да получават никакъв отговор, така че често се питаха дали изобщо ги е чула. А и понякога я заварваха в кухнята с опрени лакти върху масата и подпряно лице върху дланите й, напълно погълната от черна книга на немски език, за която подозираха, че е католически молитвеник. Или пък я заварваха да седи на дървената кухненска пейка като вкаменена, отпуснала силните си ръце върху скута, а  погледът на дълбоките й като кладенци черни очи бе толкова загадъчен и фатален, че тя приличаше на Пития[7], седнала върху триножника си. В подобни мигове те прозираха, че Бабет се е потопила дълбоко в съзнанието си, във водите на което имаше сияния и плуваха  спомени, страсти и желания, от които и двете нямаха ни най-малка представа. Пронизваше ги тръпка и си мислеха в сърцата: „Въпреки всичко тя си е истинска подпалвачка.“

бележки


[1] Филип Меланхтон (латинизирано име на Филип Шварцерд) е филолог, философ, хуманист, теолог, автор на новолатински, поет и е бил известен като „Praeceptor Germaniae“ (Учител на Германия). Заедо с Мартин Лутер е един от вдъхновителите и двигателите на немската и европейската Реформация.

[2] Жак Лефевр д’Етапл (1455-1536). – френски римокатолически свещеник, който през 1528 г. превежда на френски Стария завет от латинската Вулгата.

[3] Между 1624 и 1925 столицата на Норвегия е Кристияния.

[4]Марта (и Мария), сестрата на Лазар, допринасяла много за удобството и уюта в дома. Като трудолюбива домакиня тя непрекъснато била заета с нещо.

[5] Матей 21:33-46  Исус им каза: Не сте ли никога прочели в писанията тая дума: – “Камъкът, който отхвърлиха зидарите, Той стана глава на ъгъла; От Господа е това.И чудно е в нашите очи”?

[6] Кааба е древен храм, около който е построена джамията Масджид ал-Харам (Голямата джамия) в град Мека, Саудитска Арабия. В източния ъгъл на Кааба е вграден „Черният камък“, за който се предполага, че е остатък от метеорит.

[7]Пития е името на всяка жрица-пророчица на бог Аполон в неговото светилище в Делфи, разположено в подножието на планината Парнас. Когато дава предсказания, Пития сяда на триножника на Аполон в храма, дъвче дафинови листа, изпада в транс.

* * *

„Угощението на Бабет
Автор: Карен Бликсен

184 страници
Цена: 11.50лв онлайн
vintageclub.bg
gourmet.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Угощението на Бабет” от Карен Бликсен, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>