Уикенд четиво: „Убежище в Париж” от Корин Ганц

От  |  0 коментара

В сърцето на Париж, в стара аристократична къща с душа, съдбата събира три млади жени, прелетели океана, които бягат от тягостното си минало, за да преоткрият себе си, да срещнат любовта и да намерят своето достойно място в една невинаги уютна среда. С непринудения език на пъстрото ежедневие и с неподправена емоция „Убежище в Париж” от Корин Ганц умело преплита техните истории – понякога забавни, друг път горчиви, но никога скучни и неизменно пораждащи симпатия и разбиране. Тънкият френски хумор, духът на Париж с неговото обилие от кипяща жизненост,  дарбата на французите да се отдават на кулинарните изкушения и на радостта от живота са благодатно убежище, способно да възвърне самочувствието и душевната хармония на разноликото женско трио. Ала онова, което най-вече спасява от стаени кошмари и потискащо обкръжение, е приятелството, обичта, съпричастието и топлотата – явления, не толкова чести в съвременния свят, за да пропуснем възможността да ги съпреживеем с героините на Корин Ганц.

ОТКЪС

Пролог

Париж, две години по-рано

Ани забеляза, че напоследък Джони се облича като французин. Кройката на спортното му сако беше по-фрапантна от всичко, което би облякъл в Щатите. Затова пък нейните форми – и привлекателните, и не толкова привлекателните, – както обикновено, преливаха от роклята „Шантал Томас“ в цвят бургунди, в порядъчно несъответствие с френския вкус.

Целунаха момчетата за лека нощ и помолиха бавачката да ги приспи преди десет. После Джони блъсна масивната входна врата на техния парижки hôtel particulier* и от непоколебимостта на този обикновен жест Ани заключи, че е бесен. Не знаеше на какво или на кого. Само се надяваше причината да не е тя.

Нощният въздух, влажен и топъл, милваше кожа-та й, докато крачеха мълчаливо по улица „Николо“, под старинните лампи. Тя мушна ръката си в неговата, но той се освободи от нея само след минута.

Шофирай ти – каза Джони и спря пред минивана й. – Теб алкохолът не те хваща толкова.

Ани седна зад волана, а той зае предната пътническа седалка. Тя държа стъклото от своята страна смъкнато през цялото време. Провесила голата си ръка, галеше въздуха, докато караше по улица  „Паси“ към „Трокадеро“. Беше 21 юни, денят на лятното слънцестоене и нощта на Празника на му-зиката. Нощ за танци по улиците, за опиянение и лю-бов, и Ани силно се надяваше, че ще опита по мъничко от всичко.

Но Джони си седеше на пътническото място и се кривеше заради обичайния хаос от счупени детски играчки и обвивки от бонбони.

Добре ли си? – попита предпазливо тя. Той просто вдигна рамене.

Улица „Буленвилие“ и авеню „Мозар“ гъмжаха от пешеходци и бяха наелектризирани от споделено-то настроение. Една жена кършеше бедра в ритъма на бонго, а русите афроплитки на барабаниста се люшкаха по гърба му, докато свиреше.

Да потанцуваме след вечерята – предложи тя. – Как да не танцуваш в такава нощ?

Джони не отговори.

Звуци на джазова музика се носеха из въздуха от-към площад „Роден“. На площад „Коста Рика“ онзи чудак с размъкнатия смокинг, когото беше чувала да си свирука оперни потпури на метростанция „Ра-ньола“, сега ревеше „Nessun dorma“*, застанал по средата на тротоара.

Не изглеждаш добре – каза тя отново.

Ани, трябва да поговорим.

* * *

Когато приключиха с разговора, цялото й тяло тре-переше. Джони седеше мълчаливо, с ръце в скута и увиснала брадичка – имаше престорения вид на покаяло се дете. Тя не успя да стигне до „Шан-з-Елизе“. Паркира минивана близо до авеню „Виктор Юго“ възможно най-добре с оглед на ситуацията и отпусна лакти и чело на волана. Сърцето й прескачаше. Да диша правилно й струваше борба, както и да удържа мислите си във вярната посока. Миг по-късно яростта я връхлетя и тя се предаде. Усети как сграбчва всичко, което се намира в полезрението й – играчките, мобилния си телефон, някаква стара карта, и как го мята срещу Джони. Той беше вдигнал ръце нагоре, същинска сто и трийсет килограмова горила, жертва на домашно насилие.

Ани…

Изчезвай! Вън! – пищеше тя.

Изслушай ме…

Разкарай се от колата ми!

Ани, по-добре се успокой – рече той с типичния си топъл, благоразумен тон, а гласът му се лееше като скъпо червено вино. Но ръката му вече беше на вратата.

Тя скочи от мястото си, нахвърли се върху него и започна да го налага с юмруци по рамото.

Разкарай се!

Джони слезе от колата, затвори вратата и се отдалечи, без да погледне към нея.

Задник! – крещеше тя по посока на стапящия се силует.

Продължи да шофира безцелно. Сетивата й я бяха напуснали. Караше, без да вижда улиците, без да чува музиката. Кара час и нещо в това състояние и плака като дете. Цяла вечност обикаля района около къщата си с плувнали в сълзи очи, без да може да намери място за паркиране. У дома. Имаше нужда да се прибере у дома. Тя махна обувките „Маноло Бланик“ с дванайсетсантиметров ток, купени специално за вечерта, и тръгна към къщата, благодарна на хладния асфалт под босите си крака. После седна в подножието на каменните стъпала, поплака мъничко, избърса очите си и пое нагоре по стълбите. В другия край на Париж Джони и Стив излизаха от бара на улица „Пирене“, заливайки се от смях. Стив едва вървеше. Джони седна зад волана на него-вия ягуар и зави наляво към périphérique*. Всички гуми скърцаха.

Когато Ани престъпваше прага на къщата, Джони и Стив вече бяха мъртви.

бележки:

Богат дом, луксозна градска еднофамилна къща (фр.). – Б. пр.

*„Никой не спи“ (итал.) – ария от операта „Турандот“ на Пучини. – Б. пр.

Околовръстният булевард на Париж. – Б. пр.

 

Януари

1

Преди десет години, в царството на чийзбургерите и поничките, Ани никога не се замисляше какво дъвче. Напоследък храната се превърна в обсесия – обичаше да я мисли, да говори за нея и да я приготвя, макар да качваше неприемливо количество килограми в резултат на кулинарните си експерименти, неприемливо поне от гледище на парижките стандарти, а това означаваше, че думата Храна вече се пишеше с главна буква. Навярно бе стигнала дъното на вкусовите си усещания, защото вчера си купи „Библия на маслото“ на празен стомах. Това не беше готварска книга, посветена на маслото, а нещо повече – библия, възхваляваща маслото. Снощи, след като сложи децата да спят, тя събра кураж да надникне в рецептата за кроасани. Дали се сви от ужас при откритието, че онези безобидни тестени изделия, които бе поглъщала простодушно през последните десет години, съдържаха близо 99 % масло? Разбира се. Дали то й попречи да запретне ръкави и да приготви кроасани със собствените си ръце? Явно не.

Изглежда, това беше нейната терапия. Маслото. Тя се убеждаваше, че се нуждае от масло, от купища бучки масло. Трябваше й масло, защото скърбеше.

Освен ако онова, което изпитваше, беше ярост, а не скръб. Предпочиташе да вярва, че скръб, а не ярост стои в основата на тринайсетте килограма, с които бе нараснала от нощта на произшествието насам. Предпочиташе да вярва, че скръб, а не ярост я възпираше да си слага червило или да посещава фризьорски салон години наред.

Колкото и трескаво да се взираше през прозореца, Париж упорито отказваше да отвори очи. Беше шест сутринта, ала нямаше никакъв знак, че денят някога ще започне. Както обикновено, се събуди в четири, самотна и неспокойна. Достатъчно самотна, за да разсъжда-ва сериозно върху положението си, тя се промъкна нагоре, вземайки стъпалата на три пъти, с цел да разбуди децата за закуска с пукването на зората.

Още беше по халат, невчесана и неизмита, но душът щеше да почака. Водопроводните тръби имаха навик да пищят като котка в жегата при най-малката провокация, а на децата им бе потребен сън. И тя се обърна към сте-ните и високия таван на кухнята с молба за работа, по възможност груба работа, само и само да е заета един час. Ала старинният под, настлан с плочки, изглеждаше безупречно. Нейната колекция от джунджурии вър-ху откритите рафтове представляваше пъстър, добре организиран битпазар. На друг рафт имаше ядки, жито и бобени зърна, подредени по цвят в стъклени бурка-ни, и също не се нуждаеха от нов порядък. Пилешката супа*1 вече къкреше на печката антика, върху мраморния плот „Карера“ бяха строени дванайсет прелестни, миниатюрни кроасанчета, приготвени предната вечер, още неизпечени и ненакърнени, готови да се мушнат във фурната, а после и в нейната уста.

Докато супата бълбукаше нежно – това беше саундтракът към нейното утро, и се носеше миризма на мая, сготвени зеленчуци и прясно сварено кафе, тя грабна една готварска книга и практичния френско-английски речник от рафта, седна край масивната маса насред кухнята и запрелиства нетърпеливо. Накрая една риба, обгърната с нещо бяло, предизвика интереса й. Bar de mer dans sa croûte de sel* беше името на рецептата. Сякаш за да се уверят в предположението й, пръстите й започнаха да претърсват страниците на речника за думичката croûte.

Кора! Кора от сол върху лаврак. Рецептата изис-кваше един килограм едра морска сол от района на Геранд* употребата на обикновена трапезна сол беше наказуемо деяние според френските готварски книги. Ястието изглеждаше невъобразимо трудно за пригот-вяне и набавяне на продуктите. Чудесно. Тя грабна своя Покемон калкулатор и набра цифрите. Десет години след преместването във Франция все още обръщаше рецептите от френски на английски, грамовете в унции, а сантилитрите в чаши. Не защото не можеше да се научи, а защото имаше свой собствен, непоклатим начин на действие. Изобра-жения на остатъци от храна се появяваха на екрана с лек пукот и тя извличаше удовлетворение от факта, че нейният калкулатор също беше en croûte*.

Перспективата за рецептата внезапно я накара да се почувства по-добре. Навярно денят й щеше да мине в планиране, пазаруване и приготвяне на лаврак, печен в сол, който никой нямаше да яде, но поне щеше да бъде достатъчно заета, за да заглуши ума си. По-точно казано, за известно време нямаше да мисли за пари или за тяхната липса. Готвенето щеше да смекчи вечния пинг-понг на мислите в главата й – игра, при която топчето никога не се успокояваше и никой не отбелязваше точки. Защото сега, когато Джони бе мъртъв, смъртта му щеше да бъде завинаги негова или нейна отговорност,  негова или нейна вина, негово или нейно предателство, насам-натам за цялата оставаща вечност.

В известен смисъл злополучният инцидент беше резултат от едно просто математическо уравнение: алко-хол + скорост = смърт. И никой психично здрав човек не би могъл да каже, че късметът има пръст в тази работа. Ала всички необратими неща, които бяха изречени в онази нощ… Ето го нещастното стечение на обстоятелствата. Да знае и да се преструва, че не знае – това терзаеше сърцето й, подкопаваше духа й, смущаваше нощите й.

бележки:

* За традиционните френски специалитети, отбелязани със звездичка вътре в текста, виж рецептите в раздела „Кулинарни изкушения“ накрая. – Б. р.
*  Лаврак в солена кора (фр.). – Б. пр.
Град в Западна Франция, в областта Бретан, известен със со-лените си блата. – Б. р.
*  Покрит с кора (фр.). – Б. пр.

… … …

Чу се сдържано почукване на външната врата. Люка! Тя веднага си даде сметка, че предната вечер пак не беше заключила. Oh, mon Dieu*, Люка сега щеше да хлътне и да се начумери по спорния въпрос за нейната négligence alarmante*. Разбира се, той можеше да влезе през задната врата в кухнята като всички останали, но не, трябваше да провери дали е заключено, за да отбележи точка. Незнайно кой му бе възложил тази мисия. Освен това Ани живееше в шестнайсети арондисман* на Париж, пък и улицата беше усамотена.

Тя чу как Люка се бореше да влезе, дърпайки разхлабената дръжка, после блъсна деформираната вра-та с цялата тежест на тялото си. Така функционираха повечето неща в нейния дом, по-точно така отказваха да функционират. Как обичаше да й натяква за зане-марената къща! А тя приемаше това като критика на начина, по който ръководеше живота си изобщо.

бележки:

* О, боже мой (фр.). – Б. пр.
* Обезпокоителна небрежност (фр.). – Б. пр.
* Париж е разделен на двайсет района (арондисмани). – Б. пр.

Ани поизпъна нежнорозовия си хавлиен халат, изо-билстващ от сърчица – подарък от момчетата за Деня на майката. Тази роба при всички положения беше позор, в нея изглеждаше като каца, но какво се очакваше да стори една майка? Бяха събрали джобните си пари, за да й я купят. Бързо приглади косата си с ръка, преди Люка да е зърнал онова, което децата й бяха кръстили „мохиканка“, и се стегна да посрещне справедливото му възмущение, както и неизбежността – той винаги беше гладко избръснат и облечен в кашмир, и ухаеше възхитително на „Аби Руж“ на „Герлен“, докато тя смърдеше на супа и приличаше на един от онези безделници, дето си говорят сами, бродейки из парижките улици. Обикновено носеха розови халати на сърчица.

Заедно с Люка влезе струя януарски вятър и той с усилие затвори вратата. Започна да духа на пръстите си, за да ги стопли, после пъхна ръце в джобовете на черното си палто и се затътри към печката като пинг-вин, демонстриращ изкуствено самосъжаление.

О, я стига! – каза Ани.

Люка се доближи до печката, помириса врящата супа скептично, протегна ръце над горещия котлон за няколко секунди, преди да свали връхната си дреха и да свие върлинестото си тяло на един кухненски стол.

Имаш ли от онова гадното американско кафе? – попита накрая.

Английският на Люка беше добър, но тежкият му акцент го издаваше. Ани се надигна от стола си и почти му обърна гръб, за да не види усмивката й – в края на краищата нали му беше бясна, пък и той на нея. Тя грабна една чаша с лика на Мики Маус от шкафа, премести кафеварката от плота на масата, като през цялото време се безпокоеше за размерите на задника си в този халат. Не че тръшна чашата на масата, ала и не беше особено деликатна, докато му наливаше кафето.

Трябваше да напомня на себе си, че Люка бе сил-но загрижен за нея. Сега беше тук, защото знаеше за безсънието й, а и за всичко останало. Почти за всичко останало. Бе дошъл да изпие едно кафе преди работа, но тя подозираше, че искаше да провери състоянието й и да се увери, че и днес ще се облече и ще си среши косата подобаващо. И планът му обичайно сработваше: какво друго, ако не вдигнатата в знак на неодобрение вежда на един крайно елегантен французин, можеше да я приведе във форма и да я прати под душа?

Често си мислеше защо Люка продължаваше да се занимава с нея. Също толкова често, включително днес, се чудеше защо и тя самата се занимава с него. След смъртта на Джони бе изритала много от добро-намерените хора вън от живота си. „По-добре сама, отколкото в лоша компания“, беше обяснила на мом-четата. И… да, хрумна й, че е възможно тя да е била лошата компания.

Люка инспектираше чашата си за бактерии, които се пренасят чрез храната, а може би търсеше думите за следващото си изречение.

Стреляш по вестоносеца – рече той.

Убиваш! Ние казваме убиваш.

Ето че пак започнаха. Тя чувстваше как гневът се надига у нея като пара на стар локомотив. Люка при-тежаваше дарбата да я дразни. Това не беше някакъв отдавнашен гняв, съвсем не. Беше пресен, „допълни-телен“ гняв, и всеки път нов. И не – тя бе сигурна в това, – ядът нямаше нищо общо с факта, че Люка беше избегнал инцидента, а Джони не бе успял.

Джони увещавал Люка да излезе в онази вечер, ала той предпочел да остане вкъщи и да гледа на спо-койствие Празника на музиката по телевизията. Да се престориш на мъртъв беше най-сигурният начин да отбиеш предложение на Джони, затова Люка изобщо не вдигнал телефона. „Стив и аз идваме да те вземем – гласеше записът на съобщението на Джони. – Не мо-жеш да изживяваш живота си чрез телевизията, селянин такъв.“

Със сигурност нямаше да се стигне до злополуката, ако не бяха тръгнали да го вземат, но Люка по никакъв начин не би могъл да бъде винен за това. Вестниците бяха назовали верижната катастрофа с десет нанизани коли кървава баня. Голямото количество погълнат алкохол вероятно бе забавило рефлексите на Джони. Алкохолът или мислите за току-що приключилата битка с нея. Не, тя не считаше, че Люка е отговорен за нещо, той не го заслужаваше. Просто й се искаше да може да приложи същата логика и по отношение на самообви-ненията си.

 

Причините, поради които беше ядосана, ако не и бясна на Люка, нямаха нищо общо с катастрофата и бяха изцяло, на сто процента свързани с грешката му да се занимава с онова, което без съмнение си беше лично нейна работа – той се опитваше да контролира живота й.

Люка пусна бучка захар в кафето си, разбърка го, поднесе чашата към устата си и се огледа наоколо, сякаш бе слисан от факта, че отново е кацнал в кухнята на Ани.

В идеалния случай ще можеш да обявиш къщата за продан през февруари – каза той, без да вдига очи.

Ани усети онова щипане в носа, което се появява-ше, преди да се разплаче. Тя посочи таблите на плота, където имаше три малки, спретнати редици от петсан-тиметрови саксии под биосветлината.

Моят разсад домати? – изрече и макар да не бе възнамерявала да повишава глас, се чу пронизителен звук. – Какво ще стане с тях? Значи ли нещо за теб този разсад?

Не съществува никакъв… – Люка спря за малко, преди да продължи: – свръхестествен начин за спра-вяне с парите за отглеждане на три деца в модерен па-рижки квартал.

Ще си намеря работа – каза студено тя.

Люка погледна добре поддържаните си нокти.

Ако ти липсват съответните умения, може и да не успееш да се продадеш подобаващо.

Умения, умения – имитираше го Ани и това беше най-добрата й интерпретация, пресъздаваща френския акцент на Питър Селърс*. – Аз съм майка на три момчета под девет години. Имам умения в излишък. Аз бях абсолвентът, който произнесе речта в нашето учили-ще. Това да ти говори нещо?

Не – искрено отвърна той.

Разбира се, че не му говореше нищо, тя го съзнава-ше добре. Не означаваше нищо във Франция, а десет години след събитието, при липсата на всякакъв тру-дов стаж, нямаше да значи много и в Щатите.

Къщата е всичко, с което разполагаме от трагедията насам.

Минаха три години от трагедията, Ани.

Онова, което я дразнеше у Люка, можеше да се сравни с новопроизведен техниколор, 3D версия на стар филм. Като се започне от аристократичната му поза, сериозното изражение и се стигне до ръцете му – все ръкомахаше, докато говори. Толкова досаден, снобски, отблъскващ френски маниер! Погледът й се задържа в областта на шията му.

Две години и половина! А децата се чувстват точно толкова крехки и уязвими, колкото и в деня, когато Джони почина.

Люка я погледна.

Това се отнася за теб. По-скоро за теб. Момчетата се справят чудесно.

Никой не се чувства чудесно! Всички сме белязани! Белязани сме до живот!

Гласът й се промени и преди да успее да стори нещо, за да предотврати последствията, вече се бе на-вела над масата и плачеше тихо. Люка се надигна от стола, извади носна кърпичка и й я подаде. Тя не му обърна внимание; вместо това грабна една съмнително чиста салфетка и издуха носа си в нея. Той се доближи и  неловко я потупа по гърба. Сълзите й не го възпряха задълго. Сложи ръка на рамото й и каза:

Ани, трябва да я продадеш, иначе ще ти я отнемат и  няма да притежаваш нищо. Не е по силите ти да пла-щаш ипотеката. Съжалявам, но от финансова гледна точка нямаш друг избор.

Ани избърса очите си със салфетката и подскочи.

По дяволите ипотеката! – процеди тя.

Изпитал облекчение от факта, че беше престанала да плаче, Люка се върна на стола си и продължи да я наблюдава как търчи из кухнята, отваря и затръшва врати на шкафчета, отделяйки настрана брашно, масло и яйца, преди да тупне продуктите на кухненската маса един по един.

Люка вдигна вежда.

Какво правиш сега? Какво бъркаш? Кекс ли правиш?

Тя стисна зъби достатъчно силно, за да счупи някой от кътниците си, измери три чаши брашно, изсипа го на купчина върху масата и остана доволна, виждайки как малко облаче брашно нахлу в личното простран-ство на Люка. Той махна с ръка, за да разсее облаче-то, а през това време Ани оформи дупка в центъра на своето творение и метна вътре няколко супени лъжици размекнато масло.

C’est beaucoup de beurre, non?* – подсказа Люка.

Имам хиляди възможности за избор, всъщност безброй възможности – заяви тя, докато чукаше яйце след яйце и изсипваше съдържанието им в сместа от високо – пльок, пльок… Действаше решително.

Моля те, седни за минута. Стига с тези яйца – умоляваше я той.

Или яйцата, или черепа ти, Люка. И такси трябва да се плащат! Електричество също! – Ани практически почти изкрещя. – И смятам да задържа шибаната къща!

Вземи предвид само месечните си разходи за храна – започна той, – които, между другото, са прекомерни.

Люка още ли говореше? Тя получи прозрение, тъкмо в този час, да, в шест и половина сутринта. Всичко си дойде на мястото: малките, съвършени полумесеци от тесто върху плота, Люка с неговия дизайнерски костюм и мърдащи устни, децата, които спяха горе, чашата с лика на Мики Маус, отворената готварска книга, лепкавият безпорядък на дървената маса. Вдигна ръцете си с полепнало по тях тесто и ги задържа във въздуха. В косата й имаше брашно, а изражението й издаваше упорство.

Люка я погледна.

– Какво?

– Имам идея, ето какво – каза Ани с широко отворе-ни очи, в същото време беше бяла като платно и изглеж­ даше като болна.

В този момент вече бе взела решение.

бележки:

* Питър Селърс (1925–1980) – британски филмов актьор, изя-вен комик с ярък пародиен талант. Особено известен с ролята си на инспектор Клузо в игралната поредица „Розовата пантера“ на режисьора Блейк Едуардс. – Б. р.
* Не е ли много това масло? (Фр.) – Б. пр.

2

Някъде в горната част на улица „Камброн“ един камион беше блокирал двете ленти на платното за дви-жение. Доставчиците методично подреждаха кутии вът­ре, безразлични към клаксоните и негодуванието на шофьорите. Жаред ги наблюдаваше от прозореца на своя апартамент с чело, долепено до студеното стъкло, докато се опитваше да се разсъни и да възстанови спомена за източника на главоболието и махмурлука си. Със сигурност не беше прекарал нощта сам, но наоколо нямаше никакви следи от жена. Това щеше да усложни нещата, ако и когато я срещне отново. Merde*, помисли си той.

Oтлепи малки люспички червена маслена боя от ръката си. Очевидно бе рисувал предната вечер. Беше два следобед и се съмняваше, че е останала гореща вода, в най-добрия случай щеше да текне някоя хлад-ка струйка, за да му създаде усещането, че е наказан за невъздържаното си поведение през нощта. Спомни си, че последното му бръснарско ножче беше отказало по средата на бръсненето и че цигарите му свършиха. Душът и бръсненето щяха да почакат. Цялата му коса бе опръскана с червена боя, лицето също, дори по гърдите му се виждаха червени петънца, сякаш бе играл пейнтбол гол. Той се опита да я изтърка, но водата беше прекалено студена. Намери дрехите си от вечерта разпилени по пода в спалнята, което доказваше, че е идвала жена, прокара влажни пръсти през косата си и излезе от апартамента.

Почти се сблъска с домоуправителката. Дребничко-то тяло на жена с пеньоар, обута в чехли, се изпречи пред него, когато стигна асансьора.

Bonjour, Madame Dumont!* – извика той развесе-лено и бързо се завъртя на сто и осемдесет градуса по посока към стълбите. Нервните стъпки на старата дама и  нейните чехли, тракащи по дървения под, го преследваха.

Mais c’est l’après-midi!* Вие мислите, че е утро? Не, не е утро. Навярно мислите, че е още декември, но е януари и собственичката иска януарския наем.

Не е утро? Така си помислих, защото сте по чехли – добави той със закачлива усмивка. – Харесва ми цветът на тоалета ви, между другото.

Домоуправителката почти се изчерви, изкикоти се, после дойде на себе си.

– Наемът! La propriétaire* иска наема си!

Bien sûr, Madame Dumont. Demain* – каза той, а междувременно излетя три етажа по-надолу.

В момента, в който се озова на улицата, намали тем-пото. Влезе в Café des Artistes* на ъгъла, застана до поцинкования тезгях и затършува из джобовете си за пари.

Salut*, Жаред – измърмори Морис. Забеляза червената боя по лицето му. – Да не си прерязал нечие гърло тази сутрин?

Salut, Морис. Обичайното. – Жаред броеше парите си. – Задръж кроасана – додаде. – А! Ето и за кутия „Житан“.

Pas de croissant?*

– Не съм гладен – излъга той.

Морис щеше да изглежда достолепно, ако не бяха старите белези от акне по бузите му. Спокойно забърсваше бутилките алкохол и една по една ги връщаше на местата им на рафта зад себе си: фрамбоаз*, „Гран Марние“, „Курвоазие“. Имаше аристократизъм в повторението на тези движения и Морис не бързаше да обслужи Жаред, нито когото и да било другиго. Накрая бутна един „Житан“ пред него като награда за добро поведение. Жаред отвори първата за деня кутия, пъхна цигара в устата си и щракна запалката „Зипо“, която миришеше на самолетно гориво. Морис сложи пред него чаша café au lait* и три обвити в хартия бучки за-хар. Цигареният дим бавно се издигаше над пръстите му, докато отпиваше кафе сред звуците от кафемашината, изстисквачката за портокали и бесните клаксони навън.

Той подскочи, когато осъзна, че Морис говори на него.

Интервюто за работа! – произнесе Морис с необяснима враждебност. – Как мина?

Не отидох.

Не отиде? Работата беше почти сигурна!

Не съм толкова отчаян, че да сервирам аперитиви, облечен в смокинг следобед – каза той, след което забеляза, че Морис е издокаран с бяла риза и папийонка.

Морис го уби с поглед.

Май трябваше да задържиш онази богата приятел-ка, дето ти купуваше разни неща.

Не беше богата, просто се обличаше добре.

Ако още ти беше приятелка, щеше да си поръч-ваш кроасан. – Морис изправи рамене. – Имбецилите в смокинги имат нюх за тези работи.

Жаред хвърли няколко смачкани евробанкноти на бара, всмука дим от цигарата за последно, пусна я на пода и я стъпка с крак, преди да излезе.

Морис се показа иззад бара с една метла и започна да мете дузината фасове, които се търкаляха по наст-лания с плочки под на кафенето.

Connard!*– процеди през зъби той.

Crétin!*– промърмори Жаред, отправяйки се към метростанцията.

На улицата възрастните хора го гледаха с широко отворени очи заради алената боя по ръцете, косата и небръснатата челюст. Ученичките се кискаха, а жените се взираха дълго. Жаред вървя много време. Остави зад гърба си миризмата на подправки и ауспуси в своя район и тръгна надолу по булевардите и авенютата. Половин час по-късно той се движеше по старинните улички на седемнайсети арондисман, с тяхната вну-шителна архитектура, после спря на улица „Монсури“ пред величествена триетажна сграда. Натисна един от трите бутона на домофона. Люка д’Арбанвил. Звънна пак и още веднъж, докато Люка не нададе вик от горе.

Кой вдига тази ужасна врява, по дяволите?

Аз съм.

Ще отместиш ли пръста си от звънеца, ако обичаш? Ще те пусна да влезеш!

бележки:

 *По дяволите (фр.). – Б. пр.
*Добро утро, госпожо Дюмон! (Фр.) – Б. пр. 
 *Но вече е следобед! (Фр.) – Б. пр.
*Собственичката (фр.). – Б. пр.
 *Разбира се, госпожо Дюмон. Утре. (Фр.) – Б. пр.
*Кафенето на художниците (фр.). – Б. пр.
*Здравей (фр.). – Б. пр.
*Без кроасан? (Фр.) – Б. пр. 
*  Френско малиново бренди. – Б. р.
*  Кафе с мляко (фр.). – Б. пр. 
*Тъпак! (Фр.) – Б. пр. 
Кретен! (Фр.) – Б. пр.

Люка отвори вратата на апартамента си. Беше облякъл изгладени дънки и риза „Лакост“ в редкия нюанс на манго. Люка, който беше в средата на четирийсетте и  в сравнение с него представляваше образец на добро здраве и грижа за външния вид, му хвърли само един поглед и избухна в смях.

Изглеждаш просто отвратително! На какво миришеш?

Жаред се врътна и тръгна да слиза по стълбите.

Хайде стига, Жаред, влизай, моля те, беше опит за шега.

Не съм в настроение.

О… и си личи! – каза Люка, който още се смееше. Жаред пак понечи да си върви.

Не, не, ела, момчето ми. – Люка сграбчи ръката му и го издърпа вътре в апартамента. Целунаха се по двете бузи.

Ще направя малко кафе за двамата.

Жаред започна да разглежда жилището. Люка ко-лекционираше мебели в стил „ампир“, който му под-хождаше. Повечето от тях бе наследил, но закупените от него бяха също толкова изискани. На стената срещу леглото му имаше акварел от Хенри Милър, варварски избор за Люка, вероятно знак за позитивното влияние на Ани. На другите стени висяха някакви стари учи-лищни картини. Разбира се, после идваше ред на три-те огромни маслени платна, които Люка беше купил от него още по времето, когато абстрактните творби на Жаред се продаваха, преди да са изсъхнали. На махагоновото бюро, украсено с изящни инкрустации от злато, имаше отворен лаптоп, няколко листа тънка канцеларска хартия и химикал „Монблан“ без капаче – единствените индикатори за човешка дейност. От уважение към първокласните мебели на Люка, Жаред отиде да седне в кухнята. Насочи ръка към цигарите в джоба си, но промени мнението си.

Нуждая се от цигара – каза той, отпускайки се в един стол.

Люка го последва в кухнята.

Опитвам се да ги откажа, нямам никакви.

Жаред го погледна отчаяно.

Е, добре, имам няколко кутии, строго предвидени за спешни случаи – въздъхна Люка. – Този е такъв, нали?

Merde, да, такъв е.

Люка пусна машината за еспресо и започна да рови из едно кухненско чекмедже. Изрови неразопакована кутия цигари и я връчи на Жаред.

„Марлборо“? Лайт? С един замах си купуваш американската мечта и нейните боклуци. Промила ти е мозъка.

Люка игнорира този коментар. Съсредоточи се върху сложната машина и извади една дървена кутия, в която се мъдреха фини еспресо капсули – напомняха за дизайнерски шоколадови бонбони.

Издишвай цигарения дим далече от мен – каза той. – Ако Ани надуши тази миризма, никога няма да повярва, че съм в процес на отказване.

Те седнаха един срещу друг край кухненската маса. Докато сръбваха еспресо от малките чашки за кафе, изобщо не продумаха. Жаред се преструваше, че не забелязва гальовните усмивки на Люка. Впрочем Люка се отнасяше така винаги, когато Жаред полагаше неимоверни усилия да се държи като идиот. За момент се чуваше единствено звукът от лъжичките, разбъркващи кафето, след което Жаред се опита да компенсира мълчанието.

Е, как върви любовният живот? Успя ли да се вмъкнеш в гащичките на Ани?Жаред, обичам те, но започваш да ми лазиш по нервите. Нахлуваш тук като някакъв грубиян, вониш ужасно, разбиваш звънеца на вратата, отмъкваш по-следната ми кутия цигари, после обиждаш Ани, обиждаш и мен.

Имам лош ден.

Да, така изглежда.

Гладен съм. Нуждая се от пари. Искам да направя изложба. Нямам къде да нощувам. Трябва ми душ, който пуска вода. Имам нужда от жена.

За един трийсетгодишен красавец последното не би следвало да представлява проблем.

Имах предвид, че се нуждая от истинско момиче. От стойностен човек. – Жаред трябваше да се сблъска с нахално развеселеното изражение на Люка. – Знам, знам. Каква изненада – каза той, преди Люка да е успял да реагира.

Люка стана, взе масло, компот от ягоди и натура-лен портокалов сок от хладилника, донесе половин франзела, сложи и един назъбен нож на кухненската маса.

Наистина ли чувам как собственият ми кръщелник ме моли за съвет по въпросите на сърцето?

О, умолявам те.

А не мога ли поне да те нахраня преди това? Жаред прие, чудейки се отново защо Люка, един мъж, толкова различен от него, пък и от всеки друг в живота му, упорито отказваше да вдигне ръце от негова милост.

***

„Убещище в Париж”
АВТОР: Корин Ганц
330 СТРАНИЦИ
ЦЕНА: 18ЛВ/14.40ЛВ ОНЛАЙН
COLIBRI.BG
VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
Уикенд четиво: „Убежище в Париж” от Корин Ганц, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>