„Треска за лалета” от Дебора Могак

От  |  0 коментара

Треска за лалета” от британската писателка Дебора Могак ни пренася в далечния XVII век в Холандия, където манията по лалетата е в разгара си, възрастен търговец и младата му красива и отегчена съпруга решават да си направят семеен портрет, а художникът на този портрет е не просто талантлив творец, но и красив млад мъж. Колко висока може да бъде цената на любовта? Какво ще породи този любовен триъгълник? Книгата, която вдъхновява едноименния филм с Алисия Викандер, Кристоф Валц, Кара Делевин и Джуди Денч е своеобразна приказка за любов, похот, завист, измама и отмъщение. „Треска за лалета” е вече по книжарниците, а на есен и филмът тръгва по кината в България.

ОТКЪС

Мария

Тя трябва да следи усърдно за поведението на слугите си – какви срещи и поздрави, какви закачки и заигравки, какви думи и мимики се разменят между мъжете и домашните прислужници, за да не бъдат пренебрегнати подобни прояви, защото от тях следва необузданост, истинско безразсъдство в домовете, което очерня репутацията на самите господари.

Дж. Дод и Р. Кливър, Богоугодна форма за ръководене на домакинството, 1612

 

Мария, домашната прислужница, упоена от любов, търка медния тиган до блясък. Тя е изпълнена с копнеж; усеща се ня­как бавна, сякаш се движи под вода. Отражението на лицето й, разкривено от извитата повърхност на метала, й се усмих­ва. Тя е едро, червендалесто селско момиче със здрав апетит. Съвестта й също е здрав и приспособим орган. Когато води Вилем в леглото си, дълбоко в нишата зад кухненския огън, тя дърпа завесата, за да се скрие от Божието неодобрение. Далече от очите, далече от сърцето. Все пак тя и Вилем ще се оженят някой ден.

Мечтае си за това. Представя си, че господарят и господар­ката й са умрели – корабокруширали в морето – и тя и Вилем живеят в тази къща с шестте си сладки дечица. Когато чисти, чисти за неговото завръщане у дома. Когато господарката й из­лиза, тя затваря долната половина на кепенците на прозорците, за да не може да бъде видяна от улицата. Приемната потъва в сянка, сякаш ходи по морското дъно. Облича синия кадифен жакет на господарката си, гарниран с яка и маншети от пухкава кожа, и се разхожда из къщата, а когато мине покрай огледа­ло, хвърля небрежен поглед към отражението си. Това е просто мечта, какво лошо има в нея?

Сега Мария е в приемната, коленичи на пода. Търка синьо-белите плочки покрай стената. Всяка от тях изобразява играе­що дете – едно с обръч, друго с топка. Едно, любимото й, язди дървено конче. Стаята е изрисувана с въображаемите й деца. Тя ги избърсва нежно с парцала.

През стената чува шума на улицата – стъпки, гласове. От­раснала в провинцията, тя все още се изненадва от оживлени­ето на Херенграхт и от колко близо улицата нахлува в тайния є свят. Цветарят се провиква, гласът му е призрачен – като обаждането на калугерица. Мъжът от калайджийницата бие по една ламарина и крещи: Съдове за поправка, сякаш призовава грешници за литургия. Някой стряскащо близо се изкашля и изплюва.

И тогава чува неговата камбанка.

– Риба, прясна риба! – изпява глухо Вилем; има ужасен глас. – Шаран… каракуда… херинга… треска! – и после зазвъ­нява с камбанката.

Мария е нащрек – като овчарка, която чува похлопването на чана на своя любимец сред стадото.

Скача на крака. Избърсва носа си в престилката, заглажда полата си и отваря широко вратата. Мъглива утрин е; каналът от другата страна на улицата едва се вижда. Вилем изплува от мъглата.

– Здравей, прекрасна моя – лицето му разцъфва в усмивка.

– Какво предлагаш днес? – казва тя. – Дай да погледнем.

– Какво ще желаеш, Мария, патенце мое. – Той вдига кош­ницата и я подпира на хълбока си.

– Ами, например хубава дебела змиорка?

– Как я предпочиташ?

– Знаеш как я предпочитам – киска се тя.

– Какво ще кажеш за задушена с кайсии и сладък оцет?

– Ммм.

Тя въздъхва. Надолу по пътя се чува как разтоварват бъчви от баржата. Търкулват се с тропот на улицата – туп-туп, туп­тенето на сърцето й.

– А херинга? – пита той. –А целувка?

Приближава се едно стъпало по-близо до нея. Туп-туп.

– Ш-ш-ш!

Тя отстъпва назад.

Минават хора. Вилем свежда унило глава. Той е невзрачен човек – висок, навъсен, с безизразно лице, от този тип лица, ко­ито предизвикват насмешка у другите. Тя много обича, когато това лице разцъфне в усмивка. Той е мил, наивен мъж и я кара да се чувства мъдра. Нея! Ето толкова е невинен.

Вилем не може да повярва, че тя го обича.

– Наминах вчера. Защо не отвори вратата?

– А, продавачът на зеленчуци ми показваше морковите си.

– Опитваш се да ме дразниш, нали?

– Ходих на пазар – усмихва му се тя. – Ти си този, когото обичам. Аз съм като стрида, затворена в черупката си. Само ти можеш да ме отвориш.

Тя се отдръпва от вратата и му прави път да влезе в къщата. Той захвърля кошницата си и я прегръща.

– Уф! Пръстите ти!

Повежда го през voorhuis[i], по коридора, надолу по стълби­те към кухнята. Той я ощипва по дупето, докато вървят към мивката.

Мария залоства вратата на кухнята. Водата бликва от чеш­мата върху протегнатите му ръце. Стои послушен като дете пред майка си. Тя избърсва пръстите му и ги помирисва. Той притиска тялото си към нейното; слага коляното си между бе­драта й – тя почти припада от вълнение – и я целува.

– Не може да останеш дълго – прошепва тя. – И двамата са вкъщи.

Тя го придърпва към себе си върху леглото в нишата. Свли­чат се и падат върху дюшека със смях. Колко е топло тук; най-топлото легло в къщата. Когато стане тяхна, ще продължават да спят тук, защото това е нейната бърлога, оста на нейното съществуване.

Той шепне сладки думи в ухото й. Тя го гъделичка. Той се смее сподавено. Тя го кара да замълчи. Взима ръката му и я придърпва нагоре между краката си; нямат време за губене. Смеят се като деца, защото и двамата са отраснали притиснати между братята и сестрите си, гушкайки се, гърчейки се и ритай­ки коленете си, докато спят.

– Какво има тук долу? – прошепва му тя. – Нещо интерес­но!

Далеч в къщата се чува рум-тум-тум по входната врата.

Мария се сепва, надига се. Бута Вилем настрана и се измъква от леглото.

Минутка по-късно, зачервена и запъхтяна, вдига резето на вратата. Там стои мъж. Нисък и смугъл – с лъскави черни къдрици, сини очи и кадифена барета на главата.

– Имам уговорка – казва той. – Дошъл съм да рисувам пор­трет.

 


[i] Антре (хол.) – Бел. прев.

* * *
„Треска за лалета”
Автор: Дебора Могак
248 страници
Цена: 14лв.
www.ciela.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>