Уикенд четиво: „Тангото на старата гвардия” от Артуро Перес-Реверте

От  |  0 коментара

Тласкан от порива да сътвори съвършеното танго, един композитор потегля за Буенос Айрес през 1928 година; започналата тогава история за любов, амбиция и престъпления отеква в шпионска афера на Ривиерата по време на Испанската гражданска война и намира своя драматичен финал в сенките и интригите зад шахматен турнир в Соренто през 60-те години на XX век. „Тангото на старата гвардия” на Артуро Перес-Реверте ни увлича в ритъма на страстния аржентински танц, амбицията и шпионажа, за да ни поведе по пътя на една горчива, но неповторима любов. Трескавият, пламенен и кървав разказ за любов и измяна, страст и смърт се преплита с бурната и мъчителна драма на XX век и със страстния ритъм на аржентинското танго. Скъпоценна огърлица, компрометиращи писма на виден политик, задкулисни конфликти между испанските и италиански тайни служби се изпречват на пътя на Макс Коста, танцьор на танго, очарователен измамник, обичан от много жени, за когото на този свят съществува само една… Новият роман на един от най-четените и превеждани испански писатели в света Артуро Перес-Реверте „Тангото на старата гвардия” е динамичен и увлекателен разказ за една трагична любов на фона на драматичните исторически събития от епохата. Съдбата движи фигурите на един очарователен измамник и на една красива жена по шахматната дъска на живота.

ОТКЪС

Макс остави празната чаша на масата до един от големите прозорци, през които можеше да се види осветената околност на къщата: алеята, посипана със ситен чакъл и кръглата площадка пред главния вход, оградена с големи зелени растения, автомобилите, подредени под палмите и кипарисите, блестящи на светлината на електрическите фенери, огънчетата от цигарите на шофьорите, струпани от едната страна на каменното парадно стълбище. Макс беше пристигнал с „Крайслер империал“-а на баронеса Шварценберг, която сега седеше в съседния салон и разговаряше с един бразилски киноартист. Оттатък дърветата, които изпълваха градината, Ница се очертаваше като осветена дъга около тъмното петно на морето, с вклиненото в залива, грейнало казино „Жете-Променад“, инкрустирано във водата като скъпоценност.
– Още един коктейл, господине?
Той отказа с жест и докато келнерът се отдалечаваше, се огледа наоколо. Малък джазбенд свиреше в салона, посрещайки гостите сред аромата на цветята, поставени в големи вази от синьо и червено стъкло. Оставаха двадесет минути до вечерята. В трапезарията, която можеше да се види през остъклената врата, масата беше сложена за двадесет и двама души. Според описанието, поставено на една стойка при входа, на господин Коста беше отредено място почти на края на масата. В края на краищата, единствената гаранция за него тук беше ролята му на придружител на баронеса Шварценберг. А това в доброто общество не означаваше кой знае колко. Когато го представиха, Сузана Фериол го посрещна с подходящата усмивка и подходящите думи, както можеше да се очаква от една съвестна и гостоприемна домакиня, после го въведе в салона, представи го на някои от гостите, остави го близо до келнерите и го забрави мигновено. Сузана Фериол – Сузи за близките си – беше мургава жена, много слаба, висока почти колкото Макс, с ъгловато лице с остри черти, на което се открояваха проницателни тъмни очи. Вечерният ѝ тоалет беше нетрадиционен: носеше елегантен костюм с бял панталон на сребристи райета, който стоеше добре на изключително слабата ѝ фигура. Макс беше готов да заложи едно от седефените си копчета за ръкавели, че някъде на подплатата на костюма беше зашит етикет на „Шанел“. Сестрата на Томас Фериол се движеше сред приятелите си с маниерна, изтънчена вялост, без съмнение напълно съзнателна. Както бе отбелязала баронеса Шварценберг, облегната на задната седалка на автомобила, докато пътуваха насам, елегантността можеше да се придобие с пари, образование, старание и интелигентност. Но за да я носиш напълно естествено, скъпи мой – светлината на фаровете осветяваше язвителната ѝ усмивка – трябва не само да си ходил, но и да си пълзял като дете по истински персийски килими. И това важи за поне две поколения. А семейство Фериол – бащата е спечелил първите си пари по време на Първата световна война от контрабанда на цигари в Майорка – са много богати, но само от едно поколение.
– Има и изключения, разбира се. И ти си едно от тях, приятелю мой. Не съм виждала много хора да прекосяват фоайето на някой хотел, да палят цигарата на една дама или да поръчват вино на сомелиера така, както го правиш ти. А като си помислиш, че съм се родила, когато Ленинград се е казвал Санкт Петербург… Представи си какво съм видяла и продължавам да виждам.

****************

Четири дни след разговора в кафене „Париж“, седнал под един чадър в „Ла Фрегат“ пред „Променад дез Англе“ в Ница, Макс – с бял ленен панталон и двуредно морскосиньо сако; бастун и панамена шапка на съседния стол – притвори очи, заслепен от силния отблясък на светлината по водата в залива. Всичко наоколо блестеше – светлите сгради в бяло, розово и кремаво, а морето отразяваше слънчевите лъчи с такава сила, че многобройните минувачи по „Променад“, от другата страна на платното, приличаха на низ от анонимни сенки, дефилиращи в контражур. Той си каза, че краят на сезона почти не се усеща. Общинските служители метяха все повече сухи листа от земята, а пейзажът на разсъмване и на свечеряване придобиваше есенносиви и седефени тонове. Въпреки това по дърветата все още имаше портокали, мистралът поддържаше небето безоблачно, морето си оставаше индиговосиньо, алеята по протежение на каменистия плаж, срещу линията от хотели, ресторанти и казина, всеки ден се пълнеше с разхождащи се хора. За разлика от други места по крайбрежието, където луксозните магазини започваха да затварят, разглобяваха кабинките по плажа и навесите изчезваха от градините на хотелите, в Ница сезонът продължаваше и през зимата. Въпреки туризма с предплатени почивки, който завземаше южна Франция след победата на Народния фронт – онази година милион и половина работници се възползваха от намаленията на железопътните билети, – градът бе запазил постоянните си посетители: заможни пенсионери, английски брачни двойки, които пътуваха с кучетата си, възрастни дами, които криеха пораженията на времето под шапки с воалетки от дантела „Шантийи“, и руски семейства, които, принудени междувременно да продадат луксозните си къщи, все още обитаваха скромни апартаменти в центъра на града. Дори в разгара на летния сезон Ница не се преобразяваше: голите гърбове, плажните облекла и еспадрилите, които бяха на мода в околността, не се гледаха с добро око тук. Американските туристи, шумните парижани и англичанките от средната класа, които се опитваха да се правят на изтънчени, преминаваха оттук, без да спрат, на път към Кан и Монте Карло, точно като немските и италианските бизнесмени, които заразявахa Ривиерата с простащината си на новобогаташи, угоени под сянката на нацизма и фашизма. Един от силуетите в контражур, преминаващи отсреща, се отдели от другите, придобивайки форма, собствени черти и аромат на „Уърт“, докато се приближаваше към терасата и към Макс. Междувременно той вече беше станал и поправяше възела на вратовръзката си. С широка усмивка, сияеща като светлината, която заливаше всичко, той протегна ръце към новодошлата.
– Боже Господи, баронесо. Много си красива.
– Ласкател.
Ася Шварценберг седна, махна слънчевите си очила, поръча едно шотландско уиски с „Перие“ и погледна Макс с големите си бадемови очи, напомнящи за славянския ѝ произход.
Той посочи менюто, което беше върху масата.
– Да отидем в някой ресторант или предпочиташ да хапнеш нещо леко?
– Нещо леко. Тук би било добре.
Макс прегледа менюто. Отзад имаше отпечатана репродукция – „Пале Медитеране“ и палми на променадата, рисувани от Матис.
– Гъши дроб и „Шато д’Икем“?
– Перфектно.
Жената се усмихваше и показваше белите си зъби, резците – леко изцапани с червило, което имаше навика да оставя по всичко: по цигарите, чашите, яките на ризите на мъжете, които целуваше за довиждане. Но това – като изключим парфюма „Уърт“, който отговаряше идеално на начина ѝ на обличане, но беше тежък за вкуса на Макс – бе единственото шокиращо отклонение у нея. За разлика от фалшивите титли, които много международни авантюристки разхождаха из Ривиерата, тази на баронеса Анастасия Александровна фон Шварценберг беше автентична. Нейният брат, приятел на принц Юсупов, беше сред убийците на Распутин, а първият ѝ мъж беше екзекутиран от болшевиките през 1918 г. Дължеше титлата баронеса на втория си брак с пруски аристократ, починал от сърдечен удар, разорил се, след като коня му Мародер загубил с една глава състезанието „Гран При дьо Довил“ през 1923 г. Останала без средства, но съхранила добрите си контакти, много висока, слаба и елегантна, Ася Шварценберг беше работила известно време като манекенка за някои от най-влиятелните френски модни къщи. Старите подвързани колекции на „Воуг“ и „Венити феър“, които все още можеха да се намерят в читалните на презокеанските кораби и големите хотели, изобилстваха от нейни стилни снимки, правени от Едуард Стайкен или братя Зеебергер. Несъмнено, въпреки че наближаваше петдесетте, начинът, по който носеше дрехите си – тъмносиньо болеро върху широки бежови панталони, тоалет, който точното око на Макс прецени като на „Ермес“ или „Скиапарели“ – продължаваше да я прави ослепителна.
– Имам нужда от контакт – каза Макс.
– С мъж или жена?
– Жена. Тук, в Ница.
– Трудно ли ти се струва ?
– Малко. Има много пари и се движи във висшите кръгове. Искам да ме представиш в нейните среди.
Жената слушаше внимателно и вежливо. Макс предположи, че преценява изгодата за себе си. От години, освен да продава антични предмети, за които твърдеше, че принадлежат на руското ѝ семейство, тя живееше от посредничество: осигуряваше покани за празненства, контакти за вила под наем или маса в изискан ресторант, репортажи в модни списания и такива неща. На Ривиерата баронеса Ася фон Шварценберг беше нещо като светска сводница.
– Не те питам за намеренията ти – каза тя, – защото си ги представям.
– Този път не е толкова лесно.
– Познавам ли я?
– Ако не беше така, нямаше да те притеснявам… Освен това, Ася Александровна, има ли някой, когото да не познаваш?
Донесоха гъшия дроб и виното и Макс прекъсна разговора, докато се занимаваха с тях, толкова повече, че жената не показваше нетърпение. Двамата имаха мимолетен флирт преди пет години, когато се запознаха на празненството в новогодишната нощ в „Ембаси“ в Санкт Мориц. Флиртът им не се задълбочи, защото всеки от тях разбра, че другият е авантюрист без пукнат грош. Така че двамата осъмнаха в сладкарница „Ханзелман“ – тя с палто от визон върху роклята от ламе, а той със строг фрак – хапвайки торта с топъл шоколад. Оттогава поддържаха взаимноизгодна приятелска връзка, без да навлизат в територията на другия.
– Това лято ви снимаха заедно на хиподрума „Лоншан“ – каза Макс накрая. – Видях снимката ви в „Мари Клер“ или в някакво подобно списание.
Баронесата искрено се учуди и повдигна веждите си, оскубани с пинсета, оформени с четчица и загладени с колд-крем.
– Сузана Фериол?
– Същата.
Плетеният стол на баронесата изскърца леко, докато тя се отпускаше назад на облегалката и кръстосваше крака.
– Това е лов на едър дивеч, драги.
– Затова се обръщам към теб.
Макс беше извадил табакерата и ѝ я поднесе отворена. Наведе се да ѝ даде огънче и след това запали своята цигара.
– Никакъв проблем от моя страна – баронесата пушеше, замислена. – Познавам Сузи от години… От какво имаш нужда?
– Нищо специално. Удобен повод да посетя къщата ѝ.
– Само това?
– Да. Останалото си е моя работа.

- – -

„Тангото на старата гвардия”
Автор: Артуро Перес-Реверте
592 страници
Цена: 19,90 лв.
ednorog.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
Уикенд четиво: „Тангото на старата гвардия” от Артуро Перес-Реверте, 10.0 out of 10 based on 2 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>