„Тайният живот на дърветата“ от Петер Волебен

От  |  0 коментара

Новаторските открития на Петер Волебен разкриват един изумителен свят, за който хората дори не подозират – тайния живот на дърветата. Той обяснява увлекателно невероятните процеси в горското общество. Горите са био свят със свои закони, отношения, сигнали и комуникации. И сред тях има силни и слаби индивиди, борба за оцеляване, превантивни реакции, методи за предпазване от врагове, грижи за младото поколение. По подобие на човешките семейства, дървесните родители живеят заедно с децата си, общуват с тях и ги подкрепят докато растат, споделят хранителни вещества с болните и слабите. Създават екосистема, която ограничава влиянието на екстпемните климатични промени за цялата група. В резултат на тези взаимодействия, дърветата в една общност са защитени и могат да живеят до дълбока старост.

Ето и няколко интересни факти от живота на дърветата:

- на дърветата, също както и на хората и животните, им трябва сън. Затова дърветата в града, засадени точно до или под силните осветителни тела, страдат, че не могат да спят.

- при буря дърветата образуват нещо като солидарна общност. За да предпазят от падане някое по-слабо дърво, околните се накланят, люлеят се по подходящ начин – с различните си по големина корони и стволове.

- дърветата напълно се съобразяват едно с друго, правят си място, подпират се, извиват се, увъртат се, само и само за да запазят своите разклонения, събратята си и цялата общност.

- дърветата издават звуци – и то не току-така, напразно. Това са сигнали, предназначени за другите дървета и за животните.

Авторът предлага не само обширна информация и задълбочени познания. Волебен излага своите възгледи и доказва правотата си с наблюдения, заключения, научно установени факти за живота на дървесните общества. Най-важната роля, най-значимото послание на тази книга е в това, че тя изгражда ново отношение към дърветата като към живи същества – спътници на хората, не само съвременници, а вековни свидетели на бурни и тежки времена, съумяващи да преодолеят всичко.

ОТКЪС

Лотарията
на дърветата

 

Дърветата живеят във вътрешно равновесие. Те грижливо разпределят силите си и трябва да пестят енергията си, за да могат да посрещнат всичките си нужди. Част от енергията им отива за растеж. Клоните трябва да се издължат, стъблото да наедрее в диаметър, за да понесе нарастващото тегло. Трябва и да запазят малко енергия в резерв, за да могат да реагират незабавно и да активират защитни вещества в листата и кората си, в случай че ги атакуват гъби и насекоми. Накрая остава въпросът за размножаването.

При ежегодно плодоносещите видове това усилие включва внимателно претегляне на силите. При видове като бука и дъба, които плодоносят на всеки три до пет години, това събитие е особено предизвикателство. По-голямата част от енергията им е планирана за други цели; освен това жълъдите се произвеждат в такива количества, че всичко останало трябва да остане на заден план. Започва борбата за пространство на клоните. За цветовете няма никакво свободно местенце, затова много листа трябва да освободят отреденото им място. В годините, когато цветовете увяхват и падат, короните на дърветата изглеждат необичайно рехави, затова не е изненадващо, че докладите за състоянието на горите, където растат въпросните дървета, съобщават, че горският склоп е оредял. Тъй като всички дървета преминават през този процес по едно и също време, на пръв поглед гората изглежда болна. Тя не е болна, но е уязвима. Дърветата използват последните си енергийни запаси, за да произведат изобилието от цветове, и за да стане ситуацията още по-тежка, остават с по-малко листа, поради което произвеждат по-малко захари, отколкото обикновено. Освен това по-голямата част от захарите, които произвеждат, се превръщат в масла и мазнини в семената, така че почти не остава нищо за ежедневните нужди на дървото и зимните запаси, още по-малко – енергийни резерви за защита от болести.

Много насекоми само това и чакат. Например буковият скокльо с големина само два милиметра снася милиони яйца в свежите, беззащитни листа. Неговите ларви минират листата между горната и долната им повърхност и оставят след себе си кафяви петна. Израсналият бръмбар изгризва дупки в листата, които после изглеждат така, сякаш ловец е стрелял с пушка по тях. Има години, когато буковете са толкова силно проядени, че отдалеч изглеждат повече кафяви, отколкото зелени. В обичайния случай дърветата биха се защитили, буквално биха вгорчили храната на насекомите. Но след цъфтежа те са останали без сили. Ето защо през този сезон се налага да понесат нападението безмълвно. Здравите екземпляри успяват да се справят с това, още повече че после следват няколко години за възстановяване. Но ако букът е бил болнав още преди атаката, подобна зараза може да възвести окончателната му гибел. Дори дървото да е наясно с последиците, то няма да произведе по-малко цветове. Знаем от най-тежките периоди на смъртност в горите, че тъкмо най-отслабените индивиди се отрупват с цвят. Ако умрат, генетичното им наследство може да изчезне и вероятно те искат да се размножат веднага, за да са сигурни, че то ще продължи. Нещо подобно се случва след особено големите летни жеги. След продължителна суша, която докарва някои дървета до прага на смъртта, всички те цъфтят заедно през следващата година, което идва да покаже, че големите количества жълъди не са индикация за това, че следва особено сурова зима. Тъй като цъфтежът се определя от предходното лято, изобилието от жълъди отразява онова, което се е случило през изминалата година, и няма нищо общо с това, което ще се случи в бъдеще. Последиците от слабите защитни сили се проявяват отново през есента, този път в семената. Буковият скокльо изгризва и завръзите, а също и листата. В резултат на това, въпреки че се формират жълъди, те остават кухи, следователно ялови и без стойност. Когато семето падне от дървото, всеки вид има своя собствена стратегия за това кога да покълне то. И така, как се случва това? Ако семето падне в топла, влажна почва, то трябва да поникне още с първите пролетни лъчи, защото всеки ден, през който дървесният ембрион лежи на земята беззащитен, е опасен за него, тъй като през пролетта дивите свине и елените постоянно са гладни. И точно това правят поне видове като бук и дъб. Следващото поколение израства от жълъдите колкото е възможно по-бързо, за да не привлича особено тревопасните животни. И тъй като това е единственият им план, семената нямат дългосрочна защитна стратегия против гъби и бактерии. Те отделят своите защитни шапчици, които лежат пръснати по земята през лятото и до следващата пролет вече са изгнили.

Много други видове обаче дават възможност на семената си да изчакат още година или повече, преди да се задействат. Разбира се, това означава по-голям риск да бъдат изядени, но има и предимства. Например ако покълнат веднага, а пролетта се случи суха – тогава цялата енергия, вложена в потомството, е прахосана. Или точното място, където е попаднало семето, е територията на някой елен. Не минават и няколко дни, преди свежите листа на поника да попаднат в корема на животното. Но ако семената не покълнат една или няколко години, при всички случаи шансовете от тях да израснат поне няколко дръвчета се увеличават.

Точно така прави офиката. Семената ѝ могат да почиват в земята до пет години, докато настъпи време да покълнат. Това е добра стратегия за тези типични пионерни видове. Жълъдите винаги падат под майчиното дърво, така че пониците им израстват в предвидим, но благоприятен горски климат, малките офики обаче могат да попаднат навсякъде. Птиците, които се хранят с този кисел плод, правят случайни доставки на семена, опаковани в собствените им екскременти. Ако попаднат  някъде на открито в година на екстремни метеорологични условия, температурите ще са по-високи и количеството вода по-оскъдно, отколкото под хладната, влажна сянка на гората. Тогава е по-добре поне част от тези нелегални пътници да почакат няколко години, преди да се събудят за нов живот.

А след като се събудят? Какви са шансовете на поника да укрепне и да създаде собствено потомство? Това може да бъде предвидено относително лесно. Статистически погледнато, всяко дърво отглежда точно един свой наследник, който един ден да заеме неговото място. Докато това не стане, може да покълват семена, фиданки
да растат на сянка години или десетилетия, но рано или късно силите ги напускат. И те не са единствените. Десетки други поколения от други години също стоят в нозете на майките си и постепенно повечето от тях се отказват и се превръщат в хумус. Накрая само няколко щастливци, донесени до някое свободно място в гората от вятъра или от птица, получават добър старт в живота и достигат зрялост.

Да се върнем към темата за шанса! На всеки пет години един бук произвежда минимум 30 000 жълъда (поради измененията в климата може да стане и на две до три години, но в случая това не е от значение). Той е полово зрял на възраст от 80 до 150 г., според това колко светлина получава на своето местообитание. Ако приемем, че ще расте до 400 години, за това време букът ще даде плод поне 60 пъти и ще образува общо около 1,6 милиона жълъда. От тях само един се превръща в напълно зряло дърво – и от гледна точка на гората, това е висок процент на успех, сравним с шестица от тотото. Всички други изпълнени с надежда семена или се изяждат от животни, или се разграждат до хумус от гъби и бактерии.

Използвайки същата формула, нека изчислим шансовете, които имат потомците на дърветата в най-неблагоприятния случай. Да разгледаме тополите например. Майчините дървета произвеждат до 26 милиона семена на година. Малките им с радост биха се разменили с потом­ците на буковете. Защото, докато старите отстъпят място на следващото поколение, те произвеждат повече от един милиард семена. Опаковани в пухкавите си обвивки, тези семена се отправят по въздушната поща в търсене на нови територии. Но дори при тях, чисто статистически, може да има само един победител.

 

Ръководство
за поведение
на дърветата

В гората има неписани напътствия за етикет за дърветата. Тези напътствия определят адекватния външен вид на порядъчните членове на древните гори и приемливите форми на поведение. Ето какво представлява едно зряло, добре възпитано широколистно дърво: има прав като конец ствол с равномерно разпределение на дървесните влакна. Корените се разполагат симетрично във всички посоки и се насочват в дълбочина под земята. Страничните клони на ствола са много тънки в младостта, но сега са отдавна залинели и сраснали с нова кора и дървесина, така че се е образувала дълга, гладка колона. Едва на горния край се изгражда равномерна корона от силни клони, които сочат косо нагоре като протегнати към небето ръце. Такова идеално дърво е в състояние да достигне преклонна възраст. При иглолистните важат подобни правила, само клоните в долната част на короната могат да са хоризонтални или извити леко надолу.

И какъв е смисълът на всичко това? Нима дърветата дълбоко в себе си ценят красотата? За жалост не мога да ви отговоря, но за идеалния външен вид има една основателна причина: стабилността. Големите корони на зрелите дървета са изложени на бурни ветрове, силни дъждове и тежки снежни натрупвания. Дървото трябва да смекчи въздействието на тези сили, които се придвижват надолу по ствола към корените. Корените трябва да издържат атаката, за да не се повали дървото. За да избегнат това, те се захващат за земята и скалите. Пренасочената сила на един ураган може да въздейства върху основата на ствола със сила, равна на тегло от 200 тона. Ако някъде в дървото има слабо място, може да се пропука. В най-лошия случай стволът изцяло се пречупва и цялата корона рухва. Равномерно офор­мените дървета компенсират въздействащите им сили, използвайки формата си, за да ги насочват и разпределят равномерно в структурата си.

Дървета, които не се придържат към правилата за поведение, имат проблеми. Ако например стволът е изкривен, дървото среща трудности дори в спокойно състояние. Огромната тежест на короната не се разпределя по целия диаметър на ствола, а притиска дървото повече от едната страна. За да не се прегъне, на това място то трябва да се укрепи, което е видимо по особено тъмните годишни кръгове (тук са се складирали по-малко въздух и повече субстанция).

Още по-неблагоприятно е, когато се образуват два централни ствола. Такива чаталести дървета се наричат вилужни. При тях стъблото се раздвоява на определена височина и продължава да расте като два ствола. Всяка част от дървото формира своя корона, така че при силен вятър двете стъбла се олюляват в различни посоки и при това си движение изключително много натоварват основата, където започва раздвояването. Ако това място е подобно на камертон или на латинско U, обикновено нищо не се случва. Но тежкò на дърво, което е с формата на латинско V в мястото на раздвояване, т.е. двата ствола се свързват под остър ъгъл. Тогава там се образува дълбока пукнатина. Тъй като сцепването е много болезнено за дървото, то се опитва да формира удебелявания от дървесина, за да предотврати допълнителни увреждания. Обикновено обаче тази тактика не работи и от раната постоянно избива черна от бактерии течност. И за похлупак, на мястото на счупването се събира вода, която прониква в пукнатината и предизвиква гниене. Рано или късно подобни дървета се разцепват окончателно, при което се запазва по-стабилната част. Тази половина от дървото после може да оцелее още няколко десетилетия, но не повече. Огромната отворена наранена повърхност вече не е в състояние да заздравее и гъбите бавно изяждат вътрешността ѝ.

Някои дървета, изглежда, са избрали банана като модел за стволовете си. Долната част расте силно скосена под ъгъл и явно едва след време стволът отново се ориентира вертикално. Дървета като тези сякаш напълно са пренебрегнали правилата за поведение и очевидно не са единствените: често цели участъци от гората са съставени от дървета с подобна форма. Нима законите на природата тук са забравени? Със сигурност, не. Точно обратното, природата е тази, която ги заставя да придобият такива форми на растеж.

Вземете например дървета във високите части на планините, малко преди горната граница на гората. През зимата снегът често достига метър височина и често се свлича. И не само при лавини. Дори в състояние на покой снегът се придвижва съвсем бавно и невидимо надолу по склоновете. При това той огъва дърветата, поне младите. За най-малките това не е фатално, защото след стопяването на снега те просто отново се изправят, без да имат наранявания. При подрастващите обаче, високи няколко метра, стволът се уврежда. В най-лошия случай се счупва или остава да расте под наклон. От това положение дърветата се опитват отново да се изправят вертикално. И тъй като могат да растат само откъм върха, долната им закривена част остава в същата позиция. Следващата зима дърветата пак са подложени на натиск и пак се изкривяват, но стволът отново започва да се издига вертикално.

Продължи ли тази игра години наред, се образува дърво, което е огънато като сабя. Едва с напредването на възраст­та дебелият ствол става толкова стабилен, че обикновеният сняг вече не може да му навреди. „Сабята“ в долната част на ствола остава в същата форма, докато горната част вече не се деформира и е изправена като при нормално дърво.

Дърветата могат да имат подобно развитие и при липса на сняг, като например при голям наклон на терена. При такова месторастене почвата понякога се свлича изключително бавно, в продължение на години. Често става дума само за няколко сантиметра изместване. Така дърветата бавно се смъкват и се накланят, като едновременно с това растат нагоре.

В най-крайна форма това се наблюдава в Аляска и Сибир, където поради климатичните изменения вечният лед се топи. Дърветата вече нямат опора и напълно губят равновесието си в мокрия подпочвен слой. И тъй като всеки екземпляр се накланя в различна посока, гората изглежда като група пияници, които залитат наоколо. Напълно основателно учените наричат такива дървета drunken trees[1].

В покрайнините на гората правилата за растеж на стволовете не са толкова строги. Тук светлината пада отстрани, откъм поляна или езеро – места, където просто не растат дървета. По-малките екземпляри могат да се измъкнат изпод по-големите, като растат по посока на откритата площ. От това най-вече се възползват широколистните. Ако пуснат стъблото си да расте почти хоризонтално, могат да разширяват короната си до десет метра, благодарение на силно изместения си централен клон. Естествено по този начин за дървото съществува опасност от счупване, най-вече при силен снеговалеж, когато влизат в сила законите на механиката. Но един по-кратък живот с достатъчно светлина за възпроизводство е по-добър от нищо.

Докато широколистните дървета използват всички възможности, за да заграбят по-голямо количество светлина, повечето иглолистни упорито отказват. Те се заричат да растат право нагоре и това е! Винаги по посока, обратна на земното притегляне, т.е. вертикално, за да бъде стволът съвършено оформен и стабилен. Единствено страничните клони, срещайки светлина на периферията на гората, могат да станат значително по-дебели и дълги, но това е всичко. Само борът има дързостта жадно да пренасочва короната си към светлината. Не е чудно, че той е иглолистното дърво с най-висок процент на счупвания при снеговалежи.

Бележки:

[1] Пияни дървета (англ.). – Б. ред.

* * *

„Тайният живот на дърветата“ 
Автор: Петер Волебен
240 страници
Цена: 15лв/12лв онлайн
erabooks.net

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>