Стефан Данаилов, „Романът на моя живот”

От  |  0 коментара

„Романът на моя живот“ разказва от първо лице и смешни случки от детските пакости, и забавни истории от снимачните площадки, и неизвестни досега подробности от живота на най-емблематичната ни кино звезда – Стефан Данаилов. Луксозното цветно издание е написано в съавторство с журналиста и продуцента Георги Тошев. Състои се от 240 страници, с твърда подвързия и обложка, и с богат снимков материал – включва над 160 снимки от личните архиви на актьора, както и на Росица Данаилова, Иван Стоименов, БНФ, Народен театър „Иван Вазов“, ТБА. Голяма част от снимките са кадри от филми и се публикуват за пръв път. От страниците Стефан Данаилов припомня срещите си с редица лидери от близкото минало и настоящето, а не на последно място отбелязва какво му носи преподаването и студентите като вдъхновение. 

ОТКЪС

КИНОТО КАТО ЛЮБОВНИЦА

Киното ме направи популярен и стана може би най-хубавата част от живота ми. Показа ме на публиката още преди да реша, че ще ставам артист.

Филмът, който най-силно ме разтърси, беше „Бащата на войника“ с великия грузински актьор Серго Закариадзе. Гледахме го с татко в кино „Димитър Благоев“ и двамата ревахме като магарета. Не помня на колко години бях, но вече завършвах гимназията. Тогава си дадох сметка за магията на киното – за хипнозата, за въздействието му върху зрителите.

А иначе като момче за пръв път влязох на прожекция да гледам „Скандалите на Клошмерл“. В него имаше по-разголени жени и го бяха забранили за непълнолетни. С приятелите ми избягахме от училище, за да го гледаме, а се оказа средна работа. По-късно ми се е случвало да си лепя и мустачки, за да вляза на някой филм за възрастни.

***

Докато още учех в Театралната академия, ме избраха за роля във филма „Понеделник сутрин“. Това е вторият голям проект, в който участвах след „Инспекторът и нощта”. Не броя снимките в „Следите остават”, защото тогава бях дете.

В „Понеделник сутрин“ играх заедно с колегите от Академията Руси Чанев, Пламен Дончев, Кирил Господинов. Снимките в Русе бяха мъчителни – жега в корабостроителници, сред железа. Не подозирахме какво става, накъде отива филмът, какво ще вбеси другарите по върховете.

За времето си това беше силен и смел филм. Затова го спряха. Режисьорите Христо Писков и Ирина Акташева работиха много добре с нас. Жалко, че трябваше да минат много години, преди да го покажат пред широка публика. Ех, ако го бяха прожектирали още навремето, Пепа Николова щеше да има друга артистична съдба…

Какъв потенциал имаше като актриса!

Така и не разбрах защо се смутиха чак толкова другарите, та забраниха филма. Не ни обясниха причините. Може би заради портретите на членовете на Политбюро на Централния комитет на БКП, обърнати наопаки? Или защото говорехме против бригадите за комунистически труд?

Но въпреки спирането на „Понеделник сутрин“ и малката ми роля в него аз не съжалявах за нищо – радвах се, че съм играл в сериозен филм. Лентата показваше най-добрите бригадири, но и пълния разпад на морала в социалистическото общество. Партийните функционери в ЦК на БКП не можаха да понесат това. Тогава започнах да се интересувам от цензурата.

Трябваше ми време, за да разбера как Любчо Шарланджиев е преживял спирането на филма си „Прокурорът“ по едноименната пиеса на Георги Джагаров. С Йордан Матев и Георги Георгиев–Гец будалкахме Шарлето, че всяка седмица трябва да дава пресконференция за нещо, което няма да види бял свят. Но заради „ареста“ на филма Любчо се пропи. Съсипаха го.

Аз гледах в един ден „Прокурорът“ и „Козият рог“. „Прокурорът“ ме развълнува повече.

 

Все си мисля, че през онези години със сигурност е имало цензура, но автоцензурата е била по-страшна. Днес у нас става същото и в медиите, и в сферата на изкуствата.

Ние, актьорите, нямаше как да се бунтуваме срещу забраните. Гледахме само да направим ролята по-интересна.

Като студент очаквах да участвам в още една продукция. Спрягаха името ми за главната роля, но в крайна сметка не ме поканиха.

Кинаджиите се събираха в сладкарница „Славянска“. Аз също ходех там и слушах какво говореха за филма „Мъже“, чиито снимки се планираха да започнат. Прочетох едноименния роман на Георги Марков и го харесах, много исках да играя в екранизацията. После разбрах, че ролята на Сашо е дадена на моя състудент Добромир Манев.

Тежко го понесох. Защо стана така? Може би просто си бях внушил, че ще ме вземат. Оттогава престанах да се навивам за роли. Да става каквото е писано… Но покрай онова мое първо студентско разочарование разбрах, че не всички ме харесват. По-късно проумях, че не може всички да ме обичат.

За щастие не съм играл клиширани роли. Започнах с хулигани, след това преминах на партизани и накрая навлязох в историческите и съвременните роли.

* * *

Преломният момент настъпи, когато Любомир Шарланджиев ме взе във филма „С дъх на бадеми“. По онова време играех основно повърхностни младежи. Той пръв ми даде различна роля, Мишо Белокожов нямаше нищо общо с мен. Заради филма ме подстригаха трети номер, сложиха ми очила и така влязох в образа на математика дърдорко.

Междувременно в четвърти курс получих предложение да участвам във филма „Първият куриер“, който щеше да се снима в Русия. Иван Загубански беше важна роля – дотогава не бях играл положителен романтичен герой. Филмът пожъна успех в Русия и станах популярен там. След това с „На всеки километър“ се превърнах в народен любимец у нас.

Не знаех какво може да направи един добър сериал с актьора. Не съм и помислял, че телевизията и киното предлагат толкова добри финансови възможности. Да не говоря за популярността… 

Заснемането на първите епизоди от „На всеки километър“ отне година и половина. Представям си какъв ужас ще настане, ако в главата ми нахлуят спомените за всичко, което се случи по време на работата по 26-те серии. То не бяха пътувания по морета и планини, то не бяха срещи и емоции, снимки из България, а после и по целия свят…

Но началото не беше лесно. Наложи се в продължение на шест месеца да посещавам всички възможни курсове – по каране на бързи коли и на трамваи, по стрелба и бой, за да мога да се хвърля в тази лудост. Плащаха ми като на начинаещ, но това не беше проблем за мен. Аз бях неизвестен, а моите колеги – вече популярни актьори. Умните хора от киноиндустрията ме съветваха: „Първо си създай име, парите ще дойдат после“.

Така и стана. След успеха на филма получих допълнителна сума, защото хонорарите за първите епизоди бяха повече от смешни. После ги коригираха.

* * *

Григор Вачков и Георги Черкелов, които изпълняваха другите главни роли в сериала, ме посрещнаха с отворени сърца. А мен сякаш ме понесе някаква еуфория. Сигурен бях, че ще се справя.

Снимките на първите епизоди минаха като сън. С Гришата Вачков се познавахме още преди да се срещнем в сериала. Беше състудент на сестра ми Росица в Театралната академия и като малък съм го виждал по купоните, които често се правеха у дома. Говоря за времето, когато актьори като Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Енчо Багаров, Нейчо Попов и Георги Парцалев пълнеха стадионите в България. Те не бяха само артисти, те бяха легенди.

Голяма работа беше да общуваш с такива хора. Въпреки че ги познавах лично, изпитвах респект да играя с майстори с толкова много филми зад гърба. Гришата беше десет години по-голям от мен, но бързо станахме много близки, сякаш сме расли в една махала. Винаги сме си помагали. Не знам какво ни свързваше. Живеехме заедно в хотелите, когато снимахме първите епизоди. Той не хъркаше, аз – също.

В началото на втория сезон на сериала като на вече утвърдени звезди ни се полагаха отделни стаи, но отново се събирахме заедно. Сами скучаехме. Гришата беше невероятно забавен човек. По това време прекарвах повече време с него, отколкото с жена ми. Той също.

Имам много приятели. С някои от тях не се виждаме по две-три години, но приятелството си остава. Допусна ли те до себе си, чувството е трайно.

* * *

Георги Черкелов беше толкова добър в ролята на Велински, че хората изцяло го свързваха с героя. Той бе човек с много тънко чувство за хумор, щедър и интелигентен мъж с вкус към живота.

Спомням си случка с него от времето, когато снимахме втората част от сериите през 1970–1971 г. Тогава започнаха проблемите ми с килограмите. Забелязах промените в тялото ми и реших да пазя диета. По наследство съм склонен към напълняване и през целия си живот трябваше да се боря с наднорменото тегло.

Снимачната група се беше установила около Благоевград. Шарланджиев бе родом оттам и много обичаше този край. В онези времена нямаше кетъринги, нито каравани за почивка на актьорите – сядаш на ливадата, постилаш нещо и това е масата, на която се храниш. Носеха ни много хубав бял хляб, балкански кашкавал от съседната мандра и градински домати.

Веднъж, тъкмо бяхме свършили с епизода, в който Велински скача от моста, решихме да отдъхнем. Не исках да гледам как другите похапват сладко-сладко и полегнах на тревата с гръб към тях. Стисках зъби, за да не се изкуша да похапна. А Черкела, седнал наблизо, ми подвикна: „Деянов, хъшче, вземи бе, ‘апни, не се мъчи! Рано ти е още“. И ми подхвърли комат като на гладно куче. Разбира се, че го изядох.

Постепенно се сближихме и семейно. Когато отидохме на снимки в Берлин, съпругите ни дойдоха на гости. Моята Мери, жените на Гришата и на Черкела се отдадоха на шопинг, докато ние работехме. След това дружно обикаляхме по кръчмите.

***

До 1968 г. положителният герой в българското кино беше намръщен мъж с плътен глас и с каскет. Аз преобърнах представите за него. Не носех шапка, усмихвах се. В това се криеше моят невероятен късмет.

В края на 60-те години в България нямаше пийпълметрия и агенции, които да информират за зрителския интерес към предавания и филми. Но аз исках да разбера дали съм успял или не с ролята на бате Сергей в сериала „На всеки километър“. Щом излъчиха първите три епизода, реших лично да проверя дали съм станал популярен.

Само че сбърках мястото – отидох в Руския клуб на ул. „Славянска“. В онези времена там се събираше софийската снобария.

Влязох в клуба и започнах да обикалям масите – правех се, че търся някого. Навеждах се под лампите, така че да ме огледат хубаво. Никаква реакция… Тръгнах си потиснат. Реших, че съм се провалил.

До този момент нямах филм, с който широката публика да ме запомни. Но по улиците и в кварталните кафенета започваха да ме разпознават. Обикновено мацката се кефеше: „Гледай, Стефан Данаилов!“. А момчето до нея отвръщаше: „Мани го тоя бастун!“. Да не казвам другата, по-кофти дума. Чудех се: „Сега пък какво му направих на тоя?!“.

Трудно понасях подхвърлените зад гърба ми реплики. Понякога ми идеше да стана и да забия шамар на дърдоркото. Защото сега звездите са под път и над път, но тогава си беше събитие – влизаш в кръчмата и всички спират да ядат и да пият, за да те видят. Егати удоволствието! И в този миг да получиш словесна плесница…

След моето „проучване“ в Руския клуб останах много разочарован. Върнах се у дома и казах на жена ми: „Айде, Марийке, да стягаме багажа и да отиваме на морето!“.

Близо до Созопол има много красиво заливче – Коренята. Там бяха предоставили терен на Иван Кондов да си сложи бунгало. А и не само на него. Един шантав кмет навремето искаше да прави български Холивуд в тази местност. Когато поканил отбрани артисти, сестра ми казала да дадат едно място и на брат ѝ, защото скоро щял да стане велик. Е, осигуриха ми го и аз поръчах бунгало от Мичурин. Така че, като пристигнахме с Мери и Роската на морето, вече си имахме къщичка.

По-късно през годините там водех някои мадами. Заведох и Невена Коканова… Бунгалото не беше луксозно, а един кимизарник, но с течаща вода и близо до морето.

* * *

През това време „На всеки километър“ се излъчваше, но и след шестия епизод все още не знаех как се приема от зрителите. Донякъде на морето бях в изолация, най-близкият телевизор се намираше в капанчето, където понякога хапвахме.

Моят приятел Сашо Бръзицов си купи кола и дойде при нас на почивка. Спеше под едно сайвантче или в колата. Един ден се оказа, че нямам джапанки и с него решихме да отидем до Бургас, за да купим.

Докарах се с оранжеви шорти без бандаж, в цвета на холандските футболисти. Много се гордеех с тях. Бях и слабичък тогава, почернял, косите ми се вееха. Тръгнах бос, за да изтръгна съчувствие и да ми продадат джапанки. В началото на 70-те години те бяха дефицитна стока като хладилниците и телевизорите, особено през лятото. По време на социализма имаше неписан закон – през сезона не можеш да намериш точно това, което най-много ти трябва.

Започнахме да обикаляме магазините – в единия нямаше джапанки, в другия нямаше нищо… В третия вече се молех поне за чифт сандали, да не ходя бос. Продавачката ме отряза: „Нямаме вашия номер!“. Но докато вървях по улицата, усетих, че някой ме гледа.

Обърнах се – хората се връщаха от плажа и се взираха в мен, а аз не разбирах какво става. Стана ми неудобно да кажа на Сашо, че ме зяпат. В този момент видях голяма витрина с обувки. Влязох в магазина, застанах пред продавачката и пуснах най-плътния си глас: „Извинявайте, бихте ли ми дали едни джапанки, ако обичате“.

Тя пишеше нещо. Като ме чу, се ядоса, вдигна глава и точно преди да отговори троснато: „Нямаме!“, погледна през мен. Оказа се, че зад витрината е пълно с хора, прилепили нос за стъклото, опитвайки се да видят какво има вътре. Няколко детски глави любопитно надничаха през ресните срещу мухи на вратата. Помислих, че са ми се скъсали шортите, а отдолу съм без гащи. Опипах се, бяха здрави. Едно от децата се провикна: „Сергей, ти ли си бе, Сергей?“.

„Аз съм!“

Щом казах това, стана страшно. Хората нахлуха в магазина. В този момент можех да купя не само джапанки, а всичко за цяла България. Продавачката беше готова и в склада да ме заведе, за да си избера каквото поискам. Предупредих Сашо: „Не казвай на Мери какво сме преживели!“.

Още не можех да повярвам, че това се случва с мен. Можеше да е грешка! Няколко дни по-късно ме извикаха спешно в София да озвуча един филм. Нямах кола. Отидох на гарата, за да си потърся билет, а беше лудница, всички искаха да пътуват. Сезонът беше в разгара си. Наведох се пред гишето и с „дълбокия“ глас обясних колко е важно да се върна в столицата. Жената ме погледна и викна: „Ваня, Сергей е тук! Стефан Данаилов!“.

И пак стана страшно…

Разбира се, веднага ми намериха билет за връщане. А аз окон- чателно се убедих, че съм станал известен. Започвах и да разбирам какво означава това. Целият влак научи, че пътува Стефан Данаилов. От Бургас до София обикалях от купе в купе, за да ме видят и да ми се полюбуват. Истинско щастие!

Няма актьор, който да не обича да му се радват. Не жената и децата, а непознатите. Полетях!

Едва когато се върнах от София на морето, казах на Мери: „Мъжът ти стана много известен!“. А тя отвърна: „Така ли?“. 

* * *

Имаше още един случай, в който всенародната любов без малко щеше да ме притесни. С режисьора Никола Корабов се бяхме разбрали да играя във филма „Иван Кондарев“. Затова от богатата ни домашна библиотека си взех на морето книгата на Емилиян Станев.

Години наред я пренебрегвах заради корицата, върху която се мъдреха пушка и червено знаме, а аз партизански книжки не четях.

Една сутрин реших да изляза от бунгалото и да отида с томчето до брега. Мястото ни беше на баир – надолу пътечки, камъни и морето. Проснах се с „Иван Кондарев“ върху камъчетата съвсем гол, без гащи – да се попека, защото имах дискова херния. По някое време усетих, че ме гледат. Обърнах се – петнайсет души се подредили като на кино, насядали един зад друг по стръмното. Никой не смееше да шукне. Бяха дошли да ме видят, а аз лежах, както майка ме е родила и стисках романа на Емилян Станев… Накрая се засмях: „Хора, обадете се, бе, така ще ме видите и в някои още по-особени състояния!“.

А това ме подсеща и за друг подобен случай на морето. Още на втората година от началото на сериала вече бях станал световноизвестният Ламбо. След обилна вечерна почерпка с приятели, като се събудих, излязох по долни гащи – млад мъж, сутрин всичко му става… Протегнах се със затворени очи и като ги отворих, какво да видя – цяла манифестация почиващи от съседните станции чака да види бате Сергей! Развиках се: „Олеле, ама вие луди ли сте бе, хора?! Какво правите тук толкова рано?“.

Милите, седяха и чакаха да се наспя…

Не мога да си кривя душата, радвах се на успеха. Съзнавах, че трябва да внимавам, но се раздавах. След време разбрах, че е безсмислено да се връзвам на различните мнения и оценки за мен, за работата ми, на клюките и глупостите по мой адрес. Тогава не се интересувах дали някой ми завижда. Животът ми тепърва започваше, чувствах се щастлив.

ГАЛЕРИЯ

* * *

„Романът на моя живот”
Автор: Георги Тошев

240 страници
Цена: 24 лв
knigomania.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (3 votes cast)
Стефан Данаилов, „Романът на моя живот", 10.0 out of 10 based on 3 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>