„Срещи с Моника Белучи”

От  |  0 коментара

 Младият писател Гийом Сбалшеро е събрал откровенията на Моника Белучи, споделени пред него в продължение на осем срещи. „Не зная кое кара режисьорите да ме желаят. Мисля, че ние често ставаме обект на желания, причините за които ни убягват…“

„Трудността се корени в самия инструмент на тази професия: нашето тяло. Ние не сме като музикантите или режисьорите, нямаме защитен филтър. Ние нямаме пиано, нито камера, зад която да се скрием. Ето защо границата е крехка – Клеопатра, Персефона, Алекс, Малена, – тя е някъде там между ролята и личността на актьора.“

Макар да е звезда от световна величина, Моника все още се вълнува по време на снимки: „Харесва ми това, че страховете, вълненията и емоциите не са престанали да ме спохождат, защото си мисля, че ако ги загубя, не си струва да върша тази работа“.

ОТКЪС

Появата

– Ало, Гийом? Моника се обажда.

Нощта си тръгва заедно със смеха в гласа й: изведнъж се чувствам като дете, обхванато от треска. Интервюирам я с леко треперещ глас (за един национален седмичник), питам я за бъдещата й съвместна работа с Емир Кустурица; тя отговаря без заобикалки, с искрени и прости думи, с лек и ведър тон.

Почувствах леко облекчение и разговорът ни, изглежда, потръгна. Тя споменава за майчинството си, за влечението си към киното, за самотата: пресечни теми, цветове и идеи, смесица от минало и очаквания, от желания и преживявания. Все още съм дълбоко впечатлен и развълнуван, но гърлото ми вече не е толкова стегнато, ръцете ми не са така сковани, чувствам се по-спокоен, сякаш съм съкратил дистанцията и съм по-близо до нейните думи.

Все пак продължавам да се запъвам и да правя мъчителни паузи, преди да продължа: темпото на разговора и ударите на учестения ми пулс засенчват останалото, този град, шумовете и всичко излишно.

След затварянето на телефона гласът й продължава да звучи. Сам в тясното студио, го чувам отново и отново и се улавям, че мисля за нея. Изпитвам неясно усещане за привличане и се надявам, че е възможно някакво взаимодействие: в този момент си представих предстоящата книга.

%

Минават месеци, идеята остава, както и желанието за книга, но не съм сигурен, изобщо не съм сигурен, че тя си спомня за мен, за нашия телефонен разговор, за тези само няколко минути сред нейните непрестанни предложения и ангажименти; сред множеството лица и имена тя не би трябвало да ме помни, но все пак искам да опитам, колкото съмнително и неправдоподобно да звучи, така че се вглъбявам да пиша и да зачерквам и една вечер през ноември 2013 година й изпратих тези думи: „Шок Един тийнейджър на четиринайсет или петнайсет и един филм – „Малена“: мечтите на детството, подвикванията на хората, а вие – в центъра; тяло, ту обичано, ту унижавано; мълчалива плът; красноречива, без много думи, но със звучна реч; чувствителна, напълно завладяваща всички, които я мернат с поглед.

Движение

Впечатляващо е внимателното подбиране на ролите във вашата кариера, това желание за обновление, констатирано филм след филм, роля след роля, отказът от стагнация, едно постоянно движение под различни маски (влюбена, изтерзана, флиртуваща, жестока…), с лице, поднасящо богата палитра от изражения, красиво уловени в „Страстите Христови“ на Мел Гибсън; без макиаж, пресъздаваща болка и светли проблясъци; едновременно земна и възвисена.

Хоризонти

Наблюденията, направени по няколко признака (отношението на медиите; представянето на вашето тяло – от вампиризма при Копола до предлагането при Филип Гарел; напрежението между трагичното и лежерното; отношението към мъжете; женствеността, която излъчвате…), откриват няколко писти на проявление, задават много въпроси, без нито един ясен отговор или присъда. Вашата интуитивност, макар и лутаща се, е тази, която долавя промените и ви води към светлината (разкриваща или подвеждаща). Поставянето на дистанция, отдръпването и търсенето на баланс, на равновесие във всеки един момент издават вътрешното напрежение, което изпитвате, въпреки опитите да бъде прикрито. Много коментатори въобще не виждат нищо, обсебени от тялото ви, от вашата хубост, от вашия образ, забравяйки колко сложни и завоалирани са нещата при вас, колко трудно могат да бъдат изказани; но които може би един ден ще намерят подслон и ще се разкрият в уютното пространство на една книга.

Гийом Сбалшеро“

 

%

Няколко дни на леко тръпнещо очакване; после тя ми отговаря с кратко съобщение, определяме си среща на следващия ден в бара на един хотел в Париж.

Най-сетне идва този ден.

Кадифени сепарета, леко осветление, светът изглежда отдалечен, обстановката е приятна, усамотена, тиха, или почти: някой шепне, усмивки, настъпва внезапна възбуда.

Тя се появява.

Тъмни цветове, елегантна изисканост, открита и стегната походка; тя протяга ръка и се усмихва, явно изненадана, заинтригувана – може би от възрастта ми (на двайсет и седем съм), от колебанието ми, от срамежливостта ми, по която тя не си пада и която аз се опитвам да преодолея; там, седнал до нея, мрънкам в началото някакви неясни думи, после повторно изразявам възхищението си (критичен съм все пак, някои от нейните филми и проекти не ми харесват) и най-сетне споделям своето желание за книга; не банална биография или поредната дискусия между актриса и журналист (какъвто всъщност не съм), а по-скоро диалог, едно разгръщане на речта й чрез въпроси и отговори; едно събеседване, в което тя все още се въздържа да се впусне; твърде рано е, казва ми; твърде опитна в сферата на интимното, тя не желае да се впусне в нещо, без да си е подсигурила път за връщане; това отнема време, не бива да се бърза.

Тя изчезва…

Протяжни седмици, всекидневни задачи и тишина, предъвквам едни и същи въпроси; нейната програма сигурно е претоварена; аз съм неопитен, аз съм никой: не мисля, че проектът ми наистина я заинтригува; да, така изглежда; тя ще каже „не“ и аз нищо не ще мога да й отвърна, или само няколко думи, разочарован, че вероятно съм й досадил; твърде много й говорих, макар да ми се стори недостатъчно; изглежда, думите ми се разминаха с нейните очаквания, с нейния живот, чиито контури ми се изплъзват; но интуитивно чувствам, че тя има нужда да се разкрие, да изгрее в нова светлина, невиждана досега, която отчаяно се опитвам да си представя в тази малка стая, в този град, който никога не спи; часове наред продължавам да се страхувам, че тя ще ми откаже, но въпреки това тази перспектива не ме обезкуражава – надеждата покълва в мен и се случва немислимото: тя предлага да се видим пак.

Първа среща

Всички сме палачи, всички сме жертви 

Гийом Сбалшеро: Във вашата кариера повече от двайсет и пет години вие участвате в много големи касови продукции („Maтрицата“, „Страстите Христови“, „Астерикс и Обеликс: Мисия Клеопатра“), както и в по-конфиденциални проекти („Колко ме обичаш?“, „Едно горещо лято“) и сте били силно критикувана и възхвалявана. Като се има предвид преживяното от вас, на какво смятате, че се дължи създаването на качествено, истинско изкуство?

Моника Белучи: Живопис, музика, литература, кино – само времето оценява истински едно произведение. Настоящето винаги е подчинено на капризите, на емоциите, на определено състояние на ума. За да се прецени и отсъди, трябва да се чака. След реакциите на публиката, критиката, модерните тенденции… Да се съди на чисто, на голо. Да се гледа с девствено око. Колко много творци са били бедни и неизвестни приживе и са станали прочути едва след смъртта си! Всичко това надхвърля обикновените житейски рамки…

– Тоест?

– Младостта ни предпазва. Биологичните закони прикриват грешките ни. Неумението, импулсивната невъздържаност… Благодарение на маската на младостта тези недостатъци избледняват и могат дори да ни се сторят очарователни. Някак си младостта ни осигурява алиби. Но внимавайте: ако не работите върху тях, на четирийсет години има риск да изглеждате като шантав ненормалник!

– И как така да се „работи“ върху тях?

– Това е истинска работа върху самия себе си, която може да отнеме цял живот. Постоянно преосмисляне. Иначе съществува опасността да се самоизядете. Да оставите тази част от вас, все още очарователна в началото, да погълне останалото. Накратко, да позволите на лудостта да удави таланта.

– Но талантът не трябва ли да направлява именно тази лудост? Да я моделира? Артистите не са ли тези, които използват своите неврози, като ги предлагат на света?

– Някой някога казал, че всички сме луди! Тук, на тази малка планета, изгубени сред нищото, ние имаме право да сме невротични! Някои вярват, други творят… Тази борба за оцеляване, този живот, пълен с добродетели и пороци, с бракове и разводи, със смърт и възкресение, всичко това особено силно се усеща от актрисите и актьорите. Те отразяват заобикалящия ни свят. Телата им също страдат и жадуват за хармония и баланс. Но за разлика от другите, ние сме може би по-малко опасни за обществото. Чрез изкуството ние прогонваме нашите собствени бесове и жестокостта на околните…

– След като катарзисът в изкуството е очевиден, той без съмнение кара творците да се сблъскват с интимни въпроси, да изживяват силно всички терзания, свързани с тях… Откъде идва силата да постигнете това?

– Още търся да разбера. Но както казва Ницше: „Това, което не ни убива, ни прави по-силни“. Макар че той също накрая се оставя да бъде погълнат… Просто мисля, че по време на младостта животът ни дава малки знаци, които предвещават вкуса на бъдещето, и ние трябва да съумеем да ги разчетем. След това, без съмнение, идва моментът на „големия урок“.

– На „големия урок“?

– Моментът на равносметката. Да се изправиш пред съдбата си, пред своите проблеми. Да ги посрещнеш без страх, с желание да ги преодолееш. Колкото и трудни да са те. Този особен момент може да те сполети по всяко време. Две минути преди да умреш, или много по-рано. Във всеки случай имаме предоставена възможност за промяна. Каквото и да става, винаги има изход. Дори това да е смъртта.

 

– Емил Чоран смята, че съществуването е поносимо благодарение на възможността за самоубийство. Албер Камю също говори много за това. Вярно е, че ние можем да избягаме от живота по всяко време…

– Не всеки се решава да се изправи сам пред себе си, слепотата сякаш е по-удобна. Противопоставянето изисква желание. А трансформациите често са болезнени… Това е избор между живота и смъртта. Постоянна борба, състояща се от безпокойство, поезия, възход и падение, в която всеки се опитва да се излекува от комплексите и травмите в детството и да намери своето място. Включително и най-гадните изверги, включително и най-нечестивите хора… Един ужасен възрастен непременно е бил тъжно дете!

– Като ви слушам, доброто и злото според вас са просто две страни на една и съща монета…

– Филмът „М“[1] на Фриц Ланг ясно показва, че всички ние сме жертви и палачи. Границата е много тънка. Всички ние сме очаровани от злото и лудостта. Достатъчно е да споменем Сталин, Мусолини, Франко, Хитлер… Интелигентни и извратени, те са в състояние да се докоснат до атавистичните страхове на човечеството. Те са надарени манипулатори в пълния смисъл на тази дума. И масите са ги последвали, макар и треперещи от страх и съмнения. Тези хора притежават аура – въпреки грозотата си. И в това без съмнение има известна еротика.

– Всъщност хората не са ли доброволни роби, както пише Боеси[2]? Властта не може да се упражнява без колективно съгласие…

– Без култура е много лесно да се попадне в капана! При диктатурите най-напред се ограничава достъпът до книги и знания. Доказателство за това са всички малки момичета в тази или онази част от света, които са възпрепятствани да ходят на училище. В очите на тези просташки режими образованата жена е опасна. Един народ, който мисли, е опасен. Той ще иска да се изправи, да говори, вероятно да се бори.

 

– А в общество като нашето, макар не съвсем системно и изцяло, все пак достъпът до знания остава широко разпространен. Културата защитава ли ни пълноценно срещу предизвикателствата на глупостта?

– Властта е съблазнителна. Личността, облечена във власт, изпада в илюзията, че знае точно какво да каже и да направи. А хората си мислят, че в това няма нищо случайно. Те смятат, че вижданията и решенията на овластените са правилни и основателни; те наистина вярват в това. За съжаление понякога има огромна разлика между действието и същността на индивида. Някой може да вдигне много шум, създавайки на пръв поглед полезни и светли неща, но всъщност това въобще да не е така.

– Това също така ни навежда на мисълта, че отношенията между хората са изградени върху определени форми на доминиране/господство над другите…

– Всяко човешко взаимоотношение може да съдържа чувство за власт. Дори и в родителската любов, която би трябвало да е най-голямата, най-красивата, може да се крие желание за контрол над детето, за да бъде то ориентирано в съответствие с определени норми и принципи.

Манипулацията се прилага на всички нива: семейство, правосъдие, религиозна практика, политика, психоанализа… Навсякъде ни дебнат хищници, които зорко следят за нашите прегрешения. Те много често имат отговорни постове. Те притежават определено самосъзнание, знаят как да използват думите и се възползват от престижа на службата, която заемат. Но вътре в себе си те са все още животни.

Вредите, причинени от тяхното влияние, осъществявано под различни форми, се виждат всеки ден. Има семейства, дори цели селища, където никой не смее да си отвори устата срещу упражняващите власт. Вижте тези педофилски мрежи, в които бяха замесени много видни личности!

Някои от тях лесно можем да разпознаем. Други, напротив, добре защитени от своята власт, са обладани от патологични страсти, които не се проявяват така брутално и много по-трудно могат да бъдат изобличени. Когато знанията и езикът се използват за осъдителни цели, те също може да доведат до напрежение, до истинско заробване на по-невежите хора.

– Еротичното начало е силно заложено в изкуството. Според мен доброто художествено произведение е като разбулване: цял един нов свят се открива и грейва изведнъж пред нас. И ако еротичното е талантливо вплетено в произведението, то не е манипулация: то е още една истина.

– В действителност тъкмо това е, което прави изкуството толкова прекрасно. Творчеството е дълбоко свързано с духовната свобода. Изкуството е като целебен дар срещу човешкото безумие. И аз вярвам, че всички филми с насилие, в които играх, като „Страстите Христови“ или „Необратимо“, ми позволиха да изследвам това насилие. Като дете обичах бруталните комикси; и все пак аз не съм жесток човек. Просто имам нужда да разбера това.

– Впрочем какво е отношението ви към жените?

– Към жените имам съвсем различно отношение. Винаги съм била в центъра на един женски свят. Лели, баби – все силни жени, проницателна майка… цяла една защитна вселена.

В интерес на истината, жените не ме плашат. Напротив, те ме очароват. И ако някои от тях са ме предавали, аз просто изпитвам състрадание към тях.

 

– А в професионален план? Как гледате на другите актриси?

– В актрисата виждам жената. Жената прави актрисата, а не обратното. Ние, актрисите, когато играем многократно една и съща роля, сякаш оставаме блокирани в някакъв момент от съществуването. Освен това съм напълно наясно колко е трудно да се успее в този мъжки свят. Ето защо изпитвам голямо уважение към актрисите, които продължават да отстояват себе си.

– А актьорите?

– Някои от тях отдават твърде голямо внимание на егото си. Това ги прави да изглеждат като актриси, сякаш част от тяхната мъжественост избледнява.

Когато аз почувствам това тяхно женствено его да се изразява толкова брутално, всъщност забелязвам слабост, която не би трябвало да се проявява. Това ми напомня за определението на Ричард Бъртън: „Една актриса е повече от жена, докато един актьор е по-малко мъж“.

Разбира се, не всички актьори са еднакви. С някои мои партньори преживях моменти на магическа игра. Жерар Депардийо например, Морган Фрийман, и напоследък Габриел Гарсия Бернал. Мисля същото и за Марчело Мастрояни. Съжалявам, че така и не можах да се срещна с него. Едновременно дистанциран и сърцат, затворен и съпричастен, той въплъщава може би най-добрия начин да си актьор. Човек със сигурност пълен с противоречия, но никой не може да отрече неговата нежна чувствителност и неговата човечност. Една голяма добра душа, надарена с талант свише.

%

(В чантата си нося книга с разговори между Алберто Моравия и Клаудия Кардинале. Решавам да й я подаря.)

– Това е една невероятна книга: Алберто Моравия, признат интелектуалец, приема твърде несериозно младата Клаудия Кардинале, едва двайсетгодишна тогава, и отказва да говори с нея за кино. Присмива се на нейните становища и вкусове и по-скоро се опитва да направи един физически портрет на актрисата, наподобяващ почти на лична карта. Това става в началото на 60-те години, когато продуценти като Карло Понти за София Лорен и Франко Кристалди за Кардинале имат голямо влияние и могат да създадат или сринат една актьорска кариера с един поглед, с един договор. Тази твърде пряка зависимост сякаш иска да ни подскаже нещо за отношенията между мъжете и жените…

 

– По онова време продуцентите са създавали актрисите. Днес моделът е обърнат: вече нито продуцентите, нито режисьорите правят една актриса. Ние сме по-свободни. И по-сами също.

– Наистина ли сте по-свободни? Мъжкото господство не присъства ли все още? Достатъчно е да видим разликата в заплащането между актриси и актьори. Филмовата и културната индустрия като цяло все още са в мъжки ръце…

– Да, но благодарение на тези жени ние все пак се радваме на много по-голяма свобода. Чрез своя добър творчески избор и с отказа си да бъдат заставени да мълчат, те създадоха едно критично движение, което е от решаващо значение. И времето съхрани техните имена.

– По какъв начин вие се вписвате в тяхната традиция? Дали не е желанието за свобода, което ви свързва с тези актриси? Те ли са вашите модели за подражание?

– Моника Вити, Клаудия Кардинале, София Лорен, Ана Маняни, Джина Лолобриджида… Винаги съм им се възхищавала. Те са жени без възраст. Имат трагична красота. Млади, но драматични, излъчващи някаква древна тъга. Различни са от младежката лекота и пламенност, въплътени в Бриджит Бардо и Жана Моро във Франция, които играят по същото време и които също обичам. В този смисъл аз се чувствам по-близко до моите сънароднички. Не знам дали причината е наследствена, или е свързана с Италия, но дори на двайсет години се усещах по същия начин: свежа и едновременно с чувство за тежест и бреме, което трябва да нося.

Те са избрали своя път и аз също се опитвам да решавам сама. Въпреки че нищо не е предварително пресметнато. Предложенията за проекти идват и аз си избирам в зависимост от настроението ми в момента. Когато например отказах „300“ и предпочетох „Съветът на камъка“, в това нямаше нищо умишлено. Днес като направя една ретроспекция, осъзнавам това непрекъснато редуване на блокбъстъри и авторско кино. Като художник, който е изправен пред празното платно и все още не знае как ще изглежда картината му. Той опитва, поставя определен цвят и чак когато приключи работата си, осъзнава последователността на подхода си.

– Те, както и вие несъмнено, имат някакво нееднозначно излъчване в рамките на своята индивидуалност, те са като един неуловим свят, приканващ и отхвърлящ. Можете ли да определите това „чувство за тежест“, което споменахте?

– Все още не. Мисля, че всички ние сме плод на атавистичното съзнание на съществата, които са живели преди нас. Ние сме резултат от минали истории и съдби, изтъкани от житейски уроци, болка и саможертва.

– Това отнася ли се еднакво както за мъжете, така и за жените?

– Жените имат много по-тясна връзка с болката. Тази връзка е телесна, физическа – от първия менструален цикъл до раждането. Ние носим тази болка дълбоко в нашата плът.

– Все пак хората могат да се измъкнат от някои свои мъчителни състояния. Един пейзаж, любимо лице, хубава песен, една книга ни предлагат множество възможности за тяхното преодоляване.

– Изкуството очевидно има лечебни сили. Красотата, както са казали гърците, възвисява. Когато гледам една статуя, снимка или филм, когато съзерцавам красотата, аз се вълнувам и се чувствам по-добре. Ако не разпознаваме красотата, значи нещо в нас не е наред. Тези хора, които пренебрегват, или още по-лошо, които искат да разрушат красотата, трябва добре да се вгледат в себе си и да разберат какво не е наред с тях. Волтер казва: „Животът без красота е нищо“.

– Изглежда, че вие можете да бъдете не само актриса, но и зрител, който съпреживява и се възторгва. От тази гледна точка, как оценявате вашата работа?

– С течение на времето отношението се променя. Първоначално, като по-млада и по-нарцистична, следях много внимателно критиките за мен, бях чувствителна и към най-малката забележка. Но с натрупването на опит, грешки, провали, погледът ми стана по-прецизен. Научих се да поддържам дистанция и да съм по-безпристрастна.

Съвпадение?

Тя е тук.

Малко e трудно за вярване, но проектът, изглежда, я интересува, не знам защо, тя също; причината все още се изплъзва, отговорите ще дойдат може би по-късно, като част от общуването и диалога, който искам да продължа с нея, започнал днес сериозно, но непринудено, докосващ тъмната и светлата страна (това ми напомня за нейната вампирска поява в „Дракула“[3] на Копола), бушуващи в нейното тяло, в нейния глас, а очите и устата й се стремят да вникнат, да проследят и изкажат, леко и нежно, всички тези крайни състояния, тази двойственост, тази сложност, постигнати с единствените й „оръжия“ – нейната визия и нейните грешки: осъзнавайки ги напълно, тя се стреми да сподели всичко.

%

Нейните думи, моите мълчаливи паузи: те са като ходене с поспиране. Тази прочута и непозната жена се разкрива само наполовина, а аз не искам да я принуждавам.

Имам усещането, че тя ме слуша с половин ухо, някак незаинтересовано; оставя ме да й говоря, без да се намесва, но думите и гласът ми като че ли не достигат изцяло до нея – сякаш се бои да не я изненадат, да не дестабилизират нейната вътрешната убеденост.

%

Този път тялото и гласът й излъчват внимание: началото на едно пътуване. Една игра на разбиране и неразбиране, на съгласие и несъгласие, в която ролите (интервюиращ–интервюиран) и кодовете (въпроси/отговори) се създават, привличат и отблъскват; тук, в това пространство между нас, заекващо и чупливо. Така че, когато границите изглеждат непреодолими и дори случайността е малко вероятна: трябва да се вярва.

Втора среща

Да си различен, това винаги се приема зле

Гийом Сбалшеро: Какво мислите за книгата с разговори между Алберто Моравия и Клаудия Кардинале?

Моника Белучи: В наши дни е невъзможно да се говори по този начин на една жена! Алберто Моравия не позволява на Клаудия Кардинале една уникална интелектуална способност – да мечтае. Но дори и кучетата мечтаят! Мисля, че изправен пред тази млада актриса, този известен интелектуалец губи своите качества. Впрочем Клаудия Кардинале споменава това: неговата пишеща машина постоянно пада по време на интервюто, което е ясен знак за дискомфорт. Един взаимен дискомфорт, без съмнение. Той, с неговата интелигентност и култура, изгражда една агресивна дистанция; тя, без да прави нищо, просто с присъствието си и с красотата си го дестабилизира. Това е класическа ситуация. Много зрели и образовани мъже се опитват да поставят в неудобно положение хубавите жени, като използват знанията си. Като че ли красивата жена не може да бъде умна! Няма съмнение, че красотата няма нужда да се доказва. И тя, като различното и необичайното, предизвиква неприятни и необичайни реакции.

– Вие лично изпадали ли сте в подобни ситуации? Вашата известност не ви ли създава неприятни недоразумения?

– Реакциите на хората зависят от времето и мястото. Спомням си например една група италиански туристи на летището в Рио. Аз бях с двете ми дъщери и стюардесата, която ни приемаше за качване на борда, ни пусна да минем преди останалите. Туристите веднага започнаха да викат: „Вие ги пуснахте, защото тя е актриса!“. Аз дори не се обърнах. А те продължиха да викат, да ме наричат как ли не. И аз им казах: „Крещите ли такива неща на вашите жени или майки?“.

Преди да продължа, погледнах дъщерите си и им казах: „Виждате ли как предизвиквам колкото обич, толкова и омраза“. В крайна сметка дори когато отношенията варират от една крайност в друга, схемата остава същата. И трябва да се справиш с това. В противен случай си загубен!

– Обич или завист, омраза или обожание: славата е един бляскав екран, върху който някои хора проектират своите очаквания, фантазии, своите слабости също. Сблъсъкът с тази особена идентификация, добре показана от Едгар Морен[4], не е ли понякога болезнен?

– Всичко е въпрос на гледна точка. На това никога не бива да се отдава особено значение и е важно да се каже, че всички тези екстремни прояви на прекомерна злоба, както и на прекомерна обич, не трябва да се вземат твърде лично. Донякъде показвам това с образа на Малена, който пресъздавам в едноименния филм на Джузепе Торнаторе. Тази сицилианка по време на Втората световна война, тя е различна – предизвиква омразата на жените и желанието на мъжете. В крайна сметка, вече възрастна и проститутка, тя е приета от другите в селото. Красотата й е повяхнала и никой повече не я сочи с пръст. Всички красиви жени преживяват подобни изпитания. Да си различен, красив или нещо друго, това винаги се приема зле.

– Тези напрежения могат да възникнат и в интимната сфера. Вашият социален статус не е ли нанасял поражения сред вашето най-близко обкръжение?

– От една страна, аз имам винаги около мен моето семейство, както и приятели и приятелки, някои от които познавам още от училище. Те ме познават и следователно не ме виждат като звезда, а просто като човек. От друга страна, без да изпадам в подробности, някои мои близки ме предадоха. Но наистина не знам дали това е заради мен самата или заради моя успех…

Въпреки разочарованието тези болезнени преживявания ме научиха на много.

– Все пак между обида от близък и непознат има разлика. Да се прости на близък е може би по-трудно…

– Никой не бива пръв да хвърля камък! Всеки, като се започне с мен, прави грешки. Заради нашата чудовищна слабост ние може да нараним нашите близки…

Щедростта изисква сила. Но колкото и парадоксално да звучи, да предадеш не значи да не обичаш. Достатъчно е да си спомним за Юда: той дълбоко е обичал Исус! Важното е да се научим да прощаваме.

%

– На теория е лесно да се прощава, но в действителност е трудно. Може ли човек наистина да се научи на това? Така ли възпитавате двете си дъщери?

– Опитвам се да се придържам към едно взаимно уважение. Майка ми беше властна натура. Но знам, че и аз по характер съм непокорна! Затова се опитвам да не възпроизвеждам същия модел с моите момичета. Ние обсъждаме всичко. Като равни. Стараем се да избягваме острите думи и жестове. Защото обидите и налагането със сила на волята ни на децата често им служат като извинение, с което да оправдаят по-късно своето собствено насилие… Моите дъщери са все още малки… Но като станат тийнейджърки, нещата могат да се променят напълно. Знам го по себе си: на тази възраст бях направо ВИ-РО-ГЛА-ВА!

– Това значи ли, че сте били трудна тийнейджърка, бореща се срещу властта на възрастните?

– На тази възраст започнах да виждам моите родители като индивиди. Това създаде дистанция между нас, въпреки че все още ги обичах. Но тяхната властност не ме пречупи… Още тогава започнах да се стремя към независимост. На седемнайсет ходех на училище и работех. Правех малки дефилета. Просто скочих в света на възрастните. Малко след като се дипломирах отидох в Милано благодарение на една приятелка и започнах кариера на професионален модел. И хоп – на Хаваите и в Маями… Тотална промяна! На двайсет вече имах апартамент в Ню Йорк. Живеех като зряла жена. Но цялата тази икономическа свобода, пътуванията, изкушенията, паразитите, които те заобикалят, могат така да те опиянят, че да загубиш връзка с реалността. Виждала съм много модели, опустошени от този начин на живот, който не бяха готови да понесат.

– Без да познавам задкулисията на модата, предполагам, че вероятно наистина е много трудно да се устои на изкушението. Но защо тези модели са се сринали? Твърде много напрежение и усилия ли? Как се промени светът на модата, откакто започнахте?

 

– Мисля, че днес няма „звезди“ в модата. Просто концепцията е друга. Сега „звезди“ са артистите и спортистите – те правят големите кампании. Докато в края на 80-те и началото на 90-те, когато започнах, бяха манекените, които представяха красотата и бяха на върха на славата. Една слава, която е, разбира се, временна… След това трябва да си в състояние да се преосмислиш. Да се пренастроиш и приспособиш, защото когато угаснат светлините, става сложно.

– Сложно в смисъл на пристрастеност към шоуто? Озоваване в една реалност, която не е толкова вълнуваща, която е по-скучна и с която трябва да се свикне? Реакциите спрямо бляскавите светлини и успеха вероятно варират в зависимост от професията и прага на чувствителност. Не всеки е в състояние да застане пред прожекторите. И не всеки вероятно иска да го направи…

– Професията, която упражнявам, зависи от светлините на прожекторите. Те са почти синоними! Един лекар или адвокат може да си върши работата добре, без да е известен, но за актьорите е различно… Успехът, който насочва прожекторите върху актьора, не е безопасен. Светлината на славата не трае дълго и деформира реалността. Аз заставам под нея, когато трябва: на червения килим, за интервю, за промоция… Но моята истинска същност е вън от нея, тя е в сянка. Тя е сред моите деца, приятелите ми, семейството ми… По тази причина аз не разбирам артистите, които твърдят, че обичат своята публика и правят всичко за нея: те просто го казват за свое успокоение. Публиката е една относителна общност, която ни следва…

– Смущаващо ехо: вашето определение за публиката се доближава до това на Чаплин, направено в „Светлините на рампата“, където той я нарича – цитирам по памет – „разнородна маса“. Добре е, че не сте разочарована като неговия герой; впрочем вие споделяте с него идеята, че спектаклите предоставят една уникална възможност да се наблюдава светът…

 

– Преди всичко това е една твърде терапевтична професия. Всяка история, всяка роля ти дават възможност да се опознаеш по-добре. В тях откриваш нещо от себе си. Това е реален житейски опит, тясно свързан със смисъла на съществуването. Така че, когато предложенията за роли започнат да се повтарят, трябва да се запиташ: къде е моят живот? И преди всичко, кой е въпросът, който не си задаваш и без който попадаш в едни и същи модели? Това важи въобще за изкуството като цяло. Писане, рисуване, музика… В тях има някаква форма на истина, която аз не намирам в другите професии. Една свобода, свързана с детството. Една невинност също. Понякога тя се разрушава и убива от практическата насоченост. Защото крайният продукт се оказва добре форматиран, далеч от своето сурово, диво състояние…

– Участвали ли сте в проекти, които в крайна сметка са били задушени от тази „практическа насоченост“?

– Веднъж не исках да участвам в един филм. След един месец най-сетне се съгласих. А не трябваше да го правя! Това отново потвърди значението на интуицията. Винаги й се доверявайте! Въпреки възможните грешки. Понякога съм се оказвала сред хора, които ме привличат и отблъскват едновременно. Мога да прекратя всичко още в началото, но понякога инстинктът ми подсказва да продължа. И никога не съм съжалявала, научавала съм много.

%

– Като вярвате в себе си, това не ви ли пречи да вярвате в нещо друго? Вярвате ли в Бог? Какво място заема религията в живота ви?

 

– Аз съм двоен продукт от баща атеист, който не вярваше в нищо, и майка католичка, която мисли, че моите момичета са палави и непослушни, защото не са кръстени. Това е смешно!…

У дома най-вече не желая да ограничавам и да потискам децата си. Разговаряме за различните религии и за техните основополагащи текстове, за Исус, Мохамед или Буда, но повече от научна гледна точка и като философия.

Аз открай време не понасям догматичния дискурс; още от тийнейджърка в едновремешната благочестива Италия, когато скандализирах с моите цигари и с дивото си поведение младите момичета с добри маниери и с дълги бели чорапи. Помня и някои от дискусиите в гимназията с един много религиозен преподавател. Аз оспорвах съществуването на Бог, това Върховно същество, който уж е всемогъщ, но отказва да спаси невинното агне от зъбите на вълка.

– Въпросите, които Бог поражда у нас, са многообразни и нееднозначни, както и отговорите… Вашата гледна точка по тези въпроси еволюира ли с времето?

– Много важни срещи, книги, филми, разговори, пътувания в себе си също – сещам се за един шамански ритуал, много опасен и много болезнен – всички тези преживявания обогатиха моето духовно търсене. Така отворих много врати. Познах енергии, едновременно висши и вътрешни. Без да знам дали вярвам, мисля, че съм като Мария Магдалина, чийто образ пресъздавам в „Страстите Христови“ на Мел Гибсън. Тя не знае нищо и внезапно се изправя срещу нещо голямо и величествено. Аз също съм се сблъсквала с подобно усещане, но не мога да му дам име. Това чувство сякаш ме освободи!

– Образът на Мария Магдалина е изпълняван и от Клаудия Кардинале в „Исус от Назарет“ на Дзефирели… Вие говорите за освобождаване, сякаш сте се чувствали ограничена, зависима от някакво ваше незадоволително състояние. Преди тези разтърсващи преживявания били ли сте в противоречие с живота, който водите?

– Повече изгубена вероятно… И неспокойна. В един момент усетих, че само материалното не ми е достатъчно. Кариера, пари, успех: те не задоволяваха моя вътрешен свят! Успехът не ми носеше удовлетворение. Контактите ми с хората на власт ме оставяха равнодушна. Така че потърсих нещо друго. Но това не е свързано с някаква форма на изкупление! Още много млада имах всичко на разположение и абсолютна свобода. Но никога не съм злоупотребявала с това.

Моите деца бяха без съмнения основният тласък. Майчинството беше първият момент, в който си казах: „Стига, спирам всичко!“. Това между другото беше една бурна фаза от кариерата ми. Тогава снимах последователно „Астерикс“, „Малена“, „Необратимо“, „Maтрицата“… Живеех в темпото на снимките, интервютата и червените килими. Имах нужда да си поема дъх. Майчинството някак си ме върна към животинските ми корени и по този начин ме въведе в по-дълбоко измерение. В едно единение на плътта и духа. И така създадох по-голяма дистанция, спечелих повече спокойствие в работата си.

– Тези значителни промени не ви ли накараха да помислите за други професионални изяви?

– Моята работа никак не е пасивна. Дори и днес аз мисля, че трябва да се развивам само като актриса. Въпреки че други актриси го правят успешно, аз не желая. Но бих искала да участвам в написването на даден сценичен образ, да добавя някои елементи, да помогна той да се обогати…

И умората, препятствията, нанесените рани не помрачават това мое желание. Благодарна съм дори на провалите. Хвърлих се стремително в живота и понякога съм се блъскала в дебели стени. Най-важното е да стигнем до определени поуки от получените синини… Освен това всички жени живеят по някакъв начин насилствен живот.

– Както и мъжете, нали?

– Аз не съм в мир с мъжкия пол. Може би това ще се промени. Бих искала един ден да видя мъжете в друга светлина, с по-малко предимства априори. Да ги видя малко повече като защитници.

– Защо смятате мъжете за заплаха? Били ли сте малтретирана от някои?

– Не физически. Никога, за щастие, не съм била малтретирана физически от мъже. Никога не съм преживявала ужаса на изнасилването, както в „Необратимо“. Въпреки това от много време чувствам недоверието им. И все пак първата сцена на насилие, с която се сблъсках като малка, беше с една жена, която удари детето си…

В крайна сметка, ако някога съм преживявала мъжко насилствено отношение, то е било глухо и прикрито. И си мисля, че рядко съм се чувствала защитена от тях. Винаги съм се чувствала по-сигурна, когато съм се защитавала сама.

– Не поддържате ли по-обнадеждаващи връзки с някои мъже?

– Имам няколко приятели, някои са ми много близки и с голямо присъствие в живота ми, но моите приятелства с мъжете не винаги са продължителни. Често в тях има неяснота, докато в един момент не възникне въпросът за желанието. След като желанието е веднъж заявено, независимо от резултата, връзката е окончателно променена.

– Границата между приятелството и любовта е много тънка. Понякога, не говоря само за физическото желание, тя често може да бъде прехвърлена; чувствата надделяват, завладяват ни и поставят всичко под въпрос. Те могат да ни доведат до катастрофа или до прекрасно преживяване. Във всеки случай това без съмнение не е самоцел.

– Никога не съм познавала достатъчно изтънчени мъже. Но остарявам вече…

– Мислите ли, че с годините ще бъдете по-малко желана?

– Не зная… Винаги ще се намерят мили геронтофили!

– Не смятате ли все пак, че част от проблема е във вас? Не се ли опитвате да изградите по-стабилни отношения с мъжете?

– Старая се да съм по-открита. И е изненадващо, че мъжете стават по-мили! Като разкривам своята уязвимост, аз сякаш парирам техните атаки. Преди се пазех повече, налагах си по-голям контрол, подържах дистанция. Бях може би по-уплашена и това създаваше студенина.

Всъщност мисля, че постигнах едно освобождаване от вътре навън. Относно тялото ми, красотата ми, моята неопитност; преди несъзнателно използвах своята женственост, за да засвидетелствам на мъжете свободата си. Да се разкривам и защитавам в същото време… Кой знае, може би това е фройдистката борба срещу бащата?

– Това не прави ли жената и актрисата трудно различими една от друга?

– Едната подхранва другата. Границата почти не се забелязва. Понякога тя е съвсем заличена. В тази връзка случаят на Роми Шнайдер е поразителен. Имам запис на „Песента на Елен“, която тя пее в „Нещата от живота“ на Клод Соте, с Мишел Пиколи. Гласът й е поразително завладяващ! Изкуство и живот се смесват, преплитат и проникват. Това е докосване до животински първичното, неизмеримото, божественото!

 

– Като че ли възвишеното се корени в бедите и в мрака на безпокойството… Имали ли сте някога чувството, че потъвате, без да можете да се спасите?

 

– От време на време. И все пак неврозите също могат да ни научат на нещо. Опитвам се да ги разбера, да ме подхранят. Потапям се в тях, но си пожелавам да мога да изляза. Въпреки че това не винаги е очевидно! Но всъщност кой ли човек е спасен?

 

– Някои решават да отхвърлят тези състояния, да ги отрекат…

 

– Това е вярно. От друга страна, има аскети, които пият само вода, отказвайки се от удоволствията на плътта.

 

– Подобен живот привличал ли ви е някога?

– Животът на монахиня ли? Една жена може да живее като монахиня, без да е монахиня. Аз съм имала периоди на оттегляне, на усамотение… Майчинството, децата, цялото това отдаване може за известно време да породи такова чувство.

 

Бележки:


[1] Оригинално заглавие Mцrder sind unter uns – „Убиец сред нас“ – Б. пр.

[2] Етиен дьо Ла Боеси (1530–1563), френски писател, философ и преводач – Б. пр.

[3] Още през 1992 г. големият режисьор Франсис Форд Копола снима в България една от най-добрите адаптации по книгата на Брам Стокър „Дракула“ – Б. пр.

[4] Френски социолог и философ – Б. пр.

* * *

„Срещи с Моника Белучи”
Автор: Гийом Сбалшеро

168 страници
Цена: 15,99 лв
bard.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Срещи с Моника Белучи", 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>