„Сред лимоновите дръвчета”

От  |  0 коментара

Какво се случва, когато привидно стабилната ти връзка неочаквано се срине? Надя Маркс – авторката на романа „Сред лимоновите дръвчета” разказва как е събрала парчетата от разбития си живот и отново е намерила любовта.

Надя Маркс (по баща Китромилидис, което на гръцки означава горчиви лимони) израства в Лондон, но е родена в Кипър. Благодарение на спомените си тя успява умело и автентично да предаде гръцките нрави и традиции. Страница след страница пред читателите се разкрива очарованието на малък гръцки остров -  къщи, съхранили семейни истории; слънчеви дни под сянката на лимонови дръвчета; маси, отрупани с чаши ароматно кафе, домашно грозде и сочни смокини; благоуханни нощи, в които всички се събират под асмите, пият вино и припяват с пълни гърди стари песни.

Разказ за светоусещане и култура, в която любовта има четири имена.

Главната героиня в романа Анна обича да казва, че гърците имат четири думи за любов и всяка една от тях описва различен нюанс на това чувство. Сторге е нежната майчина любов, филия – приятелската обич. Ерос – сексуалната любов. Агапе е голямата любов и събира всички други видове в едно върховно чувство!

Самата тя вярва в брака си и в любовта.

Но внезапно съпругът й прави признание, което разтърсва целия й свят…

Анна има нужда от време за себе си, затова напуска Лондон и заминава с баща си за родния му малък остров в Егейско море – островът на нейното детство. Тя отново е сред омайния  мирис на жасмин и лимонови дръвчета, на място, изпълнено с любов и желания, където всички се чувстват близки и всеки знае всичко за другите.

ОТКЪС

Трета глава

Събуди я далечен лай на куче. Само след миг лаят беше подет от второ, а не след дълго към общия хор се присъединиха още половин дузина. В Северен Лондон подобни звуци нямаше как да бъдат чути. Анна разтри очи, за да прогони съня, и идвайки на себе си, постепенно осъзна къде се намира. Само след миг вече беше скочила от леглото. Втурна се боса към двора и завари там баща си, прясно избръснат и седнал под лозниците – пиеше кафе и четеше вестник.

– Калимера, Анула! – поздрави я той, като погледна над очилата. – Май доста си била уморена.

– Божичко! Кое време е, татко? – промърмори Анна и погледна към небето, за да се опита да познае часа по слънцето.

– Наближава обед.

– Пропуснах най-хубавата част от деня! – смотолеви тя, въздъхна и седна до баща си. Утрините на острова й бяха любимото време от деня, преди слънцето да се издигне високо, преди горещината да започне да притъпява всички сетива.

– Очевидно си имала нужда да се наспиш както трябва – отбеляза Алексис. – А за утрините не се тревожи – тепърва има много дни, в които да ставаш на зазоряване! – усмихна се, докосна ръката й и добави: – Спокойно, вече сме тук!

Празненствата по случай пристигането им бяха продължили до късно през нощта, съпроводени от изобилна храна, вино и ракия. Потокът от гости, прииждащи да ги поздравят, беше спрял едва тогава, когато леля Урания беше обявила тържествено, че е време всички да си тръгват и да оставят пътниците да си починат.

– Много се радвам, че се върнахме тук, татко! – отбеляза Анна. – Нищо не се е променило!

Вдиша с пълни гърди от ароматите на градината и задържа дъха си. Тази градина беше коренно различна от традиционните й английски еквиваленти с техните зелени морави и подредени под строй бордюрни лехи с подправки. Тук цареше истинска анархия – никакви морави, никакъв план. Цветята растяха на воля в саксиите и лехите, уханието им привличаше безброй жужащи пчели и нежни пеперуди – розите си съперничеха с фрезиите, розовите лилиуми надничаха сред белите, тук-там се виждаха храстовидни туфички ароматен здравец, редуващ се с розмарин, лавандула и саксийки с босилек. Саксиите всъщност бяха стари тенекии, в които някога е имало големи количества различни храни – надписите им все още издаваха, че животът им е започнал като съдове за маслини, зехтин, сардини и всякакви други видове продукти, традиционни за тези места. Никой не беше обмислял и планирал вида на тази градина. Беше се променяла с годините така, както самият остров. Десетилетия история, поколения възрастни и деца бяха преминали през тази къща, през селото, през острова – и всички те сякаш бяха втъкани в самата тъкан на това място, което излъчваше спомени и топлина.

Докато седеше до баща си в предния двор под асмата на старата семейна къща, Анна се изпълни със спокойствието и умиротворението, които й бяха липсвали месеци наред. Шарената сянка, образуваща се от листата на лозите, рисуваше по масата чудати форми, щурците се надпяваха неуморно, а не след дълго над покривите на къщите се чу женски глас, който викаше детето си за обяд. Колко ли пъти майка й беше викала нея и братята й по същия начин… За части от секундата Анна реши да си представи, че това е нейната майка, която ги вика, и прошепна:

– Все едно и тя е с нас, нали, татко?

Споменът я удари сякаш с юмрук в стомаха. В гърлото й заседна буца, очите й се изпълниха със сълзи… Една по една те закапаха върху чисто новата мушама, с която леля Урания беше застлала вчера масата под асмата.

* * *

Само след няколко дни, прекарани в тази къща, в градината, с баща й и с ежедневните гостувания на леля й, Анна усети, че започва да идва на себе си и да се връща към старото си аз. Реши, че е крайно време да навести бойните полета на младостта си. Докато се спускаше по стръмната пътека към площада, срещна стария Костис, който се опитваше да изгони една коза от нечия градина. В мига, в който я видя, той размаха ръце и развълнувано извика:

– Кога пристигна, госпожице Анна? – Закуцука към нея и добави, без да чака отговор на първия си въпрос: – Баща ти с теб ли е? Колко време ще останете?

Анна познаваше този човек от детството си. Беше приблизително на същата възраст като баща й, но точно като Алексис и той изглеждаше все още силен и здрав, въпреки беззъбата си усмивка. Някога Костис пасеше стадо кози, които водеше на паша в полята около тяхната къща. Днес очевидно продължаваше да прави същото.

– Радвам се да те видя, Костис! – поздрави го с усмивка тя. – Къде водиш на паша сега козите, като толкова много къщи са построени наоколо?

– О, няма проблем, госпожице Анна! – усмихна се старецът. – Винаги им намирам местенце, пък и нали ги знаеш козите – всичко ядат!

Някога Костис носеше на майка й ведра с козе мляко – за „бебетата“, както наричаше децата, когато бяха малки. „Козето мляко е като майчиното – обичаше да повтаря. – Прави децата здрави и силни.“

– Да ти донеса ли малко мляко? – обади се Костис, сякаш разчел мислите й. – Помниш ли колко го обичаше, когато беше малка?

– Не знам как да го приготвя и на какво, Костис – засмя се Анна.

– Питай леля си Урания! Тя знае! – отсече козарят и й помаха за довиждане.

Анна беше забравила още нещо важно за острова – тук всеки познаваше всекиго. От една страна, каза си тя, докато слизаше по пътеката към площада, си мислеше, че сигурно е успокояващо да знаеш, че винаги можеш да разчиташ на помощта и подкрепата на общността. Но от друга страна, да не можеш да направиш почти нищо, без цялото село да разбере  за това, си е задушаващо. Спомни си колко потискащо беше за нея това, когато беше тийнейджър. Алексис не спираше да се тревожи и притеснява какво ще си помислят хората, ако някое от децата му стори нещо, което тук не се одобрява.

Селският площад също се оказа непроменен. В изолираната само за пешеходци централна зона бяха разположени масичките, столовете и чадърите на трите местни кафенета. Въпреки горещината наоколо на това място винаги беше прохладно благодарение на морския бриз. В мига, в който Анна се отпусна на една масичка, около нея се събра групичка – жената от павилиона, от който тя винаги си купуваше вестника, тримата сервитьори от трите кафенета и жената на пекаря. Наобиколиха я и започнаха да я засипват с въпроси:

– Колко време ще останеш тук?

– Къде са мъжът и децата ти?

– Как се справяте без скъпата ти майка?

– Как са братята ти?

– Как е баща ти? Добре ли е?

Въпросите следваха един след друг и тя едва смогваше да им отговаря.

– Защо не вземете да млъкнете за малко и да оставите жената да ви отговори! – изрече внезапно топъл дрезгав глас иззад гърба на Анна. – Ставрос, къде са ти обноските, човече? Няма ли да донесеш на дамата нещо за пиене, а?!

И преди Анна да успее да се обърне, за да провери кой е собственикът на гласа, който го издаваше, че пуши по двайсет цигари „Карелия“ без филтър на ден, човекът вече се ръкуваше с нея. Беше висок за грък, със силно, грубо, яко телосложение и широка усмивка. „Никога досега не съм виждала този човек, трябва да е рибар“ – каза си тя, докато отвръщаше на ръкостискането му. Загорялата от слънцето кожа, силната ръка и здравите мускули може и да бяха характерни за рибар, но ароматът на одеколон, перфектните дънки, скъпата черна тениска и модерните меки обувки говореха за друго.

– Казвам се Антонис Зеврос – представи се той, показвайки съвършено белите си зъби, и дръпна един стол до нея. – Може ли? – попита, но докато вече сядаше. – Аз съм собственик на ей онази таверна там! – и посочи с брадичка към ресторанта от другата страна на площада.

Говореше английски с тежък гръцки акцент, обагрен с американски.

– Радвам се да се запозная с теб, госпожице Анна, и още повече се радвам, че мога да поговоря английски с теб! Живях двайсет години в Чикаго и езикът ми липсва. Върнах се на ост- рова миналата година заради старата ми майка, която се раз- боля и се наложи да я гледам. Мислеше, че ще умре, горката – продължаваше да нарежда той, без да позволи на Анна да каже и думица. Не че това не я устройваше. – Пристигнах и веднага тръгнахме по разни лекари в Атина. Всички бяхме много уплашени, че ще я загубим.

– Е, оправи ли се? – успя да попита Анна.

– О, и още как! Припка дори! Очевидно е било номер, за да ме примами обратно тук! – отговори през смях той. – Не че се оплаквам, разбира се! Беше за добро. И без това ми се прибираше вкъщи.

– Защо? Чикаго не ти ли харесваше повече?

– Може и така да се каже. Великата американска мечта се оказа малко гнила. Американска съпруга, американска къща, американски бизнес – въобще всички предпоставки за катастрофа, както би се изразил Алексис Зорбас. Не се получи.

Залята от толкова лична информация от напълно непознат човек, Анна просто седеше и слушаше. Събралата се около нея тълпа бавно се разпръсна – всеки се върна към работата си. Ставрос донесе на Анна леденостудена лимонада, а Антонис Зеврос седеше на стола до нея и я гледаше как тя отпива от чашата под хладната сянка. Антонис не беше млад, но не беше и стар – вероятно някъде между четиресет- и шейсетгодишен. Беше трудно да се определи. Усмихнатите му очи бяха с цвят на меласа, челюстта му беше здрава и силна, бръчките – многобройни и дълбоки. Бръчки, чиято история в момента тя научаваше, независимо дали искаше, или не. Гъстата му коса, която покриваше ушите му и падаше на меки къдрици над очите му, беше все още черна, само тук-там с леки пръски сребристо. За разлика от неговата, косата на Макс вече беше почти побеляла.

– Радваш ли се, че се върна у дома? – попита го тя по едно време.

– Не можеш да си представиш колко години страдах по този остров, как ми липсваше! – отговори той. – Сега обаче ми липсва животът там! – засмя се и добави: – Такива сме си ние, човешките същества, все искаме онова, което нямаме!

Антонис Зеврос беше спонтанен, шумен и самовлюбен – типичен грък, каза си Анна и се усмихна на себе си. Но въпреки това тя го хареса – блясъкът в очите му и широката му усмивка бяха заразителни. Беше й забавно как той я нарича „госпожице Анна“ и как набързо я привлече в разговора.

– Е, госпожице Анна, май и ти си разведена като мен, а? – изтърси по едно време Антонис по онзи така безпардонен за гърците начин, който гарантирано шокира англичаните.

– Не! – чу се да отвръща рязко Анна, възмутена от подобно предположение.

Семейното й положение не беше нещо, което тя искаше да обсъжда с когото и да било, а точно в този момент думата „развод“ изобщо не фигурираше в речника й. „Гръцката тактичност“, както я наричаше Макс – не беше предназначена да обиди човека, но обикновено правеше точно това. И независимо колко пъти Анна се беше опитвала да обясни на съпруга си, че тук никой не говори със злоба за и към другия, в крайна сметка мнението му се потвърждаваше.

„Добре де – отвръщаше в такива случаи Макс. – Вярно е, че малко съм понапълнял, но защо чичо ти трябва да привлича вниманието на всички към този факт, а?!“

– Няма значение! – продължи Антонис в блажено неведение за това какво се крие зад реакцията на Анна. – Колко време смя- таш да останеш тук? Трябва някой път да се отбиеш за вечеря  в моята таверна! Като мой гост, разбира се. Какво ще кажеш за довечера, а?

– Благодаря! Обещавам, че ще дойда, но няма да е тази вечер – отговори тя напълно сериозно. – Тази вечер съм с баща ми. А после, за свое огромно изумление, Анна установи, че разкрива пред този прекалено фамилиарен мъж, с когото едва се беше запознала, чувства, каквито обикновено споделяше само с най-близките си приятели. Разказа му за смъртта на майка си, за това как е нямала сили да се върне на острова и как баща й държал именно това лято да дойдат тук, защото смятал, че това може да се окаже последното му завръщане у дома.

И все пак не му каза всичко. Успя да се въздържи и да не признае, че и тя е дошла на острова, за да избяга от меланхолията и объркването, в които я беше потопил собственият й съпруг, и да постави дистанция между тях, за да си изяснят какво искат един от друг за в бъдеще.

Но не му спомена за всичко това, защото за първи път от месеци насам за времето, което Анна прекара в кафенето с Антонис Зеврос, тези неща действително бяха изхвърчали от ума й.

kragozor.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Сред лимоновите дръвчета” , 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>