София Лорен: “Вчера, днес и утре. Моят живот”

От  |  0 коментара

Няма нужда да ви представяме София Лорен, но със сигурност си заслужава да ви представим “Вчера, днес и утре. Моят живот”. Книгата, която ни дава възможност да прочетем как италианската звезда си спомня своя собствен житейски път. “Всеки етап от живота носи със себе си своите капризи и капани. На трийсет си млад и несигурен, на четирийсет си силен и често уморен, на петдесет си мъдър, може би малко меланхоличен. Когато стигаш прага на осемдесетте, понякога си обзет от желанието да започнеш всичко от начало. Прераждаш се в спомените и се влюбваш в бъдещето.” София Лорен

ОТКЪС

ИДЕАЛНИЯТ МЪЖ

Градината с розите

Каквото и да погледна – очите на синовете си, снимките, разпръснати из къщата, хилядите чернови, натрупани през живота – той се явява пред мен, усмихнат и сигурен. Дори и сега, когато вече го няма, обитава мислите ми и вдъхновява проектите ми. Моята история – лична, професионална и най-вече семейна – се върти около срещата с Карло. От онзи момент всичко е едно дълго, много дълго начало, което живеем заедно, без да се напуснем.

Септемврийска вечер на 1951 г. На хълма Опио, в хубав ресторант на открито, с изглед към Колизеума, е поредният конкурс за красота: „Мис Лацио” или „Мис Италия”, не помня точно. Духа лек западен вятър, въздухът е свеж и разнася все още летен аромат. Вече свиквам с този тип изяви, явно второто спечелено място е предпочитано от мен. Но онази вечер това въобще не се върти в главата ми. Там съм, за да се забавлявам, да се разтоварвам, да танцувам – неща, които ми се удават добре. Заедно съм с една приятелка от Неапол, малко по -голяма от мен, също дошла в Рим в търсене на късмет, и двама младежи, които ни придружават. По онова време порядъчните момичета не излизаха сами.

Последната награда, за която се състезавам година по-рано, е „Мис Италия”. Тя е след „Мис Червия” (град на Адриатическо море в Северна Италия), където не побеждавам, но съм избрана за големия национален конкурс. Въоръжени с търпение, аз и маминка все пак тръгваме към Северна Италия, за да търсим онзи успех, който съдбата сякаш ми отказва. Важно е да се представиш, да срещнеш хора от тази среда, да привлечеш вниманието на фотографите – неприятна работа, от която не можеш да се отървеш, ако искаш да постигнеш нещо. И аз съм там, за да спечеля моята битка, за реванш на себе си и семейството, за да подаря на Ромилда мечтата, която не можа да изживее лично.

От онази далечна вечер в Салсомаджоре си спомням плувния басейн, около който трябва да преминем в бански костюми. Сърцето ми бие, в устата сме на половин Италия, не както при конкурса за Кралицата на морето, който независимо от всичко си остава провинциално събитие. Минала е само една година, която ми се струва цял живот.

С нас като кръстници са Джина Лолобриджида и Джана Мария Канале. Те печелят второ и трето място в „Мис Италия” през 1947 г., когато победителка е Лучия Бозе, за дълго време мой модел. Подстригвам си косите късо, за да изглеждам като нея и наистина малко я наподобявам. Нейната приказка също е хубава: от продавачка в сладкарницата „Гали” в Милано до актриса при най-големите режисьори на епохата. В тази приказка всички момичета от нашето поколение искат да вярват – тя говори за възраждане, за слава, за щастие.

Върховият момент е гала вечерта, когато трябва да преминем пред публика, заплатила, за да ни види. И ето че изживявам същата драма с облеклото: „Ами сега какво да си сложа?” На помощ ми идва закрилникът Дино Вилани. Може би развълнуван от моята неопитност и липса на средства, ме поверява на своя приятелка, която държи красив бутик. Очарователна госпожа, свикнала да общува както с дами, така и с малки Пепеляшки, не всички стигащи до бала.

„Скъпа, пробвай това, би трябвало да ти стои добре…” – казва на хубавия си емилиянски акцент, подавайки ми дълга бяла рокля с ивици, избрана с увереност измежду многото. Гледам я с блеснали очи и дори не смея да я докосна.

„Госпожо, но аз…” – опитвам се да кажа нещо, докато ми помага да я надяна почти насила.

„Не се притеснявай, момиченце, стои ти прелестно. Сега трябва да мислиш само за вечерта. Утре, когато всичко свърши, ще ми я донесеш.”

Благодаря ´ от сърце и се прибирам окуражена в хотела.

Този неин малък жест, благороден и безкористен, в онзи момент означава всичко за мен. Истина е, че това, което правим или не правим за другите, може да има много по-голямо значение, отколкото си мислим.

Роклята ми отива, но за съжаление, само това не стига. И този път журито, председателствано от големия журналист Орио Вергани, недоумява пред нетипичната ми красота. Не се доверяват напълно на моите несъвършенства – „много висока, много слаба, лошо сложена”, но и не могат да се преструват, че не ме забелязват. Така че награждават Ана Мария Булиари и измислят за мен специална категория, нещо като награда на критиката или извън конкурса. Излизам на сцената с хубава лента, на която е написано „Мис елегантност”. Парадоксално, като се сетя за импровизираната случайност на моето облекло.

1950 е първата година, в която обявяването на победителките се предава директно по радиото. Моите снимки, щракнати от Федерико Пателани и Феделе Тоскани, баща на известния Оливиеро и първи фоторепортер на „Кориере де ла сера”, така или иначе, попадат при продуцентите на филми и фоторомани, и може би тази необичайна награда предизвиква любопитство около името ми.

Дванайсет месеца по-късно се намирам на масичката на хълма Опио, точно под сцената, където седи журито. Изведнъж се приближава келнер с писъмце: „Защо и вие не участвате в ревюто? Ще ми бъде приятно”.

„Този пък какво иска? – си мисля. – И освен това, кой е? И дума не може да става, тази вечер не съм в настроение.”

Но приятелите настояват: „Това са хора от киното, може да е твоят сгоден случай!”

Когато поканата, подписана от Карло Понти, идва за втори път, се поддавам. Излишно е да казвам, че вземам пак второ място, този път обаче има една малка, но фундаментална разлика: приковавам вниманието на един продуцент.

Карло е на трийсет и девет години, с двайсет и две по-голям от мен, в разцвета на своята ослепителна кариера, вече с име. Както ми казва, когато идва да се представи след конкурса, открива големите диви като Джина Лолобриджида, Силва Кошина, моята обожавана Лучия Бозе.

„Да се поразходим ли из парка? Мястото е приказно, наричат го „градината на розите”, ще видите колко е ароматно…” Междувременно ми помага да стана, слагайки върху плещите ми моят тънък шал от стъклена батиста.

„Ето пак” – си казвам и вътрешно се подготвям да отхвърля обичайните ухажвания. Всъщност Карло е много професионален и веднага спечелва доверието ми. Разказва за филмите, които прави, пита за мен, проучва намеренията ми.

„Откъде сте, госпожице? А, Поцуоли? Ако не се лъжа, има един много красив римски амфитеатър… Бил съм там преди няколко години…”

„Точно пред дома ми е, вижда се от прозорците ни” – отговарям му, благодарна, че намира нещо общо между нас.

Веднага ми дава изключително чувство за сигурност и непосредственост, като че ли винаги сме се познавали. Имам странното усещане, че ме разбира, че прозира зад силната ми красота следи на резервираност, на трудно минало, на огромно желание да правя нещата добре, сериозно и страстно. За мен това не е игра, а много повече.

Той го усеща и идва веднага на въпроса.

„Правили ли сте проби?” – пита ме в упор, когато нашата разходка е към края си.

„Ами…”

„Вие имате интересно лице – продължава с авторитет, на който е трудно да се устои. – Елате в кабинета ми да видим какъв е ефектът му върху екрана.”

Дава ми адреса си и се сбогува с мен с любезност, която звучи почти формално. Може би и той, свикнал с хубави жени, е леко плах пред това различно момиче, което иска луната, но носи у себе си здравите основи на едно провинциално възпитание, недопускащо компромиси.

Карло е роден в Маджента, градче близо до Милано, на което дядо му е кмет. Иска да учи архитектура, но в последния момент се ориентира към правото, макар че открай време е страстен поклонник на изкуството и литературата. Почва да работи в киното случайно, занимавайки се с договори. През 1940 г., още съвсем млад, основава в Милано продуцентската къща АТА – „Асоциирани артисти и техници”, и предизвиква римския монопол. Неговият първи важен филм е през 1941 г. – „Малък античен свят” на Марио Солдати, който лансира баронеса Вон Алтенбюргер, известна с името Алида Вали. Получава присъда за кратко задържане поради съмнение в антифашизъм.

След войната се оженва за адвокатката Джулиана Фиастри, дъщеря на генерал, от която се раждат Гуендалина и Алекс. После се премества в Рим, за да работи с Рикардо Гуалино, основателят на митичната продуцентска къща „Люкс”. Независимо от уважението и възхищението, Карло е твърде предприемчив, за да остане при него. През 1949 г. заедно с Дино де Лаурентис, израснал също в сянката на „Люкс”, дава живот на своя продуцентска къща. Тя се гордее с имена като Де Сика и Латуада, Дзампа и Роселини, Блазети, Камерини, Висконти. Дали тогава си давам сметка за това? Трудно е да се каже.

Сигурното е, че моят инстинкт ме кара да приема веднага поканата, получена от него в романтичната градина на розите. Не помня дали отивам още на следващата сутрин, или оставям да минат ден-два. Нямам търпение да разбера дали неговият интерес към мен е искрен и обоснован, както ми се струва. Майка ми, както обикновено, иска да ме придружи, но този път я спирам.

„Маминко, по-добре е да отида сама.”

Тя ме гледа със смесица от обида и тревога и се опитва да настоява. Аз обаче вече съм решила и нищо не е в състояние да промени намерението ми.

Представям се, запъхтяна, на адреса, даден ми от Понти, и се оказвам пред карабинери. Падам духом: инстинктивното недоверие, може би внушено ми точно от маминка, ме кара веднага да мисля за лоша шега. „Ето, подиграва ми се.

Този е толкова продуцент, колкото аз балерина!” Усещам как гневът, примесен с горчиво чувство на унижение, нараства. „Как можах да му повярвам! Глупачка, глупачка, глупачка!” Мисълта ми веднага скача към моя баща и към уловките, с които привлича Ромилда в своите капани.

Слава богу, не всички истории се повтарят и моята все още трябва да бъде написана. Младият карабинер ме успокоява: „Ако търсите продуцентската къща „Понти – Де Лаурентис”, тя е в съседната врата.” Чувствам се глупава и инфантилна, благодаря с широка усмивка и се подготвям да вляза в сърцето на италианското кино. След няколко дни навършвам седемнайсет години.

 

Фаворитката

 

След половин час Карло ме приема. За пръв път виждам такова огромно студио. Още помня учудването ми от голямото количество телефони на бюрото. „Служат за различните

междуконтинентални линии” – изпреварва ме той със своята обаятелна усмивка. Говоря малко, защото не знам какво да кажа, но се чувствам странно удобно, като че ли винаги съм била там. Неговият опит и моята свежест се срещат някъде по средата на пътя и започват да се опознават.

Зад бюрото си Карло има един куфар, онаследен от току-що сниман филм с Лоло, може би „Сърца без граници”. Отваря го и изважда красива рокля в тъмнорозово и пепеляво. „Може и да ви послужи за някоя снимка” – казва ми вежливо.

„Може би, не знам…” – отговарям срамежливо, но накрая приемам, без дори да я пробвам. Впрочем дори и да исках, не знаех къде да го сторя, само при мисълта за това се изчервявам.

Използвайки един вече подреден снимачен декор, Понти ме повежда в павилиона до студиото му и веднага ме подлага на проба. Не е нито лесно, нито забавно и най-вече се получава лошо.

„Облечи си това” – казва служителят и ми подава бански костюм по такъв груб начин, че оставам без дъх. И то при положение, че продуцентът е до мен. „Кой знае как биха се отнесли, ако съм сама” – питам се ужасена. Преобличам се зад паравана и се връщам при тях. Усещам се гола, моята свенливост пари като рана. Безразличните асистенти ми подават цигара, заповядват ми да я запаля и после да вървя назад-напред, гледайки в обектива. Нито пуша, нито пък имам опит да стоя сама пред камера. Струва ми се, че съм съвсем неподходяща и операторът като че ли е съгласен с мен.

„Докторе, невъзможно е да се снима. Лицето ´ е много малко, устата много широка, носът – много дълъг!” Както винаги, отново изглеждам „много”. Но като съм такава, какво да направя?

След първия опит следват други, еднакво злополучни. Мъча се да не се отчайвам, но надеждите ми угасват. Защото и операторите не са любезни, може би не си дават сметка, че съм само едно момиче и че техните думи могат да ме съсипят. Най-сетне ми идва на помощ един гримьор, малко по-чувствителен или може би по-възрастен. Вероятно вижда у мен дъщеря или по-малка сестра и изпитва съчувствие.

„Госпожице, тези говорят само глупости. Достатъчно е да се смени осветлението, за да се скъси сянката на вашия нос!”

Тези негови думи, толкова спонтанни, толкова верни, ми помагат да реагирам. И когато, след време, Карло се опитва да ми подскаже, че може би един ретуш ще ми е от полза, не му позволявам дори да завърши фразата си.

„София, какво би казала, ако, така да се каже… се омекоти малко този твой профил толкова… толкова важен?”

„Карло, ако искаш да кажеш, че за да участвам в киното, трябва да си отрежа носа, връщам се в Поцуоли, защото просто не искам да го режа.”

„Ама не, София, какво говориш…”

„Виж какво, много добре разбрах. Не съм глупава. И дума не може да става, точка по въпроса! Ако се промени носът, се променя всичко, а аз не искам да се променям.”

* * *
rivapublishers.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
София Лорен: "Вчера, днес и утре. Моят живот", 10.0 out of 10 based on 2 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>