„Софийски магьосници 2: В сърцето на Странджа”

От  |  0 коментара

Магична София се пробужда и този месец май с продължението на един от най-успешните дебютни романи за 2017 г. Краят е само началото на следваща история. А столицата отново е застрашена, защото се задава продължението на най-успешния дебютен роман за 2017 г. – „Софийски магьосници” от младия писател Мартин Колев. В „Софийски магьосници 2: В сърцето на Странджа” бродят караконджули, нестинарки танцуват върху жар, самодиви пеят, а един змей беснее над родната столица. В момент, в който здрачници и зорници усещат, че наближава голяма опасност, а странните инциденти зачестяват, вятърът довява пленителна самодивска песен…

Младият читак Бриян Тенев попада в окото на бурята – станал е герой, всички го познават, но се чувства по-безпомощен от всякога. Останал е без амулет след сблъсъка с демона на улица „Дъждовна”, Ванина и Свилен са изчезнали, а в сънищата му упорито се появява тайнствена врата, зад която съзира сянката на могъщ магьосник. Зад тази врата се крият всички отговори. Но дали Бриян знае правилните въпроси?

ОТКЪС

Глава 1

МАГЬОСНИКА

Тази нощ някой го повика в съня му. Отново.

Бриӣн избута чаршафа в краката си и се изправи. В просъница огледа стаята за подозрителни подробности. Дали отново се беше събудил вътре? Напоследък случаите бяха зачестили, но невинаги можеше да прецени със сигурност. Стаята беше потънала в плътен мрак, но все пак различи всичко наоколо: щорите на прозорците; дрехите, нахвърляни върху стола; календара, окачен на вратата.

Вратата.

В главата му прозвучаха думите на учителката му, които от толкова повтаряне вече помнеше наизуст. „Когато се събудиш, първо си погледни ръцете. Няма значение къде се намираш или какво се случва – първо си погледни ръцете, чуваш ли?“ Бриян кимна по навик и огледа лявата си китка. Първоначално нищо не забеляза − трябваше да разтръска ръка, да отмести поглед и пак да се взре. Чак тогава видя нишката. Тънък сребрист конец, който се опъваше във въздуха и продължаваше право в стената.

„Добре…“

Ето го доказателството. Във Вътрешния град стените бяха само условност, както и гравитацията. Можеше да полети над нощните сгради и да проследи нишката чак до дома на учителката си. През изминалите месеци често го правеше, но тази нощ някой го беше повикал с определена цел.

Вратата не поддаде – трябваше да опре рамо в нея и да натисне силно. Вътре някои предмети ставаха тежки като канари или пък леки като перце. Прекоси коридора, подминавайки спалнята на родителите си. Макар че беше късна пролет, стъпалата му замръзваха. „Трябваше да си обуя чехлите.“ Винаги се сещаше впоследствие, а не можеше просто да се обърне и да се върне. Някаква невидима сила го буташе напред, същата сила, която го беше придърпала във Вътрешния град. Стигна до края на коридора, но вместо да спре, продължи напред. Потъна в стената като в меко желе.

Родителите му дори не подозираха за тези среднощни странствания. За тях Бриян все още беше просто момче, което се занимава с безобидни фокуси и общува с леко чалнати илюзионисти. Родителите му бяха тъй рядко срещаното изключение от правилото – случайни, на които се е родило дете магьосник. А в крайна сметка Вътрешният град беше място извън измеренията, убежище за надарените със сила. Едновременно напомняше на външния свят и се различаваше значително от него. Всяка сграда беше на обичайното си място, но хора и почти всякакви други създания липсваха. Вътре всеки полъх на вятъра отекваше, предизвиквайки безкрайна върволица от звуци. Всяка улична локва беше потаен океан, побрал цветовете на вселената.

Обикновено магьосниците посещаваха Вътрешния град денем, след няколко минути, прекарани в усамотение със затворени очи. Там те можеха да проследят дирите на нечие заклинание, да открият необичайна магическа активност или просто да останат на спокойствие. Според древните книги Вътрешният град криеше множество тайни, но малцина притежаваха потенциала и търпението да ги издирят.

Бриян обаче имаше навика да попада вътре насън. От съвсем ранна възраст му се случваше да се буди нощем, да обикаля странния, полужив град и да се чуди продължава ли да сънува. Тогава още не знаеше нищо за магьосническия свят, нито за своето място в него – просто кръстосваше причудливата астрална реалност и се възхищаваше на красотата ѝ. След ритуала за пробуждане среднощните му странствания бяха спрели. Преди няколко месеца обаче се завърнаха с пълна сила и се случваше да се буди във Вътрешния град веднъж-два пъти седмично. Тези разходки вече не изглеждаха самоцелни. Бриян чуваше как някой го вика, усещаше как невидими ръце го сграбчват и повеждат нанякъде.

Баба Буреносна, учителката му, прие тези сомнамбулски прояви доста на сериозно. Според нея среднощните странствания на Бриян бяха свързани със собственото му минало, с въпросите, които продължаваше да поражда. Защо това момче на случайни родители притежаваше магическа мощ? Защо именно то беше първият оглемаг от двеста години насам? Според Буря отговорите на тези въпроси очакваха Бриян нейде из Вътрешния град и нетърпеливо го приканваха да се разтърси. За съжаление, събитията отпреди година бяха оставили Бриян много по-неопитен и слаб магьосник – чирак в пълния смисъл на думата. Престоят вътре изцеждаше бързо енергията му и той се събуждаше, преди да достигне до крайната цел. Буря го заставяше да прави упражнения за концентрация преди сън, но и те не помагаха прекалено. В редките случаи, когато издържаше по-дълго вътре, Бриян виждаше една врата в далечината, достигаше я с огромни усилия, хващаше бравата и тогава… отново се будеше.

„Вървя напред  – повтаряше Бриян и усещаше как краката му вече не му се подчиняват. – Вървя право напред.“

Опитваше се да си пести силите. Клепачите му вече натежаваха, а мисълта му се разсейваше. „Вървя напред“, повтаряше той, макар че напред нямаше нищо – вървеше просто по някакви невидими стъпала във въздуха. Понякога стъпалата водеха нагоре и тогава сградите се отдалечаваха от погледа му, сетне рязко се спускаха и Бриян политаше надолу с учестено сърцебиене. Вълнението можеше да го накара да се събуди, затова повтаряше: „Не се страхувам… Вървя право напред…“.

Щом събра достатъчно кураж, погледна надолу. Вътрешна София изглеждаше едновременно познато и различно. Видя как НДК светеше в тъмното като древен космически кораб, а „Александър Невски“ създаваше илюзията за няколко поникнали един от друг храма. Видя Президентството и Народното събрание, които светеха призрачно като празни макети на сгради. Спря поглед на жълтите павета и безчетните улички, които под светлината на лампите течаха като реки от злато. Съзря подлези и изоставени заводи, товарни влакове и строителни кранове, примигващи в мрака като гигантски насекоми. Видя самотната телевизионна кула на Копитото, десетките безлични билбордове и стотиците стари реклами по покривите на панелките. Издигна се високо и градът се превърна в езеро от ярки светлини. Над Витоша се спусна жълтеникав смог, а над центъра избухнаха фойерверки. Уличните светлини разказваха различни истории: яркооранжеви, приглушено розови, сънено охрени… Бриян се опита да обхване всичко с поглед и устните му се извиха в усмивка. От тази височина София изглеждаше огромна, по-красива и по-лесна за обичане.

Нещо в далечината привлече вниманието му и той забави ход.

„Вратата.“

Познатият правоъгълник изникна в небето и очерта дълъг, тесен коридор от светлина. Бриян се намираше едва в началото му, продължи напред и отпъди всякакви мисли от главата си. Ето я финалната права, изпитанието, в което досега винаги се беше провалял. Взе леко да му призлява.

Отново си припомни думите на Буреносна: „Оглеждай се за нещо познато, сграда или име на улица, каквото и да е. Дори да не отвориш вратата, поне ще разберем къде се намира.“ Огледа се, светлините на София тлееха под краката му като спомени от полузабравен сън. Всеки момент щеше да разпознае мястото, беше сигурен в това. Понякога стигаше едва до средата на коридора, друг път издържаше дълго, клатушкайки се из прозрачното му черво. Днес имаше късмет – приближи се достатъчно до вратата, за да я огледа. Беше масивна, старовремска врата от дъбово дърво, с резбовани многобройни слънца и полумесеци.

Пристъпи предпазливо напред. Тя беше толкова близо, че вече можеше да надзърне през процепа. Повдигна ръка и махна към светлината. И отсреща някой му помаха. Бриян потрепери от вълнение и направи още една крачка. Щеше да успее, този път обезателно щеше да успее. Познатото пронизително бучене изпълни ушите му – бученето, което предвещаваше края на силите му.

„Не! – каза си. – Само още малко…“

Следващата му крачка се превърна в подскок, вместо да продължи напред, той се превъртя във въздуха. Небето се разтрепери и Бриян полетя назад.

„Нее!“

Събуди се облян в пот. Инстинктивно се огледа наоколо за Морков, преди да си спомни, че хамстера го няма. Повдигна с пръст една от щорите – навън се развиделяваше и смог обвиваше сградите. Бриян легна обратно и се опита да отпъди неприятното усещане за неуспех. Имаше още малко време да поспи преди алармата.

Затвори очи, а сърцето му продължаваше да бие учестено. Почти се беше унесъл, когато му хрумна нещо. Надигна се и погледна към календара, окачен на вратата. Нямаше закога да заспива – денят беше дошъл. Денят, който беше очертал преди близо година с червен маркер, беше дошъл…

− Най-сетне – прошепна Бриян. – 24 май!

* * *

ciela.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>