„Смърт в чужда страна“ от Дона Леон

От  |  0 коментара

Загадъчна смърт, крупни грабежи, корупция и интриги се преплитат в сложната мистерия, която италианският комисар Гуидо Брунети трябва да разгадае този път в „Смърт в чужда страна“. Това е вторият роман на американската писателка Дона Леон, който издателство „Ентусиаст“ публикува за българските читатели след успеха на бестселъра „Смърт в Ла Фениче“. И двете книги са част от амбициозната криминална поредица от 25 романа, посветени на емблематичния комисар Брунети. Творбите на Дона Леон са преведени на 35 езика, но поради изричната забрана на авторката историите й никога не излизат на италиански. Причината е желанието й да води нормален живот сред местните хора във Венеция – нейния дългогодишен дом и мястото, от което черпи вдъхновение за създаването на блестящата си криминална сага.

ОТКЪС

Погледни, о, господарю, и с очите си съзри призрачния ужас, що чудовището страшно в славното ти царство тъй жестоко сътвори. Улиците цели в кръв са. Всяка крачка тук те води към стенания и смърт, към душата, що излита от подпухналото тяло, със жестоката отрова преизпълнено докрай. Идоменей

Тялото се носеше с лицето надолу по тъмните води на канала. Отливът плавно го влачеше към откритите води на лагуната, които се простираха отвъд края на канала. На няколко пъти главата се удари в покритите с мъх стъпала на кея пред базиликата “Санти Джовани е Паоло”, за миг се заклещи там, а после се освободи, когато краката се извиха в изящна балетна арка, която го издърпа и го остави отново да се понесе към откритите води и свободата. Съвсем наблизо камбаните на църквата забиха за службата в четири часа сутринта и водите забавиха дви- жението си сякаш по заповед на камбанния звън. Малко по малко плисъкът им стана още по-бавен, докато накрая достигнаха онзи миг на абсолютна неподвижност, който разделя приливите – тогава, когато водите очакват новия прилив да поеме дневната смяна. Попаднало в плен на това затишие, отпуснатото тяло се залюшка по повърхността, облечено в тъмно и невидимо. Времето минаваше в мълчание, а после безметежността му се разби от приближаването на двама мъже, които минаха наблизо, като си бъбреха с тихи гласове с непринудените съскащи звуци на венецианския диалект. Единият буташе количка, натоварена с вестници, които връщаше на сергията за новия ден; другият се бе отпра- вил към работното си място в болницата, която заемаше една цяла страна в края на огромния открит campo*.

 

Камбаните иззвъняха в пет часа и в една от къщите с изглед към канала и лице към campo една жена отвори със замах тъмнозелените кепенци на кухнята си, обър- на се и намали газта под кафеника. Все още не съвсем будна, тя сипа захар в една чашка, изключи газта с отработено движение на китката и си наля дебела струя кафе. Хвана чашата между дланите си, върна се при от- ворения прозорец и както всяка сутрин от десетилетия насам, погледна към огромната конна статуя на Колеони – някога най-страховития от всички венециански военни предводители, а сега – най-близкия є съсед. За Бианка Пинаро това беше най-спокойният миг от деня, а Колеони, изваян от бронз преди векове и обгърнат от вечна тишина, бе идеалният компаньон за тези безценни, тайни петнайсет минути покой. Острата топлина на кафето я изпълни със задовол- ство. Тя отпи от чашката и се загледа в гълъбите, които вече бяха започнали да кълват всичко от земята и да се приближават към пиедестала на статуята. Разсеяният є поглед се насочи право надолу, към малката лодка на съпруга є, която се люшкаше в тъмнозелената вода. През нощта беше валяло и Бианка се загледа да про- вери дали брезентовото платнище, което покриваше лодката, е още на мястото си. Ако вятърът го беше отвял, Нино трябваше да слезе и да изгребе водата отвътре, преди да отиде на работа. Жената се наведе навън, за да види ясно носа. Отначало си помисли, че вижда торба с боклук, която приливът бе помел от кея. Но предметът беше странно симетричен, удължен, отстрани на централната му част стърчаха два клона. Изглеждаше почти като… – О, Dio*! – възкликна Бианка задъхано и изпусна чашата с кафе във водите долу, недалеч от странната фигура, която се носеше по корем в канала. – Нино, Нино! – изкрещя тя и се обърна към спалнята им. – В канала има тяло! Същото съобщение – “В канала има тяло” – събуди Гуидо Брунети двайсет минути по-късно. Той се обър- на на лявата си страна и придърпа телефона в леглото до себе си. – Къде? – “Санти Джовани е Паоло”. Пред болницата, господине – отговори полицаят, който му бе позвънил вед- нага след обаждането в полицейския участък. – Какво се е случило? Кой го е намерил? – попита Брунети, измъкна краката си изпод завивките и седна на ръба на леглото. – Не знам, господине. Някой си Пианаро се обади и ни съобщи. – Защо тогава се обаждате на мен? – попита Брунети, без дори да се опита да прикрие раздразнението в гла- са си – очевидният резултат от часа, който показваше светещият циферблат на часовника до леглото: пет и трийсет и една. – А нощната смяна? Никого ли няма? – Всички си тръгнаха, господине. Позвъних у Бозети, но жена му каза, че още не се е прибрал. Гласът на младия мъж ставаше все по-неуверен. – Затова се обадих на вас, господине, защото знам, че вие работите дневна смяна. “Която – напомни си Брунети – започва след два часа и половина.” Не каза нищо. – Там ли сте, господине? – Тук съм. А часът е пет и трийсет. – Знам, господине! – измуча младият мъж. – Но не можах да намеря никого другиго. – Добре, добре. Ще отида там и ще погледна. Изпратете ми лодка. Веднага. А после си спомни кое време е и неприятния факт, че нощната смяна вече си беше тръгнала, затова попита:

– Има ли кой да я докара? – Да, господине. Бонсуан току-що дойде. Да го из- пратя ли? – Да, веднага. И повикайте другите от дневната смяна. Кажете им, че ще се срещнем там. – Да, господине – отговори младият мъж с глас, в който пролича огромно облекчение, че някой е поел командването. – И се обадете на доктор Ридзарди. Помолете го да се срещнем там колкото може по-скоро. – Да, господине. Още нещо, господине? – Не, нищо. Но изпратете лодката. Веднага. И кажете на другите, ако стигнат там преди мен, да отцепят района. Да не пускат никого до тялото. Дори в този момент, докато говореха, колко веществени доказателства биваха унищожавани – фасове, хвърлени на земята, обувки, оставили отпечатъци върху паважа? Без да каже нищо повече, Брунети затвори. До него Паола се размърда в леглото и го погледна с едно око, покрила другото с голата си ръка, с която се пазеше от светлината. Издаде звук, за който Брунети знаеше от дълъг опит, че е въпросителен. – Тяло. В канал. Идват да ме вземат. Ще ти се обадя. Тя издаде някакъв звук, с който потвърди, че е разбрала. Тя се обърна по корем и незабавно заспа. Паола със сигурност беше единственият човек в целия град, който не проявяваше капка интерес към факта, че са открили тяло, което се носи по водите в един от каналите. Брунети се облече бързо, реши да не губи време за бръснене и отиде в кухнята, за да види дали има време за кафе. Вдигна капака на кафеварката “Мока Експрес” и видя, че от предишната вечер е останало достатъч- но. Макар да мразеше претоплено кафе, го изля в една тенджера и запали газта на висок пламък. Застана до нея и зачака кафето да кипне. После изсипа почти леп- кавата течност в чаша, сипа три лъжици захар и бързо я погълна. Звукът на звънеца оповести пристигането на поли- цейската лодка. Брунети погледна часовника си. Шест без осем. Сигурно беше Бонсуан – никой друг не можеше да докара тук лодка толкова бързо. Гуидо грабна от шкафа до вратата едно вълнено яке. Септемврийските утрини понякога бяха студени, а край “Санти Джовани е Паоло”, толкова близо до откритите води на лагуната, винаги можеше да задуха вятър. В подножието на петте стълбища Брунети отвори входната врата и видя насреща си Пукети – новобра- нец, който работеше в полицията от по-малко от пет месеца. – Buon giorno, Signor Commissario!* – поздрави го бодро Пукети и отдаде чест. Шумът и движенията се сториха неприлични на Брунети в толкова ранен час. Той му махна в отговор и тръгна по тясната calle**, на която живееше. На ръба на водата видя полицейската лодка, закотвена до кея. Сините буркани святкаха ритмично. На кормилото разпозна Ботсуан – полицейски пилот, в чиито вени течеше кръвта на безброй поколения рибари от Бурано и която със сигурност се бе смесила с водите на лагуната, за да се влее в нея инстинктивно познаване на приливите, отливите и теченията. Това познаване му позволяваше да кара лодка по каналите на града със затворени очи. Набитият Бонсуан с гъстата брада кимна на Брунети – жест, който беше колкото уважение към по-висшестоящия, толкова и признаване на ранния час. Пукети забърза да се качи, присъединявайки се към двама униформени полицаи, които вече чакаха на борда.

* Площад (ит.). – Бел. прев.

* Господи (ит.). – Бел. прев.

* Добро утро, господин комисар (ит.). – Бел. прев.
** Уличка (ит.). – Бел. прев

* * *

„Смърт в чужда страна“
Автор: Дона Леон

332 страници
Цена: 16лв

enthusiast.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>