„Род. Автобиография” от Род Стюарт

От  |  0 коментара

Защо пиенето и сексът са част от професионалните задължения на рок звездите? Колко е важна първата кола за един мъж? Какво е усещането да станеш баща и дядо почти по едно и също време – при това на 66-годишна възраст? Това са едва част от въпросите, чиито колоритни отговори получаваме от видния британски рок певец Род Стюарт в откровената му автобиографична книга „Род. Автобиография”. Родерик Дейвид Стюарт, или просто Род Стюарт, е роден през далечния 10 януари 1945 г. в „една малка спалня на най-горния етаж на терасовидна къща на улица „Арчуей“ в Северен Лондон, чиито прозорци толкова често били строшавани от експлозиите на германските бомби, че – пише самият Род – баща ми се принудил да закове дъски наместо стъкла”. Макар най-тежките бомбардировки вече да били в историята по това време, Лондон е бомбардиран сериозно през цялото време на бременността на Елси Стюарт. Това очевидно не се отразило ни най-малко на неродения все още Род, чийто живот, както ще ни убеди сам в книгата „Род. Автобиография”, е преизпълнен с приключения още отпреди да се появи на бял свят. В автобиографичната си книга, която напомня по-скоро шантав роман, отколкото описание на действителни събития, Род Стюарт не спестява никакви подробности от своя жизнен и творчески път още от ранните си детски години до ден днешен. Изтъкнатият рок певец разказва без капка свян дори за най-личните моменти от живота си – както за смъртта на своя баща и борбата си с рака, така и за многобройните изневери и забежки с русокоси красавици.
От „Род. Автобиография” научаваме още колко трудно се прави секс в спален чувал, как да бъдеш добър баща, когато имаш ламборджини, защо първата кола е по-важна от секса, дали можеш да си истински битник и да не миришеш, какво е общото между Род Стюарт и кралица Елизабет II, както и още куп закачки, нелепи случки и откровения на легендарния музикант.

ОТКЪС

ГЛАВА 1

В която нашият герой се ражда, почти в края на един шестго­дишен глобален конфликт; и в която той започва училище и при­добива доста странно и силно желание за пеене пред публика.

Очевидно е, че аз съм бил грешка. Със сигурност някакво недог- леждане при семейното планиране. „Непредизвикана грешка“, както биха се изразили в играта на тенис. Иначе, обяснете ми защо Боб и Елси Стюарт, на четиридесет и две и на тридесет и девет, с четири деца за издържане, най-малкото от които вече на десет, внезапно биха решили да си направят още едно бебе. Дори още повече, обяснете ми защо биха направили това по средата на Втората световна война.

Най-вероятно по този начин се е родила семейната шега: „Роди беше грешка на татко. Обаче, както се случва с грешките на татко, и тази се оказа много добра“.

Не мога да кажа, че някога съм се чувствал като грешка. Напро­тив, въпреки късното ми появяване (или може би заради него), изглеж­да, че съм бил приет много топло – от шестте членове на семейство­то ми. Но доста по-хладно от Хитлер. Моето място на появяване на света, през вечерта на 10 януари 1945 г., е било една малка спалня на най-горния етаж на терасовидна къща на улица „Арчуей“ в Северен Лондон, чиито прозорци толкова често били строшавани от експло­зиите на германските бомби, че баща ми се принудил да закове дъски наместо стъкла.

По това време най-лошите бомбардировки бяха приключили и наистина, войната в Европа свърши напълно близо четири месеца след това. Но без никакво зачитане на моите интереси, германците бяха бомбардирали Лондон през цялата бременност на мама: отна­чало с летящи бомби V1, познати със забавното име „мушичките“ и не толкова забавното „жужащи бомби“ заради звука, който издаваха, преди да убият; а после, през по-късните етапи на нейната бременност и през първите ми дни след раждането, с дори по-смъртоносните раке­ти V2, изстрелвани през Ламанша от френския бряг.

Тези копеленца оставяха кратер с дълбочина 8 метра на мястото, където преди това се намираше някоя къща. Човек нямаше желание да се намира под ракета V2, когато тя се сблъсква със земята – без значе­ние в бременност, в пелени, в каквото и да е състояние.

Има една общоизвестна история, в която се казва, че час след раждането ми една ракета безцеремонно отнася полицейското управ­ление в Хайгейт, намиращо се на около километър – леко помрачавай­ки атмосферата около моето раждане, докато в същото време внушава на всички, по един изразителен начин, важен и дълготраен урок за късмета и нетрайността ни на този свят и т.н. Това е добра притча, но уви, абсолютно невярна – просто една от онези легенди, басни и от­кровени лъжи, изричани в името на рекламата, която ще трябва да за­бравим при разказването на тази история. Няколко седмици разделят моето раждане и бомбардирането на полицейската сграда.

По това време животът в Лондон бил опасна работа и много лон­дончани споделяли онова чувство „късметлия съм, че оцелях“, още повече ако къщата им се намирала близо до железопътна гара, както е нашата, превръщайки се по този начин в магнит за заблудени бомби. Докато мама е била бременна с мен, сирените за въздушно нападение прозвучавали около 1:30 през нощта и Мери, най-голямото дете, на седемнадесет, измъквала брат ми Боб, който бил на десет, и сестра ми Пеги, на девет, от леглата им, обличала ги в палтенцата и ги съпро­вождала, като всеки от тях си носел възглавницата, през градината в тъмнината и долу в бомбоубежището на семейство Андерсън – шест пласта накривена стомана, огънати във формата на барака и наполо­вина потънали в земята, с чували с пясък и пръст, сложени по покрива за допълнителна защита от взривове. След това те пропълзявали в тес­ните, метални легла и се опитвали да спят до сутринта, въпреки целия шум и страх. Брат ми Дон, който по това време е бил на петнадесет, предпочитал да си остане в удобното легло вкъщи – освен ако наблизо не паднело нещо и той усетел, че стените се тресат, в този случай иде­ята за металното легло в градината ставала неустоима.

Разбира се, хиляди други семейства в Лондон били на сигурно място, децата – евакуирани в провинцията, временно осиновени от добри селски хора, при които било малко вероятно да получат ракета през покрива. В моето семейство разговаряли за това и решили, че не могат да издържат на такава раздяла – нито децата от родителите, нито родителите от децата. Веруюто на семейство Стюарт било: „Ако ще ходим, ще го направим заедно“. По държанието си сме приличали на клан. Все още сме такива.

Все пак това не означава, че информацията свободно се е раз­пространявала между членовете на семейството ми. Ще ви разкажа за това колко малко се е говорило за секс и неговите последствия през онези дни, затова Дон въобще не е знаел, че мама е бременна. Той бил леко озадачен от многото изплитани дрешки от по-голямата му сестра (особено в бомбоубежището, където се е вършило, за да мине времето). А ако някой го попитал настоятелно, той можел да признае, че е озадачен от това, че майка му наедрява. Иначе, накрая му станало ясно, когато през онази сряда вечер му казали, че може да се качи горе и да види бебето.

Сестра ми Мери много добре знаела всичко – радвала се за това бебе, все едно било нейно, а и се прибирала много бързо след рабо­та, когато раждането наближило. Сряда вечер било нейното време за пързаляне с кънки.

- Няма да се роди днес – казала и мама.

И Мери отишла. Но мама вече усещала родилните болки и когато Мери се върнала, събула си кънките и се затичала нагоре, вече имала ново братче – Родерик Дейвид Стюарт. Сестра ми била поразена, не толкова от това, че ме видяла в цялото ми сияйно, новородено велико­лепие, а заради мама, която изглеждала съсипана и бяла като чаршаф. В този момент осъзнала през какво е преминала мама и защо я отпра­тила през тази вечер: да и спести случилото се.

Татко приел последните случки доста спокойно, макар вероятно да се е чудил как ще се справи. Той е шотландец, от Лийт, северно от Единбург, кратко е работил в търговската флота, а после е последвал братята си в Лондон, за да си потърси работа. Срещнал се с мама, ко­ято била лондончанка, по време на танцова забава в „Тюфнел Парк“.

Когато съм се появил на белия свят, татко работил по дванадесет часа на ден като водопроводчик, връщал се вкъщи в 19:00 ч, събувал бо­тушите си и опъвал мокрите си крака пред огъня, от което бавно за­топлящите се чорапи изпускали ужасяваща воня. Татко никога не пи­еше. Някой го бил напил на някакъв строеж и тогава той се заклел, че повече няма да близне. Но той пушеше и обичаше хазарта (най-вече надбягванията с коне), така че едно пето дете най-вероятно нямало да олекоти получаващите се от време на време проблеми с парите. Къща­та ни на улица „Арчуей“ 507 бе взета под наем от хазяина Грейтаж. Дори и сега, при споменаването на името Грейтаж изпитвам страх и презрение. „Идва Грейтаж! Крийте се!“

Улица „Арчуей“ беше шумна, претъпкана с автомобили, осеяна с малки магазинчета, в предимно работнически район, а в северна по­сока се намираха много по-луксозните домове в Хайгейт. Точно пред нашата врата имаше тролейбусна спирка и вятърът винаги издухваше използвани тролейбусни билети пред входа на мазето ни, а баща ми се ядосваше и постоянно ходеше да ги изхвърля. Доста по-късно, когато се преместихме, къщата беше разрушена, за да се разшири пътят и градският съвет най-накрая постигна онова, в което Хитлер се прова­ли. Но, докато се издигаше, бе доста хубава – красива и голяма къща за семейството на един водопроводчик. Три спални на горния етаж, още две на етажа под него, а на най-долния етаж, до кухнята и банята, се намираше трапезарията с високия таван, в която беше пианото, на което мама, и от време на време брат ми Дон, свиреха, и която веднъж, години по-късно, щеше да ми предостави удобно укритие при непо­хватното опипване на представител на противоположния пол.

Другият луксозен предмет в дома ни беше телефонът – почти не­сравнимо чудо на технологията в онези дни. Към него имаше закачена кутия за монети и обажданията ставаха с монета от три пенса. Спом­ням си за мистерията и страхопочитанието, които се настаняваха меж­ду нас, когато звъннеше, а това не се случваше често. Кой може да е? Кой би могъл да звъни? А и кой ще вдигне? Отнемаше време, докато се решим. Който биваше избран, трябваше да говори по най-добър на­чин: „Маунт Вю, 6157“. По телефона трябваше да се говори по първо­класен начин през 40-те и 50-те години. Телефонът го изискваше.

Баща ми имаше нужда от телефон, за да организира футболния клуб, който ръководеше за забавление: „Хайгейт Редуинг“, клуб с го­лям отбор, скамейка с резерви и дори младежки отбор за известно време. Братята ми Боб и Дон играеха в него, и в последствие аз щях да сторя същото, но докато все още бях малък, можех само да се възхи­щавам на тези мъже, заради които домът ни се претъпкваше. Те бяха моите първи спортни герои. Срещата в събота преди мач се провеж­даше в нашата къща и две дузини футболисти се шляеха из кухнята, из коридора и после излизаха на тротоара. А преди всичко друго, при мен се получаваше онова чувство на вълнуващо очакване: момчетата ще идват! За по едно пени на човек мама изпираше футболните екипи, вкарваше калните дрехи в грамаден казан и започваше да ги разбърква. А след това по протежение на цялата ни градина, увисваше наниз от лъскави екипи, в бяло и черно. За мен това бе прекрасна гледка.

Помня семейните почивки в Рамсгейт на брега на Кент – всички членове на семейство Стюарт, застанали на плажа посред смразява­щия студ, по един традиционен британски начин – но много по-ясно си спомням ежегодните разходки на футболните клубове: два екскур­зионни автобуса, претъпкани с играчите, техните съпруги и деца, по­теглящи от „Арчуей“ в осем сутринта, а майка ми и сестра ми правеха много, ужасно много сандвичи за деня ни в Клактън-он-Сий. Просто божествено.

Подобни бяха и футболните партита. Татко слизаше в мазето и подсилваше пода на трапезарията със скеле и талпи и всички се из­сипваха там за танци и песни. Мен ме слагаха да си легна, но аз се прокрадвах долу и сядах под пианото, гледайки стъпалата и краката, подаващи се изпод килтовете. Любовта ми към пеенето се роди точно тогава. Понякога се нареждаха да играят „конга“, излизаха от трапе­зарията, тръгваха надолу по стълбището, излизаха на пътя и се при­бираха обратно. Не беше трудно да се разбере веселото настроение на тези възрастни хора, когато се досетиш през какво бяха преминали много скоро. Те танцуваха, за да забравят войната.

Мери и Пеги, моите сестри, ме водеха да гледам мото състеза­нията в Херингей, които бяха много популярни тогава. А мама и тат­ко понякога ми подаряваха посещение в киното – „Рекс“, в Източен Финчли, където местата в центъра бяха хлътнали надолу: предните седалки бяха по-високи от тези в средата, а задните се намираха най-високо. Може би това беше поражение от войната.

***

Род: автобиография
Род Стюарт
344 страници
Цена: 16лв
CIELA.BG
VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
„Род. Автобиография" от Род Стюарт, 10.0 out of 10 based on 2 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>