„Разходка в гората” от Бил Брайсън

От  |  0 коментара

В „Разходка в гората” неуморният пътешественик Бил Брайсън преоткрива безкрайните простори на Америка. След като е живял в Англия над 20 години, Бил Брайсън решава да опознае отново своята родна Америка като измине пеша известната туристическа пътека през Апалачите, преминаваща през четиринадесет щата. За да не пътува сам, той си намира компания в лицето на своя вечно недоволен приятел Стивън Кац. Обаче той се явява на прага му в, меко казано, недобра физическа форма за подобен сериозен преход…

Но туристическата пътека, свързваща Джорджия с Мейн, предлага спиращи дъха гледки на величествени планини, притихнали гори, и езера, сияещи под лъчите на слънцето, а няма да намерите и по-забавен водач от Бил Брайсън. Така че приключението започва.

„Разходка в гората” ще ви накара да мечтаете за невероятни приключения сред природата или поне за удобно кресло, в което да се отпуснете и да четете за тях. Книгата е адаптирана успешно за голям екран под същото заглавие, а в главните роли влизат известните актьори Робърт Редфорд (който играе самия Бил Брайсън), Ник Нолти и Ема Томпсън.

ОТКЪС

Мечка!

Седнах прав като свещ. На мига всеки неврон в мозъка ми се пробуди и се замята лудешки, както правят мравките, когато им разбутате мравуняка. Инстинктивно посегнах към ножа, после осъзнах, че съм го оставил в раницата си, точно пред палатката. След многобройни последователни нощи, прекарани в пълно спокойствие сред гората, въпросът как да се защитя от нощно нападение беше престанал да ме тревожи.

Разнесе се нов шум, съвсем наблизо.

– Стивън, буден ли си? – прошепнах.

– Аха – отвърна той сънливо, но спокойно.

– Какво беше това?

– Откъде, по дяволите, да знам?

– Звучи като нещо голямо.

– В гората всичко звучи като нещо голямо.

Това беше вярно. Веднъж през лагера ни мина скункс, а шумът от стъпките му прозвуча така, все едно беше стегозавър. Чу се ново силно шумолене, а след това – звук от лочене в потока. Каквото и да беше онова нещо, в момента си пийваше вода.

Пропълзях на колене до входа на палатката, предпазливо дръпнах ципа и надникнах, но навън цареше непрогледна тъмнина. Възможно най-тихо внесох раницата си и, на светлината на фенерче, затърсих в нея ножа си. Когато го открих и отворих острието, с отвращение видях колко безобидно изглеждаше. Беше напълно подходящ прибор за, да речем, мазане на палачинки, но напълно неподходящ, за да се защитиш срещу сто и деветдесет кила космата лакомия.

Изключително предпазливо излязох от палатката и включих фенерчето, което хвърли обезсърчаващо слаб лъч светлина. На 5-6 метра разстояние от мястото, на което стоях, нещо вдигна поглед към мен. Изобщо не виждах формата или размерите му – само две блестящи очи. То, каквото и да беше, запази мълчание и се обърна да ме погледне.

– Стивън – прошепнах към палатката му, – носиш ли си нож?

– Не.

– Имаш ли изобщо нещо остро?

Той се замисли за миг.

– Нокторезачка.

Направих отчаяна физиономия.

– Нещо малко по-страшно от това? Защото, нали разбираш, тук навън определено има нещо.

– Вероятно е просто скункс.

– В такъв случай е голям скункс. Очите му са на около метър над земята.

– Тогава е елен.

Нервно замерих животното с една пръчка. Каквото и да беше, то не помръдна. Един елен би хукнал да бяга. Това нещо просто примигна веднъж и продължи да се блещи.

Съобщих това на Кац.

– Вероятно е някой самец. Те не са толкова плахи. Опитай се да му подвикнеш.

Предпазливо извиках на нещото:

– Хей! Ти там! Разкарай се!

Съществото примигна отново, абсолютно необезпокоено.

– Ти викай – обърнах се към Кац.

– О, звяр такъв, хайде, пръждосвай се! – извика Кац, имитирайки ме безмилостно. – Моля, оттегли се веднага, ужасно създание!

– Върви да се шибаш – казах и примъкнах палатката си плътно до неговата. Не знаех точно с какво ще помогне това, но изпитах известна мъничка утеха от мисълта, че съм близо до него.

– Какво правиш?

– Местя си палатката.

– О, добър план. Това наистина ще обърка създанието.

Взирах се, но не можах да видя нищо освен онези две облещени очи, вперени в мен отблизо като очи в рисувано филмче. Не можех да реша кое предпочитам: да съм навън и да съм мъртъв, или да бъда вътре и всеки миг да очаквам, че след малко ще бъда мъртъв. Бях бос, по бельо и треперех. Онова, което наистина исках – и то повече от всичко на света – беше животното да се оттегли. Вдигнах един малък камък и го метнах към него. Мисля, че може и да го е ударил, защото внезапно животното шумно се сепна – това ме изплаши до смърт и почти ме накара да се разхленча, – а после издаде звук: не точно ръмжене, но почти. Хрумна ми, че може би не биваше да го предизвиквам.

– Какво правиш, Брайсън? Просто го остави на мира и то ще си отиде.

– Как можеш да бъдеш толкова спокоен?

– Какво искаш да направя? Ти се държиш достатъчно истерично и за двама ни.

– Извини ме, но мисля, че имам право да бъда мъничко разтревожен. Намирам се в гората, по средата на нищото, на тъмно, взирайки се в мечка, заедно с човек, който няма с какво друго да се защити освен с една нокторезачка. Позволи ми да попитам, ако това е мечка и те нападне, какво ще направиш – ще ѝ оформиш педикюра ли?

– Ще му мисля, когато се случи – твърдо рече Кац.

– Какво искаш да кажеш с това, че ще му мислиш, когато се случи? То вече се случва, тъпак такъв. Там навън има мечка, за Бога, и тя ни гледа. Подушва оризовите спагети и десертите „Сникърс“, и – о, мамка му.

– Какво?

– О. Мамка му.

– Какво?

– Две са. Виждам още един чифт очи.

Точно тогава батерията на фенерчето започна да се изтощава. Светлината трепна и после изчезна. Изтичах в палатката си, като пътьом си ударих бедрото леко, но болезнено, и тихо и трескаво затърсих резервни батерии. Ако бях мечка, именно този момент щях да избера, за да нападна.

– Е, аз си лягам – обяви Кац.

– Какви ги приказваш? Не може да си лягаш.

– Мога, и още как. Правил съм го много пъти.

Чух го как се претърколи, а след това се понесоха поредица сумтящи звуци, доста подобни на онези, издавани от съществото навън.

– Стивън, не може да си лягаш – наредих. Той обаче можеше и го направи, при това с удивителна бързина.

Съществото – всъщност, съществата – отново започнаха да пият, лочейки шумно. Не можах да намеря батерии, за да сменя старите, затова захвърлих фенерчето и сложих на главата си миньорската лампа. Уверих се, че работи, после я изключих. След това цяла вечност стоях на колене, обърнал лице към предната част на палатката, внимателно заслушан, стиснал бастуна си като тояга, готов да отбия евентуално нападение, и с насочен напред отворен нож, като последна отбранителна мярка. Мечките – всъщност животните, каквито и да бяха те – продължиха да пият още двайсетина минути, после тихо се отдалечиха в посоката, от която бяха дошли. Това бе радостен миг – но от онова, което бях чел, знаех, че има вероятност да се върнат. Слушах внимателно, но гората отново утихна и си остана така.

Най-сетне разхлабих хватката си върху бастуна и си облякох пуловер – при което на два пъти спирах, за да проуча и най-слабите звуци, ужасявайки се да не чуя шумове, оповестяващи повторно посещение, – и след много дълго време се върнах в спалния си чувал, за да се стопля. Лежах там, взирайки се в пълната тъмнина, и знаех, че никога вече няма да спя в гората с леко сърце.

А после, неудържимо и постепенно, сънят ме погълна.

***

„Разходка в гората”
Бил Брайсън 
368 страници
Цена: 15,90лв./14,31лв онлайн
ednorog.com
VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
„Разходка в гората” от Бил Брайсън, 10.0 out of 10 based on 2 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>