„Пръстенът на нибелунга. Рейнско злато“ от Елена Павлова

От  |  1 коментар

Някъде далече, далече, където блести синята лента на бащата река, жален плач оглася долината. Речните нимфи тъгуват за Рейнското злато, похитено от краля на нибелунгите Алберих. Той ще изкове от него вълшебен пръстен, който ще му даде власт над всемира. Но дали пръстенът ще остане при него? Водовъртеж от събития, сблъсък между богове, джуджета и великани поставя началото на вълнуващия разказ за могъществото и проклятието на пръстена. Адаптацията върху либретото на знаменитата опера „Пръстенът на нибелунга“ от Рихард Вагнер е дело на Елена Павлова – писател и преводач. Петър Станимиров е художникът, нарисувал фантастичните герои, за да може читателят по-лесно да се потопи в приказния свят. Когато разтворите книгата, ще откриете световното дърво Игдрасил, богове, джуджета, великани, нимфи, дракони и Рейнското злато, от което е изкован пръстенът, носещ гибел на своя притежател. В действието се преплитат любов и омраза, жажда за власт и алчност… като хуморът е в здравословна доза.

ОТКЪС

– Ще представят „Кървав топор и Железен млат“! – възкликна лейди Сибил… – Аз пях арията на Железния млат, когато поставихме операта в нашия пансион за благородни девици.

Е, не беше пълната версия, която продължава пет седмици…

Тери Пратчет
Петият слон (превод В. Зарков)

Ходили ли сте на опера? Ако не сте, трябва непременно да опитате. Съвсем не е страшно. Даже напротив – изненадващо е колко омагьосваща си остава операта и днес, нищо че е малко по-ексцентрична от поп, рок и метъл концертите.

Оперите са специални произведения на изкуството. А най-специална от специалните е знаменитата тетралогия на Рихард Вагнер „Пръстенът на нибелунга“. Оставила е толкова дълбок отпечатък в човешкото развитие през последния век и половина, че с времето се е превърнала в същинско море, което на моменти може да се обхване с поглед само от космически кораб (или, казано с надути думи, „Пръстенът“ е станал същински културен архетип). Не ви се вярва?

Та по вълните на сътворената от Рихард Вагнер история плава дори флотилията на Дж. Р. Р. Толкин, а няколко цистерни солена вода си е донесъл и Дж. Р. Р. Мартин. Няма начин да не сте чували за него. За Вагнер също. А чели ли сте Тери Пратчет? Ако не сте, отделете му време. Неговите книги са такова мащабно събитие в съвременната литература, каквото са били оперите на Вагнер в края на ХIХ век за тогавашната европейска култура.

Въобще, фентъзито… съвсем не е толкова ново, колкото си мислим. То всъщност е много старо, защото Вагнер взема за основа на действието в цикъла си древните германски митове и скандинавски саги.

Дървото на живота в тетралогията обаче е усукано по вкуса на композитора и взаимовръзките между отделните му „етажи“ и дори конкретни герои са силно променени. Дотам, че разпознаването на някои изисква солидна подготовка и ровене в източниците, а други са преобърнати с краката нагоре. Останалото… е музика.

Над петнадесет часа грандиозна оперна сага за пръстена, който владее съдбата на света, за обречените на гибел богове, за героичните простосмъртни – и за силата на любовта. Във фентъзитата обикновено за това се разказва, нали така?

Това беше и причината, когато чух за първи път идеята да се направи илюстрирана адаптация по либретото на „Пръстена“, едновременно да скоча до тавана и да си кажа, че е невъзможна задача: шанс, какъвто се отваря един път в живота, но и изискващ пресъздаване на цяла митология наново, и издирване, и завързване на цял куп висящи връзки и връзчици.

Така че добре дошли в магическата вселена на Рихард Вагнер, качете се в клоните на Игдразил и да поемем на пътешествие из световете на богове и герои…

Елена Павлова

Времето е море, изпълнено с вълни и водовъртежи, и във водите му се къпе Игдразил, ясеновото дърво, чиито могъщи корени пронизват от край до край тъмнината на нищото, а през листака на разклонената му корона се лее щедрата светлина на небесата.

Битието започва и свършва с дървото на живота, обкичено със светове като със сочни плодове – от ледената пустош на Хелхайм, където се разтварят в покоя душите на мъртвите, несторили подвиг приживе, през загадъчната магия на Йотунхайм, дом на страховитите великани, през богатия на метали и руди Нибелхайм, прокопан от тунелите на джуджетата… чак до величавите вършини на Асгард, където пируват боговете.

В сянката на ясена неуморно тъкат съдбините на световете трите норни, дъщери на Йорд. В подножието на дървото блика и напява извор и непостижима е мъдростта, която носят водите му. Единствен Вотан пи от него и оцеля, и с адски мъки заплати за дързостта си, защото Игдразил избоде едното му око и три дни и три нощи го носи прикован върху ствола си, преди богът да успее да се освободи.

А в топлата пазва на ясена, между ледената тъма и изгарящата светлина, между водите на мъдростта и вятъра на могъществото, лежи мъртъв посеченият Имир, звяр чутовен, и от тялото му Вотан сътвори Мидгард, Средната земя: кръвта на Имир на море превърна, плътта му – на суша, зъбите му на скали направи, а костите му – на планини. В твърдта на Мидгард норните втъкаха чудни предсказания, великаните йотуни скриха несметни съкровища, а боговете заселиха хората, защото каква е ползата от орис, която няма кой да изпълни, и от богатства, които няма кой да събере?

През всички светове е разперил клони Игдразил и всички чудеса на световете носи със себе си през морето на Времето.

Но нека се приближим, нека надникнем отблизо, още по-близо, към планините и долините на Мидгард, към синята лента на Рейн, бащата река, който го опасва. Там, долу, виждате ли онова ярко сияние? Може ли да се сбърка блясъкът на златото? Ето едно чудо на чудесата, което очаква да бъде съзряно…

Първа глава

… в която става ясно, че който се подиграва другиму, сам страда накрая

Воглинда, златокоса рейнска нимфа, изплува на повърхността и подложи лице под нежните пръсти на вятъра. Слънчеви зайчета се надбягваха по вълните. Татко Рейн се тревожеше и зовеше дъщерите си – някой бе пристъпил по брега на дълбокия вир, където ни птичка, ни звяр смееха да слязат. Тук, като никъде другаде, водата бе най-опасна и готова да завлече всеки натрапник в дълбините. А когото реката не успееше да удави, довършваха го дъщерите й. Дори рибите се побояваха да плуват в този страховит вир. Кажи-речи в средата му като счупен зъб на чудовище стърчеше самотен скален зъбер, а в една от кухините му лежеше искрящата буца речно злато, която Рейн и щерките му зорко пазеха: макар и ценна само по размера си, тя бе хилядократно по-желана заради предсказанието, което тегнеше над нея.

Воглинда се гмурна, стрелна се вихрено около скалата и игриво натисна надолу сестра си Велгунда. Сборичкаха се и със смях се появиха отново. Велгунда отметна мократа коса от лицето си.

До брега цопнаха няколко ситни камъчета, съборени от несигурни стъпки. Вдигнаха се пръски, сияйни като диаманти.

– Май имаме гост, алчен за Рейнското злато! – отбеляза Воглинда. – Поредният нещастник, който ще се лиши от живота си!

– Ами! Пак е дошъл Алберих – възкликна безгрижно Велгунда. – Алчен е, ама не за нашето злато…

Двете нимфи вдигнаха поглед към джуджето, което непохватно се спускаше по криволичещата пътечка между канарите, подхлъзваше се непрестанно и на всяка крачка аха-аха да падне. Воглинда захихика първа.

Алберих може и да бе крал на нибелунгите, но изобщо нямаше благороден вид. И беше не само крив и несъразмерен, но и осажден, а мърлявите му дрипи бяха целите надупчени от искрите в ковачницата. Носеше му се славата на ненадминат магьосник и ковач, изкусен ювелир. Нимфите предполагаха, че тези негови преображения се крият нейде под саждите и нелицеприятната физиономия, понеже с просто око въобще не се забелязваха.

– Веднъж поне да се беше поизмил и преоблякъл! – възмути се Воглинда.

– Вониш, кралю на планината!

– И гледай да не нагазиш в реката, че ще ни изцапаш водата! – предупреди Велгунда.

– Кой, аз? – Алберих се сгърби още повече и взе да рови в кесията си, докато нареждаше плачливо:

– Да плувам не съм си помислювал да влезна, не подобава на скромний ковач на красавици като вас да се меси! Но ето, вижте, съзерцайте какво съм донесъл за вас, милуванки мои, стига само с пръст да ви докосна поне, копринените ви коси да погаля и мраморна кожа! – той запристъпва по склона странешком, умолително протегнал към дъщерите на Рейн препълнената си с бляскави накити шепа. – Какво съм ви направил вижте, в замяна на една целувчица поне!

От дълбините изплува и недоволно се втренчи в нибелунга третата нимфа – Флосхилда.

– Какво те води насам, майсторе? Дошъл си с дребните си дрънкулки да се опитваш да ни подкупиш ли?

– Кой, аз? – сепна се джуджето, подхлъзна се и се хързулна по гръб по склона сред лавина от дребен чакъл. Трескаво задрапа да се хване за нещо, ръсейки по пътя си надолу тук лъскава брошка, там филигранно колие.

Двете по-палави дъщери на Рейн се разсмяха с пълен глас и, щом Алберих цопна позорно във водата, започнаха да го пръскат и да се гмуркат стремително около него. Подвикваха си: „Виж го, виж го ти, дребосъка, дошъл да се целува с нас!“, „Плувай по-пъргаво, кралю!“ и „Хайде, Алберих, смел герой на нибелунгите, хвани ме, хвани ме!“. Единствена Флосхилда обикаляше из кипналата от трескавото плискане на госта им река и призоваваше двете си сестри:

– Спрете със закачките! Така ли се грижите за задачата, която татко ни е поверил?

– Тя пък една задача! – превзето се фръцна Воглинда. – За цяла вечност сме приковани в този вир да пазим съкровище, което няма начин да бъде откраднато!

– Съкровище, свързано със страховито предсказание!

– О, сестричке, стига преструвки! Кажи ми как е възможно някой да се откаже от любовта и да я изскубне от душата си завинаги, та въобще да успее да се докосне до Рейнското злато?

– Значи сърцето ти дори не трепва при мисълта, че нашето злато носи в недрата си всесилна магия? – намръщи се Флосхилда. – Че е обречено от него да бъде изкован пръстен, който ще властва над света! Според теб колко струва една любов в сравнение с целия свят, а?

– Няма да срещнеш ни човек, ни бог, способен да се отрече от любовта! – извика гневно Воглинда. – Погледни, дори ужасен урод като нибелунга Алберих, и той се държи с нокти и зъби за любовта и копнее да я има повече от всичко друго на света!

Велгунда прекъсна спора на сестрите си, като затанцува около тях и вдигна над повърхността изящна огърлица с ярки скъпоценни камъни:

– Вижте само какво си имам! Не е ли прекрасна?

– Позволила си му да те докосне!

– Не, не съм, измъкнах му я от пояса! Как ще допусна този грозник да ме пипне и с пръст? Толкова е отвратителен!

Флосхилда се намръщи отново и се обърна за миг към джуджето, което правеше жалки опити да изплува, но вместо да се насочи към брега, отчаяните му усилия го водеха все по-навътре в коварните води. Алберих се кокореше, пляскаше с ръце и вдигаше шум и пяна, но не постигаше друго, освен все по-често да изчезва под повърхността. Право зад гърба му се издигаше назъбената канара, отнела с острите си шипове живота на малцината, успели да стигнат чак дотук в опит да се сдобият със съкровището. Флосхилда вдигна поглед по-нагоре и, сякаш по поръчка, отразен от водата слънчев лъч надникна в скътаната сред зъберите кухина. Над реката засия ярка до болка златна светлина.

За миг настъпи тишина – дори Рейн благо се усмири, озарен от сиянието.

– Дай ми огърлицата! – посегна към сестра си Воглинда. – На мен повече ще ми отива!

– Сама си вземи някоя от противното джудже! – Велгунда й се изплъзна и се стрелна през вира, пъргава като пъстърва. – Тази е моя, моя е!

– Спрете! – Флосхилда се устреми към тях. – Не бива да…

Каквото и друго да имаше да каже, думите заседнаха в гърлото й, защото реката изрева като от болка.

И трите нимфи се обърнаха стреснати.

Течението бе блъснало Алберих в зъбера насред вира, но вместо да се наниже на острите камъни или да си счупи черепа, нибелунгът се бе заловил сръчно за скалата, сякаш само това бе чакал, и сега се катереше, бърз като маймуна, хоп-хоп-хоп и вече се бе измъкнал от водата, хоп-хоп-хоп и вече бе стигнал до кухината, хоп-хоп и сграбчи с две ръце Рейнското злато! Обърна се и изкрещя:

– Грозен! Противен!

Флосхилда вцепенена наблюдаваше ярките огнени езичета на магията на Алберих: те осветяваха светкавично преплуваната от него вода и чертаеха пътека нагоре по зъбера, за да му осигурят бързо и безопасно изкачване.

Джуджето задърпа златната буца и я разклати, мускулите му изпъкнаха като възлести топки, а сухожилията му се напрегнаха като изопнати въжета.

– Отвратителен! – изкряска ковачът към нимфите. – Ужасен урод!

С трясък Рейнското злато се отдели от скалата и реката изтътна ужасена.

– Глупендерки самовлюбени! Рибоци такива! – Алберих вдигна съкровището над главата си. – За любов ще ми бръщолевите! Плюя на вашата любов! Притрябвала ми е!

Рейн кипна, белочели вълни се засилиха към зъбера и се протегнаха да сграбчат наглия крадец. Напразно – магията го защитаваше и ни капка, ни пръска не стигнаха до нибелунга, който се провикна:

– Отричам се от любовта навеки, до шушка я изкоренявам, тоз плевел ненужен! С радост я заменявам за властта над целия свят! Тепърва ще научите вие кой е Алберих, кралят на нибелунгите!

С тези думи джуджето изчезна, изпроводено от силен грохот. С него помръкна и сиянието, озарявало реката. По зъбера пробегнаха последните цвърчащи езичета на магията – и угаснаха.

Дъщерите на Рейн и бащицата река се завайкаха и заплакаха в един глас.

„Пръстенът на нибелунга. Книга първа. Рейнско злато“
Автор: Елена Павлова
112 страници
kibea.net

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (6 votes cast)
„Пръстенът на нибелунга. Рейнско злато“ от Елена Павлова , 10.0 out of 10 based on 6 ratings

1 коментар

  1. Pingback: Претрупаното книжно рафтче

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>