„Произход” от Дан Браун

От  |  0 коментара

Робърт Лангдън, харвардски професор по символика и религиозна иконография, пристига в музея „Гугенхайм“ в Билбао, за да присъства на оповестяването на откритие, „което завинаги ще промени лицето на науката“. Организатор на събитието е неговият приятел и някогашен студент Едмънд Кърш – четирийсетгодишен милиардер футурист, чиито изумителни изобретения и предвиждания са му създали скандална слава по света. Тази вечер няма да е изключение: той обявява, че ще разкрие поразително постижение, което ще разтърси самите основи на човешкото битие.

Грандиозното събитие обаче е хвърлено в хаос преди Кърш да успее да съобщи за безценното си откритие. Животът на Лангдън е в опасност и той е принуден да бяга с директорката на музея Амбра Видал. Двамата се отправят за Барселона в рисковано търсене на загадъчна парола, която ще отключи тайната на Кърш.

Изправени срещу враг, който винаги е на крачка пред тях, Лангдън и Видал се лутат из лабиринтите на града. Насочвани само от енигматични символи и чудати произведения на модерното изкуство, двамата бегълци вървят по следи, които ще ги отведат до потресаваща истина, останала погребана… досега.

ОТКЪС

В памет на майка ми

„Трябва да сме готови да зарежем живота, който сме планирали, за да имаме живота, който ни очаква.“

Джоузеф Камбъл[1]

 Факт:

Всички произведения на изкуството и архитектурата, места, научни постановки и религиозни организации в този роман са реални.

Пролог

Старият фуникулер[2] усърдно катереше шеметния склон. Едмънд Кърш се взираше в планинските зъбери. Огромният каменен манастир се издигаше върху отвесна скала и сякаш висеше над пропастта по силата на някакво вълшебство.

Вече над четири века тази древна обител в Каталуния, Испания, устояваше на безпощадното земно притегляне без нито за миг да се отклони от първоначалното си предназначение – да изолира обитателите си от модерния свят.

„Каква ирония, че сега те първи ще научат истината – помисли си Кърш и се зачуди как ще реагират. Историята показваше, че най-опасни на земята са божиите хора… особено когато са застрашени боговете им. – А аз ще хвърля димка в стършелово гнездо!“

Влакът стигна на върха. На перона го очакваше самотен посрещач, мъж с вид на изсъхнала мумия, с традиционното лилаво католическо расо, бяло рокето и пилеолус на главата. Кърш позна костеливото лице на посрещача – беше го виждал на снимки – и неочаквано усети прилив на адреналин.

„Валдеспино лично е дошъл да ме посрещне!“

Епископ Антонио Валдеспино беше страховита фигура в Испания – не само доверен приятел и съветник на самия крал, но и един от най-гласовитите и влиятелни привърженици на съхраняването на консервативните католически ценности и традиционните политически стандарти.

– Едмънд Кърш, предполагам? – напевно попита епископът, когато пътникът слезе от влака.

– Същият – усмихна се Кърш и протегна ръка, за да стисне мършавата десница на духовника. – Много благодаря, че уредихте тази среща, епископ Валдеспино.

– Аз ви благодаря, задето поискахте да я проведем. – Гласът на стареца беше по-силен, отколкото Кърш очакваше – ясен и звънлив като камбана. – Хората на науката рядко се обръщат за съвет към нас, особено пък толкова известни учени като вас. Насам, моля.

Валдеспино го поведе по перона и студеният планински вятър развя расото му.

– Трябва да призная, че не си ви представях така – продължи епископът. – Очаквах да видя учен, а вие сте доста… – В погледа, който духовникът плъзна по модерния костюм К-50 на Китон и обувките от щраусова кожа на Баркър, се долавяше презрение. – „Джазов“, нали така се казва?

Гостът любезно се усмихна. „Така се е казвало преди много десетилетия“.

– След като прочетох списъка с вашите приноси, все още не съм съвсем сигурен точно с какво се занимавате – продължи Валдеспино.

– Специалист съм по теория на игрите и компютърно моделиране.

– Значи създавате компютърните игри, на които си играят децата, така ли?

Кърш разбираше, че домакинът му се преструва на невежа, за да се представи като изостанал от времето, защото всъщност беше удивително образован в областта на технологиите и често предупреждаваше за опасностите, които крият те.

– Не, ваше преосвещенство, теорията на игрите е математическа дисциплина, която изучава модели, за да прави предвиждания за бъдещето.

– А, да. Май четох някъде, че преди няколко години сте предвидили някаква финансова криза в Европа, така ли беше? И след като никой не ви обърнал внимание, вие сте решили проблема, като сте създали компютърна програма, която върнала Европейския съюз от отвъдното. Как бяха прочутите ви думи? „Аз съм на трийсет и три – на същата възраст, на каквато Христос е извършил собственото Си възкресение“.

– Неподходяща аналогия, ваше преосвещенство – извинително отвърна Кърш. – Бях млад.

– Млад ли? – позасмя се епископът. – А сега на колко години сте? На четирийсет?

– Точно.

Старецът се усмихна. Силният вятър продължаваше да развява расото му.

– Е, кротките уж щели да наследят земята[3], обаче всъщност я получиха младите – онези с технически наклонности, които се взират във видеоекрани, вместо в душата си. Трябва да призная, никога не съм предполагал, че ще имам повод да се запозная с техния предводител. Обявяват ви за „пророк“, нали знаете.

– В случая не много добър, ваше преосвещенство – каза Кърш. – Когато помолих да се срещна насаме с вас и вашите колеги, бях изчислил, че има само двайсет процента вероятност да приемете.

– Както казах на колегите си, за вярващите винаги е от полза да изслушват неверниците. Вслушвайки се тъкмо в гласа на дявола, по-добре можем да оценим Божия глас. – Епископът се усмихна. – Шегувам се, разбира се. Моля да ме извините за старческото ми чувство за хумор. Понякога филтрите ми не работят добре.

След тези думи епископ Валдеспино посочи напред.

– Другите ни очакват. Насам, моля.

Кърш насочи вниманието си натам, накъдето сочеше духовникът – гигантска цитадела от сив камък, кацнала на ръба на отвесната скала, на стотици метри под която зеленееше тучна гора. Замаян от височината, той откъсна поглед от пропастта, последва епископа по неравната скална пътека и се съсредоточи върху предстоящата среща.

Беше помолил за среща с трима видни религиозни водачи, които бяха участвали в току-що приключилата конференция в манастира.

„Световен парламент на религиите“.

От 1893 година стотици духовни лидери от близо трийсет вероизповедания в целия свят се събираха на няколко години и в продължение на седмица водеха междурелигиозен диалог. Сред участниците имаше високопоставени християнски духовници, юдейски равини и ислямски молли от целия свят, както и хиндуистки пуджари, будистки бхикшу, джайни, сикхи и други.

Парламентът си поставяше за цел „да поощрява разбирателството между религиите в света, да строи мостове между различните вероизповедания и да популяризира общото за всички вери“.

„Благороден стремеж“ – помисли си Кърш, въпреки че смяташе безразборното търсене на пресечни точки в миш-маша от древни измислици, басни и митове за безсмислено упражнение.

Докато епископ Валдеспино го водеше по пътеката, той хвърли поглед надолу по склона. „Мойсей се е качил на планината, за да получи Словото Божие… а аз – за да направя тъкмо обратното“ – каза си сардонично.

Макар да се залъгваше, че е изкачил тази планина от чувство за морален дълг, Кърш знаеше, че в идването му тук има и голяма доза надменност – копнееше да изпита удоволствието да седи лице в лице с тези духовници и да им предскаже техния неминуем край.

„Вие вече имахте шанс да определите какво да смятаме за истина“.

– Прегледах биографията ви – изведнъж наруши мълчанието епископът. – Видях, че сте възпитаник на Харвард.

– Там получих бакалавърска степен, да.

– Ясно. Наскоро четох, че за пръв път в историята на този университет първокурсниците, които се определят като атеисти и агностици, били повече от последователите на някаква религия. Това е доста показателна статистика, господин Кърш.

На Кърш му се прииска да отговори: „Какво да ви кажа, нашите студенти стават все по-интелигентни“.

Когато стигнаха до древната каменна сграда, вятърът се беше усилил още повече. В преддверието цареше сумрак и във въздуха тежеше мирис на тамян. Запровираха се през лабиринт от тъмни коридори и Кърш вървеше след своя домакин почти слепешком. Накрая стигнаха до необикновено малка дървена врата. Епископът почука, наведе се и влезе, като даде знак на госта си да го последва.

Кърш неуверено прекрачи прага.

Озова се в правоъгълно помещение, чиито високи стени бяха покрити от горе до долу с древни, подвързани с кожа томове. Напречно бяха поставени допълнителни стелажи, а между тях имаше чугунени радиатори, чиито металически звуци и съскане придаваха на залата злокобно усещане за нещо живо. Кърш вдигна поглед към красивия парапет на мецанина. Знаеше къде се намира.

„Прочутата библиотека на Монсерат“ – помисли си той, смаян, че са го допуснали тук. Говореше се, че на това свято място се съхранявали редки текстове, достъпни само за монасите, посветили живота си на Бог и оттеглили се на тази планина.

– Помолихте за дискретност – каза епископът. – Това е нашето най-уединено помещение. Тук почти не влизат външни хора.

– Много великодушно от ваша страна, благодаря ви.

Кърш последва духовника до голяма дървена маса, край която седяха двама старци. Мъжът отляво изглеждаше грохнал. Имаше уморени очи и сплъстена бяла брада и носеше измачкан черен костюм, бяла риза и мека шапка.

– Това е рави Йехуда Кьовеш – представи го Валдеспино. – Известен еврейски философ, писал много за кабалистичната космогония.

Кърш се пресегна над масата и учтиво се ръкува с рави Кьовеш.

– Много ми е приятно да се запознаем – каза той. – Чел съм вашите книги за кабалата. Не твърдя, че ги разбирам, но съм ги чел.

Равинът приветливо кимна и избърса сълзящите си очи с носна кърпичка.

– А това – епископът посочи другия старец – е многоуважаемият аллама[4] Саид ал Фадл.

Видният ислямски учен се изправи и широко се усмихна. Беше нисък и набит, с добродушно лице и проницателни тъмни очи. Носеше скромна бяла джелабия[5].

– Аз пък съм чел вашите предвиждания за бъдещето на човечеството, господин Кърш. Не твърдя, че съм съгласен с тях, но съм ги чел.

Кърш любезно отговори на усмивката му и стисна ръката му.

– Както знаете, нашият гост, Едмънд Кърш, е високоуважаван специалист по компютърно моделиране и теория на игрите, изобретател и нещо като пророк в технологичния свят – обърна се към двамата си колеги епископът. – Като се има предвид с какво се занимава, молбата му да се срещне с нас тримата ме озадачи. Затова сега ще дам думата на господин Кърш да ни обясни защо е тук.

С тези думи епископ Валдеспино се настани на стола между другите двама старци, скръсти ръце и очакващо се вторачи в госта.

Тримата духовници седяха пред Кърш като трибунал и атмосферата по-скоро напомняше инквизиция, отколкото приятелска среща на учени.

Вместо да се стегне обаче, Кърш развеселено наблюдаваше тримата възрастни мъже. „Значи това била Светата Троица, с която помолих да се срещна?! Тримата влъхви!“

За да подчертае авторитета си, той не заговори веднага, а отиде до прозореца и се загледа в шеметната панорама, която се разкриваше оттам. Слънцето огряваше пъстър килим от древни пасбища в дълбоката долина под скалистите върхове на планината Колсерола. В далечината някъде над Балеарско море тъмнееше заплашителна маса от буреносни облаци.

„Съвсем уместно“ – помисли си Кърш, предвкусвайки бурята, която скоро щеше да предизвика в тази зала, а после и в целия свят.

– Господа, предполагам, че епископ Валдеспино вече ви е предал молбата ми за дискретност – започна той, като рязко се завъртя към тях. – Преди да продължим, искам само да изясня, че това, което ще ви разкрия, трябва да остане строго поверително. С две думи, моля ви да се закълнете, че ще го запазите в тайна. Съгласни ли сте?

Тримата мълчаливо кимнаха. Кърш знаеше, че това сигурно е излишно. „Те ще искат да скрият информацията – а не да я разгласят“.

– Тук съм, защото направих научно откритие, което, струва ми се, ще ви изуми – продължи той. – От много години се опитвам да открия отговорите на два от най-фундаменталните въпроси за човешкото битие. И след като успях, идвам при вас, тъй като смятам, че това откритие дълбоко ще се отрази на всички вярващи по света и най-вероятно ще предизвика промяна, която може да се характеризира единствено като, да речем, експлозивна. В момента това, което ще ви разкрия, е известно само на мен.

Бръкна в джоба си и извади огромен смартфон – беше го проектирал и създал за собствените си нужди. Устройството имаше жизнерадостно пъстър корпус и той го изправи пред тримата мъже като телевизор. След малко щеше да се свърже със свръхсигурен сървър, да въведе парола от петдесет и един знака и да им пусне презентацията.

– Ще видите предварителна версия на презентацията, която възнамерявам да представя – може би след около месец. Но първо исках да се посъветвам с едни от най-влиятелните религиозни мислители и да разбера как тази новина ще бъде приета от хората, които ще засегне най-силно.

Епископът демонстративно въздъхна – по-скоро отегчено, отколкото загрижено.

– Интересно въведение, господин Кърш. Говорите така, като че ли онова, което ще ни покажете, ще разтърси из основи религиите в света.

Кърш огледа древното хранилище на свещени текстове. „Не само ще разтърси основите ви. Направо ще ги разруши“.

Отново отправи поглед към тримата мъже. Духовниците не подозираха, че Кърш се готви да разпространи презентацията само след три дни по време на грандиозно, грижливо режисирано публично събитие. И тогава хората по целия свят щяха да научат, че между ученията на всички религии наистина има нещо общо.

В тях нямаше и капчица истина.

1.

Професор Робърт Лангдън разглеждаше дванайсетметровото куче на площада. Козината на животното представляваше жив килим от трева и благоуханни цветя.

„Полагам усилия да те харесам – помисли си той. – Сериозно“.

Позяпа кучето още малко и продължи по висящия мост, като се спусна по широка тераса от неравни стъпала, целящи да разтърсят посетителя и да го извадят от обичайния му ритъм и крачка. „Целта е постигната“ – реши той, след като на два пъти за малко да се препъне.

Долу рязко спря, вторачен в огромното създание, което изникна пред него.

„Виж, това вече е нещо!“

Тънките железни крака на огромната черна вдовица издигаха издутото тяло на поне десет метра височина. От корема на паяка висеше яйчна торбичка от телена мрежа, пълна със стъклени кълба.

– Казва се „Маман“ – разнесе се някакъв глас.

Лангдън сведе поглед и видя, че под скулптурата стои строен мъж с шервани[6] от черен брокат и почти комични засукани мустаци ала Салвадор Дали.

– Аз съм Фернандо и съм тук, за да ви посрещна в музея – информира го мъжът и насочи вниманието си към баджовете, подредени на масата пред него. – Бихте ли ми казали името си?

– Разбира се. Робърт Лангдън.

Погледът на Фернандо се стрелна към него.

– О, ужасно съжалявам! Не ви познах, професор Лангдън!

„И аз едва се познавам – помисли си Лангдън и сковано се приближи. Носеше бяла папийонка, черен фрак и бяла жилетка. – Приличам на хорист от йейлския „Уифенпуфс“. Класическият му фрак беше близо трийсетгодишен и датираше от времето, когато членуваше в принстънския Бръшлянов клуб, но благодарение на ежедневното плуване още му стоеше доста добре. В бързината беше извадил от дрешника грешния калъф, вместо онзи с обичайния му смокинг.

– В поканата пишеше „черно и бяло“ – каза Лангдън. – Надявам се, че фракът е подходящ за случая.

– Фракът си е класика! Много сте елегантен! – Фернандо излезе иззад масата и внимателно залепи баджа на ревера му. – За мен е чест да се запознаем. Сигурен съм, че не идвате за пръв път, нали?

Професорът погледна между краката на паяка към лъскавата сграда пред тях.

– Малко ме е срам да го призная, но досега не съм бил тук.

– Не може да бъде! – Мъжът се престори, че припада. – Не обичате ли модерно изкуство?

Лангдън винаги беше обожавал предизвикателството на модерното изкуство – главно търсенето на причината да обявяват конкретни творби за шедьоври, например разтечените бои на Джаксън Полък, консервите със супа „Камбъл“ на Уорхол, простите цветни правоъгълници на Марк Ротко. И все пак много повече предпочиташе да говори за религиозната символика на Йеронимус Бош или художествения стил на Франсиско де Гоя.

– Повече си падам по класиката – отвърна той. – Повече се справям с Леонардо, отколкото с Де Кунинг.

– Но Леонардо и Де Кунинг адски си приличат!

Професорът търпеливо се усмихна.

– Явно има какво да уча за Де Кунинг.

– Е, дошли сте където трябва! – Фернандо посочи огромната сграда. – В музея ще видите едни от най-прекрасните колекции модерно изкуство в целия свят! Надявам се да ви харесат.

– И аз – отвърна Лангдън. – Само да знаех защо съм тук!

– И не сте единствен! – весело се засмя мъжът и поклати глава. – Домакинът държи в пълна тайна причината за днешното събитие. Даже музейните служители нямат представа какво ще се случи. Загадката е половината от удоволствието – носят се какви ли не слухове! Вътре има няколкостотин гости, цял куп известни лица, и никой не е наясно каква ще е програмата!

Беше ред на Лангдън да се засмее. Малцина можеха да проявят дързостта да пратят в последния момент покани с текст, чието съдържание се свеждаше до следното: „Събота вечер. Елате. Доверете ми се“. И още по-малко хора бяха способни да убедят стотици важни личности да зарежат всичко и да отлетят за Северна Испания, за да присъстват на събитието.

Излезе изпод паяка, продължи по алеята и вдигна поглед към развяващия се гигантски червен банер.

 

ЕДНА ВЕЧЕР С

ЕДМЪНД КЪРШ

„Едмънд определено не страда от липса на самоувереност“ – развеселено си помисли Лангдън.

Преди двайсетина години младият Еди Кърш беше един от първите му студенти в Харвард – рошав компютърен маниак, чийто интерес към кодовете го бе отвел на Лангдъновия бакалавърски семинар „Кодове, шифри и езикът на символите“. Изключителният интелект на Кърш му направи дълбоко впечатление и въпреки че след време младежът замени прашния свят на семиотиката с обещаващия блясък на компютрите, учителят и ученикът продължиха да поддържат връзка през двете десетилетия след завършването на Еди.

„А сега студентът е надминал професора си – каза си Лангдън. – С няколко светлинни години“.

Днес целият свят познаваше Едмънд Кърш – милиардер, информатик, футурист, изобретател и предприемач. Четирийсетгодишният индивидуалист беше разработил изумително множество модерни технологии, представляващи революционни скокове в най-разнообразни области: роботика, когнитивистика, изкуствен интелект, нанотехнологии. А точните му предвиждания за бъдещи научни открития го обгръщаха в мистичен ореол.

Лангдън подозираше, че свръхестественият талант на Едмънд да предвижда бъдещето се дължи на смайващо широките му познания за света. Професорът си го спомняше като ненаситен библиофил – Еди четеше каквото му попадне. Страстта му към книгите и способността му да осмисля тяхното съдържание бяха неописуеми.

През последните няколко години Кърш живееше главно в Испания, като твърдеше, че се е влюбил в старомодния чар, авангардната архитектура, ексцентричните джин барове и идеалния климат на тази страна.

Веднъж годишно Кърш ходеше в Кеймбридж да изнася лекции в Медийната лаборатория на Масачузетския технически институт и двамата се срещаха в някое от нашумелите напоследък бостънски заведения, за които Лангдън не беше и чувал. Никога не разговаряха за технологии – Кърш държеше да дискутират единствено изобразително изкуство.

– Ти си моята връзка с културата, Робърт – често се шегуваше Еди. – Личният ми образователен курс за ергени!

Заигравката със семейното положение на Лангдън звучеше още по-смешно от устата на друг ерген, който отхвърляше моногамията като „оскърбление за еволюцията“ и през годините беше фотографиран с множество супермодели.

Като се имаше предвид репутацията му на новатор в компютърните науки, човек спокойно можеше да си представи Кърш като някакъв задръстен техничар. Той обаче си беше изградил имидж на модерна поп икона, движеше се във ВИП кръгове, обличаше се по последна мода, слушаше елитистки ъндърграунд и колекционираше най-разнообразни безценни произведения на импресионизма и модерното изкуство. Често пращаше имейли на Лангдън, за да се съветва за нови творби, които възнамеряваше да включи в колекцията си.

„И после прави тъкмо обратното на съвета ми“ – помисли си Лангдън.

Преди година Кърш го изненада с разговор не за изкуството, а за Бог – странна тема за отявлен атеист като него. Докато хапваха ребърца крудо в бостънския „Тайгър Мама“, той заразпитва Лангдън за основните вярвания на религиите по света и особено за различните версии на Сътворението.

Професорът подробно му разказа общата за юдаизма, християнството и исляма история в Битие, за хиндуисткия Брама и вавилонския Мардук.

– Любопитен съм защо един футурист проявява такъв интерес към миналото – на излизане от ресторанта му каза Лангдън. – Това означава ли, че нашият прочут атеист най-после е открил Бог?

Едмънд искрено се засмя.

– Ще ти се! Просто преценявам конкуренцията, Робърт.

Лангдън се усмихна. „Типично в негов стил“.

– Е, науката и религията не се конкурират. Те са два различни езика, опитващи се да разкажат една и съща история. На света има място и за двете.

След тази среща Едмънд не му се обади почти цяла година. И не щеш ли, преди три дни Лангдън получи по ФедЕкс плик със самолетен билет, хотелска резервация и ръкописна бележка, в която бившият му студент настоятелно го канеше на днешното събитие. Текстът гласеше: „Робърт, за мен ще означава страшно много, ако можеш да дойдеш. Твоите обяснения по време на последния ни разговор изключително допринесоха за това събитие“.

Лангдън се озадачи. Какво отношение можеше да има техният разговор към такова събиране, организирано от футурист?

Пликът съдържаше и черно-бяло изображение на двама души, застанали един срещу друг. Кърш му беше написал кратко стихотворение.

Бележки:


[1]  Джоузеф Джон Камбъл (1904–1987) – американски учен, специалист по сравнителна религия и митология – Б. пр.

[2]  Релсово транспортно средство с въжена тяга за превоз при голям наклон на трасето – Б. пр.

[3]  Матей, 5: 3. Тук и нататък преводът на Библията е цитиран по изданието на Светия синод от 1992 г. – Б. пр.

[4]  Почтително обръщение към ислямски учен – Б. пр.

[5]  Арабска мъжка или женска роба – Б. пр.

[6]  Дълга мъжка връхна дреха в Индия – Б. пр.

* * *

„Произход”
Автор: Дан Браун

528 страници
Цена: 24,95 лв меки корици/ 34,95лв твърди корици
bard.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>