„Пратеник на любовта” от Джеймс Туайман

От  |  0 коментара

Джеймс Туайман, известен още като „Трубадур на мира“, е световнопризнат автор и музикант, който обикаля света и изпълнява „Концерта на мира“ в едни от най-съсипаните от насилие и конфликти райони. Той е канен от представители на властта и хуманитарните организации в страни като Ирак, Северна Ирландия, Босна, Сърбия, Косово, Израел, Източен Тимур и Мексико, както и от Обединените нации в Ню Йорк. С уникалната си музика и международната си репутация Джейм Туайман привлича милиони хора в обща молитва, която да повлияе на мирния процес в страни, раздирани от ненавист и войни.

Проповедничеството му започва през 1994 г., когато Туайман прави музикален аранжимент на молитвите за мир от дванадесет големи религии от цял свят. Мисията му е да покаже, че всички духовни пътища водят към една и съща цел: мира. От 1995 г. насам той подкрепя няколко мащабни молитвени бдения, на които присъстват милиони хора от цял свят.

Едно необичайно пътуване из България в търсене на странно малко момче на име Марко довежда автора до фундаменталния въпрос, зададен от деца: „Какво ще направите, ако разберете, че сте Пратеник на любовта, и че просветлението не е нещо далечно, че то е реалност и се случва тук и сега?“

Дълбоко в недрата на българските планини има скрит манастир, в който се обучават тези необичайни деца-мъдреци. Джеймс Туайман, сам носител на особена психична дарба, е сред малцината, получили привилегията да открият и да бъдат допуснати до този манастир – дарбата му служи за ключ и парола, удостоверяваща правото му да разговаря с тези деца. Разбира се, неговото духовно и физическо приключение минава през редица изпитания, подобни на контролни бариери, за да стигне до крайното послание на децата: че всички сме едно цяло и че единственото вярно решение може да дойде от приемането и преживяването на Любовта. Че е достатъчно да отворим очи и тогава всичко ще се промени. В крайна сметка, това е и причината да сме тук: да променим света, като възприемаме всички, включително себе си, като Пратеници на любовта.

Те казват също, че мигът е настъпил и нямаме време за губене…

ОТКЪС

Странник в странна земя

Почти нищо не се промени и през следващите три месеца, освен че главоболията леко понамаляха, сти­га да не напрягах мозъка си с твърде много експери­менти. Всяка сутрин се будех като от черна и пуста бездна, без сънища, което бе доста необичайно за мен. В миналото черпех много вдъхновение от „Учи­лището на нощта“. Оказа се, че сънищата всъщност не са спирали, и когато стигнах до края на чудатата си преживелица (или поне това, което приличаше на край), всички те се завърнаха в съзнанието ми като приливна вълна от сринат бент. Сред тях имаше два, които бих искал да споделя с вас. Спомних си ги едва в края на месец май 2001 г., но те имаха драма­тичен ефект върху развоя на събитията. Те подгот­виха почвата за приключението, което ме очакваше и едва сега започваше. Ако знаех какво предстои, мо­же би нямаше да направя и крачка, а щях да остана в леглото още месец-два, докато всичко отмине. Слава на бога, че не стана така, защото както се оказа, жи­вотът ми е зависел от това. 

Сън № 1

Вървях заедно с Марко по улица в Източна Европа, мо­же би в България. Денят бе хладен и хората бързаха със закопчани догоре якета. Тъмни облаци криеха слънцето и заплашваха с дъжд. Изглеждаше напълно естествено да се разхождаме заедно на това далечно място. Веднъж наистина съм бил в столицата на Бъл­гария, София, и ми се струваше, че сякаш познавам ня­кои от сградите и пейзажа наоколо. Бившите кому­нистически държави обаче имат характерно излъчва­не, поради което е трудно да ги отличиш една от друга – мрачен, черно-бял изглед на гниещо дърво и ронещ се цимент. Ала в съня ми всичко изглеждаше на място, като че ли дълго време съм бил там. Не беше и странно, че съм с Марко, момчето, което започна ця­лата тази история, като допря показалеца си до моя.

– Защо според теб се случва това? – попита ме той, когато спряхме на едно кръстовище.

– Не съм сигурен – отвърнах. – Може би защото времето е подходящо или защото сме готови за но­во ниво… или заради еволюцията. Това бих предполо­жил: всичко е заради еволюцията. Когато стане вре­ме някой вид да се освободи от оковите на старата си форма, появява се група, която показва това ново ниво и му помага как да заживее в новия свят. Може би затова и ти дойде при мен.

– Дори не разбирам какво казваш, твърде е сложно за мен. Но мисля, че си прав; поне така го усещам. Коя е тази нова група?

– Децата на Оз. – Светофарът светна в зелено и ние тръгнахме да пресичаме улицата. – Ти ми разка­за за тях – другите деца с такива дарби. Вярвам, че те показват на останалите от нас какви можем да бъдем.

– Или какви вече сме. Ние не сме по-различни от всички останали. – Марко спря и ме погледна право в очите. – Фактът, че умеем тези неща, не означава, че сме по-висши или по-напреднали от вас. То вече е в теб. Аз не съм ти дал нищо. Само ти помогнах да от­ключиш вратата, а после дарбата някак си излетя оттам. Тези деца просто ви показват кои сте и ви предлагат нещо като ключ.

– Ключът, който ще помогне на всички да отво­рят вратите в себе си?

– Да. Повечето хора се страхуват и заключват здраво тази своя вътрешна врата, чудейки се какво не им е наред. Те имат нужда нещо да им помогне да се отпуснат и да осъзнаят, че там няма нищо, кое­то да ги нарани. Какво според тебе е то?

– От какво имат нужда ли?

– Да.

– От Любов. Вярвам, че всички търсим едно и съ­що, и единственото, от което се нуждаем, е Любов.

– И любовта ще отключи здраво залостените врати?

– Да. Така мисля – отвърнах аз.

Стигнахме до малък парк с фонтан по средата. Около него имаше кръгла алея с пейки на по няколко

метра разстояние една от друга. Двамата с Марко седнахме на една от тях и продължихме разговора си.

– Знаеш ли какво означава „Пратеник на любовта“, Марко?

– Не. Какво е „пратеник“?

– Човек, който трябва да пренесе или да предаде нещо. Пратеник на любовта е човек, който пренася любовта към другите хора. Би ли казал, че Децата на Оз са Пратеници на любовта? Това ли е истинската им мисия: да предават любов на човечеството?

Той се огледа, сякаш търсеше правилния отговор. Срещу нас седеше жена с бебе, която му се усмихваше и го полюляваше на коляно.

– Загледай се в това бебе – каза той. Звучеше не като десетгодишно момче, а като най-зрелия мъдрец, когото съм срещал. – То не може да прави почти нищо само, освен да се усмихва и смее, когато майка му го прегръща. Ала то откликва на любовта, защо­то тя вече е вътре в него. Няма нужда да говори за нея или да я обяснява, но нима има човек, който да не почувства любов, когато погледне в очите на бебе? Същото е с възрастните. Те обикновено използват разума си и се стремят да обясняват нещата, но всъщност общуват със сърцето си. Можеш да вдигнеш стена около сърцето си, но получиш ли любов, тя ще се срути и ти ще станеш също като това бе­бе. Затова сме тук: да помогнем за събарянето на те­зи стени.

– Значи ние вече имаме каквото ни е нужно: тряб­ва само да го намерим.

– Да. Никой нищо не може да ти даде, но някои хо­ра могат да ти помогнат да отключиш определени

врати. Това е идеята на децата, най-вече на децата екстрасенси. Децата на Оз се раждат с врати, свале­ни от пантите, така че нищо не пречи на премина­ването на любовта. А раздавайки любов, те помагат и на другите да правят същото.

– Ами свръхестествените дарби? Защо ги имат?

– Не знам точно – каза той и отмести поглед. – Предполагам, че просто така става. Но както ако се фокусираш твърде много върху силите, те ще изчезнат.

– Защо?

– Защото силите са там заради любовта и ако заб­равиш за нея, те те напускат. Разбираш ли?

– Струва ми се, че да, пък и май имам известен оп­ит в това. Ами главоболието?

– Това е въпрос, на който трябва сам да си отго­вориш. Мисля, че когато намериш отговора на ис­тинския въпрос, главоболието просто ще изчезне.

– На истинския въпрос?

– Да, това трябва да търсиш.

Сън № 2 

Следващата нощ сънят продължи точно оттам, къ­дето бе свършил. Все така седяхме в парка с фонта­на. Майката беше сложила бебето в количката и я бу­таше напред-назад. Както и преди, нямаше никакво прекъсване и несъответствие, сякаш не бе изминало никакво време. Просто си бяхме поели дъх, за да про­дължим разговора си.

– По-рано каза нещо за децата, които се обединя­ват в името на висша цел. Какво имаше предвид? Ни­ма познаваш всички други деца по света, които при­тежават дарбата?

– В определен смисъл, да, но не по начина, по кой­то си го представяш. Преди всичко, ние знаем исти­ната: че сме едно, и съзнаваме това единство. В рам­ките на това преживяване ние се познаваме едни други: всички деца, посети с тази цел.

– Защо казваш „посети“? Това е много силна дума. Сякаш някой от друго измерение или планета ви е посял тук като човешки семена. Така ли е?

– А ти не мислиш ли, че е именно така?

– Аз ли? Хм, никога не съм го поглеждал от този ъгъл.

– Никога ли не си имал чувството, че си тук, за да постигнеш нещо? Нямаш ли усещането, че в момен­та се случва огромна промяна и че ти си дошъл, за да бъдеш част от нея?

– Всъщност да, така се чувствам. Значи е било съз­нателен избор от моя страна? От страна на всички ни? Тук сме, на тази планета в това време, защото са­ми сме решили така?

– Не е ли логично? – попита той, а аз отново заб­равих, че разговарям с десетгодишно дете. – Не чувстваш ли тази мисия дълбоко в себе си? Може да не е било съзнателно, но със сигурност е било целена­сочено.

– Съзнателно и целенасочено… за мен това са сино­ними.

– Може би, но в крайна сметка, това са просто по­нятия, а истината не е понятие. Истината е нещо

истинско и живо. За да отговоря на въпроса ти, ще кажа, че всички сме посяти тук, за да направим нещо удивително, да бъдем Пратеници на любовта, както сам се изрази. Децата екстрасенси, Децата на Оз, иг­раят много важна роля в това развитие. Вие имате своята роля, ние – нашата.

– А каква по-точно е вашата роля?

– Просто да зададем един въпрос.

– Въпрос ли? Какъв въпрос?

Бях твърде заинтригуван, за да спра. Марко ме бе завладял и аз нямаше да се откажа.

– Въпрос, който трябва да си зададе всеки човек на този свят. А после – да предприеме действие. Наша­та роля е преди всичко да бъдем този въпрос, а след това да предложим начин на света да си отговори.

Погледнах го в очите с надеждата да ми го зададе. По някаква причина не исках да изричам думите. Ис­ках той да го каже, без да го питам. Очите ми гово­реха по-ясно от всичко.

– Значи искаш да чуеш въпроса? – усмихна се на­края той.

– Да.

– Само не забравяй, че това е въпрос, който тряб­ва да изживееш, и животът сам ще те отведе при отговора. Ако възприемеш тази нагласа, няма дълго да остане въпрос.

Поех си дълбоко дъх, като че ли ме очакваше мону­ментално преживяване. Това, което Марко щеше да каже или попита, беше цялата мисия на Децата на Оз. Нямаше как да разбера какво означава това и до ден днешен се терзая над него. Но мигът бе толкова ис­тински, толкова ярък, и знам, че това не беше обик­

новен сън, а по-скоро начин, по който Марко бе из­брал да предаде дълбоките си уроци. Изпънах рамене и зачаках.

– Ще използвам твоите думи и ще ти задам въ­проса така, че да го разбереш – каза Марко. – Ето го и него: какво ще направиш, как ще се държиш, ако в този миг разбереш, че си Пратеник на любовта? Как ще се отнасяш с всички, които срещнеш? Какво ще им кажеш? Как ще живееш живота си? Разбираш ли, това е единственият въпрос, който си струва да за­даваме в момента, защото той е действителната точка на активация, точката, в която започва жи­вотът. Когато осъзнаеш, че въпросът е верен, че ти наистина си Пратеник на любовта тук и сега – ще за­почнеш ли да действаш или ще чакаш още нещо?

– Да осъзная, че съм Пратеник на любовта? Тук и сега?

– Да, именно. Това е мисията на децата екстрасен­си: да изживеят този отговор. Преди казвах, че той се крие във всекиго, но обикновено е заровен дълбоко под страха. Ала ако задържим тази честота и све­тът види, че го правим, това ще ни открие пътя към нов свят.

– Значи вие искате всички да видим, че въпросът е верен, че ние наистина сме Пратеници на любовта. И когато приемем тази истина, тя ще се активира в нас самите. Така ли?

– Не можете да я живеете, докато не я познаете. Преди малко ме попита дали се познаваме с другите Деца на Оз. Отговорът очевидно е „да“. Ние работим заедно, за да създадем нещо като мрежа над целия свят, която ще помага на хората да живеят тази ис­тина. Неслучайно казах, че сме „посети“ тук. Имаме мисия и го съзнаваме. Трудно е да го обясня, но ако се вгледаш в сърцето си, ще разбереш, че е вярно, защо­то то е вярно и за теб самия.

– Можеш ли да ми кажеш нещо повече за тази мре­жа?

– Сам ще научиш. Това не е нещо, което може да се обясни – може само да се изживее. Гарантирам ти, че и ти ще го изживееш. Предстои ти да поемеш на път, но няма да ми повярваш, ако се опитам да ти го обясня предварително. Ще повярваш, когато го из­живееш. Разбираш ли?

– Май не съм сигурен…

– И това ще стане. Със сигурност ще разбереш.

 

***

 

Мислех, че съм оставил всичко това зад гърба си. Сре­щата с Марко бе удивително преживяване, а още по-пленително бе скоростното влакче, на което ме бе хвърлило всичко това. Но писъците на хората от публиката и разцепените от болка глави ми идваха прекалено много. Накрая реших, че всичко това тряб­ва да свърши. Имах пълноценен, наситен живот и не се нуждаех от допълнителен драматизъм. Предизви­кателствата, които бездруго ме очакваха, бяха пове­че от достатъчно, и тази мистерия вече бе изгубила първоначалната си примамливост.

Ала нямаше да бъде толкова лесно, особено в дъл­госрочен план. Нещо в мен се движеше и не искаше да ме пусне, докато не приключи работата си. Чувст­вах как расте и набира сила, като дете в утробата на майка си, което отпива безценните капки живот, протичащ между тях. Докато не упорствах твърде много с експериментите, съумявах да държа главобо­лието под контрол, но това само означаваше, че не­щото спи и затова не притиска слепоочията ми с крака, мъчейки се да се освободи.

Сънищата продължаваха, но все още не ги осъзна­вах напълно. Все още сякаш се съпротивлявах вътрешно на посланието и го държах на една ръка раз­стояние, в случай че твърде скоро поискаше твърде много от мен. Думата „България“ насищаше съзна­нието ми дори когато бях буден, като ехо, което не ми позволяваше да забравя какво се случва и постоян­но ме притегляше в мрачната си прегръдка. То ме желаеше, също както ме желаеше и Марко, но сякаш все още притаяваха дъх под вълните.

Един ден обаче, внезапно като оръдеен залп всич­ко се промени. И досега не знам какво всъщност се случи, но отговорът изведнъж се проясни. Знаех къде ще го намеря и знаех, че ще ме чака. По един или друг начин трябваше да стигна до края на тази драма и единственото място, където това можеше да ста­не, беше България. Думата пулсираше в мозъка ми и изведнъж изскочи навън с родилно облекчение, проди­ша и пое власт над собствения си живот. Идеята ме държеше така силно в интимната си прегръдка, че не можех да отговоря другояче: щях да тръгна, за да го намеря… нещото.

Не казах на никого вкъщи, преди да си купя самоле­тен билет. Щяха да помислят, че наистина съм си изгубил ума, което бездруго бе всеобщото им мне­ние. Никой не предполагаше, че ще го направя; дори мислеха, че цялото ми мистично увлечение е при­ключило. Времето, в което дърпах всички, за да им покажа последната си експлозия от свръхестестве­ни сили, беше отминало. От време на време упражня­вах дарбата, тайно от всички, главно за да разбера дали не е изчезнала. Не беше. Дори се беше усилила, въпреки че се бях научил да контролирам неочаквани­те сътресения, които ме събаряха преди. Сега тя на­помняше повече на дух, заспал в някоя пещера дълбо­ко в съзнанието ми, който излиза навън, когато го повикам. В тези случаи се уверявах в удивителната му сила, което отново ми показваше, че е време да замина.

Беше краят на май. Полетът ми беше след два дни. Съобщих го една вечер, когато всички си бяха у дома, но тревогите ми за тяхната реакция се оказаха неоснователни. Всички погледнаха благосклонно на идея­та, като че знаеха, че това е единственият начин най-после да приключа тази одисея. Имаше нормални въпроси от типа: „Сигурен ли си, че ще се оправиш?“, но инак откликът бе единодушен. След ден щях да замина за страна, загадъчна като нощта, и един­ственото, което разчитах да ме води и напътства, беше собствената ми интуиция.

Докато летях над Атлантика, усещах надвиснало чувство на безпомощност, като че ли напусках по­знатата цивилизация и отивах накрай света. Пом­нех последното си пътуване до България и, честно казано, не бях изпитвал потребност да се върна там. Времето, прекарано в тази част на света, се бе ока­зало повратна точка в живота ми, но мислех, че то просто отдавна е отминало. Спомних си Хърватия през 1995 – годината, в която за първи път срещнах Пратениците на светлината. Как бих могъл тогава да знам какво ще се случи по време на това пътуване и как ще се промени животът ми? Написах книгата и тръгнах да обикалям света, за да предавам уроците, научени от тях. Върнах се още два пъти и се заре­кох, че толкова стига. Бях платил кармичния си дълг и що се отнася до мен, нещата приключиха. Бях се насочил към други неща и се надявах никой повече да не търси услугите ми.

Бях пътувал до България по време на войната в Ко­сово. Това беше единственият начин да стигна до­там, защото всички други летища бяха затворени от силите на НАТО. Кацнах в София и взех автобус до Македония, след което продължих към бежанските лагери по границата. Нямаше нужда да се застоявам в България, нито пък имах желание. След мирната ми­сия в Косово веднага си отлетях за дома. Вероятно никога нямаше да се появи случай да се върна отново там.

Ала ето че се връщах, и то по причини, които из­общо не можех да обясня. Представа си нямах какво ще правя, когато пристигна, къде ще отида, къде ще отседна. Предполагах, че ако има нещо реално в дар­бата, която бях получил, тя ще ме отведе в правил­ната посока. Ако ли не, пак щях да постигна целта си: щях да знам, че цялата работа е приключила без­славно, и всичко ще бъде наред. Така или иначе, пъту­вах към финала и се радвах за това…

* * *

 „Пратеник на любовта”
Автор: Джеймс Туайман

216 страници
Цена: 15лв
kibea.net

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>