„Последната кралица на Индия” от Мишел Моран

От  |  0 коментара

„Последната кралица на Индия” разказва за невероятната съдба на една от най-прочутите жени в историята на Индия – рани Лакшми. Наричана от някои индийската Жана д’Арк, смелата кралица на Джанси управлява в свят, доминиран от мъже, и се изправя срещу британската инвазия, за да защити кралството си. Превръща се в символ на борбата на индийците за независимост и свобода. В „Последната кралица на Индия” авторката Мишел Моран преплита исторически факти и художествена измислица, за да разкрие период и събития от историята на Индия, за които се знае малко у нас, но са вдъхновили песни и цялата филмова индустрия на Боливуд.

„Съдбата на рани Лакшми и на нейните дургаваси е изумителна и нямаше почти нищо, което да се нуждае от разкрасяване, споделя Моран. Единственото, за което трябваше да внимавам, бяха легендите, нароили се след нейната смърт – бяха толкова много и толкова приказни, че ми се наложи да бъда изключително внимателна, отделяйки фактите от измислиците. Например прочутият й скок с коня от стените на крепостта, докато още износва сина си, със сигурност не се е случвал. Но нейният отряд Дурга дал, решението й да тренира заедно със своите дургаваси (безпрецедентно за индийска кралица), присъствието й в Дурбар хол по време на аудиенциите на съпруга й, раджата, и последващата й роля в индийското въстание са все част от историческите хроники”.

В Джанси жените са се радвали  на свобода, каквато не е позната в останалите места в кралството и именно тази благодатна почва е способствала за физическото и духовното израстване на кралицата. На мемориала пред двореца в Джанси тя е увековечена като:

Защитничка и родителка на града Джанси, която се обличаше като мъж, която можеше да язди най-високия сред конете, която държеше меч във високо вдигнатата си ръка, която се възпламеняваше от яростта на богинята Кали, която многократно предизвикваше на двубой английски генерали като някой си Хю Роуз – тази Лакшми (богинята на съдбата) беше убита тук сякаш от злощастен обрат на съдбата, за да се върне в небесата!”

В романа „Последната кралица на Индия” Мишел Моран възкресява Индия през XIX век и разказва историята на рани Лакшми от гледната точка на Сита – една от жените войни на кралица. И двете от малки са обучавани като момчета от своите бащи не само в бойни умения, а и да защитават честта и живота на поверените им хора. С всеки изминал ден бременната кралица се доверява все повече на Сита, но не може да й повярва, че трябва да се пази от най-близките си.

Всички се надяват, че рани Лакшми ще роди момче, защото новият закон на Британската източноиндийска компания не позволява тронът да се онаследява от жени и ако няма наследник, властта преминава в ръцете на англичаните. По този безкръвен начин голяма част от индийските кралства вече са паднали под властта на Британската империя. Единствено кралството Джанси дава изненадващ и неочакван отпор. Рани Лакшми отказва да се предаде на империята, решена да защити земята, която обича. И когато не успява с дипломатически ходове, повежда народа си в битка… Всички ще умрем някой ден. Но някои от нас имат голе­мия късмет да загинат, борейки се за справедливост! 

ОТКЪС

Ш Е С Т А   Г Л А В А

1851 година

Веднъж, когато бях пет–шестгодишна, един от пратениците на махараджата мина през Барва Сагар на път за някакъв голям град. Когато влезе в селото, всички наизлязоха по улиците, за да наблюдават удивителната процесия. Пратеникът пристигна с керван от каруци, теглени от камили и волове, покрити със сатен, а зад тях се виеше дълга редица от понита, чиито ездачи се криеха от следобедното слънце с големи сребърни чадъри. Жените от селото стояха скрити зад решетъчните паравани на нашия най-голям храм и наблюдаваха с благоговение парада на тези богато облечени мъже, яхнали инкрустирани със скъпоценни камъни седла. Даже майка ми, която по принцип не се впечатляваше от лъскави и златни неща, беше ококорила широко очи през онзи ден. „Това е нещо, което никога повече няма да видиш!“ – ми беше прошепнала тя.

А сега се питах какво ли би казала мама, ако знаеше, че само след няколко дена в Барва Сагар ще пристигне още по-голяма процесия чак от кралския град Джанси, при това с единствената цел да прецени дали аз притежавам необходимите умения да стана десетият член на великия отряд Дурга дал на нашата рани. За всеки друг би било крайно притеснително да знае, че не- зависимо дали издържи изпита или не, за това ще разбере не само цялото село, но и всички села наоколо. Почти веднага след обявяването на резултата. Аз обаче бях твърде заета да трени- рам, за да си позволя да се поддам на нервите си. Не знаех какво ще правя, ако се проваля. Но знаех, че ако взема изпита, още на следващата сутрин ще трябва да потегля към новия си дом в двореца Джанси заедно с девана на кралицата – нейния главен министър.

През следващите два дена, когато не тренирах с Шиваджи, подготвях оръжията си – лъсках камата на баща ми до блясък, поправях и пристягах тетивата на лъка си. От всички жени, стремящи се към този пост, аз сигурно щях да притежавам най-старите оръжия, но за мен по-важното бе да демонстрирам уменията си за боравене с тях. Бях сигурна, че ако нервите ми не ми погодят някакъв номер, за нищо на света няма да се проваля в тази част от изпита.

По едно време, докато баба ми ме гледаше как изстрелвам стрела след стрела по мишената, поставена от Шиваджи под короната на нашето дърво, я чух да казва на Авани:

– Е и какво от това, че можела да изстрелва стрели? А кой ще я обучи да бъде забавна и чаровна?

Знаех, че не трябва да обръщам внимание на нито една дума на баба. Нейната мечта беше да се проваля, затова полагаше усилия да засее у мен бурена на съмненията. И въпреки това  на следващата сутрин, докато оранжевото зарево пълзеше към двора ни, аз попитах Шиваджи дали баба ми е била права, че трябва да бъда и чаровна.

– Вярно е. Жените от охраната на кралицата не се избират само заради уменията им – каза той, докато седеше с кръстосани крака под нашето дърво редом до баща ми. – Дургаваси- те се избират и заради способността им да правят компания на кралицата и да я забавляват. Това означава, че трябва да бъдат също така красиви и умни.

През последните осем години бях тренирала почти всеки ден. Отдавна бях станала по-добра от Шиваджи с лъка и стрелите. Ала никой досега не ми беше казвал нищо за това, че освен добър боец, трябва да бъда красива и умна.

– И как се очаква от мен да покажа подобни способности?

– Няма нужда да показваш нищо, Сита. Ти отдавна си всички тези неща!

Погледнах към татко, който като че ли разбра какво ми казва Шиваджи, защото се усмихна.

– Мисля, че днес трябва да поработим върху моята чаровност! – отсякох.

Шиваджи се разсмя с глас и когато се успокои, отбеляза:

– Чаровността е нещо, което жената усвоява в мига, в който осъзнае колко е красива! Очевидно не достатъчно хора са ти казвали колко красива си всъщност, Сита!

Попипах смутено косата си.

– Не само там, но и там! – посочи Шиваджи лицето ми. – Както и тук! – постави ръка върху сърцето си. – Чаровна си, защото си образована и честна. Подобни качества като твоите могат да се окажат свеж полъх за живота в двореца. И тъй като си имаш всичко, което ти трябва, нека днес поработим върху онова, което ще кажеш, когато пристигне деванът.

И така през следващите три дена баща ми и нашият съсед посветиха обичайното ни време за тренировки на моята подготовка за предстоящия ми разговор с девана. Репетирахме от- говорите на въпросите, които би могъл да ми зададе главният министър, сред които имаше и съвсем изненадващи от рода на:

„Коя е любимата ти храна?“.

В последния ден преди пристигането на процесията Шиваджи каза:

– В това кралство има стотици момичета, които също като теб са се подготвяли години наред за посещението на девана. И за почти всеки пост в двореца се очаква да бъдат дадени под- купи.

Когато чух това, сърцето ми се изпълни с униние.

– Но досега никой и по никакъв начин не е успял да си пробие път до Дурга дал с подкупи! – продължи ухилен Шиваджи. – Последната дума е на главния министър – когато прецени, че е намерил подходящото момиче, автоматично слага край на търсенето и на изпита!

 

* * *

 

Жените от селото се бяха събрали в кухнята, където Авани и баба бяха приготвили подноси с храна. Имаше теракотени купи, пълни със сладко мляко, пресни резени плодове, пържени млечни топки, напоени с гъст сироп, и шербет, украсен с розови листенца. Но аз не бях гладна. Седях си сама в стаята и чаках да чуя звука от приближаването на процесията. Не трябваше да излизам от къщата до появата на главния министър. Днес за първи път в цялата история на Барва Сагар жителите на селото щяха да видят как една жена нарушава закона на пурдата.

– Това изобщо не е срамно! – беше ми казал Шиваджи. – В Джанси нито една жена не е в пурда! – напомни ми. – Там всички жени яздят свободно по улиците като мъжете!

– Във всички големи градове ли е така?

– О, не. Само в Джанси. Но пък кой ли там му мисли за такива неща!

От неговите уста всичко звучеше много просто, но когато татко се появи и написа на дланта ми, че процесията на девана вече влиза в селото ни, сърцето ми заби лудо в гърдите ми.

– Няма от какво да се страхуваш – допълни той. – Или ще си вземеш изпита, или не – бръкна в своята курта и извади оттам дълга кожена огърлица, която постави в ръката ми. В центъра на огърлицата висеше един-единствен талисман – паун, издялан от бамбук. – Днес ти трябва да си всевиждаща като паун със сто очи – написа баща ми. – Но също така трябва да бъдеш като бамбук. Когато връхлети буря, бамбукът не се чупи. Само се огъва и после пак се изправя!

В двора ни гръмна музика. Процесията на главния министър беше пристигнала у нас. Гостите в двора автоматично млъкнаха, а малките крачета на Ану се чуха да шляпат по коридора. Идваше да ме вземе.

Ръката на татко обгърна моята.

– Субхкамна, паунчето ми – изобрази с уста. – Късмет! Завързах кожената огърлица около врата си и пъхнах талисмана под ангарката си.

– Сита, той е тук! Деванът на кралицата е тук! – влетя в този момент Ану в стаята ми. – Хайде, време е!

Хукнах към вратата на къщата, където вече чакаше баба ми със сребърен поднос в ръка. В Индия новите гости се посрещат, като завъртиш този поднос близо до главата им. В различните къщи слагат различни неща на подносите си, но задължително има запалена аарти – лампа, и малка купичка с цинобър, яркочервена боя на прах, с която трябва да направиш тилак – знак върху челото на госта, за да му покажеш, че е добре дошъл.

Въпреки цялото си перчене пред Ануджа, първата си крачка в собствения си двор аз направих със същата трепетна неувереност, с която странникът пристъпва в непозната земя. Главният министър чакаше точно пред нашата дървена порта, обкръжен от две дузини бляскаво натъкмени мъже в сака и жилетки в западен стил. Слуга държеше над главата му малък чадър с пискюлчета, за да го предпази от сутрешното слънце. Слугата беше слабичък, но пък самият деван беше още по-слаб. И толкова висок, че с голямата си глава ми заприлича на гигантско стъбло царевица.

Татко зае мястото си вляво от мен, Шиваджи застана от- дясно.

– Спокойно! – прошепна ми той, докато приближавахме към гостите.

Хванах платото с аарти колкото ми беше възможно по-стабилно пред девана, а след това го завъртях бавно и почтително. Когато настана моментът да бръкна с палец в малката купичка с цинобър, за да изрисувам червения знак върху челото му, осъзнах, че ръката ми трепери. „Дишай дълбоко!“ – напомних си мислено. От мен се очакваше да изпълня същата кратка церемония пред всеки от тези мъже.

Когато приключих с приветстването на всеки от процесията с добре дошъл, деванът прекоси двора ни и зае мястото си върху широка жълта възглавница, която един от слугите му беше поставил под нашето дърво. Всички негови придружители веднага се разположиха вляво от него, а жителите на Барва Сагар застанаха вдясно. А аз останах в средата, с татко от едната ми страна и Шиваджи – от другата. Тримата едновременно се поклонихме дълбоко пред главния министър. Усещах как погледите на всички жители на селото ни са вперени в мен – първата жена в Барва Сагар, нарушила пурдата, откакто съществува.

– Сита Бхосале – започна деванът с изненадващо дълбок, топъл глас. А аз очаквах да бъде тъничък и писклив като тръстика, на каквато приличаше той. – Ти си дъщеря на Нихал, който е син на Адинатх, член на кастата на кшатриите. Така ли е?

– Да.

– И си на седемнайсет години?

– Миналият месец навърших седемнайсет.

Деванът щракна с пръсти и един от слугите до него моментално му поднесе лула, която побърза да запали. Главният министър вдиша дълбоко от лулата, а после издиша и през цялото това време нито за миг не свали очи от мен. През двора ни премина важно паун в търсене на сянка и аз се сетих за пауна, скрит под дрехата ми. Сега разбирах защо баща ми беше избрал да ми направи тъкмо такъв талисман – в Индия паунът се почита като убиец на змиите. Той е всевиждащ, на пръв поглед и всемогъщ – защитник на младите и невинните  от влечугите, които се крият в земята и чакат удобен момент,  за да нападнат.

– Приличаш на една от картините на Нихал Чанд – изрече накрая деванът. Приведе се напред на възглавницата си и димът от лулата му се уви около лицето му. – Виждала ли си ги?

Знаех си, че сигурно бях поруменяла, когато отговорих:

– Да, деван джи.

Че кой не беше виждал репродукции на творбите на Нихал Чанд, един от най-великите художници на Индия?! Когато бил жив, махараджа Савант Сингх веднъж му дал скица на любимата си певица, красивата Бани Тхани. Художникът взел простичката рисунка на краля и създал по неин образец серия от картини, символизиращи идеалната жена – бледи бузи, чувствени устни, високо чело, тънки вежди, огромни, подобни на цъфнали лотоси очи. Използвал лицето й и за всичките си изображения на нашата богиня Радха така, както някои европейски майстори на четката са използвали проститутки за лицата на своите мадони. Да бъдеш сравнена с Бани Тхани на Нихал Чанд, беше… е, беше колкото комплимент, толкова и обида.

– Ще можем ли да видим дали уменията ти са така впечатляващи, колкото е красотата ти?

След тези думи главният министър накара слугите си да ми поднесат всяко от оръжията, с които бях тренирала в продължение на осем години: пушки кремъклийки, ножове, лъкове, мечове, револвери, пистолети, брадви и кинжали. Из целия двор бяха поставени мишени и аз бях подканена първо да избера любимото си оръжие. Решението ми изобщо не беше трудно – тиковият лък на девана. Беше инкрустиран с абанос и полиран до блясък. Толкова красив лък бях виждала само веднъж през живота си, когато баща ми беше получил поръчка от един много богат търговец, който държеше да включи нещо особено впечатляващо към зестрата на дъщеря си. Но макар да си знаех, че в крайна сметка ще избера лъка, все пак се задържах по малко пред всяко от оръжията – исках да оставя у девана впечатление- то, че съм ненадмината с всяко едно от тях, затова ми е много трудно да реша. Накрая все пак избрах лъка. Метнах кожения колчан през рамото си, а после застанах пред малката бяла мишена, поставена в другия край на двора, и запратих първата си стрела. Татко винаги ме беше карал да се упражнявам с различни видове лъкове и стрели, така че изобщо не ми беше трудно да се приспособя към оръжието на главния министър.

Усещах как очите на всички присъстващи са вперени в мен. Как ме гледат да изстрелвам една, две, три стрели право в десет- ката. И чух зад себе си радостните възгласи на жените, когато четвъртата стрела мина директно през първата, като разтресе дървената мишена. Не мога да не отрека, че тогава се изпълних с немалка доза самодоволство. Отчаяно копнеех да зърна изражението върху лицето на девана. Но вместо това просто се обърнах и свела свенливо очи към земята, поставих оръжието пред него.

– Револверът! – отсече той. Беше невъзможно да се разбере по гласа му дали е доволен, или просто е отегчен.

След това много бързо бях изпитана с всяко от останалите оръжия. Представих се великолепно и бях сигурна, че всеки в този двор ме гледаше поне с елементарна доза възхищение, за- щото до този момент съселяните ми бяха познавали само момичето Сита, а не воина Сита. А после дойде ред за разговора. „Готова съм за това! – помислих си, докато отново заемах мястото си между татко и Шиваджи пред главния министър. – Питайте ме каквото си поискате!“

Но деванът мълчеше. Когато рискувах да хвърля един кос поглед към лицето му, установих, че изражението му е неразгадаемо. Това лошо ли беше или добре? И защо свитата му зад него мълчеше и всички само пристъпваха сковано от крак на крак?

– Кажи ми – започна най-сетне деванът – това ли са мъжете, които са те обучили за поста на охранител в Дурга дал на нейно височество?

– Да, деван джи. Представям ви пита джи и нашия съсед, почитаемия Шиваджи.

– Повтори същото на английски!

Направих го и деванът като че ли остана доволен.

– Би ли умряла за нашата рани? – попита внезапно главният министър.

– Да.

– Предпочитаното от теб оръжие е лъкът, нали така?

– Точно така.

– На кого ще дължиш вярност в двореца Джанси, ако утре бъдеш отведена там?

Сърцето ми се разтуптя от вълнение. Значи Шиваджи ме беше подготвил много добре за този разговор.

– На нашата рани! – отговорих, без да се замислям. Деванът вдигна пак лулата си и вдиша дълбоко. Когато издиша, щракна с пръсти и трима от слугите му пристъпиха напред. Двама от тях носеха на главите си женски дупати и очите им бяха изрисувани с очна линия. Свитата на министъра се разсмя, но нито един от нашите селяни не се усмихна. Знаех си, че сега всички се чудят и маят: „Така ли правят мъжете в Джанси – обличат се като жени със звънчета на глезените и големи гривни на ръцете?“.

– Един ден – обади се деванът и аз осъзнах, че той разказва някаква история – ще се озовеш в една стая с кралицата на Джанси.

Един от мъжете, облечени в женски дупати, пристъпи напред в празното пространство между мен и самия деван. И свитата на министъра отново се изсмя.

– Но в стаята се намира също и майката на махараджата. Вторият мъж, облечен като жена, се присъедини към прия-

теля си и се поклони леко.

– Аз също съм там!

Последният от слугите, на глава с отпуснат жълт тюрбан като самия деван, пристъпи в центъра и се престори на много сериозен.

– Внезапно в двореца нахлува натрапник!

Слуга, когото не бях забелязала, облечен изцяло в черно, скочи в центъра на тази пъстра групичка и тримата слуги се престориха на ужасени.

– В стаята има само един револвер, с който да ни отбранявате – продължи деванът. – На кого ще го дадеш?

Из двора се понесе тих шепот, а хората на министъра се спогледаха многозначително. Те вече бяха чували този въпрос и преди. Очевидният отговор, разбира се, беше рани. Но пък майката на махараджата? Тя не беше ли с най-висок ранг от всички в стаята? Или може би самият деван? Той няма как да не смята, че е заслужил честта да защитава царското семейство, нали така?

Беше станало почти пладне и слънцето се беше издигнало високо на хоризонта. По гърба ми започна да се стича пот. Погледнах към селяните около мен, които отпиваха сок от манго от нашите теракотени чашки, излъчващи абсолютно безразличие към въпроса дали ще издържа изпита или не. Важното бе, че днес имат забавление, за което после ще клюкарят месеци, че  и години наред. Застаналият до мен Шиваджи прочисти гърлото си. Беше неспокоен и внезапно аз осъзнах защо. Защото ми беше дал погрешен съвет.

– Няма да дам револвера на никого! – отсякох аз и из двора се понесоха изненадани възгласи.

Деванът се приведе напред на възглавницата си и попита:

– Защо?

– Защото ще го задържа за мен!

С периферното си зрение видях, че селяните наоколо клатят глави. Обаче свитата на девана беше потънала в гробно мълчание.

– Няма да го дадеш на нашата рани, така ли? – попита главният министър.

– Не! – отсякох.

Той остави лулата си и вече в очите му долових съвсем ис- крен интерес, когато ме подкани:

– Защо? Обясни, моля!

– За какво й е на нашата рани револвер, когато има мен, за да я пазя? Нали именно затова съм близо до нея, в стаята?!

Деванът се отпусна назад на възглавницата си и се усмихна широко.

– Сита Бхосале от Барва Сагар – обяви тържествено, – утре до изгрев слънце да си готова да потеглиш заедно с мен към Джанси!

- – -

Последната кралица на Индия
Автор: Мишел Моран
360 страници
Цена: 14,40 лв. онлайн
www.kragozor.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>