„Портрет на една конспирация” от Дона Русо Морин

От  |  0 коментара

Шест смели жени от Ренесанса рисуват „Портрет на една конспирация”. Политически заговори, убийства и възмездие. И шест силни жени, които рискуват всичко в името на изкуството и любовта. Тайно общество от жени художнички, младият Леонардо да Винчи и мистериозна картина са замесени в опасен политически заговор в романа на Дона Русо Морин „Портрет на една конспирация”. Елегантният и пищен стил на авторката отвежда в сърцето на красивата, но и изпълнена с опасности ренесансова Флоренция. По време на Ренесанса господстващите социална норми не позволяват на жените да се занимават с изкуство и поради това има малко известни художнички. Този факт стои в основата на историческия роман „Портрет на една конспирация”. „Търсеха и най-нищожното уличаващо доказателство – косъмче от четка за рисуване, зацапано от въглен, петно от боя. Защото за тези жени да бъдат хванати дори с най-дребното издайническо свидетелство за дейността им би било най-опасното нещо на света.”

Дългогодишната вендета между влиятелните родове Медичи и Паци заплашва да потопи Флоренция в кръв. На великденската литургия във Флорентинската катедрала членове на семейство Паци убиват Джулиано де Медичи. Брат му Лоренцо успява да се спаси и започва да отмъщава на заговорниците. По време на безредиците изчезва картина, на която са изобразени всички съзаклятници, и това кара Лоренцо Великолепни настървено да я търси, за да разкрие останалите си врагове.

Шест жени на различна възраст и с различно социално положение са обединени в тайно общество от дарбата си и от любовта към рисуването. Когато една от тях изчезва безследно и е обвинена в кражбата на картината и в участие в заговора, те активират цялата си изобретателност и творческите си умения, за да спасят приятелката си от сигурна смърт. С помощта на един от най-известните художници на онази епоха – Леонардо да Винчи, художничките разкриват една конспирация и на нейно място създават друга.

Въпреки че тайното общество на героините в романа е плод на въображението на авторката, по време на Ренесанса са творели художнички, които са оставали своя отпечатък в историята. Дона Русо Морин се вдъхновява както от тези образи от миналото, така и от реални личности от съвременността: „Всички жени в романа имат за прототип жени, които познавам, включително една от тях напомня на самата мен. Исках да отдам почитта си на силата, която представляват жените, когато се обединят, на силата на тяхното приятелство. Самата аз съм преминала през много травмиращ момент в личния си живот и ако не бяха реалните жени, тези, чиито образи съм ползвала в романа си, не съм сигурна, че щях да имам силата да го преодолея. Жените изграждат помежду си различни връзки от мъжете – те са много по-близки и интимни. Когато се замисля за света, в който живеем, си мечтая жените да се обединят, за да предизвикат истинска промяна”.

ОТКЪС

***

Социалните норми на тяхното общество позволяваха на жените да бъдат само на едно от следните две места – у дома или на църква. Следователно църквата беше перфектното място за дом на тяхното женско общество, а за достъпа до тайната стаичка на „Санто Спирито“ не се наложи да чакат особено дълго. Защото отец Рафаело беше не просто брат на Натася – той беше истински загрижен и любящ брат.

Мъжете художници се радваха на стабилна поддръжка и множество меценати. Скулпторите бяха членове на гилдията на зидарите, а художниците принадлежаха към един от клоновете на гилдията на лекарите и аптекарите. Но членството им в тези гилдии идваше след дългогодишно чиракуване – някои от тях започваха на съвсем крехка възраст, не повече от деветгодишни.

Жените художнички обаче нямаха право нито да чиракуват, нито да си търсят място за рисуване и скулптура. Затова надеждите на Вивиана бяха, че макар и тайно засега, тяхното женско общество ще се превърне в началото на края на това грубо изключване от света на изкуството. Тази мисъл беше, разбира се, абсурдно самонадеяна, но ако искаше да успее, тя не можеше да си позволи да мисли по друг начин. Изобразителното изкуство беше нейната най-голяма страст, а поради това – и най-голямата й мъка.

Сякаш нарушила свещения покой на това помещение с пристигането си първа, тя се закова на място и плъзгайки поглед наоколо, започна да попива с удивление гледката пред себе си.

Шестте грубо издялани работни пейки от тъмно дърво бяха подредени прецизно по три покрай две от срещуположните стени на стаята, с лице към вътрешността. До тях се възправяха гордо триножниците, всеки от тях приютил по едно платно – някои завършени, други в процес на работа, трети все още голи и бледи, молещи за внимание. Вивиана се приближи към своята пейка – цветните петна и липсата на ред по нея бяха признаци по-скоро на ревностно усърдие, отколкото на немарливост. Вдигна една от четките и палитрата си. В момента не беше готова да започне работа, но копнееше просто да почувства инструментите на своята страст в ръцете си.

Погледът й се плъзна с любов по останалите работни места. Всяка от пейките разказваше историята на своята собственичка. Чукчето и длетото на пейката на Изабета – нейната най-добра приятелка, разкриваха мрака, стаен в душата й. Фините контури върху платното на Матея говореха за вниманието й към детайла. Инструментите върху пейката на Лапача бяха най-прецизно организираните и подредени от всички останали. Тези на Фиамета бяха, естествено, най-скъпите. А пейката на Натася беше почти празна – в последно време младата жена беше отдадена най-вече на мисълта за предстоящата си венчавка.

Последните три жени от този списък Вивиана не познаваше много добре и не разговаряше често с тях, и въпреки това те бяха неразривна част от нейния свят. Макар връзката им да беше тайна, онова, което шестте вършеха заедно, я определяше така, както я определяше и животът й като самостоятелно човешко същество.

Нямаше нужда да споделят всичко, след като споделяха точно това. Проблясвайки в съзнанието й, тази мисъл я накара да стисне четката доста по-здраво. Сведе очи и зърна в палитрата пред себе си цяло съзвездие от цветове – различни и неповторими като тях, жените от тази лига на художничките.

До трите стени на помещението бяха подредени да съхнат значително количество завършени платна. По самите стени фрески скриваха други фрески. Кутиите и сандъците стърчаха подобно на камъни по планински склон. Да, в студиолото на художника трябваше да има много неща. И над всичко това властваше силният, остър аромат на подправките и тинктурите, използвани за създаване на цветовете.

Първите лъчи на изгряващото слънце постепенно нахлуха през прозорците на южната стена, леко размити благодарение на фината хартия, залепена върху дебелите стъкла. Тези прозорци предоставяха на художничките светлина почти целодневно. Колко горди бяха всички те, когато създадоха това място! Колко весели часове, прекарани в задълбочено проучване и експериментална работа по книгите, дневниците и скиците на Катерина!

Вивиана приключи кратката си обиколка на помещението, завръщайки се на своето работно място. Застана пред платното си и го огледа със сурово, критично око. Знаеше много добре какво подсказва за нея това платно, за какво намеква тази пълна липса на традиционни теми. Тук нямаше нито религиозни символи, нито знаци на любовта – нямаше нищо освен дива пустош, пейзаж без нито една човешка фигура, само пътища и пътеки, отвеждащи нанякъде и обратно. Поне ги беше създала с новата пространствена техника, въведена от Джото и Мазачо – творци, които бяха разкрили кръглата природа на света, заменила плос­ките изображения на отминалите епохи.

– Определяното някога като най-съществено днес се е превърнало в сърцевина на тривиалното! – изгърмя гласът на Фиамета и извади Вивиана от мечтанието й. След него в стаята влетя и самата графиня.

– Светът се промени за всички нас – отвърна жално Вивиана. – Ти да не би да…

Но въпросът остана незададен и без отговор.

– О, слава на Бога, вие сте тук! – звънна гласът на Натася, възвестяващ облекчението й. – След онзи кошмарен ден не смеех да се надявам, че някога пак ще се видим! Реших, че е дошъл краят на света и че никога повече няма да ви зърна, освен в отвъдното!

– Все още не е късно – отвърна Фиамета и прие младата жена в обятията си. Докосването на огърлиците им беше ознаменувано от деликатен звън.

– Боже, каква гледка! Гледка, която не се надявах да видя никога повече! – Беше Изабета. Промъкнала се безшумно зад тях по обичайния си начин.

Вивиана я прегърна с треперещи ръце и със също толкова треперещ глас промълви:

– Толкова се притеснявах за теб!

– Но аз се числя към простолюдието! – смъмри я високата млада жена. – Цялата тази бъркотия касае само онези, които са жадни за слава и власт! – В гласа й все още се долавяше намек за северняшкия й акцент, а заедно с него тя не беше загубила и прямотата си, ослепително ярка като русата й венецианска коса.

Да, думите й бяха груби, но не и неоснователни. Затова никой не се опита да ги оспори. Вивиана беше решила, че няма да казва нищо за Лапача, докато не пристигне и последният член на тяхното тайно общество, макар че на практика щяха да бъдат едва пет. Не очакваше да станат шест, но и не спираше да се надява.

– А съпругът ти, Изабета – как е… – започна.

– Все така, благодаря! – побърза да сложи точка на темата Изабета, както ставаше винаги, когато някой проявяваше любезността да се поинтересува от здравето на съпруга й. Бледосините й очи срещнаха техните открито и твърдо.

Тишината, която се възцари след резките й думи, постепенно натежа. Всяка от жените предпочете да я пребори, като се насочи към работното си място – макар че никоя от тях не мислеше за работа. Изабета бръсна невидими парченца от камък от грубата си дървена работна маса и издигналите се нагоре прашинки полепнаха по бледорусите й къдрици. Фиамета насочи вниманието си към своите четки, както правеше винаги след пристигането си – започна педантично да ги почиства и да ги подрежда по размери. Натася застана пред завършената фреска в долната част на стената до масата си и започна да сочи всяка от фигурите една по една – поздрав, който тя им отправяше при всяко свое пристигане.

Откъм коридора се чуха леки, ситни стъпки. После стържене на метал о метал, когато ключът влезе в ключалката и се завъртя.

С появата на Матея те отново се събраха заедно. Като че ли самият въздух около тях внезапно се промени – случайните щрихи бяха оформили цяла картина, а сега беше нанесен последният, довършителният. Винаги, когато се събираха, ставаше така. В благодарно мълчание петте жени се подредиха в кръг, хванаха се за ръце и сърцата им затуптяха като едно, изпълнени с облекчение. Отдадоха се с огромна наслада на този момент. Именно това придаваше силата на групата им и на всяка една от тях – това единение в тайнството.

Вивиана разбра, че моментът беше настъпил – отлагането вече ставаше непоносимо.

– Събрах ви тук, за да… – започна.

– Чакай! – прекъсна я Изабета. – Няма ли да изчакаме Лапача?

Вивиана усети как стомахът й се свива. Дишането й се учести.

– Тя… тя няма да дойде… – започна и се подпря с ръце на близката маса. Осъзнала обаче, че безстрастният тон е най-подходящият за този разказ, добави бавно и ясно: – Лапача няма да дойде, защото е изчезнала.

Последва колективно ахване, изпълнено с ужас и възмущение.

– Вивиана, веднага ни разкажи каквото знаеш! – отсече Фиа­мета. – Кажи ни всичко, разбра ли?

Вивиана отпусна безпомощно рамене и разказа всичко, което знаеше.

– Скъпата Лапача! – възкликна в края на разказа Натася, отпусна се на близкия стол и скри лице в ръцете си. Изабета прегърна разтърсващите й се от ридание рамене.

– Горкият Андреано! – прошепна Матея и впери невиждащо зачервените си от непролети сълзи очи към стената.

– Паците ни съсипаха!

Думите излязоха от устата й неволно. Вивиана побърза да прехапе пълната си долна устна. Осъзна, че това не беше моментът за подобно изявление, но вече беше късно.

Реакцията беше светкавична. Както и можеше да се очаква.

Графинята сложи ръце на кръста, завъртя се рязко към нея и с пламтящи очи под грозно свъсеното си чело изръмжа:

– Медичите искаха твърде много от нас! Вземаха твърде много! – Гневът на Фиамета лепна червени петна върху издутите й бузи, както ставаше винаги, когато двете с Вивиана говореха за двете най-могъщи фамилии по тези земи и за своите напълно противоположни възгледи. Тъй като си даваха сметка, че във всяко семейство съществуват различия в мненията, те просто полагаха усилия да не говорят за политика. Но вече нямаше как да мълчат. – Ако само бяха…

Те ли само да бяха?! – свъси се лицето и на Вивиана. Насочи обвинително пръст към другата жена и извика: – Ти беше редом с мен в катедралата, Фиамета! И с очите си видя какво сториха Паците!

– Може пък да са имали причина да…

– Не може да има никаква основателна причина за подобна касапница, за подобно хладнокръвно убийство! – изкрещя Вивиана.

Лицето на Фиамета стана яркопурпурно, в тон с роклята й.

– Приятелки, моля ви, престанете! – намеси се Матея и застана между тях. – Точно сега не трябва да говорим за това! Трябва да говорим за Лапача!

Вивиана се завъртя на пета, напълно побесняла. Погледна към Матея и започна бавно да идва на себе си. Да, беше събрала групата им, за да решат как могат да помогнат на Лапача, защото жена от нейния ранг не би могла да изчезне за толкова дълго без някаква сериозна, при това неприятна причина.

– Да, Лапача – съгласи се Фиамета. – Тя не беше привърженичка на нито една от двете фамилии. Семейство Кавалканти по традиция не се обвързват с никого.

Всички кимнаха – малко фамилии в региона бяха по-благородни по произход от фамилията Кавалканти.

– Не мога да повярвам, че е излязла навън съвсем сама! – възкликна съвсем искрено Изабета.

– Без всякакво съмнение е търсела Андреано! – отсече уверено Вивиана.

– Нали не мислите, че… – започна Натася с треперещ глас, но замлъкна.

– Какво да мислим?

– Нали не мислите, че са научили за нас, за нашето общество? И че са хванали Лапача заради членството в него? Ами ако сега погнат и нас?

– Чуй ме добре, Натася! – изрече Изабета с тих, но твърд тон. – Вярно е, че онова, което правим тук, се смята за незаконно, но как си представяш ти, че в момент като този, в момент, в който две велики фамилии – най-великите мъже в нашата страна, са се изправили един срещу друг, за да се унищожат, някой ще тръгне да се вълнува за някакво сдружение на жени, които обичат да рисуват, моля ти се?!

Риторичният й въпрос беше приет с пълно мълчание. Но само за миг. Първа не издържа Вивиана. Краткото й изкискване обаче сякаш отприщи порой. След смеха на всички останали накрая даже самата Натася се засмя на абсурдната си идея. На Изабета винаги можеше да се разчита, че ще намери нещо смешно и в най-трудната ситуация.

Накрая, когато всички се успокоиха, логичният въпрос беше зададен от Матея.

– Но след като не е заради нашата група, тогава защо е изчезнала?

Никой не разполагаше с отговор на този въпрос.

От другата страна на вратата до тях долетяха тежки, неравномерни стъпки. Жените се извъртяха уплашено – Матея беше забравила да заключи вратата, когато беше пристигнала последна. Съвсем инстинктивно Изабета грабна едно от тежките си, остри длета, вдигна го високо като меч и застана пред всички тях, за да ги пази – същински човешки щит ако не на могъществото, то поне на справедливостта.

Вратата се отвори рязко. Пред погледите им изникна отец Рафаело. При вида на въоръжената Изабета той първоначално се стресна, но после вдигна ръце, без да помръдва от прага, и изрече с плътния си баритон:

Ми скузи, мадона![1] Много съжалявам! Не съм искал да ви изплаша!

Изабета веднага свали инструмента на своя занаят. Свещеникът прекрачи в стаята и като се плесна по челото, отбеляза:

– Трябваше да се сетя колко лесно се плашим всички ние през последните дни!

Натася се втурна в обятията на брат си. Близкото родство между тях се натрапваше от пръв поглед – и двамата бяха високи, едри и с еднакъв тен на лицата, макар че благодарение на широките си свещенически одежди отец Рафаело изглеждаше още по-величествен и от сестра си.

– Какво те води насам, Томазо? – запита Натася. Макар че брат й беше свещеник от много години, за нея той си оставаше преди всичко и най-вече неин брат – непокорен млад мъж, спасен, когато Господ Бог го беше призовал в лоното си. Както подсказваше и свещеническото му име.

– Има вести за вашата приятелка Лапача – отговори той, като постави ръка върху ръката на сестра си. – Целият град говори за нея – за Лапача и някаква картина!

– Картина ли? – обади се с дрезгав глас Вивиана.

– Да, картина – кимна отец Рафаело. – За картина, която изчезнала от Палацо дела Синьория. А за кражбата обвиняват Лапача!

Бележки:

[1]  Mi scusi, madonna! (ит.) – Извинете, госпожо! – Б. пр.

* * *

„Портрет на една конспирация”
Автор: Дона Русо Морин
336 страници
Цена: 18 лв.
kragozor.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>