„Перлите на Ади Ландау“ от Соня Тодорова

От  |  0 коментара

„Перлите на Ади Ландау“ от Соня Тодорова е историята на чифт перлени обици, разказана от няколко поколения. История, която започва от еврейското гето във Виена, преминава през разкошните дворци на Рингщрасе, през малко планинско селце в Алпите, през раздираната от кошмара на войната Европа, концентрационния лагер „Кайлъка“ и провинциалния град Фердинанд. История на жени и мъже, еврейски търговци и австрийски благородници, войници на Германския райх и български партизани, на едно виенско момче и едно софийско момиче. Началото е в далечното минало, а краят – в близкото бъдеще.

Откъс

КЪЩАТА НА ТАБОРГАСЕ

Виена, 24 ноември 1667 гoдина

– Не мисля, че е добре, дето си ги взел, Ади. – Хава Ландау гледаше обиците, които нейният мъж Ади безмълвно бе изсипал в дланта й, с изражение, в което безпокойството вземаше връх над възхищението. – Да бяха пари, да ги вземеш. Но така… Сам знаеш, още утре ще изпищят, че си ги откраднал. Или че си се възползвал от неволята на един беден християнин. Или че ти ги е дал, за да не изпиеш кръвта на сина му.

– Той няма деца, сам е тука – мрачно вмъкна Ади Ландау, подритвайки една заблудена кокошка, която се мъчеше да излезе от кухнята.

– Добре, тогава кръвта на племенника му или на осела му, или на нероденото му дете, знам ли. Върни му ги, Ади, не ни трябват тези неща в къщата, само беда ще донесат. Вземи, не искам даже да ги държа в ръката си. Ето, снощи пак е имало разправии, някакви търговци от града се оплаквали от нашите, гонили ги по улиците, единият бил с тояга… Ресел ми каза, когато бях у тях сутринта. Все по-рядко се виждаме, откакто Аарон ѝ забрани да излиза от къщи сама. Ама рекох да й занеса да види от новите кожи, тези от Прага. Ако ги хареса, може да направим добра сделка – семейство Люцерна направо се къпят в пари напоследък, сигурно Аарон не си плаща целия данък, иначе как? Ади, ти слушаш ли ме изобщо?!

Ади замислено въртеше обиците между пръстите си.

– Да му ги върна, казваш. А той как ще си изплати дълга? – Глухият глас на мъжа трепереше от сподавен гняв.

– Няма да го плати, Ади, и няма да ни е за първи път. Върни ги, моля те.

На другата сутрин търговецът Ади Ландау се появи при бараките, скупчени тук-там по протежение на почти готовия ров пред стената на крепостта. Дебелата ръбеста крепост, която ограждаше столицата на Свещената Римска империя на германската нация. От тази страна на крепостната стена германската нация беше представена главно от бедни мръзнещи хорица, повечето дошли заедно с целите си семейства от провинциите на Империята, за да търсят препитание във Виена. Самата стена вече бе изградена, но все още имаше работа по нея. Освен това в града никнеха и доста други строежи. „Да се чудиш – мислеше си Ади, докато вървеше в студената ветровита сутрин, – как се очаква човек да участва с желание и ентусиазъм в изграждането на разкошен дворец в новия стил бароко, когато сам обитава барака, скалъпена с довлечени от реката дъски?“ Самият Ади Ландау живееше със семейството и кокошките си в спретната каменна къща оттатък Моста на заколението, в така наречения Еврейски град. Гетото съществуваше от малко повече от четирийсет години и напоследък като че беше станало малко пренаселено. Сигурно наброяваше вече три хиляди души, но все пак бе сравнително чисто („Вярно, има малко чума, но чума има и оттатък стената, не е само при нас!“) и изглеждаше хубаво с каменните си улички, с трите си синагоги и с кокетните едноетажни къщи от камък и дърво.

Ади беше роден в Бохемия. Родителите му се бяха преселили в Еврейския град във Виена през 1627 година, в самото начало на неговото изграждане. Тогава Ади беше на девет и не само помнеше, но и сам участваше в строежа на гетото. Три години преди това, през 1624-та, Фердинанд II отредил това място извън градските стени, наричано от виенчани „Плаващият остров“, за едва осемдесетината евреи, допуснати да живеят в столицата по онова време. Раби Хелер разправяше, че два века по-рано във Виена имало много евреи, и на други места в херцогство Австрия също имало, организирали си свои общини и им било добре. Нямали право да упражняват занаяти, както и сега, и трябвало да носят голям кръг от жълт плат на дрехата си, но се занимавали с търговия и с пари и си живеели чудесно. После християните им завидели и започнали с измислиците – пиене на кръв, оскверняване на нафора, договор с дявола… През 1420 година започнали да ги преследват, тормозят, затварят и изселват. Обичайното. После обаче, през пролетта на следващата година, херцог Aлбрехт V осъдил евреите в херцогството на смърт. Всичките. Виенските също. Събрали тези, които още не били убити или прогонени от града, и ги изгорили на една поляна. И ето, нямало повече евреи във Виена. След това дълго време била в сила пълната забрана за заселването им в столицата. Докато Хабсбургите не се сетили, че за да си финансират войните, е добре да имат някого, от когото да вземат допълнителни данъци, и не започнали да допускат изключения. А в годината, в която Ади бе станал на шест и така почти преполовил своя път до Бар-мицва, император Фердинанд II бе позволил на евреите да живеят на Плаващия остров – това чудесно парче земя, оградено от меандрите на големия кален Дунав.

Дългият зимен кафтан на Ади метеше прахта по потъналата в нечистотии пътека, която се виеше покрай крепостния ров. Вятърът свистеше в ушите му и носеше дъх на гнило и запалени боклуци, на картофени обелки и нечисти тела, познатата смрад на бедността. Много години по-късно някъде тук щеше да минава гордата Рингщрасе, великолепна перла в короната на могъщата имперска столица. Съвсем близо до мястото, където сега една до друга се редяха миризливи бараки, след около два века щяха да се издигат Университетът, Операта, Парламентът и Кметството. Както и разкошните градски дворци на приказно богати аристократични и индустриални фамилии, между които и еврейските Ротшилд, Ефруси, Кьонигсвартер, Епщайн… Но това щеше да е после, сега тук беше външната част на крепостната стена, на която се беше подпряло бедняшкото селище на строителните работници и семействата им.

От прозорците на бараките мрачно надничаха груби измършавели лица. Лица, които при вида на голямата шапка и дългата къдрава брада на Ади Ландау се изпълваха със страх и ненавист. Нищо че задължението да се пришива жълт кръг на дрехата бе окончателно отменено повече от четирийсет години по-рано. „И правилно – мислеше си Ади, – за какво да се хаби плат и да се загрозяват одеждите, като хората познават евреина отдалеч и все така отдалеч го мразят, независимо за какво е дошъл.“

Едрият и сдържан Ади Ландау почти беше свикнал с този вид отношение и можеше да се контролира. Без да се оглежда излишно, той вървеше бързо и решително в ледената ноемврийска утрин. И все пак – тези простовати селски лица, тези хора, на които не бе сторил нищо лошо, хора, на които, обективно погледнато, всъщност помагаше. Колко от тях връщаха дълговете си? Един на трима? А колко от тях се сещаха да използват думи като „моля“ и „благодаря“? Досега май само един, и то беше жена, тоест не се брои. Но Ади Ландау беше привикнал и до голяма степен се контролираше. Докато в краката му не се замотаха група мърляви премръзнали деца, които започнаха да го наричат с обидни имена и да дърпат кафтана му. Ади спря, погледна най-нахалното от децата в очите и оголил зъби, тихо изръмжа: „Бу!“. Децата се разпищяха, разплакаха се и избягаха. А Ади продължи напред, обзет от гузно доволство. Около час по-късно обаче стана ясно, че малката му екскурзия е била напразна: длъжникът с обиците беше изчезнал. От малкото хора, дръзнали да отговарят на неговите въпроси, Ади Ландау разбра, че господин бившият ратай Алфред Оберле тези дни си събрал багажа и посредством волска каруца се отправил обратно към родните си места далеч на запад, отвъд планината Арлберг. Защо – не казал.

На път към къщи Ади Ландау спря на Моста на заколението и дълго се взира в мътните речни води, опрял ръце на дървените перила. Във всяка шепа той стискаше по една голяма искряща перла с неправилна форма, изящно обкована със сребро и декорирана с малки, изумително красиви прозрачни камъни, които – Ади беше почти сигурен – щяха да се окажат диаманти, при това шлифовани по новия фасон.

След края на Трийсетгодишната война испанската мода със своите заплашителни островърхи форми, тежки материи и мрачни цветове бе изместена от френската. В занаята на ювелирите тази промяна се изразяваше в предпочитание към луксозни накити с флорални мотиви и най-вече към диаманти. Ади разбираше нещичко от бижутерство, а и още като дете много харесваше диамантите. Когато бе малък, неговият чичо – прекупвачът на скъпоценности Шломо, го викаше от време на време да му покаже искрящите дребни камъчета, които сякаш събираха слънчевите лъчи в центъра си. Ади ги гледаше възхитено, но фетер Шломо така и не му разреши да подържи някое от тях. По онова време диамантите се използваха много рядко заради трудното им шлифоване. Около и след 1640 година обаче майсторите ювелири измислиха някои хитроумни нови технологии за обработка на диаманти и скоро започнаха да се появяват изкусни шлифове с по осем, шестнайсет и дори трийсет и две фасети. Някъде по това време среброто измести златото като предпочитан бижутерски метал, особено в комбинация с диаманти и всякакви скъпоценни камъни, а при накитите започнаха да доминират брошки и обици. Поради което Ади подозираше, че в шепите си държи чифт прекрасни модерни обици, сътворени от умел майстор на стила бароко за някоя повече или по-малко очарователна, но със сигурност доста заможна дама. Но не това го накара да отдръпне ръце от перилата и да скрие обиците дълбоко в диплите на черния си кафтан. Имаше нещо в загадъчното млечно сияние на перлите, във веселия блясък на диамантчетата и спокойното изящество на среброто, нещо смътно познато, нещо, което го караше да мисли, че нещастният глупак господин бившият ратай Алфред Оберле е бил само случаен преносител на тези две малки парченца съвършена красота. Красота, която съдбата е определила само за него, защото това не са просто перли, а неговите перли. Перлите на Ади Ландау.

На Хава разказа, че господин Оберле е потеглил обратно към своите родни места тази сутрин посредством волска кола, след като получил обратно перлените си обици. Хава се успокои и зарадва. Тя прибра щръкналите кичури черна коса, които все се изплъзваха изпод ленената забрадка, и си сложи престилката. За обяд направи краутфлекерлн.

Още на следващата година ги погнаха отново. Тормозиха ги известно време и през 1670 година кайзер Леополд I издаде заповед за окончателното прогонване на евреите от Виена и разтурянето на Еврейския град. В бързината Хава успя да вземе само малко дрехи и един наръч кожи, а Ади – своята Книга и две кокошки. Обиците скри в чорапа си. Те щяха да останат там до края на живота му, а после да преминат към следващия Ландау. Така, от чорап на чорап и от джоб на джоб, перлите щяха да прекарат следващите 348 години.

БАРАКИТЕ ПОКРАЙ КРЕПОСТНИЯ РОВ

Виена, 23 ноември 1667 година

– Вземи ги, добри човече, моля те, вземи ги, твои са. – Благородникът потропваше от студ пред вратата на бараката, като внимаваше, потропвайки, да не уцели мътната зловонна локва пред прага. – Не мога да приема такова нещо, уважаеми господине, вървете си по пътя и си останете със здраве  – вече за трети път отвръщаше Алфред и побутваше облечената във фина кожена ръкавица ръка. – Аз нищо специално не съм направил, просто навреме дръпнах момчето ви за яката. Дълг на всеки добър християнин е да пази живота на ближния си и няма нужда от никаква отплата за това.

– Слушай, чудесни ми момко  – благородникът вече видимо се изнервяше,  – ти спаси живота на единствения ми син с риск сам да попаднеш под копитата на проклетия разбеснял се кон. Затова аз и моята любезна съпруга искаме да споделим с теб малка част от благата, с които милостивият Бог ме е възнаградил за честното ми и праведно битие на истински католик. И ако твой дълг е било да запазиш живота на момчето ми и продължението на славния род Фон Хас, то моят е да ти дам тези перли като знак за благодарност и настоявам да ги вземеш вече, защото ми замръзнаха краката и искам да си ходя.

С решително и изненадващо движение благородникът натика малката кадифена кесийка в ръката на Алфред, завъртя се на токовете си и се стопи във вечерната мъгла. Последното, което Алфред чу от него, беше нещо като: „…и си мислят, че като са бедни, са по-праведни и от ангелите, проклети безпросветни селяндури, целият се вкочаних от студ, дано поне вечерята е още топла, трябваше да кажа на Мици, че…“.

Алфред постоя още известно време на прага, гледаше пурпурната кесийка в шепата си и не се решаваше нито да се прибере, нито да я отвори. А когато все пак го направи, едва не я изпусна от смайване. Никога, никога в живота си не бе виждал нещо по-прекрасно. Нито отблясъците на залязващото слънце по заснежените върхове на родните му планини, нито искрящите очи на кравите, нито плътните устни на Герда, нито прозрачните капки роса по поляните, нищо не можеше да се сравни с неземната красота, която лежеше на дланта му. Той не знаеше какви са тези камъни, не беше сигурен дори къде точно се поставят и за какво служат. Знаеше само, че това са предмети от друг свят, непостижим и далечен, свят оттатък крепостната стена, в който хората носят фини ръкавици и наричат жената „любезната ми съпруга“. Свят, в който Алфред решително нямаше място дори и встрани, като зрител, а камо ли като участник. Това беше съвсем очевидно и Алфред трябваше да действа веднага, преди съвсем да е загубил разсъдъка и последните си пари в този странен град, пълен със странни хора. На следващия ден ниският и слабоват общ работник Алфред Оберле не се върна на строежа. Крепостната стена щеше да мине и без неговия труд, така или иначе, бе вече почти готова. Вместо това Алфред намери евреина Ади и се разплати с него, като по този начин с облекчение се отърва от странните проблясващи камъчета и пурпурната им кесийка. А после отиде до пазарището и след известно лутане и разпитване откри един селянин, прекупвач на кожи с волска каруца, който още същия ден щеше да поеме по дългия път през планините на запад. Алфред Оберле даде на селянина последния си сребърен кройцер, настани се отзад в каруцата и с радост се отправи обратно към дома, при Герда.

* * *

А после изпратиха Лита в стаята й, като й заръчаха да събере най-любимите си неща в ленената торба на цветчета. В която, за жалост, не се събираше нито една кукла и само една-единствена книга – „Тайната градина” в джобен формат.

Лита бе изненадана, но не чак толкова. Доста странни неща се случваха напоследък и тя взе да привиква към непрекъснатите промени. Всичко започна през ранната пролет, когато някакви чичковци с особени униформи се появиха из града, а централните улици в Първи квартал се изпълниха с хора, които скандираха и размахваха знамена, цветя и някакви листове хартия. Равид и Адина забраниха на Лита да излиза на улицата сама под страх от най-строго наказание. Всички възрастни повтаряха думата „аншлус”, а по радиото някаква госпожа развълнувано обясняваше как някой си А. Хитлер се върнал в родината си, за да посети гроба на своята майка.

Лита не разбираше какво точно става, но и не искаше да разпитва, защото по същото време я сполетя най-голямата радост в целия й осемгодишен живот – една сутрин майка й я събуди и каза, че за известно време Лита ще ходи в друго училище. То беше много по-близо, точно зад ъгъла, и в него имаше само еврейски деца. Лита не беше съвсем наясно с определението „еврейски”, но нямаше нищо против да се махне, макар и за малко, от старото си училище. Напоследък то беше станало изключително неприятно. Нейната учителка фрау Нойнтойфел изведнъж бе започнала да й пише нечестно ниски оценки, някои от децата й се присмиваха и я наричаха със странни имена, а понякога на улицата отпред се събираха младежи със смешни къси панталони и бели тричетвърти чорапи, развяваха знамена и нещо крещяха.

От няколко месеца Лита вече ходеше в новото училище, където бе значително по-спокойно. Свободното си време прекарваше във вътрешния двор на къщата, заета до ушите с непрекъсната работа по малката си градинка – първо зюмбюлите поникнаха някак криви, после нарцисите се наводниха от един спукан улук, розите растяха твърде тънки, а лошата гъсеница Адолф и неговата банда гъсеници разбойнички плячкосваха листата на малката черница и покриваха цялата леха с кафявите си дарадонки.

Заради всички тези проблеми Лита само мимоходом отбелязваше някои от странностите през тази пролет – първо си тръгнаха Хана и готвачката фрау Пихлер, после семейство Голдщайн от долния етаж се изнесоха, помъкнали големи куфари и красивия си стенен часовник. Два дни по-късно семейство Хершел от последния етаж направиха същото, само че в техния случай нямаше часовник, а кристален полилей, който смешно подрънкваше, докато понеслият го под мишница хер Хершел забързано прекосяваше двора. Адина ги наблюдаваше от прозореца и мрачно подхвърли, че кристалният полилей със сигурност значително ще допринесе за уюта в трюма на презокеанския кораб, с който Хершелови щяха отплуват за Америка.

Някъде по това време Равид спря да ходи на работа и взе да прекарва по-голямата част от деня на огромна опашка пред вратите на полското консулство на Ренвег 1 в Трети квартал. В началото Лита и Адина всеки ден ходеха там да му носят сандвич, но после престанаха. И по-добре – улиците бяха пълни с войници, с млади мъже и разни други хора, които подвикваха на майка й, а един път някакъв тип плю по тях. Именно след този случай Лита съвсем спря да излиза из града и започна да прекарва времето си само в училище и в своята градинка в задния двор, като се прибираше вкъщи единствено за ядене и за да спи. Междувременно апартаментът някак се променяше и изглеждаше все по-прашен и занемарен. А и все повече неща липсваха. На няколко пъти Адина се появяваше в двора, хващаше Лита за ръка и бързо и мълчаливо я отвеждаше в мазето. Там двете седяха и четяха стари броеве на „Виенско илюстровано списание за градината”, докато отгоре се носеше тропане и тътрене на мебели. Родителите на Лита бяха доста нервни през тези пролет и лято, но тя го отдаваше на добре разбираем страх – лошият и страшен хер Розенберг от отсрещния вход мистериозно беше изчезнал още през март и явно родителите й основателно се притесняваха да не би да се върне.

Нещата обаче не стояха точно така.

****

Тази нощ за първи път младият Рудолф фон Хас се чувстваше безкрайно щастлив. Това беше нощта на живота му. Усещаше се свободен и силен, тичаше, летеше. Тъмнината и студът на ноемврийската нощ се бяха отдръпнали пред веселите огнени езици на горящите магазини, а улиците на града ехтяха от трясъци и викове. Победоносни викове, виковете на Рудолф и неговите нови другари. Мощни, смели и дръзновени, те вървяха по улиците като неудържима хала и наново ги завладяваха, изтръгвайки ги от гнусните лапи на онези омразни получовеци, които от десетилетия пиеха кръвта на държавата, на града и на невинните християнски дечица. Получовеците бягаха, стенеха и се гънеха под тежките и справедливи ботуши на народния гняв. Костите им пукаха и се чупеха, витрините на магазините им се трошаха на малки кристални парченца, жените им виеха грозно, а мърлявите им храмове горяха. Нощта на истината беше дошла – жителите на Виена си връщаха своя град.

Рудолф фон Хас имаше стари сметки за уреждане с проклетите евреи. Въпреки че семейството му бе банкрутирало далеч преди раждането му и малкият Руди никога не бе виждал разкошната, огромна като дворец фамилна къща в бароковото сърце на Виена, той бе израснал с разказите за нейното великолепие. Самият Руди живееше с родителите си, с баба си и дядо си фрайхер Фон Хас в малък апартамент под наем в Трети квартал. Бащата на Рудолф беше дребен, но много зает чиновник, а майка му страдаше от меланхолия. Поради това Руди прекарваше твърде малко време с тях, да не кажем, че почти не ги виждаше. Грижите за момчето бяха поели неговите баба и дядо заедно с една простовата и вечно недоволна слугиня от Галиция. Слугинята не обичаше деца и нямаше нито време, нито желание да разхожда Руди навън, в парка. Баба му и дядо му пък бяха твърде стари и болни за това приключение. Малкият Рудолф прекарваше дните си в задушната и претрупана с овехтели мебели гостна, кашляше от дима на пурите, които дядо му пушеше непрекъснато, и слушаше безкрайните негови разкази. Разкази за богатство и блясък, за барони и графини, за балове, каляски, перли и коприна, разкази за отминало величие и разкош. Защото дядото на Руди – фрайхер Кайетан Алберт фон Хас, беше истински благородник. От онези със синята кръв, които са в състояние да разказват семейната си история до девето коляно или докато слушателят им преждевременно не припадне от отегчение.

Руди знаеше наизуст десетки истории за битки, предателства, дворцови интриги, любови и дуели, свързани с героичните прадеди. Слушаше дядо си унесен и си представяше огърлиците на прекрасните дами и шапките с пера на смелите офицери. И винаги с нетърпение очакваше дядо му пак да извади от джоба на своя халат малката, почти вълшебна кутийка с ордени, единственото богатство, останало на древната аристократична фамилия Фон Хас. Очакваше, но и ужасно се страхуваше от това. Защото винаги след като извадеше кутийката, дядо му изпадаше в много притеснително състояние на зле овладян бяс, граничещ с истерия. И започваше да говори за евреите. Евреите, надошли от Бохемия и Унгария, възползвайки се от безкрайната милост и свещената глупост на кайзера, който не само се полакомил и ги допуснал да живеят отново във Виена, ами им дал и граждански права. За да печели своите битки, кайзерът предпочел да разчита на мръсните им гешефти, вместо да се довери на благородните сърца и пъргавите умове на своите благородници. А евреите – хитри и подмолни, само това чакали. За броени години техните кланове завладели индустрията и банковото дело, узурпирали ресурсите и оплели цялата държавна система в лепкавите си еврейски паяжини. Междувременно финансирали неуспешните военни начинания на Короната, за което кайзерът им се отблагодарявал с благороднически титли. За капак, когато през 1860 година започнали да се продават огромните празни парцели, намиращи се на мястото на току-що разрушената градска стена, Франц Йозеф I „взе че им разреши да купуват земя, моля ти се! Във Виена! На Рингщрасе!!!”. Тук дядо му вече крещеше, а ръцете му неудържимо трепереха.

***

Финеас Оберзее не беше нито първият, нито последният потомствен ариец, комуто се налагаше да излезе на чисто със семейната си история. Ако доскоро дистанцираният и хладен анализ на обективната човешка природа и на историческата реалност му вършеха повече от добра работа и изглеждаха напълно достатъчни, сега нещата се бяха променили. Сега Фин трябваше да постави своя собствен дядо, родителите си и самия себе си някъде по скалата на морала, да се опита да дефинира нови, много по-конкретни понятия за „добро” и „лошо” и да тегли някаква, макар и твърде крива, черта между тях. Само допреди два дни тази черта при Финеас представляваше идеално изпъната права линия между безспорно правилното и несъмнено погрешното, без нито едно отклонение, без каквито и да било завои. Фин трудно приемаше нюансите, смяташе ги в най-добрия случай за лигавщина. Тази позиция съвсем очаквано не правеше живота му по-лесен, но пък го караше да се чувства сигурен и пределно честен със себе си. Както и понякога да влиза в дълги обречени спорове, разгорещено защитавайки страната на абсолютното Добро. „А то какво се оказа” – мислеше сега той. Оказа се, че си е позволил да съди света, седнал в една невъзможна ложа, твърде високо горе в галерията, ложа, в която бе сам. Обаче човек никога не е сам, той е функция на онези преди него, на тези с него, а най-вероятно и на следващите. Както и на обстоятелствата, на епохата, на какво ли не още. „При толкова много рамкови условия резултатът не може да е права линия” – нашепваха в ухото на Фин любимите му математически методи за прогнозиране. „Това едно на ръка – разсъждаваше той нататък. – Другото е, че опитите да се опазиш от злото, правейки се, че то няма нищо общо с теб, са съвършено плосък номер. Колкото и да си вярваш, че по никакъв начин не си част от злото, това далеч не значи, че то не е било винаги част от тебе.” И Финеас трябваше да признае пред себе си, че абсолютното Добро е илюзия. Беше важно и наложително да го признае. „Защото – мислеше си той, – реално погледнато, с Марги и всичко останало, нищо чудно и на мен да ми се наложи да разказвам един ден.” И историята просто няма как да е праволинейна.

***

Казвам се Давид Леон и съм роден през 1962 година в Тел Авив. От 1986 година живея в Лондон, където доскоро го раздавах известен и уважаван културолог и автор. Имам си разни академични титли, една дузина скъпи ризи и три костюма, шити по поръчка. Собственик съм на непретенциозно бунгало близо до Амалфи и сребърна карта за лоялни клиенти на Британските авиолинии. Освен това имам сезонен абонамент за ложа в театъра, елегантен ръчен часовник „Брайтлинг” и приличен бекхенд. Имам име и репутация. Един куп публикации и две монографии. Притежавам малък оригинал на символиста Одилон Редон и едно подписано първо издание на „Пътят” от Кормак Маккарти. Косата ми още е черна и гъста, тялото ми е стегнато, а лицето – приятно. Имам изискани маниери и екстравагантно чувство за хумор. Жените ме харесват, колегите ме уважават, студентите ми завиждат. Това допреди двайсетина дена.

Сега вече съм обикновен пияница. Зарязах всичко и от известно време само се излежавам. Спрях да ходя на работа, спрях да се бръсна, а ако всичко върви по план, много скоро ще спра и да мисля. Докато това стане, мога да продължа да разпродавам глупашката си луксозна покъщнина на кварталните арабески и да се радвам на факта, че мама не доживя да ме види такъв. Честно казано, страховито ми беше омръзнало да живея заради нея. Трябваше да минат цели двайсет години, за да осъзная, че всичките ми конференции и дисертации, цялото това четене, писане и гонене на Михаля из висините на международния научен елит на практика нямат нищо общо с мен самия. Явно трябваше да изчакам майка ми да умре, та в крайна сметка да проумея истината. А тя се оказа следната: аз никога не съм искал да постигам изключителни научни резултати, дълбоки философски прозрения и културологична нирвана. Нито пък са ми трябвали изискан начин на живот и добър бекхенд. Всъщност през цялото това време аз единствено съм се опитвал да компенсирам моята майка – заради всичките й стремежи, страдания и разочарования, заради откраднатия й живот. Мама беше истински голяма работа, смел визионер с достойнство и воля, но без шанса да се развие. Една горда и самотна скална лястовица, която не беше си преценила скоростта и твърде рано се бе разбила в зъберите. Докато аз поначало съм си посредствен мухльо – прекалено обременен с история и очаквания, за да има възможност или желание да полети действително сам. Така че сега, след като тя почина, вече мога просто да си стоя вкъщи, да се въргалям на канапето и да поркам кротко. Лежа си мърляв и небръснат, целият хол е в бутилки, а някъде по ъглите се разлагат едни осем съкровища с пържен ориз. Вече от седмици не съм поглеждал научен доклад, компютър или четка за зъби. Не вдигам телефона и не слушам радио. И ми е много добре. За първи път от години, да не кажа за първи път в целия ми досегашен живот. Апатичен и безсмислен живот, напълно погрешно базиран върху тежката клатеща се конструкция на семейната ни история. Която по едно време дори се опитах да възстановя и запиша, къде по неохотните разкази на родителите си и разни малко или повече съмнителни документи, къде по интуиция и най-непрофесионални предположения. Резултатът е доста неубедителен както от гледна точка на академичната достоверност на записа, така и в мое лице. Понеже едно от следствията на цялата тази хроника съм самият аз – с титлите ми, с ризите, празните бутилки и всичко. Нулево следствие, объркано и пусто. Защото в крайна сметка това е историята на едно спасение, което май никого не успя да спаси изцяло.

* * *

„Перлите на Ади Ландау“
Автор: Соня Тодорова
248 страници
Цена: 15лв/12лв онлайн
Електронно издание: 9лв
www.colibri.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
„Перлите на Ади Ландау“ от Соня Тодорова, 10.0 out of 10 based on 2 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>