„Париж, моя мечта. Уроци по стил, жаргон и съблазън в световната столица на модата”

От  |  0 коментара

Това е невероятната истинска история на американката Кейт Бетс, посветила кариерата си на модата.

Веднага след колежа Кейт Бетс тръгва към мечтата си и се втурва да превземе Париж. След много премеждия и късмет, успява да навлезе в света на недостъпната, загадъчна и плашеща висша мода.

Този завладяващ мемоар ни пренася в очарователната Франция през 80-те години. Младата Кейт заминава за Париж, твърдо решена да осъществи мечтата си да се превърне в зашеметяващ и изключително успешен чуждестранен кореспондент. Поредицата й талантливи статии за по-малки издания привличат вниманието на влиятелния медиен магнат Джон Феърчайлд, издател на модната библия WWD, който назначава Кейт на работа.

Интелигентна и образована, тя бързо достига до елита, диктуващ световната мода от нейната столица. Следват незабравими моменти с легендарни фигури като хипнотизиращия Ив Сен Лоран, властния Карл Лагерфелд, Емануел Унгаро, Вивиан Уестууд… Разбира се, след вълнуващи партита в знаменитите нощни клубове на Париж, Кейт среща и любовта в лицето на загадъчния Ерве. Като всяко нещо на този свят, френската приказка за Кейт също приключва и след дълго сбогуване с вълнуващия Париж тя се завръща в Ню Йорк, където започва да работи за престижното списание „Вог“.

ОТКЪС

ОСМА ГЛАВА

ИНТЕРВЮ ЗА РАБОТА

Само французите могат да измислят безшевни дамски чорапи, които се прилепват към бедрото със силиконова лента. Тези чорапи излязоха на пазара в края на 80-те години с лъскава реклама по кината, в която два изключително дълги женски крака се полюляваха наляво-надясно като чистачки на кола. Само за няколко франка всяка жена можеше да се почувства като Катрин Деньов в „Дневна красавица“. Купих си няколко чифта и ги носех почти всеки ден вместо черните чорапогащници, които се бяха превърнали в неразделна част от облеклото ми в Париж.

И така през мразовитата януарска сутрин, в която имах интервю за работа с Денис Тим, директор на френската редакция на издателска къща „Феърчайлд“, обух чифт черни чорапи със силиконови ленти под червена плисирана пола и нахлузих черни обувки на висок ток с остри носове. Не изглеждах като Катрин Деньов, но не приличах и на приятелките си, работещи в банки, които вървяха по „Парк Авеню“ по гуменки.

За да остана във Франция, преследвайки парижката си мечта, ми трябваше работна виза и постоянна работа. Омръзнало ми беше да пиша статии на кухненския шкаф и да гоня саможиви архитекти за интервюта. Приятелите ми в Америка ми съобщаваха за годежи, дипломирания и повишения в службата. Те се издигаха в йерархията. От известно време следях обявите за работа с английски в „Триб“. В една от тях търсеха журналист за американско издание. Единствените изисквания бяха добро ниво на френски език и известен опит в сферата на журналистиката. Подадох документи и приложих няколко от статиите си, без да знам, че позицията е за френското издание на „Дамска мода*“ − истинска библия в модните среди.

По една случайност Джон Феърчайлд, големият шеф на „Дамска мода“, беше чел статията ми за лова в Бретан в списание „Живот и стил в Европа“, докато се прибирал от коледна ваканция в Швейцария. Много му харесало подробното описание на самия лов и на ритуалите, изпълнени от аристократичния водач на дружината Жорж дьо Жаклан. Точно такива истории искал за новото си мъжко списание „М“.

Разбира се, не знаех това, когато се качих в стъкления асансьор, за да стигна до офиса на издателство „Феърчайлд“ на улица „Д’Агесо“, сгушена зад магазина на „Ермес“ в елегантния 8-и арондисман. Огледах се набързо: имах професионален и типично френски вид. Дълги перлени обеци и късо ръждивочервено палто, купено на разпродажба от магазин до Люксембургската градина. Косата ми беше прибрана назад с черна кадифена лента. Вече владеех до съвършенство изискания парижки стил.

Редакцията на „Феърчайлд“ беше съвсем нова, настлана с мокет от стена до стена и обзаведена с бюра със стъклени плотове като в манхатънски небостъргач. Липсваха традиционните френски формалности − нямаше груби секретарки и безразличието, характерно за френската бюрокрация. Тракаха телекси, репортери говореха по телефона, една секретарка тичаше нагоре-надолу, а таблото с телефонните линии звънеше настойчиво. След миг се появи Денис, директорът. Той влезе в приемната, сякаш излизаше на сцена − с големи крачки, веещо се около краката палто от камилска вълна и падаща върху едното око руса коса. Денис се оказа много по-млад, отколкото очаквах − още нямаше трийсет години, и беше красив, с лице като изсечено от камък и чар на телевизионен водещ и дори на кинозвезда.

− Ти ли си Катрин? Добре дошла във „Феърчайлд“!

Той ми се усмихна широко и погледът му се спусна от обеците до очуканите черни токчета. Бях се облякла, както смятах, че е модно. Но докато Денис ме оглеждаше, осъзнах, че „модно“ е относително понятие в този офис. Палтото, прическата и късата пола му казваха много повече за мен от всичките ми документи. Дори чорапите със силиконови ленти не можеха да превърнат нюйоркчанката в шикозна парижка дама.

− Остави си палтото там − посочи Денис към закачалката зад бюрото на рецепционистката и направи жест да го последвам до кабинета в дъното на просторната редакция. Докато минавахме покрай бюрата, той не обръщаше внимание на журналистите. Те се взираха в монитори или седяха облегнати на въртящи се столове, притиснали телефонни слушалки до ушите си, и ми хвърляха подозрителни погледи. Седнахме в малкия кабинет, зает почти изцяло от огромно бюро със стъклен плот. По стените имаше окачени в рамки корици на списание „М“, а бюрото беше осеяно със снимки на Денис с различни видни личности. Разпознах Карл Лагерфелд да наднича иззад черното си ветрило. Докато сядах на стола, си закачих чорапите на металната пречка.

− Какво те води в Париж? − попита той, докато преглеждаше документите ми. Преди да успея да отговоря, интеркомът избръмча и Денис махна извинително с ръка, сякаш искаше да каже: „Един момент“.

− Ирен − измърка той съблазнително в слушалката. − Търсих те, защото… а, чу ли, че Пиер Карден… Не? Добре, защото господин Феърчайлд пристига на петнайсети. Добре. Je t’embrasse.

Щом затвори телефона, скочи от стола и подаде глава през вратата на кабинета.

− Клер, направи ми резервация в „Л’Еспадон“ за шестнайсет часа на петнайсети януари. И кажи на Глория.

След като отново седна на мястото си, той продължи да преглежда документите ми.

− Познаваш ли Бен Брантли? − попита предпазливо. Бен Брантли беше бившият директор на френския отдел на списанието, който след време щеше да стане главен театрален критик в „Ню Йорк Таймс“. − Знаеш коя е Мари-Елен дьо Ротшилд, нали? − Денис продължи да бълва имена на светски особи: Пиер Карден, братя Кост, Ирен Амиц, съпругата на някакъв директор в „Л’Ореал“. Не познавах тези хора. Сигурно ме изпитваше, опитваше се да разбере кой ме е изпратил. Смутих се. Чувствах се като риба на сухо. Та с какво бих могла да допринеса тук?

− Тук, във „Феърчайлд“ − продължи Денис с дяволита усмивка, − ценим новаторските идеи. Ти имаш ли добри идеи? − Той се приведе на бюрото като ученик, изведнъж осъзнал, че може да изкопчи нещо интересно от глуповатата кандидатка за работа.

Имах много идеи, но нито една от тях не беше особено оригинална. Хрумнали ми бяха, докато разглеждах френски списания като Décoration International и Art de Vivre. Докато бях в „Метрополитън Хоум“, опознах добре консервативния свят на декоратори и дизайнери на мебели. За мен „вълнуваща задача“ означаваше да уговоря интервю с малко известен и авангарден архитект като Жан Нувел или да се разходя до рибния пазар в Ранжис с кулинарния критик Колман Андрюс.

Непрекъснато променящият се свят на модата ми беше непознат, но исках да впечатля Денис. Момчешкият му чар и дяволитата усмивка ме заплениха. Той беше умен и лукав, но погледът му беше топъл и мъдър.

− Клер! Клер! Клер дьо ла Люн − извика изведнъж Денис и занатиска копчето на интеркома. На вратата се появи слаба французойка с очила.

− Да, Денис? − Клер очевидно беше свикнала с изблиците му.

− Къде са новите броеве на „М“ с Роки на корицата?

Клер изчезна за секунда и се върна със списание с лика на Силвестър Сталоун. Денис го вдигна и заяви, че търси човек, който да пише очерци в списание „М“. Някои от статиите щели да се публикуват и във „W“ − най-популярното списание на компанията. Макар Денис да беше писал много статии за „М“, изглежда, искаше да се занимава повече със светските рубрики във „W“ и „Дамска мода“. Разказа ми за знаменитостите, с които се срещал по различни партита. Отново изреди низ от имена, които звучаха аристократично като скъпоценни камъни на огърлица: Лор дьо Буво-Краон, Джой дьо Роан Шабо, Елен дьо Югослави. Кимах и се усмихвах. Кои, за бога, бяха тези хора?

− Господин Феърчайлд е прочел статията ти в „Живот и стил в Европа“ за лова в Бретан − каза Денис делово, докато търсеше нещо по бюрото.

− Наистина ли? − изчервих се, изпълнена със странна смесица от гордост и учудване.

− Той обича такива истории. И иска подобни за списание „М“. Откъде разбра за ловците?

Без да се впускам в подробности, отговорих, че мои приятели са ме завели на лова. Денис веднага се озари, тъй като явно си помисли, че съм момиче от висшето общество с връзки на няколко континента. Отчаяно му трябвал журналист, който да отговаря на странните вкусове и прищевки на шефа.

− Очевидно разполагаш с връзки. − Денис отново стана от бюрото. − Честно казано, това те прави по-ценна от всички останали в тази редакция. Няма да те караме да пишеш за акции и лихвени проценти − засмя се той и отметна русия си бретон.

Кимнах, сякаш знаех за какво говори.

− Разполагаме с достатъчно хора за модата, но ни трябва някой, който да поеме останалите светски теми, ако ме разбираш. − Той се приведе напред с гримаса. − Сещаш се, светските дами, аристократите, които се крият в абсурдните си имения. А да ти призная, Катрин − продължи той, като проточи първата сричка на името ми за допълнителен ефект, − за тази цел е нужен човек, който знае френски! Ти как научи френски? − Повдигна вежди, стисна устни и ми хвърли красноречив поглед. − Имаш любовник французин ли?

Отговорих, че действително приятелят ми е французин. Денис остана доволен, сякаш му бях казала номера на ВИП резервациите в „Максим“.

− В такъв случай, защо не започнеш с нещо прос­тичко? − Прелисти нетърпеливо бележника си. − Изпрати ми списък с нови популярни заведения и атракции в Париж.

И с тези думи Денис стана от бюрото и излезе от кабинета. Аз се изправих рязко и усетих как чорапите ми се късат. Поредният съсипан чифт. Грабнах си чантата и забързах към приемната, като се ­опитвах да не правя бримката още по-голяма. Докато стигна до рецепцията, Денис вече разлистваше телефонен указател и ровеше в най-горното чекмедже на бюрото.

− Благодаря ти − каза и ми подаде палтото. − Ще държим връзка.

Навън се стъмваше. По сивия паваж падаха дъждовни капки. Златистите кантове около витрините на бутик „Клое“ сияеха на светлината на уличните лампи. Продавачи с костюми и папийонки заключваха магазините. Тръгнах по тротоара към Елисейския дворец, все още зашеметена от интервюто. На всеки ъгъл имаше полицаи с бронежилетки и каски. Какво чакаха? От миналото лято обстановката в Париж се беше успокоила, не бяха избухвали бомби. Но след ужасяващия атентат над Локърби, при който загинаха 243 души на борда на самолет на „Пан Ам“ в края на декември, отново бе надвиснала заплахата от тероризъм.

По улицата в пиковия час пъплеха таксита. Изящните витрини на магазините бяха отрупани със скринове и свещници от XVIII в.; ето тук пазаруваха светските особи, от които се интересуваше Денис. Замислих се за внезапните му изблици на енергия и за клюките. Кои бяха хората, които беше споменал? Коя беше Ирен Амик? И как изобщо бих могла да си уговоря среща с Пиер Карден? Познавах добре Париж. Можех да избера най-доброто сирене в магазина, да изредя без проблем дните за разпродажби в скъпите бутици и да науча някого как да танцува Le Rock. Но никога не бях ходила на местата, за които Денис говореше, и не притежавах дързостта да позвъня на Мари-Елен дьо Ротшилд, за да я попитам откъде си купува бельото.

Когато стигнах до моста „Александър III“ с позлатените коне, препускащи към Дома на инвалидите, заваля силно. Скрих се под кестените на площада и се замислих какво ли би било да работя с толкова невротичен човек в сфера, в която нямах почти никакъв опит. Денис не ми изглеждаше особено лоялен, но в него имаше нещо симпатично. Беше умен и забавен. Ако успеех да смогна на темпото му, щях да науча много. Енергичността му и непрестанното търсене на информация и подробности за света на парижката мода ми се струваха интригуващи. Исках да вляза в този свят, но не бях учила мода. Акциите и лихвените проценти ми приличаха на нещо, което трябва да назубриш за изпит в Принстън. Стигнах до блока си и се качих бавно по мръсното стълбище до третия етаж. Щом стъпих на площадката, чух как старецът от отсрещния апартамент отваря капачето на шпионката си. Отключих си и затръшнах ядосано вратата след себе си, възмутена от странните воайорски навици на французите.

Извадих пишещата си машина и започнах да нахвърлям идеи за статия, озаглавена „Писма от Париж“.

– Новият магазин на Бонети и Гаруст до Бастилията.

– Сградата на Жан Нувел за Арабския културен институт.

– Новият хотел „Ла Вила“ в Сен-Жермен.

– Бистро „Ла Ротисри“ в Латинския квартал.

Денис се обади след два дни и ми предложи работа: автор на статии в списания „М“ и „W“, елитното светско издание, което излизаше два пъти месечно и представяше прочутите „присъди“ на Джон Феърчайлд за всичко модно и актуално. Щях да пиша предимно за нови готвачи, ресторанти, актьори, магазини и каквото друго хрумнеше на шефа. От време на време щях да отразявам светски партита, както и да правя репортажи за представянето на нови модни колекции. Изглеждаше ми едновременно страшно и прекрасно.

− Каква заплата очакваш?

Не се бях замисляла за заплатата. Тъй като Денис ме хвана неподготвена, го попитах дали може да помисля и да му се обадя след час.

Веднага позвъних в „Триб“, за да помоля приятеля на кръстницата ми за съвет. Боб беше скептично настроен към „Феърчайлд“. На журналистите там им се носеше славата, че са заядливи, повърхностни и немарливи. Самият Феърчайлд също не се радваше на добро име в бранша заради склонността му да си избира фаворити и да издава така наречените присъди „да“ или „не“ на различни хора. Ако в Париж съществуваше традиция на джентълменско отношение между журналистите − наследниците на Малкълм Каули и на Ърнест Хемингуей, − то Феърчайлд нямаше място сред този пантеон от умове, а и честно казано, нямаше желание да се домогва до него. Той беше умен и хитър журналист с инстинкти на бизнесмен.

− Вземи каквато цифра ти хрумне и я умножи по две! − посъветва ме Боб. Това беше първият ми урок по финансови преговори. По онова време в издателския бранш началната заплата беше около двайсет хиляди долара годишно. Четиресет хиляди обаче ми се струваше безумно висока цифра, особено за човек почти без опит като мен.

− Ако не поискаш, няма да получиш − заяви Боб, изгубил търпение.

Когато се обадих на Денис и изрекох астрономическата цифра, той веднага отвърна:

− Дадено.

Съгласих се да започна от следващия ден.

 


* Women’s Wear Daily – влиятелен моден журнал през 80-те години – Б. ред.

 

***

„Париж, моя мечта”
Автор: Кейт Бетс
304 страници
Цена: 14,95лв/11,21лв онлайн
sluntse.com
VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>