„Париж винаги си заслужава“ от Никола Баро

От  |  0 коментара

Една очарователна книжарница в Париж и нейната вироглава собственичка. Един американски професор по литература и загадъчният му ръкопис. И една чудна любов,  разцъфтяла между кориците на детска книжка. Розали Лоран отваря книжарница, в която освен другите красиви предмети продава и собственоръчно нарисувани „картички с пожелания“. Нейните собствени желания обаче остават несбъднати. На всеки неин рожден ден от Айфеловата кула политат бутикови картички със съкровено желание. Напразно. В живота на Розали настъпва рязък обрат, когато в магазина й нахлува възрастен господин и се препъва в статива с картички. В суматохата тя не разпознава в лицето на начумерения посетител прочутия автор на детски книжки Макс Марше. Когато той й предлага да илюстрира последната му книжка, Розали възторжено приема. „Синият тигър” получава висока оценка от публиката и почетно място на витрината в книжарницата на Розали. Малко по-късно красив непознат нахлува вътре и се препъва в статива с картичките и младата жена усеща помахване от съдбата. Но преди да успее да се влюби в професора по литература от Ню Йорк, тя спретва с него първия им скандал. Защото този човек упорито твърди, че историята за синия тигър е негова…

ОТКЪС

Розали обичаше синьото. Обичаше го, откакто се помнеше. А тя се помнеше от двайсет и осем години.

Както всеки предиобед в единайсет, когато отваряше книжарничката си, тя вдигна поглед към мъгливото, сиво парижко небе с надеждата да открие по него късче синичко. Видя го и се усмихна.

Един от първите и най-хубави детски спомени на Розали Лоран беше онова невероятно синьо августовско небе над потъналото в светлина лазурно море, което стигаше сякаш до края на света. Тогава тя бе на четири години и родителите й бяха излезли от горещия Париж с неговите каменни къщи и улици, за да се разходят с малката си дъщеря до Лазурния бряг. Същата година, когато се върнаха у дома от знойното и като че ли безкрайно лято в Ле Исамбре, леля Полет й подари кутия водни боички. Това Розали също си го спомняше много добре.

– Водни боички? Не е ли малко прекалено, Полет? – беше попитала Катрин с тънкия си, висок глас, в който се прокрадваше явна нотка на неодобрение. – Толкова скъпи бои за такова малко дете? Та тя още не може да рисува с тях. Най-добре да ги приберем засега, нали, Розали?

Но Розали не беше готова да се раздели със скъпия подарък от леля си. Тя се развика и стискаше боичките така, сякаш животът й зависеше от тях. Накрая майка й въздъхна с леко раздразнение и остави инатливото дете с дългите кестеняви плитки да прави каквото си иска.

Същия следобед Розали прекара няколко часа с четката и боичките, като рисуваше съсредоточено лист след лист, докато накрая блокчето се изпълни, а на мястото на трите сини цвята в кутията не бе останало нищо.

Дали това се дължеше на първата среща с морето, което се беше запечатало в паметта на момиченцето като символ на щастието, или на ранно изразена воля да върши нещата наопаки, но синият цвят очарова Розали както никой друг. Тя учудващо точно разпознаваше цялата палитра на този цвят и детското й любопитство беше неудържимо.

– А това тук как се нарича, татко? – питаше непрекъснато малката, като дърпаше баща си, който беше много мил и отзивчив човек, за (естествено, синия) ръкава на якето и сочеше с пръст всичко синьо, което видеше. Със замислено сбърчено чело тя стоеше часове наред пред огледалото и изучаваше цвета на очите си, които на пръв поглед изглеждаха кафяви, но при по-продължително вглеждане се забелязваше, че всъщност са много тъмносини. Поне така беше казал Емил, баща й, и Розали бе кимнала доволно.

Още преди да се научи да чете и да пише, тя вече знаеше как се наричат различните нюанси на синьото. От най-светлото и нежно копринено синьо през небесносиньо, сиво-синьо, тюркоазено, гълъбово синьо и лъскав аквамарин, които карат душата ти да полети, до онова плътно, наситено, искрящо лазурно синьо, което спира дъха ти. Още неустоимият ултрамарин, веселото метличино синьо и студеният кобалт, петроленото, което съдържа в себе си зелено-сините цветове на морето, и тайнственото индиго, граничещо с виолетово, до дълбокото сапфирено синьо, среднощно синьо и почти черно нощно синьо, в което синьото окончателно се разтваря – за Розали никой друг цвят не беше толкова прекрасен и толкова богат на нюанси. Но въпреки това никога не бе предполагала, че ще я въвлекат в история, в която е отредена значителна роля на един син тигър. Още по-малко допускаше, че тази история – и тайната, криеща се в нея – ще промени из основи живота й.

Случайност? Съдба? Казват, че детството е земята, по която цял живот вървим.

По-късно Розали често се питаше дали всичко нямаше да се случи иначе, ако синият цвят не й беше толкова любим. Мисълта за това, как за малко можеше да пропусне най-щастливия момент в живота си, направо я ужасяваше. Животът често е непредсказуем и сложен, но накрая по учудващ начин всичко си идва на мястото.

Когато стана на осемнайсет години – баща й бе починал няколко месеца по-рано от усложнила се пневмония, – Розали заяви, че ще следва изкуство и ще стане художничка. Това така изплаши майка й, че тя за малко да изпусне киш лорена, с който тъкмо влизаше в трапезарията.

– Боже мой, заеми се с нещо разумно бе, дете! – извика тя и мислено наруга сестра си Полет, която явно беше пуснала тази муха в главата на момичето.

Катрин Лоран, потомка на рода Валоа (или поне тя така си въобразяваше), беше дама до мозъка на костите си. За съжаление, през последните векове богатството на някогашната благородническа фамилия беше силно намаляло, а бракът на Катрин с умния и обичлив, но не особено пробивен физик Емил Лоран, който в последна сметка се закотви в един научен институт, вместо да се опита да постигне нещо повече в областта на икономиката, не подобряваше особено положението. Накрая нямаше пари дори за нормален персонал – ако не се брои приходящата филипинка, която почти не знаеше френски и идваше два пъти седмично в парижкото старинно жилище с високи, украсени с гипсови орнаменти тавани и стар, подреден във формата на рибена кост паркет, да бърше прах и да разтребва. Въпреки това според Катрин човек трябваше да държи на принципите си и това изобщо не подлежеше на съмнение. Откажеш ли се от принципите си, всичко отива по дяволите – така мислеше тя.

“Една Валоа никога не би направила подобно нещо”, беше една от любимите й фрази и онзи ден тя не пропусна да я изрече пред единствената си дъщеря, която, за нещастие, вървеше в съвсем различна посока от тази, която майка й предвиждаше за нея.

Катрин въздъхна и сложи бялата порцеланова форма с ухаещия киш на сервираната за двама голяма овална маса, като отново си помисли, че едва ли има друг човек, на когото името Розали да подхожда толкова малко.

Навремето, докато беше бременна, тя си бе представяла едно изящно момиче, русо като нея, учтиво, деликатно и някак си… очарователно. Розали определено не беше всичко това. Безспорно бе умна, но и много своенравна. Правеше каквото си е наумила и беше в състояние часове наред да мълчи, което се струваше странно на майка й. Когато Розали се засмееше, смееше се твърде силно. Това никак не беше изискано, макар другите да я уверяваха, че у Розали има нещо много свежарско.

“Остави я, тя е добро дете”, казваше Емил, когато приемаше някоя приумица на дъщеря си. Като онзи случай, когато като дете си беше изнесла посред нощ новия матрак и скъпото спално бельо на балкона, за да спи под открито небе. За да види как се върти светът!

Или когато беше направила за рождения ден на баща си онзи ужасен син сладкиш със сладкарска боя, чийто вид те караше още при първата хапка да повърнеш. И то само заради манията й по синьото! Това се стори прекалено екстравагантно на Катрин, но Емил го намери за страхотно и твърдеше, че това е най-хубавият сладкиш, който някога е ял. “Задължително трябва да го опитате!”, беше извикал той, докато пълнеше чиниите на гостите със синьото недопечено тесто. Този добър Емил! Не можеше да откаже нищо на дъщеря си.

А сега пък и това!

Катрин сбърчи чело и загледа източилото се на височина момиче с бледо лице и тъмни вежди, което замислено си играеше с дългата си кафява, небрежно сплетена плитка.

– Избий си го от главата, Розали. Рисуването къща не храни. Не искам и не мога да се съглася с това. От какво ще живееш? Да не мислиш, че хората са опрели до твоите картини?

Розали продължаваше да си играе с плитката и не отговори.

Ако Розали беше някоя очарователна Розали, Катрин Лоран, родена Валоа, нямаше да се замисля толкова за препитанието на дъщеря си. В крайна сметка в Париж все щеше да се намери някой достатъчно добре платен мъж, за когото да е все едно дали съпругата му се занимава с рисуване, или има някоя друга мания. Тя обаче имаше мрачното предчувствие, че дъщеря й не разглежда нещата на тази плоскост. Един Господ знае с кого щеше да се събере накрая!

– Искам да се заемеш с нещо разумно – натърти още веднъж Катрин. – Баща ти също мислеше така. – Тя сложи в чинията на дъщеря си парче от димящия киш. – Розали? Ти слушаш ли ме изобщо?

Розали вдигна поглед. Тъмните й очи бяха неразгадаеми.

– Да, мамо. Трябва да се заема с нещо разумно.

Така и направи. Може да се каже. Разумното, според представите на Розали, беше след няколко семестъра графика и дизайн да отвори книжарница за пощенски картички. Книжарницата представляваше магазинче на улица “Драгон”, красива уличка със средновековни градски къщи, намираща се в сърцето на Сен Жермен, на един хвърлей разстояние от църквите “Сен Жермен де Пре” и “Сен Сюлпис”. Тук имаше няколко бутика, ресторанти, кафенета, един хотел, една пекарна, любимият на Розали магазин за обувки и дори домът на Виктор Юго, както се разбираше от една възпоменателна плоча на къщата с номер 30. Ако се забърза, човек може да прекоси улица “Драгон” само с няколко крачки, за да се сблъска веднага или с оживения булевард “Сен Жермен”, или – в обратната посока – с малко по-тихата улица “Гренел”, която водеше до елегантните къщи и градски палати на правителствения квартал и свършваше на Марсово поле и пред Айфеловата кула. Но пo уличката човек можеше да се разхожда и просто така, да поспре пред някоя витрина, защото нещо красиво е привлякло вниманието му, да го опита, да го вземе в ръка или да го премери. Така че стигането до края на улицата можеше да отнеме и повече време. По този начин и Розали беше открила табелата “Дава се под наем” в изпразнения антикварен магазин, чиято собственичка наскоро се беше пенсионирала и закрила магазина си.

По принцип човек вижда повече, когато върви по- бавно.

Розали веднага се влюби в малкия павилион. Единствената витрина бе оградена с небесносиня рамка, както и входната врата отдясно, над която още висеше старомодната сребърна камбанка на предишната собственичка. По старата черно-бяла каменна мозайка светлината чертаеше малки кръгове. Беше май, над Париж се извисяваше безоблачно небе и на Розали й се струваше, че този магазин е очаквал тъкмо нея.

Наемът далеч не беше нисък, но си струваше, предвид местоположението, както я увери господин Пикар, пълен, възрастен господин, с пооредяла коса и малки лукави очи. Той предостави заедно с магазина още едно помещение, до което се стигаше по вита дървена стълба, с малка баня и тясна кухничка.

– Така си имате цял апартамент, ха-ха-ха – пошегува се господин Пикар и малкото му шкембе се разтресе от задоволство. – Какъв магазин имате предвид, госпожице? Надявам се, не нещо, което вдига шум или мирише – все пак аз живея в тази къща.

– Книжарница – каза Розали. – Подаръчни опаковки, пликове за писма, калеми и красиви картички за специални поводи.

– Аха. Ами добре тогава. Желая ви късмет! – Господин Пикар не изглеждаше обнадежден. – Мислите ли, че туристите ще се изтрепват за картички с Айфеловата кула?

– Магазин за картички? – извика невярващо по телефона майка й. – Божичко! Кой в днешно време пише картички бе, дете?

– Аз например – отвърна Розали и просто затвори.

Четири седмици по-късно тя стоеше на една стълба пред магазина си и закрепваше над входната врата боядисана дървена табела.

“ЛУНА ЛУНА” бе изписано на нея с големи завъртени букви, а отдолу имаше по-малък надпис: Магазин за поздравителни картички на Розали.

Ако на Розали й потръгнеше, вероятно много повече хора щяха да пишат писма и картички. Малката, а понякога и голямата радост, която и днес е в състояние да предизвика написаното на ръка писмо както у получателя, така у този, който пише, изобщо не може да се сравнява с имейл или есемес, които бързо се забравят и потъват в бездната на маловажните неща. Удивлението, когато получиш адресирано лично до теб писмо, радостното очакване, с което въртиш пощенската картичка, внимателно отваряш плика и нетърпеливо го разкъсваш. Възможността да държиш в ръцете си късче от човек, който е мислил за теб, да се вгледаш в почерка му, да отгатнеш настроението му, та даже и да доловиш мириса на цигари или парфюм. Толкова е живо всичко това. Макар в днешно време хората все по-рядко да пишат писма, Розали не познаваше човек, на когото да не му е приятно да получи писмо или написана на ръка картичка. В настоящето, с неговите социални мрежи и дигитални възможности, има толкова малко чар. Може тези начини да бяха ефективни, практични и бързи, но чар в тях определено нямаше.

“Колко ли по-вълнуващо е било някога отварянето на пощенската кутия”, помисли си Розали, когато влезе във входа. Сега единственото, което намери в своята, бяха сметки, данъчни известия и рекламни брошури.

И увеличение на наема.

Розали погледна неохотно писмото от наемодателя си. За пет години това беше третото увеличение на наема. Знаеше си, че така ще стане. През последните седмици господин Пикар се държеше подчертано дружелюбно, когато се разминаваха във входа. За да въздъхне дълбоко после, както обикновено, и да каже, че и животът в Париж доста е поскъпнал.

– Случайно да знаете колко струва една франзела, госпожице Лоран? Или един кроасан? Знаете ли колко вземат за един кроасан в пекарната? Не е за вярване! Кажете ми, какво има в един кроасан – вода и брашно, нищо повече. – Той вдигаше обвинително рамене, а Розали го гледаше с някаква смесица между възмущение и отчаяние как си тръгва, затътрил крака, без да дочака отговор.

Розали влезе в магазина и завъртя очи. Естествено, че знаеше колко струва кроасанът. Нали всяка сутрин закусваше с по един – за голямо възмущение на Рене.

Рене Жобер беше висок, тъмнокос, водеше здравословен начин на живот и спортуваше активно. От три години беше неин приятел и личен треньор. А може би в обратна последователност, мислеше понякога с въздишка Розали. Рене Жобер се отнасяше много сериозно към професията си. Той работеше предимно за заможни дами от парижкия хайлайф, които поддържаха своята фигура, кондиция и здраве с помощта на красивия дипломиран спортист с кротки кафяви очи и атлетично тяло. Графикът на Рене винаги беше пълен, но очевидно парижкото висше общество не му беше достатъчно като поле за изява. Все гледаше да насърчи Розали да води здравословен, с много движения начин на живот (Mens sana in corpore sano!** Здрав дух в здраво тяло! (Лат.) – Бел. прев.) и да я предпази от изкушението постоянно да търси нещо за ядене. В неговия черен списък на първо място – най-отгоре! – бяха любимите на Розали кроасани. (Бялото брашно е отрова за червата! Не си ли чувала за пшеничено шкембе? Изобщо наясно ли си колко мазнини се съдържат в това нещо?)

Розали, която си имаше собствена представа за щастлив живот (в която не влизаха принудителните тренировки, мюслито и соевите напитки), изглеждаше доста неподатлива на мисионерските усилия на своя приятел, които до момента търпяха пълен провал. Просто не разбираше защо трябва да яде зърнени храни.

– Зърнените храни са фураж, а аз не съм крава – казваше всеки път тя, докато си мажеше късче пресен кроасан с масло и мармалад, за да го пъхне после в устата си.

Рене я гледаше с жална физиономия.

– Пък и нищо не върви толкова много с кафе със сметана, колкото един кроасан или прясна франзела – продължаваше тя, докато събираше трохите от чаршафа. – Няма как да го отречеш.

– Не можеш ли да се лишиш поне от кафето със сметана – едно смути от киви и листа от спанак сутрин е много по-здравословно – отвръщаше Рене, а Розали едва не се задавяше с кроасана от смях. Това беше най-абсурдното нещо, което някога бе чувала. Сутрин без кафе беше също като да… Розали търсеше подходящо сравнение и не го намираше… беше просто немислимо.

Съвсем в началото, още когато се запозна с Рене, тя се остави да я убеди да го придружи на неговото сутрешно бягане в Люксембургската градина.

– Ще бъде страхотно, ще видиш – беше казал той. – Сутрин в шест Париж е съвсем друг град!

Тук може и да беше прав, но старият, до болка познат Париж, в който до късно през нощта можеш да рисуваш, да пишеш, да четеш и да си пиеш червеното вино, за да започнеш на следващата сутрин спокойно деня си с голяма чаша кафе с мляко в леглото, се струваше много по-красив на Розали. И докато Рене тичаше до нея с подскоци на газела под старите кестени и се мъчеше да я увлече в непринуден разговор (Човек трябва да се затича, за да се почувства още по-добре!), тя се задъхваше още на първите сто метра и накрая спираше от пробождането встрани.

– Всяко начало е трудно – казваше й нейният ментор. – Само не се предавай!

Като всички влюбени, които първоначално полагат огромни усилия да влязат в обувките на партньора си и да споделят неговите наклонности, Розали се поддаде още веднъж на ентусиазма на Рене (макар и сама и не в шест часа сутринта), но когато се размина с един стогодишен, ходещ на зигзаг, заплашително приведен напред и размахващ ръцете си човек, окончателно се отказа от идеята да се занимава със спорт.

– Мисля, че разходките с Уилям Морис са ми достатъчни – обясни със смях тя.

– Уилям Морис ли? Кой пък е този? Трябва ли да ревнувам? – попита Рене притеснен (до този момент още не беше ходил в магазина й и дори не беше чувал за художника Уилям Морис. Но това беше разбираемо – все още не бяха на етап да си знаят и кътните зъби).

Розали го целуна и му обясни, че Уилям Морис е кученцето й, което тя – собственичката на книжарница – беше кръстила на легендарния викториански художник и архитект, който, между другото, бе проектирал страхотни десени на платове и тапети.

Уилям Морис – кучето – беше извънредно кротък лхаса апсо и почти толкова стар, колкото и книжарницата. По цял ден си лежеше в кошничката до входната врата, нощем спеше зад вратата на кухнята върху черджето и понякога, когато сънуваше нещо, трепваше с лапичка насън и удряше по дървената рамка. Човекът от приюта й беше обяснил, че кучетата от тази дребна порода са толкова кротки, защото навремето са придружавали мълчаливите тибетски монаси при странстванията им.

Връзката с Тибет нямаше как да не се понрави на Рене и когато след четири седмици Розали го покани за първи път в апартамента си, Уилям Морис поздрави младия човек с широките рамене и големите крака с дружелюбно въртене на опашка. Сега… апартамент не беше точната дума за тази ъгловата стая над магазина, в която имаше място само за едно легло, един фотьойл, един шкаф и една чертожна маса под прозореца. Тази стая обаче беше невероятно уютна, като най-хубавото от нея

Розали откри едва след нанасянето си: през още едно прозорче на гърба на сградата се излизаше на междупокривната плоча, която през лятото служеше на Розали за тераса. Тук имаше стари каменни кашпи с растения и няколко поовехтели перголи, по които през лятото пълзяха искрящо сини клематиси и така засенчваха мястото, че едва се виждаше през тях.

Тук, под открито небе, Розали посрещна Рене, когато той за първи път й дойде на гости. Тя не беше кой знае каква готвачка, далеч по-добре боравеше с четката и молива, отколкото с готварската лъжица, но на паянтовата дървена маса с бяла покривка и трепкащи в затворени свещници свещи с различни размери не липсваха червено вино, пастет от гъши дроб, шунка, грозде, малък шоколадов кейк, залети обилно с олио ядки от авокадо, солено масло, камамбер, козе сирене и… франзела.

– О, боже! – въздъхна Рене с комично отчаяние. – Адски нездравословни неща! Истински убийци! Няма да свършиш добре така. Един ден обмяната на веществата ще ти се наруши и ще надебелееш като леля ми Хортензия.

Розали отпи голяма глътка вино, избърса устата си и насочи пръст към него.

– Грешиш, любими. Адски вкусни неща. – Тя стана и с бързо движение смъкна роклята си. – Дебела ли ти се виждам? – попита и грациозно затанцува по покрива, полугола и с развети коси.

Рене дори не смогна да вдигне чашата си.

– Ей, почакай! – Той се спусна със смях към нея и я хвана. – Да, права си – промърмори и ръцете му жадно се плъзнаха по гърба й. Така останаха на покрива, увити във вълнено одеяло, докато влагата на ранната утрин не ги изтръгна от унеса им.

Сега, докато стоеше в полумрака на входа, където се усещаше мирис на почистващ препарат с есенция на портокал, и затваряше вратичката на пощенската кутия, Розали си спомняше за онази нощ на покрива с известна тъга.

През изминалите три години разликите помежду им с Рене ставаха все по-отчетливи. И докато преди тя търсеше и намираше сходствата, сега виждаше с пределна яснота всичко, което я делеше от нейния приятел.

Розали обичаше да закусва в леглото, Рене не можеше да свикне с “трохите в чаршафите”. Тя беше нощна птица, а той си лягаше с кокошките и ставаше с петлите;

Розали предпочиташе спокойните разходки с кучето си, Рене си беше купил миналата година бегач, с който фучеше из улиците и парковете на Париж. Станеше ли дума за пътуване, той искаше постоянно да са в движение, докато Розали не можеше да си представи нищо по-хубаво от това, да седи на някой стар малък площад, каквито има много в европейските, както малки, така и големи, градове на юг, и просто да забрави за времето.

Но най-много я измъчваше това, че Рене никога не й бе писал писма или картички, дори и за рождения ден.

“Нали съм с теб”, казваше той всеки път, когато на рождения си ден Розали напразно се оглеждаше за картичка на масата за закуска. Или “Нали се чуваме по телефона”, когато той беше на някой от своите семинари.

В началото Розали му пишеше собственоръчно нарисувани картички и бележки – за рождения му ден и когато си беше счупил крака и трябваше да остане една седмица в болница, когато излезеше за малко, за да свърши някои неща, преди лягане късно през нощта, когато той вече спеше. “Здравей, ранобуднико, моля те, пази тишина и остави малкото бухалче да поспи още мъничко, защото вчера трябваше да работи до късно”, пишеше тя на бележка, която оставяше до леглото, с нарисуван бухал, кацнал на една четка.

Розали оставяше бележки навсякъде – зад огледалото, на възглавницата, на масата, в маратонката му или в някой джоб на сака му, но все някога, нямаше представа кога точно, щеше да спре с това.

За щастие, всеки си имаше собствен апартамент и проявяваше известна доза търпимост. Пък и Рене беше позитивен, широко скроен човек, без склонност да се задълбочава особено в нещата. Струваше й се толкова дружелюбен, колкото и нейният лхаса апсо. И ако все пак се случеше да спорят (за дреболии), накрая винаги приключваха в леглото, където в меката тъмнина на нощта изглаждаха споровете и търканията.

Когато Розали нощуваше у Рене, което се случваше рядко, защото тя предпочиташе да си е близо до магазина, а той живееше в квартала на Бастилията, хапваше заради него няколко лъжици каша от сушени плодове и ядки, която Рене й приготвяше с най-голямо старание, като не спираше да я уверява, че все някога ще започне да й харесва.

Розали се усмихваше вяло и казваше “все някога, определено” и щом му видеше гърба, изсипваше мюслито в тоалетната, а на път за магазина се отбиваше в някоя пекарна да си купи току-що изпечен кроасан.

Още на улицата си отчупваше парче и го пъхаше в устата си, щастлива, че съществува такова райско удоволствие. Естествено, не казваше нищо на Рене и понеже той не беше надарен с богато въображение, сигурно безкрайно щеше да се учуди, ако хванеше приятелката

си в това прегрешение.

Кроасанът отново върна Розали към господин Пикар и досадното увеличение на наема. Тя сбърчи чело и се втренчи загрижено в зловещите цифри от писмото.

Макар “Луна Луна” да се радваше на редовна клиентела и все повече нови клиенти и туристи да се спираха пред грижливо украсената витрина на малката книжарница, за да се насладят на подаръчните картички, красивите тефтерчета и преспапиета, като не напускаха магазина, без да си купят нещо, Розали не можеше да си позволи големи разходи. С пощенски картички и красиви пособия за писане в днешно време не можеше да се спечели кой знае колко дори в такъв интелектуален квартал като “Сен Жермен”.

Въпреки това Розали не съжаляваше за решението си.

Майка й, която все пак й даде малък начален капитал от наследството, в крайна сметка се примири и й каза да прави каквото ще – един магазин, все едно какъв, бе за предпочитане пред работа като художничка на свободна практика. Е, донякъде за предпочитане.

Катрин Лоран така и не свикна с мисълта, че дъщеря й няма разумна професия. Поне да се беше омъжила за някой амбициозен млад (а по-добре и по-стар) мъж.

(Този добродушен фитнес инструктор с неговите големи крака беше толкова невзрачен, че направо й се плачеше!) Катрин никога не ходеше в магазина на дъщеря си и казваше на приятели и познати от знатния Седми район, че Розали държи магазин за канцеларски материали – това поне звучеше малко по-сериозно.

Е, точно за канцеларски материали не беше, да не кажем, че изобщо не беше. В очарователната книжарница “Луна Луна” напразно ще търсите папки, класьори, перфоратори, кошчета за хартиени отпадъци, найлонови джобчета, лепило, тефтери и кламери. Розали обаче не считаше за нужно да разсейва объркването. Само се усмихваше и всяка сутрин отиваше с желание в магазина си, вдигаше желязната решетка и слънцето нахлуваше вътре.

Стените заблестяваха в меко хортензиево синьо. В средата на помещението имаше стара тъмна дървена маса, на която бяха разстлани всички съкровища: обточени с кантове с цветни мотиви кутии, в които имаше най-различни картички и пликове, лъскави керамични чаши в пастелни цветове, изработени от една художничка от квартала, в които бяха пъхнати изящни, облицовани с шарена хартия моливи. До тях – тефтери с щамповани рози. До тефтерите и кутийките с огледален лак и дървен фурнир се издигаха купища тетрадки и кожени бележници.

По светлите етажерки на стената имаше ролки фина подаръчна хартия и подредени по цвят и големина листове за писма и пликове; ефирни панделки се спускаха от големи ролки до масичката от меко дърво, върху която се намираше касата. На фона на боядисаната в синьо стена се открояваха висящи керамични плочки с бели гълъби, чепки тъмно грозде и бледорозови хортензии – старинни мотиви, които блестяха подновени под дебелия слой лак – и една голяма маслена картина, която Розали беше нарисувала сама и на която бе изобразена приказна гора; сред нея тичаше момиче в пурпурно червена рокля и с развята руса коса. В ъгъла до касата във висока заключена стъклена витрина бяха изложени скъпи писалки и сребърни ножчета за отваряне на писма.

Витрината беше украсена с филигранни картодържатели, които отдалече приличаха на пъстри, ушити от разноцветни парченца плат одеяла. Зад извити във формата на сърце сребристи жици, подредени в квадрат, бяха пъхнати най-различни картички и така се образуваше весело произведение на изкуството от неопределен вид.

Точно до него висяха ленти подаръчна хартия в тъмносиньо, турскосиньо и бледозелено с разкошни десени на Уилям Морис, а във витрината под тях имаше разперени като ветрило картички, красиви картонени кутии с цветни мотиви и картини, изобразяващи жени, застанали на брега на море и с книга в ръка. Сред тях, в кутии, облицовани отвътре с коприна, бяха сложени тежки стъклени преспапиета с щамповани розови цветове, гравюри на стари платноходки, рисувани ръчички за късмет, както и думи и изречения, които можеш всеки ден да прочиташ, без да ти омръзнат. Париж бе изписан с леко драсване на потопена в кафява боя четка върху бежова основа. Любовта или Красотата е навред.

Поне така казваше скулпторът и ваятел Огюст Роден и когато Розали се огледаше в магазина си, се чувстваше щастлива, че е допринесла за изобилието и красотата, на които се крепи животът.

Но най-специалното нещо в “Луна Луна” бяха ръчно изработените картички, закрепени на два въртящи се статива, които се намираха отдясно на входната врата и представляваха допълнение към книжарничката, макар че може би привличаха най-голямо внимание.

Това, че малкият магазин на улица “Драгон” изобщо продължаваше да съществува толкова години, се дължеше основно на идеята на Розали за поздравителните картички. Те бяха неин специалитет и много скоро се разчу, че в книжарница “Луна Луна” може да се закупят ръчно изработени картички за всякакви поводи, дори и по-специфични.

Вечер след затварянето на магазина и до късно през нощта Розали седеше до една голяма маса в стаята над магазина и рисуваше с моливи и акварели картички за онези, които още вярваха в магията на ръчно изписаните думи. Това бяха прелестни произведения на изкуството върху ръчно произведена хартия с обрамчени краища, с по едно изречение или фраза, илюстрирани от Розали с подходяща рисунка. Така например върху една картичка беше изписано със син туш “Не ме забравяй”, а отдолу се виждаше рисунка на дребна жена с два куфара, която поднася на зрителя огромен букет ароматни туширани незабравки. Или: “И зад облаците има слънце” – тук едно отчаяно момиче с червен чадър стоеше под дъжда на улицата, а в горната част на картинката едно ангелче си играеше на топка със слънцето.

“Когато се събудих, ми се прииска да си тук”, четем от друга картичка с едно стилизирано човече, загледано с копнеж в далечината, седнало насред поляна и духащо в едно неразпъпило се цвете, чиито цветове се превръщат в миниатюрни трептящи букви, образуващи думата “копнеж”.

Поздравителните картички на Розали, които малко приличаха на рисунки на Реймон Пейне, сами се продаваха и не след дълго се появиха първите клиенти със собствени виждания и идеи.

Това бяха предимно обичайните поводи (рождени дни, пожелания за здраве, покани, валентинки, сватби, поздравления за Коледа или Великден), но все повече се появяваха специални пожелания.

Дъщерите пожелаваха нещо на майките си, майките пожелаваха на синовете си, племенниците – на лелите, бабите на внуците, а приятелките – на своя приятелка.

Но най-изобретателни в своите пожелания бяха влюбените.

Съвсем наскоро в магазина влезе един далеч не в първа младост господин, със сребърни очила и безупречен костюм, за да направи поръчка. Той извади непохватно една бележка от кожената си чанта и я сложи на щанда с касата.

– Мислите ли, че бихте могли да направите нещо подходящо?

Розали прочете изречението на бележката и се усмихна.

– О, да – каза тя.

– До вдругиден ще стане ли?

– Няма проблем.

– Но трябва да бъде особено красиво.

– Не се тревожете.

Същата вечер тя седна до чертожната си маса, където в светлината на старата черна метална лампа бяха наредени в дебели буркани от консерви моливи и четки в най-различни размери, и нарисува един мъж в сив костюм и една жена в светлозелена рокля, които се държат за ръце и – следвани от четири пърхащи гълъба със сини панделки в човките – се разхождат из Париж.

Накрая взе туша и написа в долния край на рисунката със завъртени букви:

“За жената, с която искам да полетя”.

Розали не можеше да каже колко такива уникати беше направила през последните години. Досега всички клиенти бяха излизали доволни от книжарницата и тя се надяваше, че всички пожелания са постигнали целта си по същия начин, както стрелите на Купидон – сърцата на влюбените. Ала що се отнасяше до собствените й желания, красивата книжарка нямаше този късмет.

Всяка година на рождения си ден Розали отиваше на Айфеловата кула със саморъчно нарисувана картичка и си пожелаваше нещо. Щом изкачеше 704-те стъпала, които водеха към втората платформа, със силно разтуптяно сърце (както вече споменахме, тя не си падаше особено по катеренето) пускаше картичката с пожеланието във въздуха.

Това беше невинен малък ритуал, за който дори Рене не знаеше. Изобщо Розали беше силно запалена по ритуалите. Те придаваха форма на живота и помагаха да се подреди хаосът на настоящето и да се погледне по-широко на нещата. Първото кафе сутринта. Един кроасан от пекарната. Всекидневната разходка с Уилям Морис. Малък лимонов пай на всяко нечетно число. Чаша червено вино в края на работния ден. Венец незабравки за гроба на баща й през април.

Вечер, когато рисуваше, слушаше все едни и същи компактдискове. Понякога опушени шансони с Жорж Мустаки, понякога ефирните песни на Корали Клеман.

Напоследък любимото й сиди беше на руския изпълнител Владимир Висоцки. Тя се вслушваше в едновременно лиричния и мъжествен глас, без да разбира думите, и музиката рисуваше в главата й картини, които понасяха молива й върху листа.

Като малка Розали си водеше дневник, в който пазеше важните за нея неща. Отдавна не бе посягала към него, но когато отвори магазина, си създаде навика всяка вечер преди лягане да си записва в едно синьо тефтерче най-лошия и най-хубавия момент от деня. Едва след като направеше това, можеше да счита деня за приключил и спокойно да заспи.

Да, ритуалите бяха нещо, което дава опора и на което можеш да разчиташ. Затова всяка година на дванайсети декември Розали се изкачваше на Айфеловата кула и в краката й се ширваше целият град. Височината ни най-малко не я плашеше – тъкмо обратното, харесваше й усещането за простор, за реещ се над него поглед, който пуска юздите на въображението, и когато картичката отлиташе, Розали затваряше очи и си представяше, че желанието й ще се изпълни.

Но досега нито едно от желанията й не се беше изпълнило.

Първия път, когато се беше изкачила с картичката тук, си беше пожелала любимата й леля Полет да оздравее – тогава все още имаше мъничка надежда сложната операция да спаси зрението й, но макар операцията да беше успешна, леля й в крайна сметка ослепя.

Друг път си беше пожелала да спечели конкурса за млади илюстратори. Но жадуваното отличие, договорът и паричната награда от десет хиляди евро отидоха у един кльощав млад художник, който рисуваше само палми и зайци, но затова пък беше син на богат парижки собственик на вестник.

Преди да се запознае с Рене и след няколко неуспешни връзки Розали си пожела да срещне мъжа на живота си, който някоя вечер да я заведе в “Жул Верн” – ресторант на върха на Айфеловата кула, от който се откриваше живописна гледка над цял Париж, – и там, високо над трепкащия в светлини град, да й зададе въпроса на всички въпроси.

И това желание не й се изпълни. Вместо това тя се запозна с Рене, който един ден буквално се блъсна в нея на улица “Коломбие”, поднесе й хиляди извинения и я заведе в близката бирария, за да й обясни на по една салата, че никога не е виждал нещо толкова красиво.

Само че Рене по-скоро би я поканил на екскурзионно летуване на Килиманджаро, отколкото на някой скъп и според него напълно излишен ресторант на Айфеловата кула. (Айфеловата кула, моля те, Розали!)

Друг път пък си пожелаваше да се сдобри с майка си – едно по-скромно желание! Беше си пожелала малка къща на брега на морето – е, това беше малко прекалено, но какво пречеше човек да си помечтае.

За последния си рожден ден – когато ставаше на трийсет и три и над коледно украсения Париж се изливаше неприятен, студен дъжд – Розали се забърза в дебелото си синьо палто отново към Айфеловата кула. Същия ден нямаше много хора – неколцина кънкьори се пързаляха по леда, който всяка зима се образуваше на първата платформа, имаше и неколцина японци с дъждобрани, които не се уморяваха да се снимат един друг с вдигнати палци и широки усмивки.

Тази година Розали имаше съвсем скромно желание.

На картичката в ръката й беше нарисуван мост, на чийто парапет висяха стотици катинарчета. Пред него стояха миниатюрни мъж и жена и се целуваха.

Това беше несъмнено Мостът на изкуствата, който бе пешеходна зона и се простираше над Сена. От него се откриваше приказна гледка към Айфеловата кула и остров Сите. През лятото тук всяка вечер цареше оживление.

Розали обичаше този малък, прост железен мост с дървена настилка. Понякога идваше тук, сядаше на някоя пейка и гледаше множеството катинари по парапета, всеки от които разказваше за онази любов, която щеше да трае вечно.

Докато трае любовта, тя е вечна – кой го беше казал?

Розали не знаеше защо, но всеки път, когато сядаше там, погледът й се спираше върху тези изпълнени с надежда катинарчета, които деликатно бранеха любовта като оловни войници.

Може да беше налудничаво, но нейното съкровено желание беше да има едно такова катинарче.

“Който ми подари такова катинарче, е истинският”, каза си тя, наведе се над мократа стоманена конструкция на Айфеловата кула и хвърли картичката, която падна в дъжда, образувайки висока дъга.

Разбира се, тогава си мислеше за Рене.

В един ясен зимен ден в началото на декември двамата се разхождаха, хванати за ръце, по Моста на изкуствата, чийто парапет проблясваше със своите катинарчета на слънцето, подобно на съкровищата на Приам.

– Виж колко е красиво – беше извикала тя.

– Стена от злато – бе отвърнал Рене, изпаднал в един от редките си изблици на поетичност, и се вгледа в надписите по катинарите. – За съжаление, не всичко, което блести, е злато – добави с дяволита усмивка той. – Чудя се кои ли от тези, които са се увековечили тук, са още заедно.

Розали не гореше от желание да знае.

– И все пак не е ли чудно, че хората постоянно се влюбват и държат да го покажат? Тези малки катинари са някак си вълнуващи – възрази тя. – Толкова са… романтични.

Повече нищо не каза, защото с пожеланията за рождения ден беше като с пожеланията, когато видиш падаща звезда на небето – не трябва да се изричат на глас.

Рене се засмя и я прегърна.

– Господи, само не казвай, че сериозно се впечатляваш от тези глупави катинари. Ама че кич!

Розали смутено се засмя и си рече наум, че дори и кич като този може да бъде нещо очарователно.

Две седмици по-късно, като всяка година, тя стоеше на Айфеловата кула и гледаше замечтано към картичката, която падаше натежала от дъжда като прострелян гълъб. Изведнъж усети тежка ръка на рамото си и се сепна:

– Госпожице, какво правите тук? – прогърмя в ухото й.

Розали се сви и от уплаха едва не загуби равновесие.

Един мъж в синя униформа и шапка я пронизваше недружелюбно с тъмните си очи.

– Ехо! Как може да ме стряскате така! – отвърна възмутено Розали.

Почувства се обезпокоена при свещения си ритуал.

Откакто страхът от джебчии накара правителството да разпореди туристическите атракции в града да се охраняват, човек не можеше да остане необезпокояван дори в такъв дъждовен декемврийски ден. Много неприятно.

– Е! Какво правите тук? – попита троснато униформеният. – Не можете ей така да си изхвърляте боклука.

– Това не беше боклук, беше пожелание – отвърна по-меко Розали и усети как ушите й пламват.

– Не бъдете нахална, госпожице. – Полицаят скръсти ръце и се изпъна в цял ръст пред нея. – Каквото и да е било, сега ще слезете долу и ще го вдигнете, ясно ли е?

И тази опаковка от чипс – той посочи към една смачкана найлонова кесия в краката й, от която пръскаха дъждовните капки, – можете да вземете и нея.

Той проследи с поглед облечената в синьо палто млада жена, която унило заслиза по стъпалата на стоманената конструкция.

Когато слезе, Розали обиколи с известно любопитство Айфеловата кула, като търсеше картичката си. Тя обаче бе потънала вдън земя.

От това малко странно произшествие на Айфеловата кула, за което по обясними причини Розали не разказа на никого, бяха изминали повече от три месеца. Влажният, студен зимен дъжд отстъпи място на суровия януари и учудващо слънчевия февруари. Рожденият й ден бе минал отдавна, дойде Свети Валентин и си отиде, но желанието й и този път не се изпълни.

Рене гордо й връчи кутия с маратонки (Проветриви, супер леки, поршето на маратонките, на моята любима за празника на Свети Валентин!).

И през март на никого не му хрумна да подари на Розали едно катинарче. Настъпи април.

Колкото желания, толкова разочарования. След една равносметка на последните години Розали стигна до извода, че трябва да се откаже от детинския си ритуал за рождения ден и да порасне. Ако и тази година нищо не се случеше, повече нямаше да се качва на Айфеловата кула.

Времето омекна, пролетта бавно настъпваше. А понякога пролетта изпълнява обещанията, дадени преди това от зимата.

Поне това пишеше Розали на една от картичките си,  когато някой енергично почука на вратата на магазина.

„Париж винаги си заслужава“
Автор: Никола Баро
272 страници
Цена: 14ЛВ
ИЗДАТЕЛСТВО ENTHUSIAST

ENTHUSIAST.BG

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
„Париж винаги си заслужава“ от Никола Баро, 10.0 out of 10 based on 2 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>