Уикенд четиво: „Парижкият сладкар” от Лора Мадлен

От  |  0 коментара

Вдъхновяващ, сложен, балансиран и неустоимо апетитен също като класически френски сладкиш. Такъв е „Парижкият сладкар” – дебютният роман на британската авторка Лора Мадлен, чието действие се завърта около живота в една прочута сладкарница. В уикенд четивото тази седмица ви представяме откъс от романа, издаден на български от Gourmet Publishing.

ПРОЛОГ
Париж, 1910 година

Момчето изтича нагоре по стълбите на метростанцията и се озова сред тихата нощ. Беше самото начало на април и все още достатъчно студено, та дъхът му да прави бели облачета във въздуха пред него. За миг се заслуша в звъна на църковни камбани – отмерваха десет часа. Озърна се почти крадешком и някакво движение привлече вниманието му. Усмихна се широко, наведе се към стълбите и протегна ръка. Тънки пръсти в тъмни детски ръкавици поеха неговите и млада жена забързано изкачи последните няколко стъпала и се изправи до него.
— Халите? – попита тя задъхана и намести елегантната си шапка. – Какво правим тук? В този час всичко ще бъде затворено.
— Не бъдете толкова сигурна. – Момчето потърка голите си длани и й поднесе лакътя си. Палтото му беше тънко и почти не го стопляше, но по изключение не го беше грижа. – Струва ми се, тази вечерна разходка ще ви допадне, мадмоазел.
Момичето го хвана подръка с грейнало лице. Над улиците се стелеше фина мъгла и смекчаваше светлината от газените лампи – все едно сияеха през памучна пелена. Зимата беше сграбчила нощта в хватката си, но студът започваше да се отдръпва и скоро щеше да настъпи пролетта.
Вървяха редом, подобни на коя да е порядъчна двойка, тайничко си отправяха по някой поглед, а накрая и за двамата не беше възможно да потиснат усмивката си. Носещият се сред мъглата шум се усилваше, беше не само един звук, а много звуци: глас, състоящ се от стотици гласове, неясна, пърхаща и пулсираща глъчка. Когато завиха зад ъгъла, очите на момичето се разшириха при вида на изпречилата се пред тях сграда с високи прозорци и сводове, които поемаха хаотичните звуци и мигом ги отразяваха.
— Казахте, че искате да видите истинския Париж, мадмоазел – прошепна момчето в ухото й. – Ето го.
Въпреки късния час пазарът кипеше от живот и изригваше към тротоара сред бъркотия от обелки, дървени стърготини и слама. Отпред бяха скупчени конски впрягове и моторизирани товарни коли. Момчетата за поръчки тъпчеха на място, за да се стоплят. От мангалите се носеше аромат на въглища и кестени.
— Може ли да влезем?
С широка усмивка момчето пое ръката й и пристъпиха сред шумотевицата.
Отначало привличаха любопитни погледи – хубавото облекло на момичето беше не намясто сред избелелите и излинели от пране ленени и памучни дрехи, но колкото по-напред си пробиваха път и по-гъста ставаше навалицата, толкова по-малко им обръщаха внимание как са облечени. Тук единственият език бе езикът на търговията – пазарният жаргон на пари и мерителни единици, неразбираем за ухото на външен човек. Момичето подръпна ръката му и му посочи сергия със зеленчук. Дървени щайги с пресни картофи, още покрити с пръст, стар и сбръчкан зимен лук, а над него плитки чесън. Мъж с премръзнали пръсти сортираше киселец на връзки. Момичето се разсмя, когато две зеленчукопродавачки взеха да мятат летни зелки от каруцата право в плетен кош. Превръщаха го в игра, надпреварваха се коя ще хвърля по-бързо, докато отстрани ги притискаха околните търговци. Забодените им с фуркети коси бяха разбъркани, а бузите – зачервени от усилието и от смеха им. Около съседната сергия се бе скупчила тълпа. Тук виковете бяха особено яростни. Мъж пълнеше хартиени кесии, подаваше ги на клиентите, колкото може по-бързо, и им прибираше парите. Момичето пусна ръката на спътника си, отправи му палава усмивка и си проби път сред мускулести плещи. Той се опита да я спре, притеснен от блъскащото се множество, но минута по-късно тя се върна с пола, изпоцапана около подгъва от настъпване. Тържествуващо постави малка жълта топка в ръката му.
— Какво е това? – попита той, докато тя си сваляше ръкавиците.
— О, нима има нещо, което не знаете, мосю Гид? – закачи го шеговито. – Това е червен портокал, дошъл е чак от Италия.
Тя му показа как да обели плода, застанаха край един мангал в края на обширното пространство и впиха зъби в рубиненочервената сърцевина, смеейки се на течащия по брадичките им сок. Очите на момичето блестяха. Момчето внезапно бе обзето от тъга. На сутринта тя отново щеше да бъде в своя свят, елегантна и изискана, може би щеше за закуска да яде със сребърни прибори същите тези портокали, разрязани на тънки филийки.
Тя, изглежда, долови промяната у него и прошепна:
— Моля те, това време е само за мен и теб, за никой друг. Тук утрешният ден не съществува. Светлината от огъня оцветяваше бледата й кожа, придаваше дълбочина на сините й очи и на него му се струваше, че може да се потопи в тях.

Залп от викове го накара да отскочи назад и те се прилепиха до стената точно когато кудкудякащо ято пилци успяха да избягат от пробит кош и навред се разхвърча перушина. Една жена с ругатни сграбчваше пилците, докато претичваха през полите й.
Навлязоха по-навътре в пазара, по тъмно стълбище хлътнаха в тунели и подземни проходи, осветени от пукащи газови и електрически лампи. В един настлан с плочки коридор момичето се подхлъзна. Момчето я улови, докато падаше, но сам едва запази равновесие върху влажния под. За миг тя се озова в прегръдките му, едновременно засмяна и смаяна, с нахлупена над очите й шапка, а на него му бе нужно да впрегне всичките си задръжки, за да не я притисне по-плътно. Заобиколиха хлъзгава локвичка. Капеше от количката на
продавача на риба, натоварена с огромни сребристи екземпляри, а от вътрешностите им, изсипали се на пода, се носеше силен дъх на море и река.
— Гладна ли си? – попита момчето с поглед, привлечен към кофа, в която безмълвно чакаха купчини скални създания. — Умирам от глад – отвърна момичето. – Стриди ли ще ядем?
Момчето бръкна в джоба си и извади няколко монети от скромното му съдържание. Продавачът на риба отдели шест бройки, цепна ги с малък нож и ги уви във вестник. Озоваха се на по-чист въздух, откриха сергия за печива, отрупана с камари тъмни самуни. Купиха един и се придвижиха към бар с паянтови маси и столове, сместени сред многолюдния пазар.
Сврени в ъгъл, опрели лакът в лакът, пиха евтино червено вино и пируваха с хляб и стриди направо от фунията от вестник. Храната беше превъзходна; сякаш самата същност на света бе уловена и концентрирана точно в това хранене, точно в този час, точно в това кътче от Париж. Момчето се чудеше защо никога не му е било толкова вкусно. Но като гледаше момичето, което пресушава чашата, реши, че отговорът е ясен. „Утрешният ден тук не съществува“, беше казала тя. Но той знаеше, че не е така. Утрешният ден щеше да настъпи, а с него и истината, която никой от двама им не искаше да признае. Отвън умислените камбани на „Сен Юсташ“ започнаха да отмерват единайсет часа.

„Да върви по дяволите утрешният ден“, каза си той и хвана ръката й.

ГЛАВА 1
Кеймбридж, март, 1988 г.

Изстрелвам се през вратите на „Кингс колидж“ точно когато църковните камбани отмерват кръгъл час. Закъсняла съм, а от всички ангажименти, за които бих могла да закъснея, този е най-неподходящият. Група туристи в анораци блокират пътя. Промъквам се сред тях и си поглеждам часовника. Бях се надявала, като пристигна, да имам повече време и да си намеря някое незабележимо място в дъното на помещението, а не да влетя потна и разрошена. Изминавам двора бегом и се изкачвам по влажните каменни стъпала, вземам ги по две наведнъж. Зървам отражението си в един прозорец: подгизнала от дъжд с разрошен рус бретон, от който капе право в очите ми. Отмятам го назад и влизам бързо през огромна двойна дъбова врата.
15 март, 11 ч., гласи написаното на лист хартия, висящ на таблото за обяви отвън. Да свалим маската на легендата: биографът Саймън Хол за покойния историк, писател и критик Д. Г. Стивънсън.
Бързо сменям появилата се на лицето ми намръщена гримаса с извинителна физиономия към жената, която пази пред входа. Тя изсумтява неодобрително и ме пуска да вляза. Стисвам зъби и отварям тежката врата. Залата е пълна; седалките са претъпкани от студенти и преподаватели, дъхът им замъглява прозорците. Въпреки усилията ми пантите на вратата изскърцват и мъжът на подиума замлъква и поглежда към мен. С наведена глава се промъквам към едно празно място на последния ред.
— Както казвах, всички сме наясно какво се случва, като умре известен човек, – продължава говорещият. – Отпечатват некролог в „Таймс“ и нова възпоменателна антология на трудовете му, както и ретроспективен преглед в списанията с десен и ляв уклон и в центъра. Някои от по-младите сред публиката цъкат с език, нетърпеливи да покажат одобрение към нестандартния директен маниер на лектора.
Внимателно го оглеждам. Саймън Хол, настоящият любимец на историческата сцена. Когато и да потрябваше коментар било по радиото или във вестникарска статия, той беше налице. Заключавам, че не е толкова млад, колкото изглежда на снимките. Безспорно къдравата коса и откритото лице му придават по-младежки вид, но около очите му има бръчици и е със загатнато шкембенце. Снижавам се още повече на мястото си и се мъча да се съсредоточа в лекцията.
— Няма нищо лошо да покажеш зачитане към видна личност – казва той. – И никой не може да отрече, че Д. Г. Стивънсън беше талантлив историк. Но колко всъщност знаем за него? Кой е бил човекът зад книгите?
Прави пауза за ефект и се озърта из помещението.
— Като биограф моя работа е да отговоря на тези въпроси, а това значи да се ровя в миналото на хората, да откривам неща, които може да са предпочитали да запазят за себе си. И, дами и господа, открих, че Д. Г. Стивънсън не е бил светец.
Обляга се съсредоточено на катедрата, приканва всеки поотделно да бъде посветен в тайната.
— Неотдавна ми беше предоставен достъп до личната кореспонденция на Стивънсън и там открих писмо. Написано до него, когато е бил младеж, живеещ в Париж, то безспорно го поставя в центъра на скандал. Държал го е в тайна дори от семейството си. Ще разкрия истината зад тази мистерия и ще ви покажа истинския Д. Г. Стивънсън.

Когато идва време за въпроси, започвам да нервнича на мястото си и се старая да удържа ръцете си плътно до тялото, макар да кипя от гняв. Слушам нелепите коментари и острите думи, но най-накрая, на самия финал, не смогвам да спра ръката си и тя се изстрелва нагоре.
— Опасявам се, че не ни остана повече време – уведомява ме академичното лице, отговарящо за организацията на събитието. – Бихте могли…
— Значи намерението ви е да очерните някого само за да се държите на мода? – предизвиквам Хол. – Или може би си позволявате волности с мъртвите, ровите се из личните им вещи, за да си осигурите повече популярност?
Стотици пластмасови седалки проскърцват, когато присъстващите се обръщат да ме погледнат. Чувствам как пламвам под любопитните им погледи, но задържам очи, приковани върху Хол. Усмихва се озадачено и погледът му обхожда множеството.

— Дързък въпрос… госпожице?
— Стивънсън.
Сред публиката пробягва вълна от шепот. Университетският представител на подиума се навежда, за да прошепне нещо в ухото на Хол. Забелязвам как устните му оформят името ми и полагам усилия да запазя изражението си неутрално. Междувременно Хол ме изучава със зараждащ се интерес.
— Разбирам негодуванието ви, госпожице Стивънсън, но не можете да отречете, че дядо ви си е имал своите тайни.

ГЛАВА 2
Бордо, септември, 1909 г.

Шест часът следобед на улица „Воклен“. Наоколо прозвучаха повишени гласове и прокънтяха между олющените стени на претъпканите работни помещения, за да възвестят със задоволство края на деня. Гийом дю Фрер се препъваше по пътя и залиташе под тежкия си куфар. Около него все още витаеше мирисът на дома, но щом затича, той се изгуби.
Подхлъзна се в купчина боклук. Направи гримаса, но в същия миг се усмихна. Лишените от въздух вътрешни дворове и многолюдните улички на Бордо вече не бяха негов дом. В края на улица „Франсин“ тротоарът беше изпълнен с търговци, които се изсипваха с глъчка от пазара за добитък. Ги си запробива път между тях сред вонята на животни и карантия, право към сводестите прозорци на локомотивното депо. Те бяха отворени и от тях навън се стелеше сив дим. Набра се нагоре, бутна куфара си, който се прекатури през
перваза и падна шумно на мръсния под, после сам го последва.
— Добър вечер, Жак! – произнесе задъхано към изцапания с масло човек, който се боричкаше с една дълга тръба. — На добър път, момче! Няма да е зле да побързаш, влакът вече изсвири веднъж!
— Благодаря! – Ги притисна багажа към гърдите си и изскочи през отворената портичка на коловоза. Отпред се простираше настланият с плочи перон, а отвъд него беше големият стъклен покрив на гара Сен Жан, който улавяше светлина и насекоми също като газена лампа. Изпращачи поизчакаха, за да помахат на отпътуващия влак. Кацнало на раменете на баща си, малко момченце се взираше в кълбестия облак дим, който вече оставяше следа зад локомотива.
Ги се втурна с всички сили. Зад него прозвуча свирка, възмутеният вик на гаровия пазач, но той продължи напред в ритмичен бяг, а износените му обувки тропаха по релсите.
— Ги! – прозвуча нечий глас. Приятелят му Никола се усмихваше широко до задния парапет на влака. – Давай, давай, по-бързо!
Гърлото на Ги гореше от физическото усилие, но той приближаваше все повече, почти достатъчно, че да сграбчи протегната ръка на Никола.
— Хайде, Ги, никога няма да ни вземат за железничари, ако не можем да настигнем един влак.
Със задъхан смях и един последен напън той метна куфара към приятеля си, скочи към парапета и се изтласка на платформата. Нехаещ за финалния му устрем, влакът тракаше по пътя си, набираше скорост, линията правеше завой и гарата вече чезнеше в далечината. Все още зачервен от смях, Никола опъна дългите си крака и измъкна смачкана цигара от джоба си. Ги се отпусна срещу стената и си свали шапката да обърше потта от челото си.
Усещаше смъдене по скалпа. Унило прекара ръка по него. През лятото косата му беше пораснала много и през горещите дни, прекарани в работа на доковете, от кестенява беше станала златиста. Би предпочел да я задържи така, но майка му повтаряше, че в столицата ще вземе да хване въшки, и го острига до кожа.
Никола му се подиграваше, че така изглеждал като затворник. Виж, неговата руса грива се беше запазила непокътната. Ги се ухили на приятеля си и отново си нахлупи шапката.
— Не е ли по-добре да влезем вътре? – надвика тракането по релсите.
— Не – отвърна приятелят му. – Вътре е претъпкано. Ще се окажем притиснати до някоя лелка, която ще ни опява по целия път до Париж. По-добре да останем тук.
— Ами, като тръгнат да проверяват билетите, няма ли да ни свалят?
Никола изсумтя.
— Разбира се, че не. Ще им покажем писмата си и ще обясним, че сме колеги. Вече сме железничари, Ги. Докато сме живи, няма да плащаме за билети.
Влакът премина през покрайнините на града. Последната сграда на Бордо остана зад тях и беше заменена от дълги тревисти участъци, простиращи се по бреговете на реката. Върху водата проблясваха светлинки. Сянката на влака върху повърхността й беше черна и в детайли. Ги зърна текстурата на покритите с песъчинки и мухи стъкла на прозорците и силуетите на пътниците зад тях. Омаян, вдигна ръка да провери дали сянката ще направи същото, но отражението изчезна, погълнато от растителността.
Стана късно. От двете страни се извисяваха хълмове и хвърляха хладна сянка. Щеше да отнеме цяла нощ да стигнат Париж. Никола се събуди от дрямката и се протегна към сака си. Ги чу шумоленето на хартия и притисна с ръка корема си. Майка му беше приготвила пакет храна, но той го остави, докато тя не гледаше. Не можеше да понесе мисълта майка му да гладува. Дори да имаше парите, във вагон-ресторанта никога не биха го обслужили, както беше облечен – без сако и с мърлява вратовръзка. Погледът му към Никола беше възнаграден със самодоволна усмивка.
Приятелят му развиваше няколко пласта вестници. Ги долови наситения аромат на нещо тестено. В скута му се приземи половин хлебче, все още запазило част от топлината на пещта. Откъсна парче и го натъпка в устата си, като се помъчи да благодари на Никола между млясканията.
— Няма защо – отвърна приятелят му безгрижно и захапа меката среда. – Знаех, че ще забравиш да вземеш храна.
Ги преглътна последната хапка със съжаление. Никола изтръска трохите от гърдите си и въздъхна:
— Какво не бих дал за чаша кафе.
С усмивка Ги зарови брадичка в яката на ризата си. Дори находчивият Никола не би могъл да извади горещо кафе от сака. Затвори очи и усети, че се унася в дрямка, докато мислите му влязоха в ритъм с тракането по релсите, което вече не му се струваше така шумно.
Желанието на Никола се сбъдна по-късно вечерта, когато лампите в коридорите на влака бяха светнати и кондукторът стигна до края на последния вагон. Видът на двамата загорели от слънцето пътници без билети извика гримаса на лицето му, но им отне само минута да обяснят. Скоро след това той се върна с кана кафе от вагон-ресторанта, в което беше добавено малко бренди. Докато пиеха, кондукторът свали фуражката си и се наведе над задните перила, за да изпуши една от омачканите цигари на Никола.
— Всеки метър от релсите… – изрече, след като прочисти гърло. – Помогнал съм за полагането на всеки метър релси от тук до Орлеан. Работата е тежка, навън си без значение какво е времето, понякога напредваш съвсем бавно. Но е чудесна за млади мъже. Стабилна и добра работа, прави те силен за живота.
Широкото му лице със загрубяла кожа се мержелееше сред сенките, докато релсите – неговите релси – просветваха отдолу.
— Ако сте късметлии – той тръсна в тъмнината пепелта от цигарата и намести фуражката си, – може да ви се случи да работите по локомотивите. И в такъв случай ще свършите като мен. Добро заплащане, униформа, хубав часовник. Ако работите усърдно и станете известни пред важните хора, наистина ще просперирате.
Кондукторът им пожела късмет и си тръгна. Ги обви длани около изстиващото тенекиено канче и се замисли над думите на кондуктора, докато нощта се спускаше все по-упорито.
Не можеше да си представи кльощавата му фигура да наедрее от работа, не успяваше да се види в строга униформа с часовник в джоба. Но в Париж всичко е възможно, каза си той. След това явно беше заспал, защото когато се събуди, мястото, през което минаваха, беше съвсем черно – дали бяха в град или сред природата не можеше да се прецени. В нощта се издигаха масивни силуети, които може да бяха дървета, скали или огромни неподвижни създания. Беше му студено. На една ръка разстояние Никола хъркаше, увит в космато зелено одеяло.
Ги се усмихна и взе да рови из куфара за своето одеяло. Над него бяха звездите, които се изместваха към периферното му зрение. Отпусна отново глава до металния парапет и заспа.

ГЛАВА 3
Март, 1988 г.

Гневът ми се е свел до притъпено гадене, докато крача упорито през града към кабинета на определения ми рецензент. Думите на Хол за дядо ми отново и отново отекват в главата ми, но всичко, което успявам да видя, е старец, който ми диктува и прави пауза, за да ми се усмихне от другия край на стаята – на мен и на пръстите ми, удрящи усърдно клавишите на пишещата машина.
Изминали са почти две години от смъртта му, но твърде често зървам негова снимка в книга или чувам забързания му глас от запис по радиото. Понякога сякаш призракът му е навсякъде. От него ми е останало много малко. Преди няколко месеца къщата му най-накрая беше продадена и нямаше какво друго да сторя, освен да гледам безучастно. Откакто се помня, дори още преди родителите ми да се разведат, тази голяма запусната сграда винаги е била убежище, дом. Баща ми не го беше грижа за такива неща. Продаде я, без дори да си направи труда да ме уведоми.
Научих за сделката точно навреме. Затворих се в кабинета на дядо, докато носачите, наети да разчистят къщата, вършееха из останалите помещения, оголваха ги от спомени те ми и ги струпваха на купчина върху моравата. Кабинетът беше останал недокоснат чак до последната статия, върху която бяхме работили с него – покрит с прах, напечатан дополовина лист в пишещата машина.

Взех каквото можах, събрах книжа, дневници, тетрадки, трупани цял живот, и кореспонденция в протежение на петдесет години. Запечатах ги в кашони като в ковчези и ги отнесох у дома, където мислех, че ще са защитени. Потънала в мислите си, влизам през портата на колежа и се запътвам към една от сградите. Ще ми се да можех да поговоря с дядо сега, да му разкажа за Хол и да го попитам какво означава всичко това.
Изкачвам стълбите на автопилот. Никой не отговаря на първото ми почукване, натискам дръжката, но е заключено. Взирам се в изписаното на нея име и прелиствам бележника си.

Проф. Уайк, 15 март, 12 ч.

Поглеждам си часовника. Дванайсет и десет. Не съм чак толкова закъсняла. Не може просто да се е отказал и да си е тръгнал. Дали и той не закъснява също като мен? По средата надолу по стълбището има дълбок каменен перваз. Намествам се в нишата да прегледам част от записките си, докато чакам. Гуменките ми са пропити с дъжд и песъчинки. Чистя ги вяло с усещането, че в главата ми цари пълна каша. Бележките ми са също толкова неподредени. Неясни срокове, сбор от цитати трета ръка, изолирани абзаци. Дядо би се смял, би ме накарал да направя разбор и да му обясня всеки раздел, част по част, докато започне да придобива смисъл.

Скована съм от стария познат страх: че го разочаровам. Никога не съм възнамерявала да ставам част от академичните среди. Бях преполовила магистратурата си, когато дядо умря; плановете ни бяха, след като се дипломирам, да напишем книга заедно – социална история на периода бел епок, но той си отиде и всичко стана така несигурно. Да кандидатствам за докторантура в стария му университет с цел да продължа в духа на неговата научна работа изглеждаше очевидният избор.
Първата година мина във водовъртеж от работа, безкрайни проучвания и дълги часове в библиотеката, с което се разсейвах от мисълта, че го няма. Сега, без значение колко усърдно се опитвам да убедя себе си в обратното, знам, че съм тук само заради него.
Звънът на църковна камбана ме изтръгва от мислите ми и бележи половин час. Откъсвам страница от тефтера си да оставя бележка.
— Мога ли да услужа?
Професор Уайк стои в основата на стълбищното рамо с мъфин в ръка. По ризата му са посипани трохи. След няколк секунди ме разпозна и лицето му се озари. — О, Петра. Мис Бел епок. Да, имахме уговорка. Влез.
Смачквам наполовина написаната бележка и го следвам нагоре. Суети се пред вратата, като крепи мъфина в една ръка, а с другата рови за ключа.
— Часа ли съм сбъркала? – питам, докато се настанявам на един от надраните столове до масичката. – Мислех, че се разбрахме в дванайсет на петнайсети.
— Честно казано, очаквах те миналата седмица. Петнайсет часа на дванайсети. Няма значение. Обедната ми почивка е свободна, така че може да вместим срещата си сега. Чай?

Кимвам, като се чудя дали да не го поискам без захар, но се отказвам. Чаят ще пристигне с две бучки захар без значение от думите ми.
— И така – подхваща той, като прелиства бележник. – Колко напредна през ваканцията? Правеше проучвания за Париж и кореспонденция отпреди войната. Изчете ли писмата на Фулър?
Преглеждам бележките си, обяснявам някои възможни насоки. Уайк кима и предлага допълнителни източници за прочит, но личи, че не участва напълно. Когато вече е изминал почти час, си налагам да отворя дума за онова, което в действителност имам на ум.
— Открих още нещо, което може да е интересно. Боя се обаче, че е малко встрани от темата.
— Да го чуем.
Сърцето ми започва да пропуска удари. Не бях осъзнала колко нервна би ме направило това.
— Открих кафене, салон, в Париж. Явно е било много посещавано преди Първата световна война, но после потънало без следа.
— Какво е името?
— „Клермон“. Попадали ли сте на него? Уайк стисва здраво устни.

— Звучи бегло познато. Откри ли някаква насока в писмата? Топлината пълзи по бузите ми, докато вадя пластмасова папка от чантата си.
— Къщата на дядо ми беше продадена по време на ваканцията. Разчистих кабинета му, прегледах всички книжа, които беше натрупал. Аз… намерих негова снимка, правена в Париж на младини. Никога не бях я виждала, но на гърба й са написани датата и името „Клермон“.
Уайк придобива объркано изражение. Подавам му старата фотография. Няколко секунди по-късно почуква с пръст по едно от лицата със синкав цвят.
— Д. Г. Стивънсън. Все забравям, че вървиш по стъпките му.
Не казвам нищо. И двамата сме наясно, че мястото ми в университета има повече общо със завета на дядо ми, отколкото някой би признал.
— Значи Стивънсън е имал някаква връзка с това място на име „Клермон“ – произнася Уайк и обръща снимката. – Знаеш ли какво е правил там?
Клатя глава и полагам усилия да открия правилните думи.

— Знаех, че дядо пишеше за Париж, но никога не съм имала представа, че е живял там.
— Е, определено би било интересно да установим, но, предполагам, това е работа на новия биограф. Как му беше името? Хил?
— Хол – поправям го, като се мъча да потисна желанието да се начумеря, когато лицето на Саймън Хол си проправя път в съзнанието ми. – Мислех, че е възможно аз да разработя идеята в моето проучване.

Уайк изсумтява със съмнение и ми връща снимката. Сключва ръце зад побеляваща си кестенява глава.
— Наясно си, колкото и аз, какво ще кажат хората, ако отделиш твърде много време да изучаваш собствения си дядо. – Озърта се за пишеща химикалка. – Запознай се със ситуацията, но гледай да не се отклоняваш. Да се срещнем ли по същото време следващата седмица?
Стълбището е студено след уютната неразбория в кабинета на Уайк. Спирам до перваза и се заслушвам. Коридорът е празен. Отново вадя находката си. Представлява групова снимка, отпечатана е на евтина хартия, която е пожълтяла и се е разцепила по ръбовете.
Дядо ми се е изтегнал на една стена, все едно само преди миг се е хвърлил на стола, кльощав като клечка и с гъста руса коса. Носът му е дълъг и прав, а не кривнат, какъвто го помня. Снимката трябва да е правена, преди да е бил счупен. До него има два души. Единият е млад мъж, почти момче. Лицето му е ъгловато и красиво, а тъмната къдрава коса заплашва да се освободи от хватката на помадата. Втората фигура, хваната от обектива, е млада жена, на фокус са устните и дантелената якичка, а лицето й е леко извърнато.
Снимката е необичайна за времето си, спонтанна и неаранжирана. Обръщам я. С мастило е изписана думата „Клермон“ заедно с годината и града с почерк, в който разпознавам дядовия: Париж, 1910 година.
Внимателно пъхам снимката в папката. Може би беше редно да споделя с Уайк за конфронтацията ми с Хол, да го уведомя за писмото, което уж бил открил, за скандала. Но дълбоко в себе си тая страх, който не мога да изрека гласно че биографът е прав. Че дядо ми е пазил тайни дори от мен. Затварям очи, но виждам отново мястото, където открих снимката. Беше скрита на дъното на един сандък, прибрана в пощенски плик, означен само с две думи:

Прости ми.

* * *

„Парижкият сладкар
Автор: Лора Мадлен

352 страници
Цена: 14лв./12,50лв онлайн
vintageclub.bg
gourmet.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
Уикенд четиво: „Парижкият сладкар” от Лора Мадлен, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>