„Паднали ангели” от Лорън Кейт

От  |  0 коментара

„Паднали ангели” е първата книга от ангелската вълна, привлякла вниманието на Холивуд. Филмът по първа част от едноименната поредица на Лорън Кейт, съвсем скоро ще се появи на големия екран. Преведена на над 30 езика в цял свят, поредицата е сред феномените в младежката литература в последните години.

Има нещо до болка познато в Даниел Григори. Загадъчен и надменен, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда през първия си ден в пансиона „Меч и Кръст” в знойната Савана, Джорджия. Той е единственото ярко петно на място, където клетъчните телефони са забранени, учениците до един са пълни откачалки, а охранителни камери следят всяко движение. Макар че Даниел не иска да има нищо общо с Лус – и полага извънредни усилия, за да се разбере това – тя не може да се откаже. Привлечена от него, както пламъкът привлича нощната пеперуда, тя трябва да открие онова, което Даниел така отчаяно се стреми да запази в тайна… дори ако то я убие. А смразяващо студеното държание на Даниел към нея? То всъщност е начин да я защити, използван от него отново… и отново. Защото Даниел е паднал ангел, обречен да се влюбва в едно и също момиче на всеки 17 години… и да гледа как то умира. А Лус е негова спътница, прокълната да се преражда отново и отново като смъртно момиче, което няма представа кое е в действителност.

ОТКЪС

В началото

Хелстън, Англия, септември 1854 г. 

Около полунощ, очите й най-сетне се оформиха. Погледът им бе като на котка, наполовина решителен и наполовина колеблив – изпълнен с вещание за беда. Да, очите бяха точно както трябва. Издигащи се да финото й, изящно чело, на сантиметри от тъмния водопад на косите й.

Отдалечи листа на една ръка разстояние, за да прецени как напредва. Беше трудно да работи, без тя да е пред него, но пък и никога не можеше да скицира в нейно присъствие. Откакто беше пристигнал от Лондон – не, откакто я беше видял за пръв път – трябваше да внимава винаги да я държи на разстояние.

Сега тя всеки ден търсеше близост с него и всеки ден беше по-труден от предишния. Именно затова заминаваше на сутринта – за Индия, за двете Америки – нито знаеше, нито го беше грижа закъде. Където и да се озовеше накрая, щеше да е по-лесно, отколкото да бъде тук.

Наведе се отново над рисунката, като въздъхна, докато приглаждаше с палец леко размазаната й нарисувана с въглен нацу­пено присвита пълна долна устна. Този безжизнен лист, жесток натрапник, беше единственият начин да я вземе със себе си.

После, когато изправи гръб в коженото библиотечно кресло, го почувства – лекият топъл допир по тила си.

Почувства нея.

Дори само близостта й събуди у него най-странното усещане, като онази топлина, полъхваща, когато някой пън се разпадне на пепел в огъня. Без да се обръща, разбра: Тя беше там. Покри изображението й върху подвързаните листове в скута си, но не можеше да я избегне.

Погледът му падна върху канапето с тапицерия в цвят на слонова кост в отсрещния край на гостната, където само няколко часа по-рано тя се беше появила неочаквано, по-късно от останалите в групата си в розова копринена рокля, за да аплодира най-голямата дъщеря на техния домакин след едно чудесно изпълнение на клавесина. Хвърли поглед през стаята, през прозореца към верандата, където предишния ден тя се беше промъкнала до него, с диви бели божури в ръка. Тя все още смяташе, че привличането, което изпитва към него, е невинно, че честите им срещи насаме на остъклената веранда бяха просто… щастливи съвпадения. Каква наивност! Никога нямаше й каже нещо в обратния смисъл – беше длъжен да носи бремето на тази тайна.

Изправи се и се обърна, зарязал скиците върху кожения стол. И тя беше там, притисната към рубиненочервената кадифена завеса в простия си бял халат. Черната й коса се беше измъкнала от плитката. Изражението на лицето й беше същото като онова, което беше скицирал толкова много пъти. Бузите й започваха да пламтят. Ядосана ли беше? Смутена? Копнееше да узнае, но не можеше да си позволи да попита.

– Какво правиш тук? – Той долови ръмженето в гласа си и съжали, че е бил толкова рязък, знаейки, че тя никога нямаше да разбере.

– Не – не можах да спя – заекна тя, като тръгна към огъня и към стола му. – Видях светлината в стаята ти, а после…– тя направи пауза, свеждайки поглед към ръцете си – куфара ти пред вратата. Заминаваш ли някъде?

– Смятах да ти кажа… – Той млъкна насред изречението. Не биваше да лъже. Изобщо не беше възнамерявал да й съобщи за плановете си. Ако й кажеше, това щеше само да влоши нещата. Вече беше оставил нещата да стигнат твърде далече, с надеждата, че този път ще бъде различно.

Тя се приближи и погледът й падна върху скицника.

– Рисуваше ли ме?

Удивеният й тон му напомни колко голяма беше пропастта в разбирането между тях. Дори след цялото време, което бяха прекарали заедно през изминалите няколко седмици, тя все още не беше започнала да съзира истината, която се криеше зад привличането помежду им.

Това беше хубаво – или поне, беше за добро. През последните няколко дни, откакто беше избрал да замине, той се мъчеше да се отдръпне от нея. Усилието го изтощаваше толкова много, че, щом останеше сам, трябваше да се поддаде на насъбралото се желание да я рисува. Беше изпълнил цели листове от скицника с рисунки на извитата й шия, на бялата й като мрамор ключица, на черната бездна на косата й.

Сега той погледна отново към скицата, не засрамен, че го е хванала да я рисува, а нещо по-лошо. Студена тръпка се разпростря из тялото му, когато осъзна, че фактът, че го беше открила – разобличаването на чувствата му – щеше да я унищожи. Трябваше да е по-внимателен. Винаги се започваше така.

– Топло мляко с една супена лъжица меласа – промърмори той, все още с гръб към нея. После добави тъжно: – Помага ти да заспиш.

– Откъде разбра? Та това е точно същото, което майка ми някога…

– Знам – каза той, като се обърна да я погледне в лицето. Удивлението в гласа й не го изненада, и въпреки това не можеше да й обясни откъде знаеше, или да й каже колко пъти й беше поднасял същото това питие в миналото, когато идваха сенките, как я беше прегръщал, докато заспи.

Почувства докосването й, което го изгаряше през ризата, ръката й, положена нежно на рамото му, която го накара да ахне. Още не се бяха докосвали в този живот, а първият допир винаги го оставяше без дъх.

– Отговори ми – прошепна тя. – Заминаваш ли?

– Да.

– Тогава ме вземи със себе си – изрече на един дъх тя. Точно в този момент той я видя как си поема дъх през зъби, обзета от желание да върне молбата си назад. Виждаше как поредицата от чувства се заражда в гънката между очите й. Щеше да се почувства разгневена, после объркана, после засрамена от дързостта си. Винаги правеше така и твърде много пъти преди, той беше допускал грешката да я утешава точно в този момент.

– Не – прошепна той, спомняйки си… винаги спомняйки си… – Отплавам утре. Ако изобщо държиш на мен, няма да кажеш и дума повече.

– Ако държа на теб – повтори тя, почти сякаш говореше на себе си. – Аз… аз… те обичам…

– Недей.

– Трябва да го кажа. Аз… обичам те, напълно сигурна съм, и ако си тръгнеш…

– Ако си тръгна, ти спасявам живота. – Той говореше бавно, опитвайки се да достигне някаква частица от нея, която можеше да си спомни. Съществуваше ли изобщо, погребана някъде? – Някои неща са по-важни от любовта. Няма да разбереш, но трябва да ми се довериш.

Очите й се забиваха в него като свредели. Тя отстъпи назад и скръсти ръце на гърдите си. Вината за това също беше негова – той винаги събуждаше надменността й, когато й говореше снизходително.

– Искаш да кажеш, че има по-важни неща от това? – предизвика го тя, като взе ръцете му и ги притегли към сърцето си.

О, да беше на нейно място и да не знаеше какво се задава! Или поне да беше по-силен, отколкото сега, и да бе в състояние да я спре. Не я ли спреше, тя никога нямаше да се научи, и миналото щеше да продължи да се повтаря, измъчвайки и двамата отново и отново.

Познатата топлина на кожата й под дланите му го накара да наклони глава назад и да изстене. Опитваше се да не обръща внимание на това, колко близо беше тя, колко добре познаваше усещането от допира на устните й върху своите, каква горчивина изпитваше, че всичко това трябваше да свърши. Но пръстите й обхождаха неговите толкова леко. Усещаше забързаното туптене на сърцето й през тънката памучна рокля.

Тя имаше право. Нямаше нищо повече от това. Никога не беше имало. Беше на път да се предаде и да я вземе в прегръдките си, когато долови изражението в очите й. Сякаш бе видяла призрак.

Тя беше тази, която се отдръпна, вдигнала ръка към челото си.

– Изпитвам изключително странно усещане – прошепна тя.

Не – нима бе вече твърде късно?

Очите й се присвиха във формата, която имаха върху скицата му, и тя се върна при него, с ръце върху гърдите му, с разтворени в очакване устни.

– Наречи ме луда, но се кълна, че съм била точно тук преди…

Значи наистина беше твърде късно. Той вдигна очи, разтреперан, и почувства как тъмнината се спуска. Възползва се от един последен шанс да я улови, да я прегърне така здраво, както копнееше от седмици.

Устните й се сляха с неговите и двамата вече бяха безсилни. Вкусът на орлови нокти от устните й го замая. Колкото по-плътно се притискаше тя към него, толкова по-силно се бунтуваше стомахът му от тръпката и агонията на цялото преживяване. Езикът й следваше очертанията на неговия и огънят между тях се разгаряше по-ярък, по-горещ, по-силен с всяко ново докосване, с всяко ново проучване. И все пак нищо от това не беше ново.

Стаята се разтресе. Някаква аура започна да проблясва около тях.

Тя не забелязваше нищо, не осъзнаваше нищо, не разбираше нищо освен целувката им.

Той единствен знаеше какво предстоеше да се случи, какви мрачни компаньони бяха готови да се натрапят на повторното им обединение. Макар и да не беше в състояние отново да промени хода на живота им, той знаеше.

Сенките се спуснаха с въртене право над главите им. Толкова близо, че можеше да ги докосне. Толкова близо, че се запита дали тя можеше да ги чуе какво шепнат. Гледаше как облакът премина през лицето й. За миг видя как в очите й се зароди искрица на разпознаване.

После нямаше нищо, абсолютно нищо.

1

Напълно непознати

Лус се втурна забързано в осветеното от флуоресцентни лампи фоайе на училището “Меч и Кръст” с десет минути закъснение. Един от членовете на персонала, с издут гръден кош и червени бузи и тефтер с прикрепващи се страници, който стискаше под якия си като желязо бицепс, вече даваше заповеди – кое­то означаваше, че Лус е изостанала.

– И така, помнете главното: медицинският пункт, легла и “червените очи” – излая служителят на една скупчена групичка от други трима ученици, всичките застанали с гръб към Лус. – Помнете основните правила и никой няма да пострада.

Лус забърза да се присламчи към групата. Още се опитваше да разбере дали е попълнила правилно огромната купчина от книжа, дали този гид с бръсната глава, който стоеше пред нея, е мъж или жена, дали имаше някой, който да й помогне с тази огромна торба, дали родителите й щяха да се отърват от любимия й плимут “Фюри” в мига, щом пристигнеха вкъщи, след като я оставиха тук. Цяло лято заплашваха да продадат колата, а сега имаха причина, която дори Лус не можеше да оспори: В новото училище на Лус на никого не беше позволено да има кола. В новото й поправително училище, за да сме точни.

Все още се опитваше да свикне с този термин.

– Бихте ли, ъ, бихте ли повторили това? – попита тя служителя. – Какво беше, лекарства…?

– Я виж ти кого е довяла бурята – каза служителят високо, после продължи, като изричаше думите бавно и ясно: – Медицинският пункт. Ако сте от учениците, които са на медикаменти, това е мястото, където ще отивате, за да се поддържате дрогирани, нормални, дишащи, каквото ще да е. – Жена, реши Лус, като изучаваше съществото. Никой мъж нямаше да е достатъчно ехиден, за да изрече всичко това с такъв сладък тон на гласа.

– Схванах. – Лус почувства, че й се повдига. – Медицинският пункт.

Вече от години не беше на лекарства. След нещастния случай миналото лято д-р Санфорд, нейният специалист в Хопкингтън – и причината, поради която родителите й я бяха изпратили на училище с пансион чак в Ню Хампшър – искаше да обмисли възможността отново да я сложи на лекарства. Макар че накрая го беше убедила в привидната си стабилност, беше нужен допълнителен месец на анализ от нейна страна, само за да стои далече от онези ужасни антипсихотични лекарства.

Това беше причината, поради която се записваше в горния курс на “Меч и Кръст” цял месец след като академичната година беше започнала. Достатъчно неприятно беше да е нова ученичка, и Лус наистина беше нервна, че ще трябва да се впусне бързо в училищни занятия, в които всички останали вече бяха навлезли. Но както изглеждаше от днешната обиколка, тя не беше единственото ново хлапе, което пристигаше днес.

Крадешком хвърли поглед към другите трима ученици, застанали в полукръг около нея. В предишното й училище – подготвителното училище “Доувър” – именно по време на обиколката на кампуса в първия ден се беше запознала с най-добрата си приятелка, Кали. В кампус, където всички други ученици на практика бяха откърмени заедно, щеше да е достатъчно, че Лус и Кали бяха единствените хлапета, които не се записваха тук като част от семейната традиция. На двете момичета не им отне много време да осъзнаят, че освен това споделяха една и съща страст към едни и същи стари филми – особено когато ставаше дума за Албърт Фини. След като през първата си година, докато гледаха “Две за из път”, откриха, че никоя от тях не можеше да приготви торбичка пуканки, без да задейства противопожарната аларма, Кали и Лус не се бяха отделяли една от друга. Докато… докато не им се наложи.

Днес до Лус стояха две момчета и едно момиче. Момичето изглеждаше достатъчно лесно за разгадаване – русо и красиво като от реклама на козметичните продукти “Нютрогена”, с маникюр в пастелно розово, който беше в тон с пластмасовата й папка с метални халки.

– Аз съм Габ – каза провлечено тя, като хвърли на Лус широка усмивка, изчезнала така бързо, както се бе появила, още преди Лус да успее да си каже името. Мимолетният интерес на момичето й напомняше повече за южняшка версия на момичетата в “Доувър”, отколкото на някой, когото би очаквала в “Меч и кръст”. На Лус й беше също толкова невъзможно да реши дали това е успокояващо или не, колкото и да си представи какво може да търси момиче, изглеждащо по този начин, в поправително училище.

От дясната страна на Лус стоеше момче с къса кестенява коса, кафяви очи и осеян с лунички нос. Но начинът, по който отказваше дори да срещне погледа й, а просто продължаваше да човърка една кожичка под нокътя на палеца си, остави в Лус впечатлението, че подобно на нея и той вероятно още беше зашеметен и объркан, че се е озовал тук.

Момчето вляво от нея, от друга страна, пасваше на образа, който Лус си беше изградила за това място, даже малко идеализирано. Беше висок и слаб, с преметната през рамо винилова чанта, каквито носеха диджеите, чорлава черна коса и големи, хлътнали зелени очи. Устните му бяха пълни и с естествен розов цвят, за какъвто повечето момичета биха извършили убийство. Върху светлата кожа на тила му сякаш проблясваше черна татуировка във формата на слънце с лъчи, показваща се от края на черната му тениска.

За разлика от другите двама, когато се обърна да срещне погледа й, той издържа на него и не отмести очи. Устата му беше стисната в права линия, но очите му бяха топли и живи. Взираше се в нея, застанал неподвижно като статуя, което накара Лус също да се почувства като вкопана на мястото си. Пое си въздух през зъби. Тези очи бяха напрегнати и мамещи и, ами, добре де, леко обезоръжаващи.

С няколко шумни прокашляния възпитателката прекъсна втренченото като в транс взиране на момчето. Лус се изчерви и се престори, че много усилено се чеше по главата.

– Онези от вас, които са се ориентирали в обстановката, са свободни да си вървят, след като оставите опасните си материали. – Възпитателката посочи голяма картонена кутия под табела, на която пишеше с големи черни букви: “непозволени материали”. – А когато казвам свободни, Тод – тя стовари ръка върху рамото на луничавото хлапе, при което то подскочи – имам предвид да тръгнете към гимнастическия салон, за да се срещнете с предварително определените ви наставници. Ти – посочи тя към Лус – пусни в кутията опасните си материали и остани при мен.

Четиримата тръгнаха с тътрене на крака към кутията и Лус гледаше, смаяна, докато другите ученици започнаха да изпразват джобовете си. Момичето извади почти осемсантиметрово розово джобно ножче. Зеленоокото момче неохотно пусна в кутията флакон с боя и нож за картон. Дори злочестият Тод пусна няколко кутии кибрит и малък контейнер с гориво за запалка. Лус се почувства почти глупаво, задето самата тя не криеше някой опасен предмет – но когато видя как другите деца бъркат в джобовете си и хвърлят в кутията клетъчните си телефони, преглътна мъчително.

Когато се наведе напред да прочете табелата “непозволени материали”, видя, че клетъчните телефони, пейджърите и радиогелефоните бяха строго забранени. Нима не стигаше това, че не можеше да задържи колата си! Лус стисна с потната си ръка клетъчния телефон в джоба си – единствената й връзка с външния свят. Когато възпитателката видя изражението й, Лус получи няколко бързи шляпвания по бузата.

– Не ми припадай, хлапе, не ми плащат достатъчно да свестявам изпаднали в несвяст. Освен това имаш право на един телефонен разговор седмично в главното фоайе.

Един телефонен разговор… веднъж седмично? Но…

Сведе поглед към телефона си за последен път и видя, че беше получила две нови текстови съобщения. Не й се вярваше това да са последните й две текстови съобщения. Първото беше от Кали.

 

Обади се незабавно! Ще чакам до телефона цяла нощ, така че бъди готова да си кажеш всичко. И помни мантрата, която ти определих. Ще оцелееш! Между другото, без да гарантирам напълно, мисля, че всички са забравили напълно за…

 

Типично в стила на Кали, беше продължила толкова дълго, че скапаният клетъчен телефон на Лус беше прекъснал съобщението след четвъртия ред. В известен смисъл, Лус беше почти облекчена. Не искаше да чете за това как всички от старото й училище вече са забравили какво й се беше случило, какво беше направила, за да се озове на това място.

Тя въздъхна и превъртя надолу до второто си съобщение. Беше от майка й, която само преди няколко седмици беше овладяла умението да изпраща текстови съобщения, и която със сигурност не беше знаела за тази работа с единия телефонен разговор седмично, иначе никога нямаше да зареже дъщеря си тук. Нали така?

Хлапе, непрекъснато мислим за теб. Бъди добра и се опитай да ядеш достатъчно протеини. Ще говорим, когато можем. С обич, М&Т.

С въздишка, Лус осъзна, че родителите й трябва да са знаели. Как иначе да си обясни посърналите им лица, когато им беше помахала за довиждане пред портите на училището тази сутрин, с голямата си овързана торба в ръка? На закуска се беше опитала да се пошегува, че най-сетне ще изгуби онзи отвратителен акцент от Нова Англия, който беше усвоила в “Доувър”, но родителите й дори не се бяха усмихнали. Беше си помислила, че още са й ядосани. Никога не прибягваха до цялото това нещо с повишаването на гласовете, което означаваше, че когато Лус наистина оплеска нещата, просто възприеха старото мълчаливо отношение. Сега разбра странното държание от тази сутрин. Родителите й вече оплакваха загубата на контакт с единствената си дъщеря.

– Все още чакаме един човек – пропя възпитателката. – Чудя се кой ли е. – Вниманието на Лус рязко се върна отново към кутията за опасни материали, която сега преливаше от контрабандно внесени предмети, които тя дори не разпозна. Усещаше как зелените очи на тъмнокосото момче се взират в нея. Вдигна поглед и забеляза, че всички се взираха. Беше неин ред. Затвори очи и бавно разтвори пръсти, като остави телефона да се изплъзне от хватката й и с глухо тупване да се приземи на върха на купчината. Звукът, който означаваше, че е съвсем сама.

Тод и Габ се отправиха към вратата, без дори да хвърлят поглед в посока на Лус, но третото момче се обърна към възпитателката.

– Аз мога да я въведа в нещата – каза той, като кимна към Лус.

– Това не е част от сделката ни – отвърна възпитателката автоматично, сякаш беше очаквала този диалог. – Отново си нов ученик – това означава ограничения, каквито се налагат на новите ученици. Отново си в начална позиция. Ако не ти харесва, трябваше да помислиш хубаво, преди да нарушиш изискванията на условното освобождаване.

Момчето остана неподвижно, с безизразен поглед, докато възпитателката затегли Лус – която се беше вцепенила при думите “условно освобождаване” – към края на коридор с пожълтели стени.

– Мърдайте – каза тя, сякаш нищо не се беше случило току-що. – Леглата. – Тя посочи гледащия на запад прозорец на далечна сграда от сиви тухли. Лус видя как Габ и Тод бавно се тътрят към тях, докато третото момче вървеше бавно, сякаш задачата да ги настигне беше на последно място в списъка му.

Спалните помещения бяха огромни и квадратни – солидна сива огромна сграда, чиито дебели двойни врати не издаваха с нищо възможността зад тях да има живот. Голяма каменна плоча стоеше забита в средата на лишената от живот ливада, и Лус си спомни от уебсайта думите “спално помещение “Полин”, издълбани в нея. В мъгливата утрин изглеждаше още по-грозна, отколкото на блудкавата черно-бяла снимка.

Дори от това разстояние Лус виждаше черна плесен, покриваща фасадата на спалното помещение. Всички прозорци бяха запречени от редици дебели стоманени решетки. Присви очи. Това върху оградата около постройката бодлива тел ли беше?

Възпитателката сведе поглед към някаква схема, като прелистваше досието на Лус.

– Стая шейсет и три. Засега си хвърли чантата в кабинета ми с останалите. Можеш да си разопаковаш нещата днес следобед.

Лус повлече червената си торба с връзки отгоре към три други безлични черни куфара. После посегна по рефлекс за клетъчния си телефон, в който обикновено записваше нещата, които трябваше да запомни. Но щом ръката й затършува из празните й джобове, тя въздъхна и вместо това запомни номера на стаята.

Още не разбираше защо не можеше просто да остане с родителите си: къщата им в Тъндърболт беше на по-малко от половин час път от “Меч и Кръст”. Беше толкова хубаво да е отново у дома, в Савана, където, както майка й винаги казваше, дори вятърът духаше лениво. По-мекото, по-бавно темпо на Джорджия допадаше на Лус далеч повече, отколкото Нова Англия.

Но “Меч и Кръст” не й напомняше за Савана. Не й напомняше за почти никое друго място, освен за безжизненото, безцветно място, където съдът бе постановил да я изпратят на пансион. Онзи ден беше подслушала телефонния разговор на баща си с директора, докато кимаше с типичния си маниер на смутен преподавател по биология и казваше:

– Да, да, може би за нея ще е най-добре да е под непрекъснат надзор. Не, не, не бихме искали да се намесваме в системата ви.

Явно баща й не беше виждал условията за надзора над единствената му дъщеря. Това място приличаше на затвор с максимални мерки за сигурност.

– А какво за – как го казахте – “червените очи”? – обърна се Лус към възпитателката, готова да бъде освободена от обиколката.

– “Червените очи” – каза възпитателката, като посочи към малко армирано с тел устройство, висящо от тавана: обектив с проблясваща червена светлина. Лус не го беше видяла преди, но щом възпитателката посочи първото, тя осъзна, че устройствата са навсякъде.

– Камери?

– Много добре – каза възпитателката, с изпълнен със снизхождение глас. – Изтъкваме присъствието им, за да ви напомняме. През цялото време, навсякъде, ви наблюдаваме. Така че не оплесквай нещата – тоест, ако ти е възможно да се сдържиш.

Всеки път, когато някой й говореше така, сякаш беше абсолютна психопатка, Лус започваше да вярва малко повече, че е истина.

Спомените я бяха преследвали през цялото лято – в сънищата й и в редките моменти, когато родителите й я оставяха сама. Нещо се беше случило в онова бунгало, и всички (включително Лус) си умираха да разберат точно какво. Всички – полицията, съдията, социалният работник – се бяха опитали да изтръгнат истината от нея, но тя беше в също толкова пълно неведение относно всичко, колкото и те. Тя и Тревър си бяха подмятали шеги цяла вечер, гонейки се един друг надолу до редицата бунгала на езерото, далече от останалите участници в забавата. Беше се опитала да обясни, че това е една от най-хубавите нощи в живота й, докато не се превърна в най-лошата.

Беше прекарала толкова много време в повторно мислено преживяване на онази нощ, отново чуваше смеха на Тревър, усещаше ръцете му плътно около талията си и се опитваше да укроти предчувствието си, че наистина е невинна.

Но сега сякаш всяко правило и изискване в “Меч и Кръст” работеше против тази представа, сякаш намекваше, че всъщност тя е опасна и трябва да бъде контролирана.

Лус почувства една здрава ръка върху рамото си.

– Виж – каза възпитателката. – Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ти си далеч от най-тежкия случай тук.

Това беше първият човечен жест на възпитателката към Лус, и тя вярваше, че целта е била да я накара да се почувства по-добре. Но. Бяха я изпратили тук заради подозрителната смърт на момчето, в което беше лудо влюбена, и въпреки това тя беше “далеч от най-тежкия случай тук”? Лус се запита с какво точно си имаха работа в “Меч и Кръст”.

– Добре, ориентирането приключи – каза възпитателката. – Сега трябва да се оправяш сама. Ето ти карта, ако ти е нужно да откриеш нещо друго. – Тя подаде на Лус фотокопие на грубо начертана на ръка карта, после хвърли поглед към часовника си. – Имаш един час преди първото си занятие, но сапуненият ми сериал започва след пет минути, така че – тя махна с ръка към Лус – измитай се. И не забравяй – каза тя, като посочи за последен път нагоре към камерите. – “Червените очи” те наблюдават.

Преди Лус да успее да отговори, пред нея се появи кльощаво, тъмнокосо момиче, което размаха дългите си пръсти в лицето й.

– Ооооооо – провлече подигравателно момичето, с глас, с какъвто се разказват истории за призраци, като танцуваше в кръг около Лус. – “Червените очи” тееее наблюдааават.

– Изчезвай оттук, Ариана, преди да съм наредила да ти направят лоботомия – каза възпитателката, макар от първата й кратка, но искрена усмивка да бе ясно, че изпитваше някаква грубовата привързаност към лудото момиче.

Ясно беше също и че Ариана не отвръщаше на обичта й. Тя направи неприличен жест към възпитателката, после се втренчи в Лус, предизвиквайки я да се обиди.

– А само заради това – каза възпитателката, като надраска яростно някаква бележка в тефтера си – си спечели задачата днес да разведеш мис Слънчице наоколо.

Тя посочи към Лус, която изглеждаше всичко друго, но не и слънчева в черните си джинси, черни ботуши и черна тениска. В графата “Изисквания за облеклото” в сайта на “Меч и Кръст” жизнерадостно се заявяваше, че, стига да имат добро поведение, учениците са свободни да се обличат както желаят, само с две малки условия: стилът трябва да е скромен, а цветът трябва да е черен. И това ми било свобода.

Твърде широкото поло с голяма яка, което майката на Лус я беше принудила да облече тази сутрин, не допринасяше с нищо за подчертаването на извивките на тялото й; нямаше я вече дори най-хубавата черта от външността й: Гъстата й черна коса, която преди се спускаше надолу до кръста, беше почти напълно остригана. След пожара в бунгалото скалпът й бе останал опърлен, а косата й – раздърпана и неравна, така че след дългото, мълчаливо пътуване от “Доувър” до вкъщи, майка й беше настанила Лус във ваната, беше донесла електрическата самобръсначка на баща й, и безмълвно й беше обръснала главата. През лятото косата й беше поизраснала малко, достатъчно някога завидните й чупки да кръжат в тромави букли точно под ушите.

Ариана я оглеждаше преценяващо, като потупваше с пръст по бледите си устни.

– Идеално – каза тя, като пристъпи напред, за да хване Лус под ръка. – Точно си мислех, че един нов роб наистина ще ми е от полза.

Вратата към фоайето се отвори и влезе високото хлапе със зелени очи. Поклати глава и се обърна към Лус:

– На това място не се страхуват да събличат хората, за да ги претърсват. Така че, ако криеш някакви други опасни материали – той повдигна вежда и пусна в кутията шепа предмети, които тя не разпозна – спести си усилието.

Зад Лус, Ариана се изсмя полугласно. Момчето рязко вдигна глава, и когато забеляза Ариана, отвори уста, после я затвори, сякаш не беше сигурно как да постъпи.

– Ариана – каза с равен тон.

– Кам – отвърна тя.

– Познаваш ли го? – прошепна Лус, питайки се дали и в поправителното училище имаше същите клики като в подготвителните училища от рода на “Доувър”.

– Не ми напомняй – каза Ариана, като извлече Лус през вратата в сивата и влажна утрин.

От задния край на главната сграда се излизаше на очукан тротоар, граничещ с неподдържано поле. Тревата беше толкова израснала, че приличаше повече на празен парцел, отколкото на училищен двор, но едно избеляло табло за резултати и няколко гъсти редици дървени седалки твърдяха друго.

Зад училищния двор се намираха няколко постройки със суров и строг вид: сивото тухлено спално помещение в далечния ляв край, огромна стара грозна църква в далечния десен, и две други обширни постройки между тях, за които Лус предположи, че са класните стаи.

Това беше. Целият й свят беше сведен до жалката гледка пред очите й.

Ариана веднага се отклони вдясно от пътеката и поведе Лус към поляната, като я настани да седне върху една от подгизналите дървени седалки.

Съответното съоръжение в “Доувър” направо излъчваше представата за трениращи атлетични колежани, така че Лус винаги беше избягвала да се навърта там. Но това пусто поле, с ръждясалите си, изкорубени футболни врати, говореше за нещо съвсем различно. Нещо, което на Лус не й беше толкова лесно да разгадае. Над тях се спуснаха три лешояда, а през голите клони на дъбовете вятърът унило плющеше. Лус потрепери и сгуши брадичка в изрязаната яка на полото си.

– И тъъъй… – рече Ариана. – Значи се запозна с Ранди.

– Мислех, че се казва Кам.

– Не говорим за него – каза бързо Ариана. – Имам предвид мъжкараната там вътре. – Ариана рязко посочи с глава към канцеларията, където бяха оставили възпитателката пред телевизора. – Какво мислиш, че е – мъж или жена?

– Ъъ, жена? – каза предпазливо Лус. – Това тест ли е?

Ариана се усмихна леко.

– Първият от много. И ти го издържа. Поне мисля, че го издържа. Полът на повечето преподаватели тук е предмет на постоянен, общоучилищен спор. Не се тревожи, ще навлезеш в нещата.

Лус помисли, че Ариана се шегува – а в този случай шегата беше страхотна. Но всичко това беше толкова невероятно различно от “Доувър”. В старото й училище бъдещите сенатори със зелени вратовръзки и напомадени коси на практика се бяха просмуквали през коридорите с лекото шумолене, което парите сякаш разстилаха над всичко.

Най-често другите хлапета в “Доувър” бяха хвърляли на Лус коси погледи, сякаш я предупреждаваха да не изцапа белите стени с отпечатъците на пръстите си. Опита се да си представи Ариана там: лениво облегната на седалките, как пуска някаква висока, груба шега със сприхавия си глас. Опита се да си представи какво щеше да си помисли Кали за Ариана. В “Доувър” не беше имало никой като нея.

– Добре, изплюй камъчето – нареди Ариана. Като се тръсна на най-горния ред седалки и направи знак на Лус да се присъедини към нея, тя попита: – Какво си направила, та да се озовеш тук?

Тонът на Ариана беше закачлив, но на Лус внезапно й се наложи да седне. Беше нелепо, но почти беше очаквала да изкара първия си ден в училище, без миналото да пропълзи и да й отнеме тънката фасада на спокойствието. Разбира се, че хората тук щяха да искат да знаят.

Почувства как кръвта блъска в слепоочията й. Случваше се всеки път, щом се опиташе да върне спомените си назад – наистина да ги върне назад – към онази нощ. Никога нямаше да престане да се чувства виновна заради случилото се с Тревър, но освен това усърдно се опитваше да не се остави да бъде завлечена надолу в сенките, които сега вече бяха единственото, което си спомняше за произшествието. Онези тъмни, неясни неща, за които никога не можеше да разкаже на никого.

Всъщност не, можеше да зачеркне това – беше започнала да разказва на Тревър за странното присъствие, което бе почувствала онази нощ, за гърчещите се силуети, надвиснали над главите им, заплашващи да развалят съвършената им вечер. Разбира се, дотогава вече беше твърде късно. Тревър вече го нямаше, тялото му беше обгорено до неузнаваемост, и Лус беше… беше ли?… виновна.

Никой не знаеше за мрачните силуети, които тя понякога виждаше в тъмнината. Винаги я бяха навестявали. Идваха и си отиваха от толкова отдавна, че Лус дори не можеше да си спомни първия път, когато ги беше видяла. Но си спомняше първия път, когато осъзна, че сенките не идваха за всеки – или, всъщност, не идваха за никого, освен за нея. Когато беше на седем години, семейството й беше на почивка в Хилтън Хед и родителите й я бяха завели на разходка с лодка. Беше точно около залез слънце, когато сенките започнаха да се събират над водата, и тя се беше обърнала към баща си и беше попитала:

– Какво правиш, когато идват, татко? Защо не се страхуваш от чудовищата?

Родителите й я бяха уверили, че няма чудовища, но многократните настойчиви твърдения на Лус за присъствието на нещо потрепващо и тъмно й бяха докарали няколко прегледа при семейния очен лекар, а след това – очила, а после – прегледи при ушния лекар, след като беше допуснала грешката да опише дрезгавия свистящ шум, който сенките издаваха понякога – а после терапия, и след това още терапия, а накрая – предписанието за антипсихотични лекарства.

Но така и нищо не ги прогони.

Когато навърши четиринайсет, Лус отказа да си пие лекарствата. Именно тогава откриха д-р Санфорд, и училището “Доувър” наблизо. Отлетяха за Ню Хампшир, а баща й подкара взетата под наем кола по дълга, извита алея за коли до разположена на върха на един хълм внушителна сграда, наречена Шейди Холоус. Настаниха Лус пред един мъж в бяла престилка и я попитаха дали още има своите “видения”. Дланите на родителите й се потяха, докато стискаха ръцете й, с чела, набраздени от страх, че нещо е ужасно не наред с дъщеря им.

Никой не й заяви открито, че ако не каже на д-р Санфорд онова, което всички искаха от нея да каже, може да й се наложи да опознае много по-добре Шейди Холоус. Когато излъга и демонстрира нормално поведение, й позволиха да се запише в “Доувър” и трябваше да посещава д-р Санфорд само два пъти месечно.

Позволиха на Лус да спре да взима ужасните хапчета веднага щом започна да се преструва, че вече не вижда сенките. Но все още не можеше да контролира времето, когато се появяваха. Знаеше само, че в мислите й местата, където бяха я спохождали в миналото – гъсти гори, кални води – се превърнаха в места, които избягваше на всяка цена. Знаеше само, че когато сенките идваха, обикновено ги придружаваше студена тръпка под кожата, отвратително усещане, което не приличаше на нищо друго.

Лус възседна една от седалките и притисна слепоочията си между палците и средните си пръсти. Ако смяташе да изкара днешния ден, трябваше да изтика миналото в потайните кътчета на ума си. Беше й непоносимо да изследва спомена за онази нощ, дори когато беше сама, така че нямаше начин да може да разкрие всички ужасни подробности на някаква странна, непозната маниачка.

Вместо да отговори, тя загледа Ариана, която лежеше отпусната назад на седалките, нахлузила чифт огромни черни слънчеви очила, които покриваха по-голямата част от лицето й. Беше трудно да се определи, но тя сигурно също се беше взирала в Лус, защото след секунда се надигна рязко от седалките и се ухили.

– Отрежи ми косата като твоята – каза тя.

– Какво? – ахна Лус. – Косата ти е прекрасна.

Беше вярно: Ариана имаше онези дълги, гъсти букли, за които Лус тъгуваше така отчаяно. Свободно пуснатите й черни къдри искряха на слънцето, като издаваха съвсем лек червен оттенък. Лус затъкна косата си зад ушите, макар тя все още да не беше достатъчно дълга, за да направи нещо друго, освен да увисне пред тях.

– Красива, друг път – каза Ариана. – Твоята е секси, предизвикателна. И аз я искам.

– О, ъм, добре – каза Лус. Това комплимент ли беше? Не знаеше дали от нея се очакваше да е поласкана или смутена от начина, по който Ариана приемаше, че може да има всичко, каквото поиска, дори ако това, което искаше, принадлежеше на някой друг. – Откъде ще намерим…

– Та-дам! – Ариана бръкна в чантата си и извади розовото джобно ножче, което Габ беше метнала в кутията за опасни материали. – Какво? – каза тя, като видя реакцията на Лус. – Винаги си нося “лепкавите пръсти” в дните, когато пристигат нови ученици. Дори самата мисъл ми помага да изкарам летните жеги в гробницата… ъъ… в летния лагер на “Меч и Кръст”.

– Прекарала си цялото лято… тук? – трепна Лус.

– Ха! Думи на истински новобранец. Вероятно очакваш пролетна ваканция. – Тя подхвърли джобното ножче на Лус. – Няма излизане от тази адска дупка. Никога. Сега режи.

– Ами “червените очи”? – попита Лус, като се огледа наоколо с ножа в ръка. Някъде тук със сигурност трябваше да има камери.

Ариана поклати глава:

– Отказвам да си имам вземане-даване със страхопъзльовци. Можеш ли да се справиш с това, или не?

Лус кимна.

– И не ми казвай, че никога преди не си рязала коса. – Ариана грабна обратно ножчето от Лус, измъкна ножичките от него и й го подаде обратно. – Нито дума повече, докато не ми кажеш колко фантастично изглеждам.

В “салона” на банята на родителите й, майката на Лус беше завързала останките от дългата й коса в чорлава конска опашка, преди да окастри цялото нещо. Лус беше сигурна, че трябва да има по-стратегически метод за рязане на коса, но като човек, който цял живот беше избягвал да се подстригва, отрязаната конска опашка почти изчерпваше познанията й по въпроса. Тя събра косата на Ариана в ръцете си, уви около нея една еластична лента, която свали от ръката си, хвана здраво малката ножица и започна да кълца.

Конската опашка падна в краката й и Ариана ахна и рязко се завъртя кръгом. Взе я от пода и я вдигна към слънцето. При тази гледка сърцето на Лус се сви. Самата тя още страдаше заради изгубената си коса и всички други загуби, които тя символизираше. Но Ариана просто остави по устните й да се разлее тънка усмивка. Прокара веднъж пръсти през опашката, после я пусна в чантата си.

– Страхотно – каза тя. – Продължавай.

– Ариана – прошепна Лус, преди да успее да се спре. – Вратът ти. Целият е…

– В белези? – довърши Ариана. – Може да се каже.

Кожата на врата на Ариана, от задната част на лявото й ухо чак надолу до ключицата, беше назъбена, мраморнобяла и лъскава. Мислите на Лус се насочиха към Тревър – към онези ужасни снимки. Дори родителите й не искаха да я погледнат, след като ги видяха. Сега й беше трудно да гледа Ариана.

Ариана сграбчи ръката на Лус и я притисна към кожата. Тя беше едновременно топла и студена. Беше едновременно гладка и груба.

– Не се страхувам от това – каза Ариана. – А ти?

– Не – каза Лус, макар че й се искаше Ариана да си махне ръката, за да може и тя да отдръпне своята. Стомахът й се разбунтува, когато се запита дали такава щеше да е на допир и кожата на Тревър.

– Страхуваш ли се от истинската си същност, Лус?

– Не – отново каза бързо Лус. Сигурно беше напълно очевидно, че лъже. Затвори очи. Всичко, което искаше от “Меч и Кръст”, беше ново начало, място, където хората не я гледаха така, както я гледаше Ариана точно сега. Пред портите на училището тази сутрин, когато баща й беше прошепнал в ухото й девиза на семейство Прайс – “Прайс никога не рухват”* – това й се бе струвало възможно, но Лус вече се чувстваше толкова изтощена и уязвима. – Е, как се случи? – попита тя, като сведе очи.

* Игра на думи: фамилното име Прайс (Price) означава “цена”. – Б. пр.

– Помниш ли как аз не те притиснах да говориш, когато отказа да ми кажеш какво си направила, за да попаднеш тук? – попита Ариана, като повдигна вежди.

Лус кимна.

Ариана посочи към ножиците:

– Оформи я хубаво отзад, става ли? Направи ме да изглеждам наистина хубава. Направи ме да изглеждам като теб.

Дори с точно същата подстрижка, Ариана пак щеше да изглежда само като твърде недохранена версия на Лус. Докато Лус се опитваше да подравни първата прическа, която правеше през живота си, Ариана се впусна в обяснения за особеностите на живота в “Меч и Кръст”.

– Онзи килиен блок там е сградата “Августин”. Там се провеждат така наречените ни “социални” събития в сряда вечер. И всичките ни учебни занятия – каза тя, като посочи една сграда с цвят на пожълтели зъби, през две постройки вдясно от спалното помещение. Изглеждаше проектирана от същия садист, който бе изработил проекта за “Паулин”. Беше потискащо квадратна, потискащо напомняща за крепост, укрепена със същата бодлива тел и прозорци с решетки. Неестествено изглеждаща сива мъгла обгръщаше стените като мъх, и заради нея беше невъзможно да се види дали там има някой.

– Откровено предупреждение – продължи Ариана. – Ще намразиш учебните занятия тук. Няма да си човешко същество, ако това не стане.

– Защо? Какво толкова им е лошото? – попита Лус. Може би Ариана просто не обичаше училището като цяло. С черния лак за нокти, черна очна линия, и с черната чанта, която изглеждаше достатъчно голяма да побере само новото й джобно ножче, застанала в далечния десен край на училищния двор, тя не изглеждаше точно ученолюбива.

– Учебните занятия тук са бездушни – каза Ариана. – По-лошо – те отнемат душата ти. Бих казала, че от осемдесетте деца на това място, са ни останали само три души. – Тя погледна нагоре. – Неспоменати, във всеки случай…

Това не звучеше обещаващо, но Лус се беше хванала за друга част от отговора на Ариана:

– Чакай, в цялото това училище има само осемдесет деца? – През лятото, преди да постъпи в “Доувър”, Лус беше изучавала задълбочено дебелия Наръчник за бъдещи ученици, запаметявайки всички статистически сведения. Но всичко, което беше научила досега за “Меч и Кръст”, я беше изненадало, карайки я да осъзнае, че постъпваше в поправителното училище напълно неподготвена.

Ариана кимна, при което Лус, без да иска, клъцна кичурче коса, което бе смятала да остави. Опааа. Да се надяваме, че Ариана нямаше да забележи – или може би просто щеше да реши, че изглежда предизвикателно.

– Осем класа, по десет деца в група. Доста бързичко ще опознаеш и кътните зъби на всички – каза Ариана. – И обратното.

– Предполагам – съгласи се Лус, като хапеше устна. Ариана се шегуваше, но Лус се запита дали щеше да седи тук с тази хладна иронична усмивка в пастелно сините си очи, ако знаеше точното естество на историята, заради която Лус беше тук. Колкото по-дълго Лус успееше да запази миналото си в тайна, толкова по-добре щеше да е за нея.

– И ще трябва да страниш от тежките случаи.

– Тежки случаи?

– Децата с гривни за проследяване на китките – каза Ариана. – Около една трета от общия брой на учениците.

– И те са онези, които…

– …С които не ти е работа да се замесваш. Вярвай ми.

– Защо, какво са направили? – попита Лус.

Колкото и да й се искаше да запази в тайна собствената си история, на Лус не й харесваше начинът, по който Ариана се отнасяше с нея като с някакво невинно и наивно същество. Каквото и да бяха направили тези деца, то едва ли можеше да е по-лошо от онова, което всички й казваха, че е направила. Или пък можеше? В края на краищата, тя не знаеше почти нищо за тези хора и това място. Възможностите пробудиха студен сив страх под лъжичката й.

– О, нали знаеш – провлачи Ариана. – Подстрекателство и подпомагане на терористични атаки. Накълцали родителите си и ги изпекли на шиш. – Тя се обърна да намигне на Лус.

– Млъквай – каза Лус.

– Говоря сериозно. На тези психари са им наложени много по-строги ограничения, отколкото на останалите откачалки тук. Наричаме ги окованите.

Лус се разсмя на драматичния тон на Ариана.

– Подстрижката ти е готова – каза тя, като прокара ръце през косата на Ариана, за да й придаде обем. Всъщност излеждаше наистина страхотно.

– Сладко – каза Ариана. Обърна се с лице към Лус. Когато прокара пръсти през косата си, ръкавите на черния й пуловер се отметнаха назад, оголвайки горната част на ръцете й, и Лус зърна черна гривна, осеяна с редици сребърни кабърчета, а, на другата китка – друга гривна, която изглеждаше по-… механична. Ариана я улови, че гледа, и дяволито повдигна вежди.

– Нали ти казах – рече тя. – Абсолютни шибани психари. – Тя се ухили. – Хайде, да продължим с останалата част от обиколката.

Лус нямаше кой знае какъв избор. Тромаво се смъкна от седалките и последва Ариана, като се сниши, когато един от лешоядите се спусна опасно ниско. Ариана, която явно не забеляза, посочи към обрасла в лишеи църква в далечния десен край на училищното землище.

– Тук ще откриете нашия великолепен гимнастически салон – каза тя, като възприе носовия тон на екскурзовод. – Да, да, за неопитното око изглежда като църква. Било е. Намираме се в един вид “втора употреба” архитектурно произведение. Истинският ад тук в “Меч и Кръст”. Преди няколко години се появи някакъв психар, пощурял на тема “здравословен живот”, и взе да бръщолеви за прекалено натъпканите с лекарства тийнейджъри, които съсипвали обществото. Дари адски много пари, за да превърнат църквата в гимнастически салон. Сега силните на деня смятат, че можем да изразходваме “отрицателните си емоции и енергия” по “по-естествен и продуктивен начин”.

Лус изстена. Винаги беше ненавиждала часовете по физическо.

– Момиче точно по мой вкус – каза съчувствено Ариана. – Треньорката Даянте е самото зло.

Докато подтичваше, за да не изостава от нея, Лус обхвана с поглед останалата част от училищното землище. Четириъгълният вътрешен двор на “Доувър” беше толкова добре поддържан, целият подрязан и осеян с насадени на равни интервали, внимателно подкастрени дървета. Училището“Меч и Кръст” имаше вид, сякаш беше просто изтърсено и зарязано насред блато. Плачещи върби се поклащаха към земята, покрай стените на едри листа растеше кудзу, а на всяка трета крачка под краката им се разнасяше жвакащ звук.

И работата не беше само в начина, по който изглеждаше мястото. Всеки влажен дъх, който Лус си поемаше, засядаше в дробовете й. Дори само дишането в “Меч и Кръст” я караше да се чувства, сякаш потъваше в подвижни пясъци.

– Очевидно архитектите са били доста сдържани по отношение на въпроса как да модернизират стила на сградите на старата военна академия. Крайният резултат е, че накрая сме се сдобили с нещо, което е наполовина затвор, наполовина средновековна зала за изтезания. И никакъв градинар – каза Ариана, като изтръска с крак някаква слуз от военните си ботуши. – Гадост. О, а там е гробището.

Лус проследи сочещия пръст на Ариана до далечния ляв край на четириъгълния вътрешен двор, точно зад спалното помещение. Още по-дебела пелена от мъгла висеше над оградения със стени земен участък. Покрай три от страните му растеше гъста дъбова гора. Не можеше да види вътре в гробището, което сякаш почти потъваше под повърхността на земята, но усещаше мириса на разложение и чуваше хора на цикадите, които бръмчаха в дърветата. За секунда й се стори, че видя тъмното профучаване на сенките – но примигна и те изчезнаха.

– Това е гробище?

– Да. Това е било военна академия, по време на Гражданската война. Така че тук са погребвали всичките си мъртъвци. Доста е страховито. И – бооже мой – каза Ариана, като придаде на гласа си престорен южняшки акцент – вони чак до Небесата. – После намигна на Лус: – Доста се мотаем там.

Лус погледна Ариана да види дали се шегува. Ариана просто сви рамене.

– Добре де, беше само веднъж. И беше едва след едно наистина бурно парти, на което всички бяха надонесли разни лекарства.

Това вече беше нещо, което Лус разпозна.

– Аха! – засмя се Ариана. – Току-що видях там да проблясва светлинка. Значи някой все пак е наясно. Е, Лус, скъпа, може и да си ходила на забави в пансиона, но никога не си виждала щур купон, така, както го правят хлапетата в поправителното училище.

– Каква е разликата? – попита Лус, като се опита да заобиколи факта, че всъщност никога не беше присъствала на голямо парти в “Доувър”.

– Ще видиш. – Ариана направи пауза и се обърна към Лус. – Ще се отбиеш довечера и ще останеш за малко с нас, става ли? – Тя изненада Лус, като я хвана за ръката. – Обещаваш ли?

– Но аз си мислех, че каза да стоя далече от тежките случаи – пошегува се Лус.

– Правило номер две – не ме слушай! – Ариана се засмя, като клатеше глава. – Аз съм подлежаща на освидетелстване откачалка!

Тя отново започна да подтичва и Лус се повлече след нея.

– Чакай, а кое беше правило номер едно?

– Не изоставай!

 

* * *

„Паднали ангели
Автор: Лорън Кейт

360 страници
Цена: 14,99лв.
intense-books.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>