„Оцетът на милиардера“: аферата с най-скъпата бутилка вино в света

От  |  0 коментара

Документалната книга „Оцетът на милиардера“ разследва скандалната афера с най-скъпата бутилка вино в света. Приковаващият разказ проследява какво се случва с бутилка Château Lafite 1787 от Бордо — вероятно закупена някога и притежавана от Томас Джеферсън, известен със своята страст към виното. Дали наистина тази бутилка е била погребана в парижка изба за повече от двеста години? Или е излязла на бял свят от таен нацистки бункер? Или пък изпод ръцете на дяволски умел фалшификатор?

Докато Бенджамин Уолъс прави разследване, за да разплете загадките, читателят се среща с цяла плеяда от интересни играчи — от прочутия британски винен аукционер Броудбент, човекът с най-опитното небце в света, който коментира вината като красиви жени, през ексцентричния магнат на винените чаши Георг Ридел, до маниакалния колекционер на вино Харди Роденщок, открил бутилката.

По следите на истината авторът ни води от Лондон и Щатите, през Цюрих, Бордо, Мюнхен и почти цяла Европа, като предлага една хипнотична история за скъпи вина и дегустации, винено колекционерство, търгове и страсти.

ОТКЪС

Шумът затихна в „Западната стая“. Светкавиците на фотоапаратите проблясваха върху правостоящата публика и единственият звук идваше от ясния глас на водещия аукциона. За всички присъстващи Майкъл Броудбент излъчваше типична британска изисканост, но под поръчковия си костюм той се упражняваше в нещо като контрол над съзнанието, което в подобни ситуации го успокояваше. Трикът се състоеше в това да се съсредоточи много силно, почти до аутизъм, върху цифрите: номера на лота, номерата на наддаващите, номерата върху табелките, стъпките за наддаване.
Дори след всички тези години той все още извличаше истинско удоволствие от купчина мръсни и стари бутилки. Без значение какво количество от тях ще се намира пред него, петдесет и осем годишният Броудбент се прехласваше като дете пред дълголетието на виното. И другите бездушни антични предмети са приятни за гледане, но в старото вино има някаква магия – мистериозна и чудновата алхимия в нещо, което е съществувало двеста години, докато е продължавало да се променя, и все още е годно за пиене.

Най-известната публична роля на Броудбент беше на аукционер, но тя бе една от многото, които заемаше в света на виното. Фигурата му лесно се разпознаваше по лондонските улици, тъй като почти всеки ден въртеше педалите на датското си дамско колело с кошница отпред, с бясно движещи се крака и мека шапка, кацнала на главата му. Но той и пътуваше много често, понеже графикът му бе повече от претрупан. Като основател и директор на отдела за вина на „Кристис“, беше прекарал последните две десетилетия в кръстосване на планетата, за да включва в каталози влажните и прашни колекции из богаташките изби, да дегустира десетки хиляди прекрасни вина, нахвърляйки впечатленията си в тънки червени тетрадки с твърди корици. От тези непретенциозни бележки произлезе най-изчерпателният дневник за вина в историята. Този дневник вече се състоеше от шейсет тетрадки, които той издаде в книга, препоръчвана от всички, щом ставаше дума за стари вина. Под ръководството на Броудбент „Кристис“ до голяма степен създаде и завладя световния пазар на стари и редки вина. Макар че като цяло „Кристис“ е по-малката фирма в сравнение с големия си конкурент „Сотбис“, техният отдел за вино е два пъти по-голям, като при предния сезон бяха реализирали печалба 7,3 милиона британски паунда.

Неговите колеги в търговията признаваха, че той разполага с най-опитното небце в света. От джобното му ръководство за дегустация на вина бяха продадени 160 000 бройки, то беше претърпяло единайсет издания и беше преведено на осем езика. Всеки колекционер, организиращ събитие с желание да достигне специален статут, се опитваше да покани Броудбент и неговия прочут с чувствителността си нос. Щом той пристигнеше на някое събитие, където се предлага вино, ако из въздуха се носеше и най-малката следа от пушек и най-незначителната миризма на цигарен дим, Броудбент намръщваше нос – тогава всичко спираше, докато прозорците и вратите не бъдат широко разтворени.

Броудбент бе слаб, висок над 1,80 м, с гладка и побеляваща коса, а усмивката му, изразяваща чиста сърдечност, се съчетаваше с вечно повдигната вежда, както е присъщо на мъдрите хора. Приличаше на аристократ много повече от по-голямата част херцози и принцове, до които седеше по време на заседанията на борда на директорите на „Кристис.“

Когато дегустираше, Броудбент си оставяше часовника до малката си червена тетрадка, за да може да отчита времето, за което се случват промените с виното в чашата. През почивките по време на някое събитие, ако наблизо имаше пиано, можеше да позабавлява гостите с малко Брамс или да излезе да се разходи сам и да разгледа местните забележителности.

Той с голямо удоволствие коментираше вината по време на дегустациите си. Броудбент разполагаше с един трик, чрез който превръщаше вината в запомнящи се изрази. Понякога ги заимстваше от литературата и описваше някое вино по следния начин: „Черно, като египетска нощ.“ Доста често си съчиняваше и екстравагантни описания, все едно вижда жена във всяко вино. Едно вино, Petrus от 1979, му напомняше на София Лорен: „Можеш да му се възхищаваш, но не трябва да си лягаш с него.“ Едно Cantenac-Brown от 1947, двоен магнум[1], събуждаше у него асоциации за шоколад и „униформи на ученички“.

Вкусът на виното, което той продаваше сега на 5 декември, четвъртък, малко след 14,30 часа, в Лондон, беше невъзможен за отгатване. За него 5 декември беше специална дата – на същия ден през 1766 Джеймс Кристи провел първия търг на аукционната къща. Няколко минути преди това Броудбент се появи на подиума, облечен в костюм от три части, с кърпичка в нагръдния джоб, и огледа залата през очилата си.

Лот 337 беше първият артикул от следобедната сесия и той внимателно бе изваден от зеления стъклен контейнер. Луси Годсал, секретарка в офиса му, вдигна бутилката високо, за да я видят всички в залата. Жената изглеждаше подобаващо за „Кристис“ – руса коса, вързана с панделка, перлена огърлица, а и Броудбент я харесваше; тя беше умна, трудолюбива и красива.

До този момент Броудбент не бе продавал нещо подобно – бутилка Lafite от 1787, най-старото червено вино с удостоверена автентичност, което някога е попадало в „Кристис“. И това не беше най-важното му качество. Върху бутилката бяха гравирани инициалите „Т. Дж.“ Самият Броудбент даде обяснение за тях по време на аукциона:

„Т. Дж.“ са инициалите на Томас Джеферсън.

По някакъв чудодеен начин бутилката все още бе пълна с вино и, изглежда, беше оцеляла непокътната двеста години. Самата тя бе красива и изпъкваше сред другите.

— Това е първият път – каза шеговито Броудбент на публиката, – в който купувачът ще получи удоволствие и от самата бутилка.

Несъмнено неясната история около откриването на бутилката още повече увеличи нейната загадъчност. Според думите на Харди Роденщок, колекционер на вина от Германия, който предоставил бутилката на „Кристис“ за продажба, през пролетта на 1985 строителни работници, които събаряли къща в Париж, се натъкнали на фалшива стена и в едно скрито мазе открили много стари вина. Тази бутилка Lafite, носеща инициалите на единия от Бащите – основатели на САЩ, който живял в Париж от 1784 до 1789 и бил най-изтъкнатият американски познавач на вина, се намирала сред тях.

Непокътнатите печати и фактът, че бутилките били почти пълни, казал Роденщок на Броудбент, са нещо изключително. Мазето било запечатано почти херметически, средната температура вътре била между 10 и 14 градуса. Роденщок предположил, че бутилките са били зазидани, за да бъдат съхранени по време на хаоса от вихрещата се тогава Френска революция, и са си стояли непокътнати двеста години.

Въобще не е изненадващо, че Роденщок отказа да разкрие точното местонахождение на мазето, точния брой на откритите бутилки или каквато и да било друга информация за находката, въпреки настойчивите молби на Броудбент. По това време Роденщок бе най-големият частен колекционер в Европа и вече имаше изградена репутация из винените об-
щества като изключително вещ търсач на бутилки. Макар и дългогодишен клиент на „Кристис“, когато станеше въпрос за домогване до частни изби, той бе техен конкурент. При закупуването на цели частни изби паричните транзpакции често остават незабелязани за данъчните власти. От него можеше да се очаква подобна прикритост по отношение на дейността му.

Броудбент реши, че има две обяснения за това. Първото беше, че бутилката наистина е била намерена при строителните работи в стария парижки квартал „Маре“, който е бил разрушен почти изцяло и издигнат наново. Един слух, на който той нямаше особена вяра и който не възнамеряваше да записва в каталога, беше, че бутилката е била част от някаква нацистка винарска изба.

Броудбент добре познаваше Роденщок, имаше му доверие и по принцип не би се заинтересувал по какъв начин се е добрал до бутилката. Но за раздразнението му допринесе един американски исторически изследовател, който публикува в пресата своите съмнения дали бутилката наистина е принадлежала на Джеферсън. Броудбент проведе свое разследване и доволно заключи, че допълнителните доказателства доста категорично говорят в полза на това кой е бил собственикът. Не успя да го докаже с абсолютна сигурност, но в крайна сметка стимулът да продаде бутилката беше по-голям от опасността да изпадне в неловка ситуация.

Насладата, която изпитва един аукционер от продажбата на някакъв предмет, беше само половината причина за радостта на Броудбент. Имаше го и трепетното очакване на енофила[2], тъй като Lafite беше любимото вино на Броудбент. Той обичаше начина, по който виното се развива в чашата, разкривайки нови дълбочини и измерения, докато диша. Смяташе Lafite за връх на елегантността, за състезателен кон в сравнение с изложбения кон на Mouton и впрегатния кон на Latour. Но да отвори толкова стара бутилка като тази, беше като да играе на рулетка; Броудбент неизменно се чудеше какъв ли ще е вкусът му. А и как би могъл да сложи цена на подобен артикул? Когато включваше бутилката в каталога за аукциона, Броудбент я оцени като „неоценима“. Остана доста доволен от своя каламбур.

Предварителните предложения – изпратени от лицата, които щяха да наддават, но нямаше да могат или не искаха да участват лично в аукциона – започнаха да пристигат. От Château Lafite-Rothschild, съвременните наследници на винарната от XVIII век, бяха определили цена 5000 британски паунда, но тя веднага бе засенчена от много по-високи суми и те отпаднаха от наддаването още преди да е започнало. Броудбент се чувстваше сигурен, че предстои да бъде поставен нов рекорд за продажбата на отделна бутилка вино.

В „Западната стая“ той откри търга, обявявайки стартова цена от 10 000 паунда. Отначало наддаването започна вяло, като се движеше със стъпка от 2000 паунда. Тук-таме се вдигаше по някой номер. Но страстите бързо се разгорещиха и скоро няколко души вдигаха табелките си при всяка стъпка.

Броудбент познаваше всички лондонски играчи и много от тях се намираха в залата, но най-големите му очаквания бяха насочени към американците. Името на Джеферсън, силните позиции на долара (той бе достигнал исторически възход по-рано през годината), скорошните им участия в аукциони – всички тези фактори със сигурност щяха да накарат янките с дълбоките джобове да се опитат да върнат бутилката в родината. Марвин Шанкен, издател на списание Wine Spectator, беше тук днес, но най-големите надежди на Броудбент бяха в мъжа, който седеше вляво от централната пътека и от трибуната – Кристофър Форбс-Кип, трийсет и пет годишният син на издателя Малкълм Форбс.

Броудбент нямаше кой знае какво мнение за Малкълм Форбс, считаше го за нещо като „подъл симпатяга“. Но знаеше, че американският издател колекционира premier cru (прьомиер крю), най-високо оценяваните червени вина от Бордо, макар и само при слаби реколти. А беше безспорен и фактът, че Форбс има пари и би ги изхарчил за нещо, което е пожелал да притежава. И скоро Кип се включи в наддаването.

Цената безмилостно се покачваше към 20 000 паунда, после 30 000. При 40 000 изглеждаше, макар и за кратко време, че вероятно наддаването е достигнало връхната си точка, но тогава продължи да се покачва. Чак когато Кип Форбс след 50 000 обяви 75 000, нито една табелка не се вдигна. Това беше нов рекорд за една-единствена бутилка вино, и то доста висок. Предишният рекорд, поставен година преди това на аукцион в Далас, беше 38 000 долара за бутилка йеровоам (равняваща се на шест стандартни бутилки) на Mouton-Rothschild от 1870. Рекордът за бутилка с нормален размер беше 31 000 долара, платени през 1980 за бутилка Lafite от 1822. Днешната сума надхвърли с доста и най-смелите мечти на Броудбент. Почувства се горд, че е взел правилното решение да обяви бутилката за продажба.

Започна ритуалното му отброяване.

— Някой друг?

Огледа присъстващите за някой по-смел участник.

— Някой друг?

Отново огледа залата, като предизвикваше с поглед участ-
ниците да надхвърлят сумата на Форбс. Нищо.

Тогава в края на залата той забеляза някакво движение.

Бележки:

[1] Наименования на мерките при бутилките: 187,5 мл (0,2 л) – пиколо; 0,375 л – половинка; 0,75 л – стандартна бутилка; 1,5 л – магнум; 3 л – двоен магнум; 4,5 л – йеровоам; 6 л – империал; 9 л – салманазар; 12 л – балтазар; 15 л – навуходоносор; 18 л – мелхиор (бел. прев.)

[2] Познавач и ценител на виното; енофилия (от гръцки език) – любов към виното. (бел. прев.)

  * * * 

vintageclub.bg

gourmet.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Оцетът на милиардера“: аферата с най-скъпата бутилка вино в света, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>