„Открито“ от Андре Агаси

От  |  0 коментара

Той е един от най-обичаните спортисти в света, но от съвсем малък Андре Агаси мрази тениса. С ракета в ръце още от люлката и принуден да удря по стотици топки на ден, докато е още в началното училище, Агаси ненавиждал постоянния натиск въпреки изключителния си талант − вътрешен конфликт, който го преследва през целия му живот. В увлекателната си и въздействаща автобиография, Агаси разказва историята на живота си, който е изпъстрен с подобни конфликти.

Агаси ни кара да изпитаме паниката на дребното седемгодишно момче от Лас Вегас, което тренира по цял ден под зоркия поглед на гневния си баща. Виждаме как на тринайсет го изпращат в тенис интернат във Флорида. Самотен и уплашен, деветокласникът по-късно напуска училище и се бунтува по начини, които скоро ще го превърнат в икона на 80-те години.

„Никой не ме е питал дали искам да играя тенис, а да не говорим пък дали искам с това да се занимавам цял живот“, пише Агаси. В „Открито“ той разказва как е преодолял страховете си, как се е преборил със самотата и е намерил сили и вдъхновение в идеята да помага на другите, както и в любовта си към една необикновена жена. С въздействащи изразни средства той разказва за верния си брат, мъдрия треньор, всеотдайния кондиционен треньор, за всички, които са му помогнали отново да си стъпи на краката и да открие любовта в лицето на Щефани Граф.

ОТКЪС

СПОРЕД МЕН ТРЯБВА ДА ПРЕСТАНЕШ да носиш перуката – казва Брук. – И да отрежеш опашката. Просто си обръсни главата.

– Няма начин. Така ще се чувствам гол.

– Ще се почувстваш освободен.

– Ще се почувствам беззащитен.

Все едно ми предлага да си извадя всички зъби. Казвам й, че няма да стане. Но мисля по въпроса няколко дни. Мисля за всички проблеми, които ми създава косата, за това колко неудобни са перуките, за лицемерието, преструвките и лъжите. Може би идеята не е чак толкова налудничава.

Може пък да се окаже първата ми стъпка към уравновесеност.

Една сутрин заставам пред Брук и казвам:

– Да го направим.

– Какво?

– Да отрежем косата. Всичката.

Планираме церемониалното подстригване за късно вечерта в час, в който по принцип се провеждат спиритични сеанси и купони. Ще го на правим в кухнята на Брук, след като тя се прибере от представление. (Получи ролята в “Брилянтин”.) Тя предлага да превърнем подстригването в празненство и да поканим приятели.

Каним Пери. И въпреки края на връзката ни, Уенди. Брук не крие раздразнението си от присъствието на Уенди. Уенди също. Пери също недоумява защо съм я поканил. Обяснявам им, че въпреки интимното ни минало Уенди продължава да ми е близка приятелка от детство. Обръсването на главата е важна стъпка и имам нужда от моралната подкрепа на приятелите си, както имах нужда от Гил в операционната. Дори ми минава през ум, че може бе ще е добре да ме упоят и за сегашната операция.

Поръчваме вино.

Фризьорът на Брук, Матю, надвесва главата ми над мивката, измива ми косата и я събира на опашка.

– Андре, сигурен ли си?

– Не.

– Готов ли си?

– Не.

– Искаш ли да отидем пред огледалото?

– Не, не искам да гледам.

Матю ме настанява на дървен стол и – щрак. Отрязва опашката. Всички ръкопляскат.

Започва да подстригва косата отстрани, ниско, досами скалпа. Сещам се за пънкарския гребен, който ми направиха в мола в Брейдънтън. Затва рям очи с разтуптяно сърце, като преди финален мач. Допуснах грешка. Може би най-голямата грешка в живота си. Джей Пи ме предупреди. Казвал ми е, че на всеки мой мач, на който присъства, непрекъснато чува хората да говорят за косата ми. Жените ме харесват, а мъжете ме мразят заради тази коса. След като прекрати пасторската си дейност и се посвети на музиката, Джей Пи започна да работи в рекламната сфера, да композира мелодии за радио и телевизионни реклами, тъй че напълно му повярвах, когато заяви:

– За корпоративния свят най-важното в Андре Агаси е косата му. А ако косата на Андре Агаси си отиде, с нея ще си отидат и спонсорите.

Освен това ми каза да прочета библейската история за Самсон и Далила.

Докато Матю реже безмилостно, осъзнавам, че е трябвало да се вслушам в съвета на Джей Пи. Някога да ми е давал лош съвет? С падащите на земята кичури коса имам чувството, че губя частици от себе си.

Подстригването продължава единайсет минути. Накрая Матю маха пелерината и казва тържествено:

– Готово!

Отивам до огледалото. В отражението виждам непознат човек. Не просто съм различен, това не съм аз. Но какво имам да губя? Може пък да ми е по-лесно да съм този нов човек. С Брад толкова усърдно се стараем да променим онова, което се случва в главата ми, но никога не ми е минавало през ум да променя онова, което е върху главата ми. Усмихвам се на отражението, прокарвам ръка по скалпа си. Здравей, приятно ми е

да се запознаем.

С напредването на нощта изпиваме няколко бутилки вино, а аз се развеселявам и се чувствам много задължен на Брук.

– Права се оказа – казвам й.

Тупето беше като окова, а естествената ми коса, абсурдно дълга и боядисана в три различни цвята, сякаш ми бе в тежест и ме теглеше надолу. Колко тривиално – косата. Но косата бе олицетворение на публичния ми образ, на начина, по който се възприемах, а всичко това бе маска.

Сега маската лежи на пода на малки купчинки в краката на Брук. Все едно бреме е паднало от плещите ми. Чувствам се истински. Чувствам се свободен.

И точно така играя. На Откритото първенство на Австралия през 1995 г. излизам на корта като Невероятния Хълк. Не губя нито сет в марша си към финала. За пръв път играя на Australian Open и не мога да разбера защо съм чакал досега. Харесва ми настилката, стадиона, жегата. Тъй като съм израснал в Лас Вегас, жегата не ми пречи така, както на много други играчи, а една от основните характеристики на турнира в

Австралия е невероятната жега. Точно както димът от пури и лули остана в спомените ми след Ролан Гарос, така и мъглявият спомен, че играя в пещ, не спира да ме преследва седмици наред след като си тръгна от Мелбърн.

Харесват ми и австралийците, а те очевидно харесват мен, макар и да изглеждам различно – плешив играч с кърпа на главата, козя брадичка и халка на ухото. Вестниците пишат надълго и нашироко за новия ми вид. Всеки има мнение по въпроса. Феновете, които ме подкрепяха, са объркани. Феновете, които бяха против мен, имат нови поводи да ме мразят. Чета и чувам невероятен брой шеги за пирати. Не подозирах, че съществуват толкова много. Но не ме е грижа. Казвам си, че всички просто ще трябва да се примирят с този пират и да го приемат, когато вдигне купата.

На финала отново се срещам с Пийт. Губя първия сет на нула. Губя го безславно с двойна грешка. Старата история се повтаря.

В почивката преди втория сет се опитвам да си събера мислите. Поглеждам към екипа си. Брад изглежда ядосан. Той открай време смята, че аз съм по-добрият играч. На лицето му е изписано: Ти си по-добрият играч, Андре. Стига си го уважавал.

Сервисите на Пийт са като гранати, които избухват една след друга –типичният за него картечен огън. Но по средата на сета усещам, че започва да се уморява. Гранатите му вече не избухват толкова силно. Уморява се и физически, и емоционално, защото през последните няколко дни преживя много тежки удари. Дългогодишният му треньор Тим Гъликсън получи два инсулта, след което му откриха тумор в мозъка. Пийт е травматизиран. Изпитвам вина, когато мачът се обръща в моя полза. Бих спрял играта и бих оставил Пийт да се прибере в съблекалнята, да му сложат система и после да излезе като другия Пийт, който обича да ме смазва на турнири от Големия шлем.

Осъществявам два пробива. Пийт се отпуска, предава сета.

В третия сет се стига до напрегнат тайбрек. Аз повеждам с 3:0, но Пийт спечелва следващите четири точки. Изведнъж той повежда с 6:4 и сервира за сета. Надавам вик като първобитен човек, сякаш съм във фитнеса с Гил, и влагам цялата си сила в ретура, който закача мрежата, но остава в очертанията на полето. Пийт поглежда към топката, след което вдига очи към мен.

При следващата точка Пийт изкарва топката в аут. Резултатът е изравнен – 6:6. Следва ожесточено разиграване, в което отново го изненадвам, като излизам на мрежата и правя леко воле от бекхенд. Получава се великолепно. Отново успявам. Сет за Агаси. Инерцията също е на моя страна.

Четвъртият сет е предрешен. Продължавам да натискам и печеля с 6:4. Пийт изглежда примирен. Планината се оказа прекалено висока. Всъщност изглежда вбесяващо спокоен, когато идва на мрежата за ръкостискането.

Това е втората ми поредна титла от Големия шлем, общо трета в кариерата. Всички твърдят, че това е най-доброто ми представяне за Големия шлем до момента, тъй като за пръв път съм победил Пийт на финала. Но на мен ми се струва, че след двайсет години ще си спомням за този турнир като за първия ми турнир от Големия шлем без коса.

 

ВСИЧКИ ВЕДНАГА ЗАПОЧВАТ да обсъждат кога ще стана номер едно в ранглистата. Пийт е водач от седемдесет седмици и всички в екипа ми твърдят, че ми е писано да го съборя от заветния връх. Аз им казвам, че тенисът няма нищо общо със съдбата. Съдбата си има по-важни задачи от пресмятането на точки за ранглистата.

Все пак си поставям за цел да стана номер едно, тъй като екипът ми го желае силно.

Затварям се във фитнеса с Гил и тренирам неуморно. Казвам му каква цел съм си поставил и той изготвя бойния план. Подготвя се внимателно. Съставя списък с телефонните номера и адресите на най-видните спортни лекари и специалисти по хранене в света, след което се свързва в тях и ги наема за консултанти. Среща се с експерти в Центъра за олимпийска подготовка в Колорадо Спрингс. Лети надлъж и нашир из страната и разговаря с най-добрите и прочути учени в сферата на физическата подготовка и записва всяка тяхна дума в бележниците си като Да Винчи. Чете всичко от фитнес списания до малко популярни медицински изследвания и сухи доклади. Абонира се за “Медицински журнал на Нова Англия”. За нула време се превръща в подвижен университет с един преподавател и една специалност. Студентът съм аз.

След това установява на какво физическо натоварване издържам и постепенно започва да го увеличава. Скоро вдигам щанги два пъти по-тежки от мен, правя между пет и седем серии с над 130 кг. Кара ме да вдигам гири от по двайсет и пет килограма по три различни начина: изтощителни и болезнени серии за три различни мускула в раменете. След това работим за бицепс и трицепс. Натоварваме мускулите до краен предел. Харесва ми как Гил нарича това подпалване на мускулите. Харесва ми да прилагам пироманията си за полезни цели.

После се концентрира върху коремните мускули и започваме със специалния уред, който Гил сам проектира и сглоби. Както всички негови уреди, и този е разрязан, сглобен и заварен наново. (Също като Да Винчи, Гил чертае в тетрадките си удивителни скици.) Това е единственият по рода си уред от този вид в света, казва той, защото ми позволява да работя за коремните мускули, без да натоварвам болния си гръб.

– Здраво ще работим върху коремните мускули, докато ги подпалим, а след това ще правим руски преси: с двайсеткилограмов диск в ръце ще се извиваш наляво и надясно. Така ще изгориш мазнините в коремната област и около кръста.

Накрая пристъпваме към скрипеца на Гил. За разлика от типичните уреди от този вид във фитнесзалите по целия свят, скрипецът на Гил не ангажира гърба и врата, защото лостът е разположен по-напред и тялото ми не е в неудобна поза.

Наред с тренировките, Гил се грижи да ям на всеки двайсет минути. Приемам въглехидрати и протеини в съотношение четири към едно, а храненията са под точен до секундата час. Най-важното е кога и как ядеш. Всеки път, щом се обърна, той тика в ръцете ми купа с овесена каша с високо съдържание на протеини, сандвич с бекон или геврек с фъстъчено масло и мед.

Накрая, когато торсът и коремът ми вече молят за милост, излизаме навън, за да тичам по хълма зад къщата на Гил. Хълмът на Гил. Правя кратки спринтове нагоре и надолу, нагоре и надолу, докато краката ми окапят, но тогава събирам сили и тичам още малко.

Често, когато се кача в колата си по здрач, не знам дали ще успея да стигна до вкъщи. Понякога дори не се опитвам. Ако нямам сили да завъртя ключа, се връщам в залата, лягам на някоя от пейките и заспивам.

След тренировъчния лагер с Гил имам чувството, че съм заменил старото си тяло с нов, подобрен модел. И все пак мога да се постарая и повече, като например да внимавам какво ям извън залата. Гил обаче не ме мъмри за подобни простъпки. Не му харесва къде се храня, когато не съм с него – в заведения за бързо хранене като “Тако Бел” и “Бъргър Кинг” – но казва, че от време на време мога да си го позволя. Казва, че психиката ми е по-крехка от гърба и не иска да я претоварва. Освен това човек се нуждае от някой и друг порок.

Гил е истински парадокс. Може да ми изнася лекция за здравословното хранене, докато ме гледа как пия млечен шейк. Не ми взима чашата от ръцете. Напротив, понякога дори самият той си пийва. Обичам подобни противоречия. Харесва ми, че Гил не се държи като надзирател. В живота си съм имал достатъчно надзиратели. Гил ме разбира, грижи се за мен и от време на време – но само от време на време – ми позволява да ям нездравословно, защото той също обича нездравословната храна.

В Индиън Уелс отново срещам Пийт. Ако го победя, ще се доближа на косъм от първото място в ранглистата. В топ форма съм, но изиграваме лош мач, изпълнен с непредизвикани грешки. И двамата сме разсеяни. Пийт все още е разстроен заради треньора си. Аз се притеснявам за татко, който ще претърпи операция на сърцето след няколко дни. Този път Пийт успява да се концентрира, докато аз се поддавам на тревогите. Губя в три сета.

Тичам в Университетската болница на Калифорнийския университет в Лос Анджелис и заварвам татко да лежи, закачен с тръбички към машини. Спомням си за машината за подаване на топки от детството ми. Не можеш да победиш дракона. Майка ме прегръща.

– Той гледа мача ти вчера – казва тя. – Видя как загуби от Пийт.

– Съжалявам, татко.

Баща ми лежи упоен и безпомощен. Той отваря очи, вижда ме и ме вика с жест да се приближа.

Навеждам се към него. Той не може да се говори, тъй като в устата си има тръбичка. Промърморва нещо.

– Не те разбирам, татко.

Прави някакви жестове. Не разбирам какво се опитва да ми каже. Това го ядосва. Ако имаше сили, щеше да стане от леглото и да ме изхвърли от стаята.

Показва с жест да му дам нещо за писане.

– После ще ми кажеш, татко.

Не, не, клати той глава. Иска да ми го каже сега.

Сестрите му подават бележник и химикалка. Той надрасква няколко думи и махва с ръка като художник с четка. Най-накрая разбирам.

Опитва се да каже “бекхенд”. Играй на бекхенда на Пийт. Удряй по-често към бекхенда му.

Вупражнявай уолетата. Удряй по-силно.

Стоя безмълвен и ме обзема силно желание да му простя, защото си давам сметка, че баща ми просто не може да се сдържи, че това няма да се промени никога. Татко просто си е такъв и винаги ще си остане такъв, и макар да не разбира разликата между обичта си към мен и обичта към тениса, все пак прави всичко от обич. Малцина от нас имат щастието да познават добре себе си, но ако все пак не си от тези щастливци, най-доброто, което можеш да направиш, е да не изневеряваш на себе си. Ако не друго, татко винаги е верен на себе си.

Стисвам ръката на татко, за да спре да жестикулира. Казвам му, че разбирам.

– Да, да, на бекхенда. Другата седмица в Кий Бискейн ще играя на бекхенда на Пийт. И ще го победя. Не се притеснявай, татко. Ще го победя. Сега си почивай.

Той кимва. Още преди да е спрял да маха с ръка, затваря очи и заспива.

Следващата седмица в Кий Бискейн побеждавам Пийт на финала.

 

СЛЕД МАЧА ЛЕТИМ ЗАЕДНО за Ню Йорк, където трябва да хванем полет за Европа за мачовете от Купа Дейвис. Но първо, веднага щом кацаме, водя Пийт в театър “Юджийн О‚Нийл”, за да гледаме Брук в ролята на Рицо в “Брилянтин”. Мисля, че Пийт за пръв път гледа представление на Бродуей, но аз ще гледам “Брилянтин” за петнайсети път. Знам наизуст текста на песента “We Go Together” и дори веднъж я изпълних в “Късното шоу с Дейвид Летерман” сред бурния смях на зрителите.

Обичам Бродуей. Театралният дух ми е добре познат. Работата на бродуейския актьор е физически натоварваща, изтощителна, тежка, а напрежението всяка вечер е много силно. Най-добрите актьори на Бродуей минапомнят за спортисти. Ако не се представят на ниво, публиката разбира и не пести критиките си. Пийт обаче не е впечатлен. Още от вдигането на завесата се прозява, нервничи, поглежда часовника си. Не обича театъра и не разбира актьорите, тъй като никога в живота си не се е преструвал. В сумрака на залата се усмихвам, като виждам колко му е скучно. Някак си това, че го накарах да изтърпи цяло представление, ми носи по-голямо удоволствие от победата ми над него в Кий Бискейн. Идеални сме един за друг, тра-ла-ла…

 

НА СУТРИНТА ХВАЩАМЕ полет на “Конкорд” за Париж, а след това частен самолет до Палермо. Едва съм се настанил в хотела, когато телефонът звъни.

Пери.

– В ръката си държа обновената ранглиста.

– Казвай.

– Ти си номер едно.

Съборил съм Пийт от върха. След осемдесет и две седмици като водач, сега Пийт е след мен в класацията. Аз съм дванадесетият тенисист, който оглавява ранглистата през последните две десетилетия, откакто започнаха да изчисляват резултатите електронно. Следващото телефонно обаждане, което получавам, е от репортер. Казвам му, че съм щастлив от класирането и че ми е приятно да съм най-добрият в света.

Това обаче е лъжа. Изобщо не се чувствам така. Просто си мислех, че ще съм невероятно щастлив, казвам си, че съм щастлив. В действителност не изпитвам нищо.

 

(…)

 

И ТАКА, ЛЯТОТО НА 1995 г. се превръща в Лятото на отмъщението. Задвижван от чиста злоба, помитам противниците си на турнира във Вашингтон. На финала се изправям срещу Едберг. Аз съм по-добрият играч, но жегата е непоносима, а това изравнява силите. При подобни температури всички са равни. В началото на мача не мога да мисля, не мога да намеря ритъма си. За щастие, Едберг е в същото положение. Печеля първия сет, той печели втория, а в третия повеждам с 5:2. Феновете аплодират

бурно – онези от тях, които не са получили топлинен удар. На няколко пъти прекъсват мача, защото някой на трибуните се нуждае от медицинска помощ.

Сервирам за мача. Поне така обявяват. Освен това имам халюцинации. Не знам каква игра играя. Пинг-понг? Май трябва да удрям жълтата топка. Но накъде? Зъбите ми тракат. Виждам как три топки летят към мен над мрежата и удрям средната.

Единствената ми надежда е, че Едберг също халюцинира. Може би той ще припадне преди мен и ще спечеля служебно. Чакам, наблюдавам го внимателно, но ми призлява. Стомахът ми се свива. Едберг пробива.

Сега той е на сервис. Искам таймаут, отивам в един ъгъл и повръщам закуската си в саксия с цветя. След като заемам позиция отново, Едберг без проблем задържа подаването си.

Отново сервирам за мача. Правим дълги разигравания, и двамата изпълняваме плахи удари в центъра на корта като десетгодишни момичета, които играят бадминтон.Едберг отново пробива.

Пет на пет. Хвърлям ракетата и напускам корта с олюляване. Има едно неписано правило, а може дори да е записано, че ако напуснеш корта с ракета в ръка, значи се отказваш от мача. Затова пускам ракетата, за да покажа, че ще се върна. Макар в състояние на делириум, все още спазвам правилата в тениса, но съм подвластен и на законите на физиката. Каквото съм погълнал, ще избълвам обратно, при това скоро. По

пътя към съблекалнята повръщам няколко пъти. Спускам се към тоалетната и имам чувството, че повръщам всичката храна, която съм изял през последните няколко дни. Може би дори години. Изпадам в състояние на шок. В съблекалнята поне има климатик и това, заедно с пълното очистване на стомаха, започва да ме съживява.

Реферът чука на вратата.

– Андре! Ще загубиш точки, ако не се върнеш веднага на корта.

С празен стомах, зашеметен се връщам навън. Пробивам сервиса на Едберг. Нямам представа как. След това успявам да измъкна мача. Отивам, олюлявайки се, на мрежата, на която се е облегнал Едберг, на крачка от припадък. И двамата едва стоим на крака по време на церемонията. Когато ми подават купата, за малко да повърна в нея. Подават ми и микрофон, за да кажа няколко думи, и за малко не повръщам и върху него. Извинявам се за поведението си, особено на хората, седнали в близост до злополучната саксия. Искам официално да предложа да преместят турнира в Исландия, но отново ми се повръща. Хвърлям микрофона и хуквам към съблекалнята.

Брук пита защо просто не съм се отказал.

Защото това е Лятото на отмъщението.

След мача Таранго публично заклеймява поведението ми. Настоява да обясня защо съм напуснал корта. Той чакал реда си да излезе за мача на двойки, а аз съм го забавил. Таранго е раздразнен. Аз съм доволен. Иска ми се да се върна на корта, да намеря саксията, да я опаковам като подарък и да я изпратя на Таранго с бележка: “Оплачи се за това, лъжецо!”.

Никога не забравям. Нещо, което Бекер ще разбере съвсем скоро.

От Вашингтон заминавам за Монреал, където е приказно прохладно. На финала побеждавам Пийт в три оспорвани сета. Победата над Пийт винаги е приятна, но този път почти не й обръщам внимание. Искам Бекер. Побеждавам Ченг на финала в Синсинати, слава на Бога, след което заминавам за Ню Хейвън, обратно в доменната пещ на лятото. Стигам до финала и се изправям срещу Крайчек. Той е огромен – висок е поне два метра, едър, но изненадващо пъргав. Само с две крачки се озовава при мрежата, ръмжащ, готов да изтръгне сърцето ти. А сервисите му са чудовищни. Не искам да се боря с такъв сервис в продължение на три часа. След спечелването на три поредни турнира почти не са ми останали сили. Брад обаче не търпи подобни приказки.

– Забрави ли за какво тренираш? Тренираш за мача на отмъщението! Тъй че дай всичко от себе си.

И аз го правя. Проблемът е, че Крайчек също влага всичко от себе си. Печели първия сет с 6:3. Във втория сет стига до две точки за спечелване на мача. Но аз не се предавам. Изравнявам геймовете, печеля тайбрека, а с него третия сет и турнира. Това е двайсетият ми пореден спечелен мач и четвъртият пореден турнир. Тази година съм спечелил шейсет и три от седемдесет мача, четирийсет и четири от четирийсет и шест на твърди кортове. Журналистите ме питат дали се чувствам непобедим и аз отговарям с “не”. Те си мислят, че скромнича, но това е истината. Напълно искрен съм. Това е единствената нагласа, която мога да си позволя през Лятото на отмъщението. Не бива да се възгордявам, трябва непрекъснато да съм под напрежение. Не искам да се чувствам сигурен. Искам да кипя от ярост. Безкрайна, всепоглъщаща ярост.

 

ВСИЧКИ В ТЕНИСА ГОВОРЯТ само за моето съперничество с Пийт, до голяма степен заради новата рекламна кампания на “Найки”, която включва телевизионна реклама, в която двамата слизаме от такси в центъра на Сан Франциско, опъваме мрежа на улицата и започваме да играем. Неделното издание на New York Times публикува дълъг очерк за съперничеството и разликата в характерите ни. Описват колко посветен е Пийт на тениса, колко обича играта. Чудя се как журналистът би описал разликата в характерите ни, ако знаеше какво е моето отношение към тениса. Де да му бях казал.

Оставям списанието. Взимам го отново. Не искам да чета статията. Но трябва. Странно е, изнервящо е, защото Пийт в момента не е на преден план в мислите ми. Ден и нощ мисля за Бекер, само за Бекер. Но все пак хвърлям бърз поглед на статията и ми призлява, когато стигам до въпрос към Пийт какво харесва в мен.

Нищо конкретно не му хрумвало, но накрая отговаря: “Приятен спътник е”.

 

НАЙ-СЕТНЕ ИДВА август месец. С Гил и Брад пътуваме до Ню Йорк с

кола за Откритото първенство на САЩ през 1995 г. През първия ден на

стадион “Луис Армстронг” влизам в съблекалнята и виждам Брад да държи

жребия в ръце.

– Добър жребий – казва той с усмивка. – Много е добър. Идеален.

С Бекер сме попаднали в една половина от схемата. Ако всичко върви според плана на Брад, ще срещна Бекер на полуфиналите. След това Пийт. Мисля си: Де да можехме да видим какъв жребий ни е отреден още при раждането и да планираме пътя си към финала.

В първите кръгове играя на автопилот. Имам цел, стремя се към нея, а съперниците са само отбивки по пътя. Едберг. Алекс Кореча. Петер Корда. Трябва да ги преодолея, за да достигне целта, и го правя. След всяка победа Брад не показва типичната си бурна радост, а само се усмихва. Не празнува. И той мисли само за Бекер. Следи мачовете му, наблюдава играта му. Иска Бекер да печели всеки мач, всяка точка. След поредната ми

победа Брад казва сухо:

– Днес имаше добър ден.

– Благодаря. Чувствах се отлично.

– Не. Говоря за Б. Б. Сократ. Той спечели.

Пийт също се справя без проблем със своите мачове. Стига до финала от своята половина на схемата и очаква победителя от Агаси – Бекер. Повтаря се историята от Уимбълдън. Но този път не мисля за Пийт. Съсредоточавам се върху полуфинала. Целта ми е Бекер, моментът настъпи и съм толкова съсредоточен, че направо се плаша.

Един приятел ме пита дали когато имам лична вражда с противника, не ми минава през ум, дори само за миг, да хвърля ракетата и да го хвана за гърлото. Не предпочиташ ли в такива случаи да разрешиш спора по старомодния начин, с няколко рунда бокс? Отговарям му, че тенисът е като бокса. Всеки тенисист рано или късно сравнява себе си с боксьор, защото тенисът е също като бокса, само че без физическия контакт. Притежава същата агресия, двама противници се изправят един срещу друг в двубой

и изборът е също толкова брутален, колкото на ринга. Убиваш или теб те убиват. Побеждаваш или отнасяш пердах. Просто пердахът в тениса не оставя синини. Напомня ми на метода, използван от старите лихвари във Вегас, които пребивали длъжниците си с торба, пълна с портокали, за да не оставят видими следи от побоя.

Въпреки гръмките думи аз съм човешко същество. Така че, преди да излезем на корта, докато с Бекер стоим в тунела, казвам на Джеймс от охраната:

– Дръж ни далеч един от друг. Не искам този шибан германец да се мярка пред очите ми. Повярвай ми, Джеймс, в противен случай ще стане страшно.

Бекер е на същото мнение. Осъзнава какво е казал и знае, че съм го прочел поне петдесет пъти и знам думите му наизуст. Знае, че съм събирал яд цяло лято и сега искам кръв. Това иска и той. Никога не ме е харесвал и за него това лято също е Лятото на отмъщението. Излизаме на корта, като избягваме зрителния контакт и не обръщаме внимание на публиката, съсредоточени изцяло върху багажа, ракетите и предстоящата битка.

От първата секунда мачът оправдава всичките ми очаквания. Разменяме си подигравателни погледи, сумтим и ругаем на два различни езика. Аз печеля първия сет със 7:6. Бекер изглежда вбесяващо невъзмутим. А и как иначе? Мачът ни на Уимбълдън започна по същия начин. Той не се тревожи, че изостава – доказал е, че може да ме надвие дори когато показвам най-добрата си игра.

Печеля втория сет, 7:6. Сега вече Бекер започва да потрепва, да търси начин да поеме инициативата. Опитва се да ми прилага психоатаки. Виждал ме е как губя самообладание преди и сега прави нещо, което смята, че ще ме вбеси, прави най-унизителното нещо, което един мъж може да причини на друг: изпраща въздушни целувки към ложата ми. На Брук.

Номерът му действа. Толкова се ядосвам, че за момент губя концентрация. В третия сет, при 4:2 за мен, Бекер стига до невъзможна топка с плонж. Отразява я, печели точката, пробива сервиса ми и печели сета. Зрителите подивяват. Изглежда са разбрали, че враждата е лична, че двамата тенисисти никак не се харесват и в момента уреждат стари сметки. Драмата им се нрави и искат да є се насладят докрай. Все едно отново сме на Уимбълдън. Възгласите на зрителите зареждат Бекер и той отново изпраща въздушни целувки на Брук с хищна усмивка. Щом номерът мина веднъж, защо да не го повтори? Поглеждам към Брад, който седи до Брук, и той ми хвърля характерния си твърд поглед: Давай! Играй!

Четвъртият сет върви точка за точка. И двамата печелим сервис геймовете си, търсим възможност за пробив. Поглеждам към часовника. Девет и половина. Никой няма да се прибере скоро вкъщи. Заключете вратите, донесете сандвичи, никой никъде няма да ходи, докато битката не приключи. Напрежението е осезаемо. Никога не съм желал толкова силно да спечеля мач. Всъщност никога не съм желал каквото и да било толкова силно. Печеля сервис гейма си и повеждам с 6:5, и сега Бекер сервира, за

да остане в мача.

Той изплезва език надясно и сервира в същата посока. Отгатвам накъде ще отиде топката и я връщам с всички сили. Точка за мен. Печеля и следващите две разигравания. Сега Бекер сервира при 0:40; имам три точки за спечелване на мача.

Пери крещи на Бекер. Брук сипе по него смразяващи кръвта писъци. Бекер се усмихва и им помахва все едно е Мис Америка. Не успява да вкара първия сервис. Знам, че вторият ще е изключително агресивен. Тойе шампион и ще сервира като шампион. Освен това езикът му сега сочи по средата. И, естествено, изпълнява силен втори сервис точно по средата. В такива ситуации обикновено се тревожиш топката да не отскочи високо, тъй че тръгваш рано към нея, за да я вземеш, преди да е отскочила над

рамото ти, но аз рискувам, не бързам с отиграването и рискът се отплаща. Точно топка по мой вкус. Нагласям се, се готов да направя ретура на живота си. Сервисът е малко по-бърз, отколкото очаквах, но се нагаждам. Нащрек съм, чувствам се като Уайът Ърп, Спайдърмен, Спартак. Замахвам. Всички косъмчета по тялото ми настръхват. Когато топката се изстрелва от ракетата ми, от гърлото ми изригва животински рев. Сигурен

съм, че никога повече няма да надам такъв вик, че никога повече няма да ударя топката толкова силно и толкова прецизно. Съвършеният удар – единственото, което ми носи покой. Още крещя, когато топката тупва в половината на Бекер.

– АААААААААА!

Топката профучава покрай Бекер. Мач, Агаси.

Бекер отива на мрежата. Нека постои там. Зрителите са на крака екзалтирани. Поглеждам към Брук, Гил, Пери и Брад, особено към Брад. Само така! Бекер продължава да чака на мрежата. Не ме интересува. Оставям го да стои там като свидетел на Йехова на прага ми. И накрая, най-накрая, свалям накитниците, отивам при мрежата и без да го поглеждам,протягам ръка. Той я стисва и аз веднага я дръпвам обратно.

 

ТЕЛЕВИЗИОНЕН ЖУРНАЛИСТ излиза на корта и ми задава няколко въпроса. Отговарям, без да мисля. След това поглеждам в камерата и казвам с усмивка:

– Пийт, идвам!

Минавам тичешком по тунела и влизам в залата за масажи. Гил ме чака разтревожен. Знае какво ми е коствала победата във физическо отношение.

– Гил, изцеден съм.

– Лягай.

Главата ми бучи. Вир-вода съм. Десет часът вечерта е, а след по-малко от осемнайсет часа трябва да играя финал. До утре трябва да си събера мислите, да се прибера вкъщи, да се нахраня добре, да изпия галони от Коктейла на Гил, докато не изпикая бъбрек, а след това да се наспя.

Гил ме закарва до дома на Брук. Вечеряме, след което стоя под душа цял час. Това е един от тези душове, които ме карат да мисля, че трябва да направя дарение на няколко екологични организации и може би да посадя дърво. В два през нощта си лягам до Брук и заспивам моментално.

 

ОТВАРЯМ ОЧИ пет часа по-късно и не знам къде се намирам. Изправям се в леглото с вик, подобен на вика от вчерашния мач. Не мога да помръдна.

В първия момент си мисля, че имам стомашни спазми. Но в следващия осъзнавам, че положението е много по-сериозно. Изтъркулвам се от леглото, приземявам се на пода на четири крака. Знам какъв е проблемът. Случвало ми се е и преди. Разкъсан хрущял между ребрата. Знам дори при кой удар съм го разкъсал. Но явно това разкъсване е особено тежко, защото гръдният ми кош не се разгъва. Едва дишам.

Спомням си смътно, че подобна травма се лекува за три седмици. Но аз разполагам с девет часа, преди да изляза на финала срещу Пийт. Седем часът сутринта е, а мачът започва в четири следобед. Викам Брук. Сигурно е излязла. Лягам на една страна и казвам на глас:

– Не мога да повярвам!

Затварям очи и се моля да бъда в състояние да изляза на корта. Абсурдно е да си пожелавам да успея за мача, защото не мога дори да се изправя на крака. Колкото и да се опитвам, не мога да стана

Боже, моля те. Не мога да не се явя на финала на US Open.

Пропълзявам до телефона и набирам номера на Гил.

– Гил, не мога да стана. Буквално не мога да стана.

– Идвам веднага.

Когато Гил пристига, вече съм се изправил, но все още ми е трудно да дишам. Обяснявам му каква според мен е травмата и той се съгласява. Изчаква ме да изпия чаша кафе, след което казва:

– Трябва да тръгваме.

Поглеждаме към часовника и правим единственото, което можем да направим в такъв момент – смеем се.

Гил ме закарва до стадиона. На тренировъчния корт още при първия удар ребрата ме пронизват. При следващия удар надавам вик от болка.

При третия удар все още ме боли, но поне мога да дишам.

– Как се чувстваш?

– По-добре. На около трийсет и осем процента.

Споглеждаме се. Може пък това да е достатъчно.

Но Пийт играе на сто процента. Излиза подготвен за играта, която показах срещу Бекер. Губя първия сет с 6:4. Губя втория с 6:3.

Успявам обаче да спечеля третия сет. Намирам начини да облекча болката. Ограничавам движенията, правя компромиси, намирам вратички. Получавам няколко шанса да превърна този мач в чудо. Просто не мога да се възползвам от тях. Губя четвъртия сет със 7:5.

Журналистите ме питат как се чувствам, след като съм спечелил двайсет и шест поредни мача и не съм имал загуби цяло лято само за да стигна до непробиваема стена като Пийт. Мисля си: А според вас как се чувствам? Отговарям:

– Следващото лято ще гледам да губя от време на време. В момента съотношението е 26:1, но бих се отказал от всички останали победи заради победа тук.

На път към вкъщи се държа за ребрата, гледам през прозореца, преживявам всеки удар от Лятото на отмъщението. Толкова труд, гняв, победи, тренировки, надежди и старание и да стигна пак до същото съкрушително разочарование. Независимо колко победи си извоювал, ако не спечелиш последния мач, губиш всичко. А накрая аз винаги губя, защото неизбежно срещам Пийт. Винаги Пийт.

Брук не ме закача. Хвърля ми мили и съчувствени погледи, но не ми изглеждат напълно искрени, защото тя не разбира. Чака да се почувствам по-добре, да ми мине, всичко да потръгне постарому. Загубата е аномалия.

Брук ми е казвала, че има ритуал за случаите, в които губя, начин да убива времето, докато се върна към нормалния начин на живот. Докато аз скърбя мълчаливо, тя отваря дрешника и вади всичко, което не е обличала от месеци. Сгъва пуловери и тениски, подрежда чорапи, чорапогащи и обувки в чекмеджета и кутии. Вечерта след загубата от Пийт надзъртам в дрешника на Брук.

Идеално подреден е.

По време на кратката ни връзка често й се налагаше да убива време.

* * *

„Открито
Автор: Андре Агаси

416 страници
Цена: 19,90лв.
intense-books.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
„Открито“ от Андре Агаси, 10.0 out of 10 based on 2 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>