„Наследницата от Дакота Билдинг”

От  |  0 коментара

Дакота Билдинг – най-знаменитата жилищна сграда в Ню Йорк, има ключова роля в новия роман на Фиона Дейвис „Наследницата от Дакота Билдинг”. Построена в края на 19. век, „Дакота” е уникална не само заради впечатляващата си архитектура, но и защото е първата луксозна жилищна сграда в САЩ – нещо нечувано по това време. И до днес обитателите на кооперацията са тези, които затвърждават звездния й статус. С нея се свързват имената на П. И. Чайковски, Джуди Гарланд, Ленард Бърнстейн, Боно от U2 и др. Там са живeли и Йоко Оно и Джон Ленън, който е убит пред вратите на „Дакота“ през 1980 г. Въпреки известността си много знаменитости не са допуснати да закупят апартаменти там. Сред тях са Мелани Грифит и Антонио Бандерас, Шер, Били Джоел, Мадона и др.

Именно богатата история и уникалната архитектура на „Дакота” вдъхновяват Фиона Дейвис да напише романа „Наследницата от Дакота Билдинг”. След „Момичетата от хотел „Барбизон“ авторката отново майсторски преплита реални факти и измислица в завладяващ разказ за две жени от различни епохи, чийто живот е променен завинаги от емблематичната сграда.

ОТКЪС

Ню Йорк Сити, септември 1985 г.

 

След като работниците си тръгнаха, Бейли отдели цял час, за да разгледа апартамента и архитектурните чертежи за ремонта. Наистина повечето промени щяха да бъдат козметични, но голяма част от идеите на Мелинда бяха премахване на оригиналните детайли или скриването им, което правеше апартамента съвсем различен. Промяната беше нещо хубаво, но нямаше как да се избегне основната конфигурация тук: тесни коридори, огромни стаи, рояк по-малки около кухнята. Конструкцията на апартамента крещеше „традиция“, не „плажната къща на Барби“. Само че Мелинда даваше парите.

Обикновено Бейли си мълчеше, когато клиентът искаше нещо, което за нея беше възмутително или проява на лош вкус. Но през последните няколко години все по-трудно се сдържаше, а и казването на истината беше улеснено от пиенето и достигна кулминацията си в неприличния начин, по който се държа с госпожа Ашфийлд-Симънс и почти безмозъчната й дъщеря. Поради някаква причина идеята да направи основен фейслифтинг на апартамента в Дакота Билдинг, я подразни. Дядото на Бейли, Кристофър Камдън, бе прекарал детството си в тези стаи, след като е бил взет за отглеждане от Тиодор Камдън, известния архитект и съпругата му, аристократка Мини. Бейли не познаваше дядо си – беше починал, когато тя беше още бебе, – но се гордееше по интересен начин с апартамента в Дакота Билдинг заради историята му. Това не беше точно чувство за собственост, тя много добре си знаеше мястото.

Но имаше нещо.

Бащата на Бейли не говореше много за дядо Кристофър. Младата жена беше останала с впечатлението, че той е бил свадлив човек, родител, когото не можеш да наречеш топъл или любещ. Човек от различна епоха, с различен начин на мислене, който напуснал дома си на петнайсет, постъпил във флота и накрая започнал да поправя автомобили в Ню Джърси.

Всеки път, когато отиваха на гости на София и близнаците, майката на Бейли питаше баща й какво точно се е случило по онова време, но в най-добрия случай той свиваше рамене. Фактът, че дядо Кристофър е прекъснал всички връзки със семейство Камдън, беше нелеп, поне според Пеги. Със сигурност имаше някаква грешка или пък ставаше въпрос за недоразумение.

Може пък дядото на Бейли да не е искал да живее по същия начин като осиновителите си. Може да е възприемал останалите от семейството като ужасни сноби или нещо подобно. Ако беше така, то сантименталната обвързаност на Бейли с Дакота Билдинг, за съжаление, беше неуместна. Може би семейство Камдън са се държали гадно с Кристофър, натрапник още от дете. На него вероятно щеше да му бъде приятно да види всичко тук попиляно.

Също като Бейли, Пеги беше влюбена в сградата. Влизаше във вътрешния двор на Дакота с огромни слънчеви очила, все едно беше филмова звезда, дори в мрачни дни. Бейли обаче знаеше, че те прикриват погледите й встрани, към тъмните прозорци около тях, с надеждата да зърне някой от известните обитатели. Колко ли щеше да се развълнува Пеги, ако научеше, че Бейли не само работи, ами живее тук.

Студена пот накара младата жена да потръпне. Въпреки че бяха минали години от инцидента, мисълта, че майка й вече я няма физически – не точно, тя съществуваше, и по-лошото бе, че е заровена в пясъчната почва на Южен Джърси – все още я мъчеше.

Бейли измина дългия път до Ийст Вилидж, взе двата си сака и ги остави в Дакота Билдинг. Трябваха й три минути, за да си извади нещата. Добре че беше оставила повечето си вещи в мазето на баща си в Ню Джърси, преди да се премести в тесния апартамент на гаджето си. Така ги беше спасила да не бъдат заложени по време на престоя й в Силвър Хил. Не че имаше нужда от много в момента.

Стомахът й се обади. СТОП. Господи, тя беше препрограмирана. Тази работа приличаше повече на промивка на мозъка, отколкото на съвети за отказване от наркотична зависимост: избягвай да се чувстваш гладна, гневна, самотна или уморена, ако искаш да останеш трезва. Беше гладна, гневна, самотна и уморена. Застана на опашката в пицария на Кълъмбъс, след това погълна две парчета в библиотеката на апартамента, където бе поставена разклатена сгъваема маса, на която да се гледат плановете. Трябваше на всяка цена да намери мястото за срещи на анонимните алкохолици в района, но вече се стъмваше, а на нея не й се обикаляше, без да познава квартала и без да знае кои улици да избягва и кои са безопасни. Щеше да го остави за утре. Някакво драскане по тавана привлече вниманието й. Навярно бяха мишки. Колко ли добре си прекарваха гризачите в тази сграда с дебели стени, пълни с конски косми и деветдесет сантиметра кал между всеки етаж. Имаше предостатъчно стаи, за да си направят гнезда, от които да атакуват кухните на обитателите, за да похапват остатъци. Тази мисъл й се стори неочаквано успокояваща.

Огледалото на отсрещната стена отрази образа й. На трийсет, след десетилетие натоварен живот, кожата около очите на Бейли беше изгубила бебешката гладкост от тийнейджърските години. Напоследък обаче лицето й бе започнало да се налива, сякаш хлътнатините, оставени от пристрастяването й към алкохола, бяха изчезнали. Без алкохол и наркотици, тя бе започнала да се храни отново, затова си купи две парчета пица.

Седна и се огледа. Очите й се спряха на мястото, на което бе убит Тиодор Камдън. Горкият човечец, нападнат в собствения си дом. Надяваше се духът му да не дойде, за да я преследва заради това, че съсипва собствеността му.

Бейли се върна в кухнята, хвърли кутията от пица в боклука и с неудоволствие влезе в стаята си. В тъмното вече нямаше уют, нито пък напомняше за Силвър Хил. Беше си слугинска стаичка, където кухненската прислужница или някоя друга бе живяла незначителния си живот, докато е обслужвала други хора, а след това сигурно е умряла, никому ненужна, без пенсия, без каквато и да било сигурност.

Това нямаше да бъде съдбата на Бейли. Тя беше на себе си, умът й вече не беше замъглен от токсични субстанции. Леглото изскърца под нея, когато се отпусна по гръб, напълно изтощена. След тийнейджърските й години, когато беше изоставена, без никакви напътствия, Мелинда й показа свят на удоволствия и забавления и препускането беше главоломно. Но нищо повече от това. Бейли се беше понесла към опасна бездна през последните години, но сега имаше възможност да оправи нещата.

Следващата сутрин я събуди остър звън на вратата. Тя отвори очи. Мека сивкава светлина влизаше през прозореца. Часовникът й показваше седем, прекалено рано за работниците. Нахлузи дънките и облече пуловер върху тениската.

– Един момент. Идвам.

Звъненето не прекъсваше. За бога!

Отключи вратата и я отвори със замах. Възрастен чернокож бе застанал пред нея, облечен в панталони от костюм, колосана бяла риза и пурпурна папийонка. Дълбоки бръчки прорязваха челото и бузите му, кръговете под очите висяха и му придаваха сънен вид. Стойката му обаче беше на много по-млад мъж: висок, изправен, широкоплещест.

Изглеждаше сърдит.

– Мога ли да ви помогна?

– Надявам се. Живея точно под вас и от тавана на банята ми тече вода.

Бейли изтича в банята до голямата спалня. Работниците бяха извадили огромната вана с крака лапи, за да сложат някакво чудовищно джакузи.

Откъм пода се чуваше, че нещо капе.

– Сигурно се е спукала тръба – реши Бейли. – Ще се обадя веднага, за да кажа на работниците да я поправят.

– Така и трябва.

Бейли въздъхна. В какво се забърка!

*   *   *

Водопроводчикът се съгласи да дойде веднага, след като Бейли му позвъни. С нежелание тръгна надолу по стълбите, за да каже на съседа, и разбра, че дори не знае името му.

Той отвори на почукването със стиснати устни. Бейли се беше разправяла с недоволни съседи в околните апартаменти при други ремонти. Бе стандартна практика в Ню Йорк Сити да ядосаш поне двама по време на ремонт.

– Здравейте, пак съм аз.

Той повдигна сивите си вежди.

– Водопроводчикът ще дойде след час и ще види какво не е наред. Спрях водата, така че най-лошото вече мина.

– Мислите ли?

– Да. Може ли да погледна банята ви? Така ще знам към кого да се обърна, за да я оправят.

– Влезте.

Той отвори вратата и я пусна. Апартаментът беше от по-малките, но заради високите тавани не се забелязваше. Особено след като всеки сантиметър стена беше покрит с картини в рамки от различни епохи – весел абстрактен попарт беше закачен на сантиметри от строг портрет от деветнайсети век. Викторианско канапе и столове бяха отрупани с различни възглавници, докато килими в какви ли не размери и цветове бяха нахвърляни по дюшемето. Ефектът беше главозамайващ, все едно попадаш в калейдоскоп.

– Не разбрах как се казвате – Бейли подаде ръка. Мъжът стисна леко нейната с дълги, деликатни пръсти.

– Казвам се Кенет Уорли.

– Бейли Камдън. Аз съм интериорният дизайнер и представител на собственичката Мелинда Камдън. Много ми е приятно да се запознаем, но съжалявам, че стана при такива обстоятелства.

– И аз съжалявам.

Таванът на банята приличаше на подгизнала пелена с огромни мехури мазилка, които заплашваха да се пръснат всеки момент. Петна от вода бяха съсипали тапетите, великолепен десен с диви рози и очевидно античен модел.

– Господи, тапетите са съсипани. Много се извинявам.

– Да. Поставени са били през двайсетте. Няма начин да ги подменя със същите – въпреки че говореше спокойно, тя долови нещо като паника в думите му. Той примигна няколко пъти. Да не би да се канеше да заплаче?

– Не, няма начин. Но аз ще намеря нещо максимално близо до тях. Или ще нарисувам стените сама.

Донякъде се шегуваше, но той, изглежда, прие казаното сериозно и кимна с глава.

– Разбирам, че познавате добре Мелинда.

– Да. Роднини сме. Далечни – май така беше най-добре да представи нещата.

Той огледа стаята, сякаш се опитваше да запомни всичко, след това се обърна към нея.

– Пие ми се кафе. Вие искате ли?

Бейли кимна и последва Кенет към кухнята.

Доколкото успя да прецени, тук имаше малка спалня, хол и кухня от другата страна на трапезарията. Всички детайли от периода на строежа бяха непокътнати, от черешовите подове до камината, която блестеше, сякаш опакована в лед. По кухненските плотове той беше подредил десетина пъстри буркана за сладки.

– Домът ви е прекрасен – възкликна тя. – Очевидно добре се грижите за него.

– За разлика от Мелинда на горния етаж, която разбива всичко, ако мога да съдя по трясъците.

– Не разбива. Е, може би. Но е част от новия вид на жилището.

Кенет й наля чаша кафе и още една за себе си.

– Захар, сметана?

– Нито едното, нито другото. Днес ще ми трябва чисто.

– Сигурно. Вижте, знам, че звуча като стар мърморко, но Мелинда не е по-различна от останалите от новото поколение, поне от повечето. Не проявява никакво уважение към историята на сградата.

– Трябва да се съглася.

– Вие сте младо момиче, какво знаете за историята?

– Знам, че са наричали сградата Дакота, защото е била далече от останалата част на Ню Йорк по онова време.

– И грешите – по лицето му се разля хитра усмивка.

– Не е ли вярно?

– Съвсем не. Собственикът Едуард Кларк бил влюбен в Американския запад и се надявал да кръсти всичко на  Запада, включително авенюта, новопридобити територии и щати. За щастие, не се получило, така че вместо ужасното Айдахо Плейс сега имаме Уест Енд Авеню. Историята, за която говорите, е била спомената мимоходом по време на пресобиколка по повод на петнайсетата годишнина на сградата като най-обикновено предположение и така заживяла свой живот.

Красноречието и знанията му я очароваха.

– Ще запомня. Знам обаче, че прадядото на Мелинда е помогнал с дизайна и строежа на сградата. Все се питам какво ли би казал за плановете й да ремонтира – тя отпи глътка кафе – силно и ароматно. – Откога живеете тук?

– Дойдох да работя тук в края на трийсетте.

– Работили сте тук?

– Като иконом. Точно преди войната. След това започнаха да допускат хората на изкуството. Лорън Бокъл, Ленард Бърнстейн, Роузмари Клуни. Беше забавно място, въпреки че досадните стари охранители много се сърдеха, че организираме партита и си прекарваме славно. Буквално.

– Сигурно е било прекрасно. Той сви рамене.

– Не бих го представил чак така. Може и да притежавам този апартамент, но това не означава, че мястото ми е тук. А, трима или четирима от старите икономи и бавачки бяха настанени в студиата на деветия етаж, след като вече не можеха да работят. Аз обаче извадих късмет. Добрият ми шеф Оскар – всички, разбира се, знаеха, че сме любовници, но никой не споменаваше този факт – ми остави този апартамент в завещанието си. Изцяло мой е, така че мога да умра спокоен, само дето София Камдън ме подминаваше с презрение всеки път, когато се видехме във вътрешния двор. И фактът, че банята ми е съсипана.

Бейли можеше да си представи гнева на майката на Мелинда и на някои от другите дългогодишни обитатели при  мисълта, че слуга ще им бъде съсед. Заел е цял апартамент, все едно им е равен.

– Обещавам да ви я направя като нова. Или като старата – при тези думи той й се усмихна. Кафето я караше да чувства приятна тръпка. Да се събудиш и да изпиеш чаша силно кафе, беше по-хубаво от който и да било наркотик от онези, които бе пробвала през изминалото десетилетие. – Сигурно сте видели много промени, докато сте били  тук.

– Повече, отколкото можете да си представите. Тук имаше трапезария за обитателите, беше на партера, въпреки че храната не беше чак толкова хубава след войната и накрая я затвориха. По това време шивачът се беше изнесъл, както и перачките и камериерките. Никой не оценяваше, че това е било специално място. Спомням си, че през шейсетте, преди всичко да се съсипе, можеше да наемеш апартамент със седемнайсет стаи, шест бани и осем работещи камини за шестстотин и петдесет кинта на месец.

Половин час по-късно водопроводчикът – набит тих човек със силно изразен полски акцент – пристигна. Докосна тавана и поклати глава.

– Ще ми трябват два дена. Кенет въздъхна.

– Дотогава ще се мия в слугинската баня. Бейли отпусна ръка върху неговата.

– Благодаря ти, че проявяваш такова разбиране. Когато всичко се оправи, ще накарам строителя да дойде и ще обсъдим замазката и тапетите.

– Разчитам да намериш най-близките тапети до тези.

– Както кажеш. С удоволствие – Бейли знаеше точно към кой продавач в „Ди енд Ди Билдинг“ да се обърне, тъй като оттам се снабдяваха всички дизайнери в града.

– Междувременно искам да видя апартамента на Мелинда, за да разбера колко точно история съсипвате.

На горния етаж Кенет прокарваше пръсти по дървените части също като любовник, докато Бейли го водеше от стая в стая.

– Майсторската изработка все още ме поразява.

– Мелинда иска нещо изчистено, което означава, че всичко това ще бъде махнато.

– Нали знаеш, че можеш да го запазиш. Тези думи привлякоха вниманието й.

– Как?

– Можеш да го оставиш на склад в мазето. Там се пазят оригиналните асансьори, много гипсови форми и полици от камини. Каквото се сетиш. После, след трийсет години, когато махалото се отклони в обратната посока и хората започнат да ценят традиционния вид, новите собственици ще могат да върнат подмененото.

– Много се радвам да го чуя. Така не се чувствам като раз- рушител, тръгнал да громи всичко по пътя си. Ще говоря с иконома и ще го уредя.

– Да, трябва да поговориш с Ренцо. Той е и част от мафията на Дакота Билдинг. Баща му е бил иконом тук почти цял живот, докато не почина.

– Все още не се познавам с Ренцо. Мелинда, струва ми се, се опитва да го избягва.

– Понякога е раздразнителен. Ще трябва да се подготвиш за битка.

– Защо?

Кенет сви рамене.

– Напоследък имаше доста неприятни и като казвам „неприятни“, имам предвид противни ремонти, а и той се отнася с недоверие към непознати.

Тя беше обречена.

– Ще пипам с кадифени ръкавици. Прекъсна ги чукане на вратата.

Икономът Ренцо беше пристигнал.

Той огледа Бейли, което се оказа твърде неприятно преживяване. Не я оглеждаше, както мъж оглежда жена, а все едно беше извънземно от Плутон.

– Чух, че сте спукали тръба – беше към трийсетте. Типичното италианско име не отиваше на сивите очи и светлата коса, която стигаше до раменете му. Хипарският вид отдавна беше излязъл от мода, но той, изглежда, бе пропуснал тази новина.

Бейли подаде ръка.

– Добро утро, не се познаваме. Аз съм Бейли Камдън.

Той подаде покрита с прах ръка, с длан обърната нагоре. Тя отдръпна своята.

– Бях в апартамента на Кенет, чистих тавана.

– Много си мил – Кенет пристъпи зад Бейли. – Двамата с Бейли тъкмо обсъждахме чудесните тапети, които ще сложи, за да смени съсипаните.

– Онези в апартамента ти са от 20-те години на XX век. Не знам как смята да намери същите.

Какъв кретен! Тя беше постигнала най-доброто в неприятната ситуация, а той отново създаваше проблеми.

– Ще се погрижа за Кенет и ще се постарая банята да бъде напълно възстановена. Вече му го казах – не се сдържа тя. – В момента май вие сте по-разстроен от него.

– Разстроен съм, ако работниците ви смятат така да продължат с ремонта. С „козметичния“ ремонт.

– Точно така. Нова съм, така че изчакайте да наваксам, но съм сигурна, че миналата седмица са подали молба за промените в министерството на строителните работи и архитектурата. Течът можеше да се случи, независимо дали имаше ремонт, или не. Все пак сградата е на над сто години.

Той наклони глава на една страна.

– Къде е Уонда?

– Моята фирма пое нещата. Аз съм новият представител на собственика.

– Знае ли мениджмънтът на сградата?

– Тъй като поех работата вчера, не. Но ще им позвъня днес и ще им съобщя цялата информация.

Кенет докосна леко Ренцо по ръката.

– Тя е добро момиче, Ренцо. Не бъди лош с нея. Виж, покажи й склада долу, за да може да спаси нещичко от ремонта. Тя е на наша страна, ще видиш.

– Добре. Ще бъда в офиса си след час – Ренцо огледа отново Бейли. – Кажете на работниците си да запазят всичко, което могат.

В уречения час Бейли се качи в асансьора.  Най-долното ниво на Дакота Билдинг беше светло, с добре осветени коридори и прясно боядисани стени. По-голямата част от мястото точно под двора беше открито пространство, като се изключи офисът от едната страна с огромен стъклен прозорец. Тя почука на вратата.

– Влез.

Стаята беше пълна с вестници, зелени шкафове за папки и кашони, но Ренцо седеше зад огромно антично бюро, ако можеше да съди по вида му, направено от абанос и бряст. Ярката флуоресцентна светлина подчертаваше на колко неуместно място е поставено, също като сапфир на колие от миди. На отсрещната стена имаше дъбов шкаф, вратичките му бяха широко отворени, а вътре се виждаха инструменти във всякакви размери и форма, малки, големи чекмеджета, ниши и полици. Истински шедьовър на дизайна и удобството, в който всичко си беше на мястото. Този мъж очевидно държеше на инструментите си.

Щеше да го спечели с ласкателства.

– Много красиво бюро. Той сви рамене.

– Щастлива придобивка от бивш обитател.

– Ами шкафът? Вие ли сте го правили?

 

– Баща ми.

– Невероятен е. И вие ли се занимавате с дърводелство?

– Преди, но напоследък нямам време – той изглеждаше раздразнен. Беше прекалила.

Бейли си каза, че трябва да накара Мелинда да й даде сто долара, за да му ги бутне, когато го види следващия път, като начин да смаже колелата. Такава беше цената да въртиш бизнес в Манхатън. Дотогава трябваше да стъпва на пръсти.

– Щяхте да ми показвате складовото помещение за апартамента.

Той стана и грабна огромна връзка ключове от бюрото.

– Последвайте ме.

Тръгнаха по коридор с врати от двете страни на всеки метър и половина, също като в затвор. Ренцо спря пред вратата с надпис 45 и намери ключа. Отключи и я отвори. На тавана имаше гола крушка. Той дръпна веригата.

Беше празно, само купчина прашни плочи бяха струпани в един ъгъл.

Бейли поклати глава.

– Няма да мога да съхраня всичко тук. Няма да се побере. Мелинда маха и полиците от камините, и гипсовите тавани. Всичко.

– Защо?

Тя не бе готова за подобен въпрос.

– Защото има кофти вкус.

– А вашият добър ли е?

Бейли не беше обърнала внимание колко близо един до друг са застанали. От него лъхаше на дървени стърготини и смазка. Колкото и да беше изненадващо, комбинацията не беше лоша. Би я пуснала на пазара като „Мъжки аромат“, парфюм. Тази мисъл я накара да се усмихне.

Ренцо потри чело с дланта си. Вените на ръцете му бяха дебели, в бледопурпурно.

– Онова, което става, изобщо не е смешно. Новите собственици на петия етаж изхвърлиха всичко, преди да успея да ги спра.

– Чух, че сте успели да запазите оригиналните асансьори.

Много бих искала да ги видя.

– Три от тях бяха взети от собственици. Един бе превърнат в ниша за сядане, друг комбинира два и направи бар.

– Това е нестандартно мислене. Ами четвъртият?

– Няма го. Изчезна.

– Как е възможно да изчезне асансьор?

– Не съм сигурен. Случило се е по времето на баща ми. Предполагам, че някой от работниците се е усетил колко е ценен, и го е задигнал. Само че виновен няма.

Силен шум се разнесе из мазето, също като земетресение.

Бейли вдигна уплашено поглед.

– Просто метрото. Въпреки че понякога нощем чувам писъци.

Той се опитваше да я уплаши. Бейли сви рамене.

– Предполагам, че на такова място има много призраци, толкова много трагедия е скрита между тези стени.

– Не обсъждаме тези въпроси. Не и с аутсайдери.

– Аз не съм точно аутсайдер. Дядо ми е отгледан тук, той  е бил храненик на Тиодор Камдън. Ето ви още една трагедия. Поредното убийство. Сякаш сградата е прокълната.

– Нямате представа какви ги приказвате.

Той сякаш се канеше да я заключи в склада и да я остави там. Беше казала на Кенет, че ще успее да се справи с този човек с кадифени ръкавици. Въпреки че той не заслужаваше. На това му се вика остър камък.

– Извинявайте. Не исках да прекалявам – тя излезе от тясното помещение. – Има ли друго място, на което можем да сложим всичко?

Той я поведе към друга заключена врата. Тя бе напълно дезориентирана и вече не беше сигурна от коя страна на сградата се намират. Стаята беше вътрешна, прозорци нямаше. Той запали лампата и тя притаи дъх. Вътре беше истинска изложба на великолепни остатъци от Дакота Билдинг: четири вани с крачета, гипсови отливки като дантели, полици над камини, первази на дюшемета, десетки масивни плъзгащи се махагонови врати. Тя опипваше с поглед вещ след вещ, някои в чудесно състояние, други наранени и издраскани. Стар полилей беше поставен върху очукано старо пиано, три сандъка бяха натрупани в далечен ъгъл.

– Толкова е тъжно. Като страната на забравените играчки.

– Поне знаем, че тук са в безопасност – той посочи сандъците. – Можете да накарате работниците да ги преместят в нишата, за да има повече място. Но ще трябва да наглеждате вашите хора, когато влизат и излизат. Не искам да изчезне нещо.

– Ще се погрижа всичко да мине безпрепятствено.

– Както одеве у Кенет ли?

Беше й писнало от заядливостта му.

– Знаете не по-зле от мен, че стават подобни неща, когато се правят ремонти в Ню Йорк Сити, случва се нещо да се развали. Предложих да оправя нещата и честно казано, не съм сигурна какво друго очаквате да направя. Не мога да променя вкуса на клиентката си. Това ми е работата, така си изкарвам парите.

Той отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо. Вместо това извади от връзката ключа за стаята и го пъхна в ръката на Бейли.

– Върнете ми го, когато приключите.

Обърна се и се отдалечи, остави я в недоумение дали са по- стигнали примирие, или тя просто го е ядосала толкова, че той е вдигнал ръце от нея.

* * *

„Наследницата от Дакота Билдинг”
Автор: Фиона Дейвис
368 страници
Цена: 18лв/ 14,40лв онлайн
kragozor.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Наследницата от Дакота Билдинг” , 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>