Уикенд четиво: „Най-хубавото място на света е точно тук”

От  |  0 коментара

„Най-хубавото място на света е точно тук“ е странно име за кафене. Макар често да минава по тази улица, Ирис никога не е виждала подобно място. Шест вълшебни маси и чаша топъл шоколад я сближават с италианеца Лука – тайнствен мъж, който сякаш знае всичко за нея. Скрити послания и любов, която идва неочаквано, правят шестте дни в кафенето необикновени и белязват живота на Ирис завинаги. Но внезапното изчезване на Лука на седмия ден от тяхното запознанство отваря кутията на дълбоко скрити тайни. Следите по пътя към мистериозния мъж водят Ирис към шокиращи изненади, след които животът й вече няма да бъде същият. В уикенд четивото тази седмица ви представяме откъс от „Най-хубавото място на света е точно тук”Роман за търсенето на пътя към себе си от Франсеск Миралес и Каре Сантос.

ОТКЪС

Страннолюбието не забравяйте,
защото чрез него някои, без да знаят,
оказаха гостоприемство на ангели”.

ПОСЛАНИЕ КЪМ ЕВРЕИТЕ, 13:2 

“Не плачи, защото нещо е свършило,
усмихни се, защото го е имало”.

Л. Е. БУРДАКИАН

* * *

 ПЪРВА ЧАСТ
Шестте маси на мага 

Под небе без мечти

Неделните следобеди са лош момент за вземане на решения, особено когато януари покрива града със сива пелена, задушаваща мечтите.
Ирис излезе от вкъщи, след като бе обядвала сама пред телевизора. До смъртта на родителите си, настъпила в автомобилна катастрофа, не беше отдавала голямо значение на факта, че няма човек до себе си. Навярно поради неизлечимата й срамежливост, на нейната тридесет и шест годишна възраст й се струваше нормално опитът й в сърдечните изживявания да се свежда до една несподелена платоническа любов и няколко срещи, които не бяха довели до нищо сериозно.
Ала след онази ужасна катастрофа всичко се беше променило. Когато приключваха отегчителните й работни дни като телефонистка в застрахователна компания, вече не я очакваше хубавият уикенд в семейна обстановка. Сега беше сама. И най-лошото от всичко беше, че сякаш бе изгубила дори способността си да мечтае.
Преди време Ирис можеше да си представя всякакви приключения, които даваха смисъл на съществуването й. Виждаше се например как работи в неправителствена организация, където сътрудник, свенлив колкото самата Ирис, се влюбваше безпаметно в нея и мълчаливо й се заклеваше във вечна любов. Общуваха помежду си чрез размяна на стихотворения подобно на таен код, който единствено те можеха да дешифрират, и търпеливо отлагаха върховния миг, в който щяха да се слеят в безкрайна прегръдка.
В онзи януарски следобед за първи път осъзна, че и с това бе свършено. След като прибра масата и изключи телевизора, угнетяващата тишина се възцари в малкия й апартамент. Усещаше, че въздухът не й достига, отвори прозореца и видя оловносиво небе без птици.
Щом излезе на улицата, я обзе чувство за фатална обреченост.  Не беше тръгнала за никъде, но въпреки това имаше усещането, че нещо ужасно я дебне и я тегли към някаква пропаст.
Както всяка неделя, жилищният квартал, в който се намираше апартаментът на Ирис, беше толкова пуст, колкото и душата й. Без да знае защо, тя автоматично се отправи към ниския мост, под който се движеха влаковете, свързващи града с предградията.
Леден и свистящ вятър рошeше яростно косите й, докато тя наблюдаваше пространството под себе си, набраздено от релси, които приличаха на блестящи следи от рани. Ирис погледна часовника си: беше пет часът следобед. Скоро щеше да мине влакът, запътен на север. В неделя имаше един на всеки час.
Знаеше, че три секунди преди да се появи, мостът ще се разтрепери така, сякаш започва малко земетресение. Точно толкова време й трябваше, за да се наведе към бездната и да се остави на силата на земното притегляне. Щеше да бъде кратък полет, докато влаковата композиция я удари с всичка сила още преди да е стигнала до земята.

Всичко щеше да се случи много бързо. Какво е един миг болка в сравнение с цял живот, изпълнен с горчивина и разочарование?

Натъжаваше я единствено мисълта за нещата, които никога повече нямаше да направи. Поради някаква неясна причина я измъчваше още и мисълта за притесненията, които щеше да причини на пътниците във влака. Движението щеше да бъде спряно за дълго време, докато безжизненото й тяло очаква да пристигнат полицията и съдебният лекар. Хубавото бе, че в неделя по-малко хора пътуваха във влаковете и обикновено не бързаха както в другите дни. Въпросният инцидент нямаше да доведе до пропускане на никаква важна среща и това й носеше утеха.

Докато разсъждаваше върху тези неща, мостът започна да трепери и Ирис почувства как тялото й импулсивно се навежда надолу. Беше на път да затвори очи и да полети, когато изведнъж нещо гръмна зад нея и я възпря.
Ирис се обърна със сърце свито от уплаха и видя дете на около шест години. В ръката си държеше остатъците от балона, който току-що беше спукало, за да я стресне. Изсмя й се в очите, после се втурна надолу по улицата.
Тя го проследи с поглед, като в същото време усещаше как студена пот избива по врата и дланите й. Прииска й се да хукне след него и да го хване. Но не за да му се скара, както навярно си мислеше малкият, а за да го прегърне. Току-що беше спасил живота й.
Преди да успее да го настигне, една пълна жена излезе иззад ъгъла на улицата със зачервени бузи и го извика по име:

– Анхел!

Детето побърза да се притисне към майка си и погледна боязливо към Ирис, все едно се страхуваше, че тя ще го издаде за пакостта, която току-що бе сторило.
Но Ирис беше много далеч от подобна мисъл. Само плачеше, без да може да спре сълзите си. Започна да си дава сметка какво беше на път да направи.
Когато сълзите най-после спряха да замъгляват очите й, погледът й внезапно попадна на кафене, което никога досега не беше виждала на този ъгъл, макар да имаше навика често да минава оттам.
Трябва да е ново, каза си тя, въпреки че видът на заведението по никакъв начин не доказваше предположението й.

Спокойно можеше да мине за някоя от онези ирландски кръчми, толкова еднакви на вид, ако не притежаваше своеобразен изглед, отличаващ го рязко от всички останали кафенета. Вътре, две жълти лампи висяха над масите в рустикален стил. Изненадващо за този час в неделния ден заведението беше пълно с хора.

Ала онова, което й направи най-голямо впечатление, беше светещият надпис. Той премигваше над вратата на входа, сякаш беше решил на всяка цена да привлече вниманието й. Ирис се спря за момент и прочете наум:

НАЙ-ХУБАВОТО МЯСТО НА СВЕТА Е ТОЧНО ТУК

 Облаци, носещи се в небето

Беше твърде дълго и странно име за кафене. Навярно именно това привлече Ирис, любопитна по природа, и я накара да влезе. Когато прекрачи прага на заведението, никой от клиентите не даде вид, че е забелязал появата й.

Само мъжът, който стоеше зад бара, почти старец с буйна бяла коса, я поздрави с гостоприемна усмивка.

Пет от шестте маси бяха заети от двойки или приятелски компании, които си бъбреха толкова тихо, че почти нищо от казаното не се чуваше.

През онази част на квартала винаги минаваха едни и същи хора и Ирис се учуди, че не познава никого от клиентите на кафенето, в което в момента звучеше една стара песен на Бийтълс, станала й любима в юношеските години:

And in the end, the love you take is equal to the love you make...[1]

Остана известно време права, заслушана в песента, която я върна към толкова сладки и далечни спомени. Тъкмо щеше да излезе от заведението, когато белокосият мъж иззад бара й посочи свободната маса.

Ирис не се осмели да му противоречи.

Сякаш заради музиката, която беше чула, се почувства длъжна да си поръча нещо. Седна покорно на масата и поиска чаша топъл шоколад. Динамичната мелодия на Бийтълс беше последвана от провлачената балада на Леонард Коен I’m your man.

Поднасяйки топлия шоколад към устните си, Ирис внезапно се почувства много добре. По някакъв начин се усещаше приютена от тези непознати хора в кафенето, от техния сладък шепот. Притвори очи и мислено започна да си превежда песента на певеца с китарата от Квебек, който беше работил като готвач в дзен храм – беше го прочела в някакво списание, – преди да се върнe отново на сцената. Баладата гласеше горе-долу следното: „Ако искаш лекар, ще прегледам всеки сантиметър от теб. Ако искаш шофьор, направо се качвай. Или ако искаш да ме заведеш на разходка, знаеш, че можеш, защото….

– … съм твоят мъж.

Ирис се стресна и отвори очи.

Стори й се, че е чула този нисък мъжки глас във въображението си, но истината бе друга: мъжът беше седнал на масата й, точно срещу нея.  Наблюдаваше я с любопитство, подпрял брадичка на обратната страна на дланта си. Вероятно беше горе-долу на нейната възраст, макар леко посивелите коси да му придаваха по-зрял вид от този, който разкриваше напълно лишената му от бръчки кожа.

Най-адекватната реакция би била да го помоля да си тръгне веднага, каза си тя.  Основните правила на доб-
рото възпитание налагаха, дори заведението да е пълно, да се поиска позволение, за да се седне на заета маса. При все това, преди да го отпрати, не можа да се сдържи и попита смаяна:

– Как разбра, че…?

– …че си превеждаш песента ли? – допълни той с гласа, който беше чула със затворени очи. – Нормално е точно в това кафене и точно на тази маса.

Няколко секунди Ирис не знаеше как да реагира, после попита:

– Какво искаш да кажеш?

Веднага се разкая, че му е заговорила на „ти“, но по някакъв начин този мъж й вдъхваше доверие. Сякаш не й беше напълно непознат.

– Срещаме се на специално място – посочи той към бара. – Собственикът на кафенето не е кой да е.

Тя остана мълчалива, в очакване мъжът да продължи. Непознатият понижи глас, за да й обясни:

– Той е илюзионист. Един от най-добрите. Както и човек, видял много. Радвал се е на голям успех, но от няколко години се е оттеглил от професията.

– Илюзионист ли? – попита тя.

– Точно така, маг. Фокусник от старата школа. Именно той ти сервира шоколада.

Учудена, Ирис инстинктивно насочи поглед към бара, където мъжът с бялата коса, усмихнат, й кимна с глава, сякаш да потвърди думите на другия. Огледа го по-добре: в момента беше зает да подсушава няколко редици с чаши. Ала в него имаше нещо много необикновено, дори когато беше вглъбен в такова обичайно занимание като бърсането на посудата. Ирис си даде сметка, че движенията му не напомняха тези на възрастен човек, като че ли тялото му пазеше младостта от най-добрите си години. Имаше едновременно демодиран и изискан вид, като този на кинокрасавците от старите снимки.

Сивокосият мъж продължи:

– Щом собственикът е специален, то няма начин и кафенето да остане по-назад. Всяка една от масите притежава особени качества.

– Какви качества?

– Да кажем, че имат собствена магия.

Ирис беше убедена, че непознатият я поднася, както възрастните понякога се шегуват с малките деца. Вниманието й обаче бе приковано от пръстена, обвиващ палеца на мъжа. Познаваше само един човек, който носеше пръстени на този пръст: баща й. Именно поради тази причина изведнъж се почувства спокойна. Дори нещо повече: внезапно й се прииска мъжът с лек чуждестранен акцент наистина да се шегува с нея.

– А, така ли? И каква е магията на масата, на която седим в момента? – попита.

– Който седне на мястото, на което седя аз, може да чете мислите на човека, намиращ се на твоето място. Затова успях да разбера, че си превеждаш текста на песента на Леонард.

– Глупости – отвърна тя с увереност, която не й беше никак присъща. – Прочел си по устните ми, че си тананикам мелодията и сега се правиш на умник.

– Искаш ли още доказателства? – премина в контраатака мъжът, като се отпусна на облегалката на стола. Беше видимо, че се забавлява. – Е, ще ти дам едно: сега си мислиш, че никога не си ме виждала в квартала. Питаш се какво правя тук и откъде съм, защото, макар да говоря добре езика ти, акцентът ми не звучи съвсем като на човек, роден тук.

Беше повече от ясно, че Ирис познава добре съседите си по физиономия, а и той сам можеше да осъз-
нае, че има акцент на чужденец. Това си беше чиста логика, нямаше никаква магия. Въпреки това, за да не го разочарова, реши да приложи една максима, която беше научила във Факултета по журналистика: „Никога не допускай реалността да развали някоя хубава история“.

Остана замислена в продължение на няколко секунди. Всичко това можеше да бъде трик на умел съблазнител.

– Разбира се, знам и за пръстена – отбеляза изведнъж сътрапезникът й.

– Кой пръстен? – попита тя със зяпнала уста, а междувременно усети как пулсът й се ускорява.

– Зная, че пръстенът те е накарал да се сетиш за човек, който ти е много близък и обичен. И сега се питаш дали приличам на него по нещо друго, освен по пръстена, който нося на палеца си. Зная още, че този човек неотдавна си е отишъл завинаги и отсъствието му силно те натъжава.

Преструвайки се на безразлична, Ирис отпи бавно от чашата с шоколада и едва тогава отговори:

– В такъв случай трябва да внимавам какво мисля.

– Не бих казал. Знаеш ли, че всъщност мислите сами по себе си не са нито добри, нито лоши?

– Какво имаш предвид?

– Според учени всеки ден през главата ни минават шейсет хиляди мисли. Положителни и отрицателни, банални и дълбокомислени. Не трябва да ги съдим: те са като облаци, носещи се в небето.  Отговорни сме за това, което правим, но не и за това, което мислим. Поради тази причина, когато някоя идея те натъжи, просто й сложи етикет „мисъл“ и я пусни да си върви.

Този мъж знае как да говори, рече си Ирис, докато мислено се питаше дали наистина е способен да прочете всичко, което  преминаваше през ума й.

– В отговор на това, което си мислеше преди – продължи той, – трябва да ти кажа, че отгатна: не съм от квартала. Нито съм роден тук. Понякога дори подозирам, че не съм от тази планета, че съм се озовал тук случайно, дошъл съм от някакъв далечен свят. Паднал съм на Земята и така силно съм се ударил, че съм забравил дори откъде точно съм. За да разбера, ще трябва да изчакам да мине моят кораб и да ме прибере.

Ирис се смееше вътрешно, докато го слушаше. Ако имаше намерение да я сваля, то беше налучкал правилния път. Вече бе спечелил благоразположението й.

– Сигурно знаеш поне как се казваш – вметна тя.

– Казвам се Лука.

– Това е италианско име, както и акцентът ти – отвърна, без да му разкрива собственото си име. – Има ли италианци по другите планети?

– Всичко е възможно – отговори той с лека усмивка. – Но ако трябва да съм искрен с теб, за мен това няма особено значение. Знам само, че ти и аз сега сме тук, в това кафене.

Ирис въздъхна, а после повтори на глас името на заведението, в което се беше озовала:

– Най-хубавото място на света е точно тук.

Бележки:

[1]  От англ. ез. – Накрая любовта, която получаваш, е точно толкова, колкото любовта, която даваш. – Бел. прев.

* * *

„Най-хубавото място на света е точно тук”
Автори: Франсеск Миралес и Каре Сантос
200 страници
Цена: 10 лв.
www.amgbooks.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 8.3/10 (3 votes cast)
Уикенд четиво: „Най-хубавото място на света е точно тук”, 8.3 out of 10 based on 3 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>