„Най-голямата грешка на Айнщайн” от Дейвид Боданис

От  |  0 коментара

Възприеман като най-великия гений на XX век, Алберт Айнщайн осъществява коренна промяна в разбирането ни за Вселената и със своята теория на относителността ни отвежда в атомната ера. И все пак през финалните десетилетия от живота си той е игнориран от повечето действащи учени, а идеите му са оспорвани дори от най-близките му приятели.

Как се случва това? Въображението и самочувствието на Айнщайн му помагат в по-младите му години, но когато става дума за новата област на квантовата механика, същите тези качества му пречат и го поставят в конфронтация с другите физици. Талантливият биограф Дейвид Боданис проследява живота на Айнщайн – от скептичния и ексцентричен студент до най-блестящия физик на света, а сетне и до самотника, изпаднал в забвение.

Тази задълбочена и интимна биография описва в дълбочина живота на прочутия физик: от любовните му отношения и съперничества до научните му цели и идеи. Разкрива какво му дължим днес – и колко повече би могъл да постигне, ако не бе проявил такова упорство. „Най-голямата грешка на Айнщайн“ разказва истинската история на гениалността и високомерието на Титана на съвременната физика.

ОТКЪС

II.
Съзряване

Университетските приятели си представят, че ще останат завинаги заедно, но това рядко свършва по този начин. През 1900 г. четирите години на Айнщайн, Гросман и Марич в цюрихската Политехника приключват. Бесо, с няколко години по-възрастен, вече се е преместил в Италия, за да работи в сферата на електроинженерството. Макар Айнщайн да се опитва да го разубеди („Какво прахосничество на неговия изключителен, открояващ се интелект“, пише той на Марич през тази година), уважава решението му, което го предпазва от това да се превърне във финансов товар за семейството си.1 Гросман ще става учител в гимназия, но си остава заинтересуван от изследователската дейност и накрая се записва за магистратура по математика, която озадачава по-практичния Айнщайн. Марич е раздвоена между оставането в Швейцария, за да продължи образованието си (и заради своя приятел), и завръщането при семейството си в Белград, което най-сетне трябва да посети.

Айнщайн също се колебае. Той много иска да се реализира като учен и изследовател, но толкова е разстроил главния си лектор по физика, хер Вебер, чрез своето неподчинение и пропускане на лекции, че професорът отказва да му напише препоръчителни писма до други професори или декани на университети, което е обичайният начин за студентите да получат такава работа след дипломиране. С невероятен апломб Айнщайн опитва сам да напише писмо до един от бившите си преподаватели по математика, професор Хюрвиц, обяснявайки, че макар да не си е давал труд да присъства на повечето от уроците му, той му изпраща „смирено запитване“  дали не би могъл да му даде работа като асистент.2 По някаква причина Хюрвиц не е особено впечатлен и още една възможност за работа е загубена. Айнщайн продължава да пише молби. „Скоро моето предложение ще бъде прието от всеки физик от Северно море до най-южния край на Италия“, споделя той в писмо до Марич.3 Но отвсякъде получава само откази.

Това е особено болезнено, защото знае, че семейството му се нуждае от допълнителни доходи. Малко по-рано той казва на Мая: „Това, което ме потиска най-много, разбира се, е [финансовото] нещастие на бедните ни родители. И имам дълбоки угризения, че аз, възрастен мъж, трябва да стоя бездеен, неспособен да направя и най-малкото нещо, за да помогна.“

След като работи известно време като гимназиален учител и дори за малко като домашен възпитател на английски младеж, през 1901 г. Айнщайн се връща при семейството си в Италия. Баща му Херман разбира, че синът му е депресиран и е твърдо решен да му помогне. Пише на Вилхелм Оствалд[1], един от най-великите учени в Германия, и му обяснява: „Моят син Алберт е 22-годишен и [...] се чувства ужасно нещастен [...]5 Мисълта, че е излязъл от релси в кариерата си и че сега е откъснат от нея, го вкарва във все по-дълбока депресия с всеки изминал ден.“ Херман моли професора да напише на Алберт „няколко окуражителни думи, за да си върне оптимизма. Ако освен това може да му предложи работа сега или следващата есен, моята благодарност ще бъде безгранична.“ Естествено, това трябва да си остане само между тях: „Моят син не знае нищо за необичайната ми постъпка.“ Този апел е прочувствен, но безсмислен и също толкова неефективен, колкото и повечето бизнес начинания на Херман. Оствалд изобщо не му отговорил.

По отношение на връзката на Айнщайн с Марич, въпреки че майка му не я познава, тя не може да понася, когато той говори толкова много за това момиче. И защо една жена, ако някой се замисли за това, ще бъде достатъчно добра за нейния син? Полин използва професионалния провал на Айнщайн като още една причина да настоява да не пише на тази жена, която дори не е еврейка. След три седмици морални терзания в отчаянието си Айнщайн пише на Гросман и го моли да му помогне да се измъкне от дома на родителите си. Когато Гросман се опира на семейните си връзки и осигурява интервю на Айнщайн в Патентното бюро в Берн, Айнщайн незабавно му отговаря: „Когато получих писмото ти, бях много трогнат, че ти не си забравил стария си приятел, който все няма късмет.“6

Това не е точно професията, за която Айнщайн си е мечтал, но работата в Патентното бюро – ако успее да я получи – ще бъде полезен начин да изкарва прехраната си, както и да опази връзката си с Марич от майка си. Помага и това, че по-рано през 1901 г. е Айнщайн взел швейцарско гражданство, като преминал процедура по кандидатстване, която включвала частен детектив, който отбелязал, че господинът води редовен живот, пие рядко, затова заслужава да бъде одобрен. Но дори и така, постът изглежда разочароващ, просто начин да си изкарва стабилна заплата, докато опитва да се върне в академичната система. Трябва да се преструва пред родителите си, че работата му ще е хубава и изобщо не е трудна.

Поне с Марич всичко продължава добре, защото, докато той е бил при родителите си в Северна Италия, тя се връща в Швейцария. Те могат да си пишат за наука и за любов и могат да се срещнат.

Май 1901 г.

Моя скъпа кукличке!7 [...]  Тази вечер седях два часа до прозореца и мислех за това как законът за взаимодействието на молекулярните сили би могъл да се формулира. Имам чудесна идея. Ще ти разкажа за нея в неделя. [...]

Ох, това писане е глупаво! В неделя ще дойда да те целуна лично. За щастливата нова среща. Поздрави и прегръдки от твоя Алберт.

П.П. С Любов!

И те се целуват, когато накрая се срещат в Швейцарските Алпи, високо над езерото Комо. Марич пише на най-близката си приятелка как тя и любимият ѝ трябвало да прекосят прохода в седемметров сняг.

Наехме си мъничка конска шейна, от типа, който се ползва тук, в която имаше място точно за двама влюбени, а кочияшът стоеше на малка капра отзад [...] и ти вика „синьора“ – можеш ли да си помислиш за нещо по-прекрасно?8

[...] Нямаше нищо, освен сняг, и още сняг, докъдето поглед стига. [...] Държах здраво моя скъп любим в прегръдките си под покривалата.

Сигурно и Айнщайн я е държал така здраво. „Колко прекрасно беше – пише ѝ той, – [когато] ми позволи да притисна малкото ти телце към себе си по най-естествения начин.“9 До края на тяхната ваканция през май 1901 г. тя вече е бременна. Предвид нравите на епохата, когато го открива, Марич няма друга възможност, освен да се върне при семейството си до раждането. Девет месеца по-късно Айнщайн ѝ пише:

Берн, вторник, 4 февруари 1902 г.

Наистина се оказа момиченце, както искаше!10 Здрава ли е, плаче ли както си трябва? Какви оченца има? Гладна ли е?

Обичам я толкова много, а все още не съм я видял.

Няма много данни за оцеляването на тяхната дъщеря, защото е почти невъзможно неженена двойка от техните среди да запази незаконнородено дете. Те я наричат Лизерл (Елизабет), индиректно доказателство, че ще я дадат за осиновяване, вероятно в приятелско семейство в Будапеща. Айнщайн никога повече не проговоря за нея.

След серия интервюта Айнщайн успява да си осигури работата, за която бащата на приятеля му Гросман го препоръчал. Берн е много по-малък град – не е Цюрих, но все пак приемливо място, макар заплатата да не е тази, на която Айнщайн се е надявал. Той кандидатства за позиция на технически експерт втори разряд, но директорът на Патентното бюро, Халер, разочарован от липсата на технически умения на Айнщайн, му предлага по-ниско платената позиция на технически експерт трети разряд.

Айнщайн приема поста, но се нуждае от повече пари. Той е с предприемчив дух, склонен към рискове, досущ като баща си, и пуска обява в местния вестник:

ЧАСТНИ УРОЦИ11

МАТЕМАТИКА И ФИЗИКА

за студенти и ученици.

Преподавани най-акуратно от

АЛБЕРТ АЙНЩАЙН, притежател на

политехническа учителска диплома.

ГЕРЕКТИКИТСГАСЕ, ПЪРВИ ЕТАЖ.

Пробните уроци са безплатни.

Но ако Айнщайн е така деен като баща си, двамата споделят и определена неяснота относно бизнес детайлите. Макар да привлича няколко студенти, той е толкова любезен и словоохотлив, че става приятел с почти всичките – и след това чувства, че не може да им взима пари за уроците. Но по някакъв начин постепенно натрупва известни спестявания,  включително от един студент, от когото продължава да взима пари и който оставя писмен портрет на Айнщайн от онова време. Учителят му, пише той, „е висок 1,75 м, с широки рамене [...] голяма, чувствена уста [...]. Гласът му е [...] като звук на виолончело.“12

Айнщайн опитва да продължи и със собствените си проучвания, но е доста трудно. Работната седмица в Патентното бюро е шестдневна, а единствената добра научната библиотека в Берн е затворена в неделя, свободния му ден. Но той е твърде горд, за да допусне някой да разбере колко труден е животът му, и вероятно и твърде горд, за да се извини на професор Вебер и да си проправи път обратно в академичните среди.

В професионален план Айнщайн може и да напредва с мъка, но романтичният му живот е всичко, за което е мечтал. Марич има някакви пари от семейството си и с общи средства могат да си позволят апартамент, достатъчно голям за двама. Тя се връща в Швейцария и през януари 1903 г. те сключват граждански брак в кметството на Берн. Той е почти двайсет и четири годишен, а тя е на двайсет и осем. Не би било човешко, ако не са страдали за дъщеричката си. „Заедно ще си останем студенти за цял живот– пише екзалтирано Айнщайн – и няма да ни пука за околния свят.“13

Майка му все още е бясна за избора му, давайки на всеки – и особено на сина си – да разбере колко мрази госпожица Марич.14 Но вечно лоялната му по-малка сестра Мая настоява пред нея да даде шанс на съпругата на Алберт. Марич е уверена, че накрая ще спечели благоразположението на семейството: както казала на една приятелка, просто трябва да намери някого, когото майката уважава, да се представи в добра и полезна светлина пред него, и накрая тя ще трябва да осъзнае колко е добронамерена, нали така?

Щастливата двойка си създава нови приятелства в Берн, най-вече заради това, че опитните цигулари винаги се ценят. Айнщайн често е канен в домове, когато е необходим допълнителен инструмент за музикалните вечеринки. Той и Марич продължават да се срещат с верния им приятел, сговорчивия добряк Микеле Бесо, който скоро се връща в Швейцария и също си намира работа в Патентното бюро. Айнщайн му казва: „Е, сега аз съм женен мъж [...] [Милева] се справя великолепно с всичко, добра готвачка е и винаги е весела.“15 И Бесо вече е женен, а и Айнщайн има известен принос, като го представил на семейството на бившата си приятелка Мари, което той харесал толкова много, че предложил брак на по-голямата ѝ сестра, Ана. Скоро им се ражда и син. Двойките прекарват доста време заедно. „Аз много го харесвам – пише Айнщайн за Бесо – заради острия му ум и непринудеността му. Харесвам и Ана, а особено много харесвам детенцето им.“16

Към края на 1903 г. Айнщайн и Марич се преместват в апартамент с малък балкон, гледащ към Алпите. Те стоят на балкона, понякога с техните приятели, понякога само двамата, и се наслаждават на късмета си.

◆ ◆ ◆

ОЩЕ ОТ ТИЙНЕЙДЖЪРСКИТЕ СИ ГОДИНИ Айнщайн има моменти, в които се чувства ужасно изолиран. Дори и тогава, обграден с любими хора, той усеща бариери, които биха могли да го разделят от тях, макар и да са близки или да живеят в един дом. Той доверява на Марич: „Двамата със сестра ми сме се отчуждили невероятно и не сме способни да почувстваме какво мотивира другия.“ На моменти „всеки ми изглежда непознат, сякаш се крие зад невидима стена.“17 Истинско чудо е, че Марич успява да я пробие.

Когато през 1904 г. се ражда първото им законно дете – синът им Ханс Алберт, – техните доходи все още са ниски. („Когато говорех за експерименти с часовници в различни части на влака – ще си припомни Айнщайн по-късно за проучванията, които скоро ще започне, – [...] аз все още имах само един часовник!“1 8) Но младото семейство има всичко, от което се нуждае. Айнщайн е много сръчен и вместо да купува скъпи играчки на сина им, импровизира с обикновени предмети и веднъж дори конструирал цял работещ миниатюрен кабинков лифт, съставен от кибритени кутийки и жица – спомен, който синът им ще пази с десетилетия.

Били са щастливи времена! Любовта между Айнщайн и Марич оцелява – въпреки дадената за осиновяване дъщеричка, въпреки професионалните разочарования и бедността. Със сигурност би могла да оцелее и да надделее над всичко.

Бележки:

[1]       През 1909 г. е получил Нобелова награда за химия.

 

* * *

„Най-голямата грешка на Айнщайн” 
Автор: Дейвид Боданис
288 страници
Цена: 18 лв.
iztok-zapad.eu

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>