„Мосю Жан в преследване на щастието”

От  |  0 коментара

Топлата история на „Мосю Жан в преследване на щастието” от Томас Монтасер се появява в най-подходящото време у нас – като перфектното допълнение към огромната чаша чай, която с наслада пием в мекото кресло през хладните есенни вечери.
Цюрих, Швейцария. Луксозният грандхотел „Тур о‘лак“ гордо показва бляскавата си фасада на останалия свят, кани минувачите да си помечтаят как живее другата половина. Но шумните гости от цял свят, богатите бизнесмени на пътуване по работа и звездите от световна величина имат нещо общо – те всички имат нужда от малко помощ.

От дълги години мосю Жан работи като консиерж в луксозния Грандхотел „Тур о лак” – всъщност е прекарал там целия си живот. До деня, в който го пенсионират. Изведнъж изгубил своята цел и посока, мосю Жан не знае какво да прави с остатъка от живота си. Но тогава се сеща за малкия бележник, в който с внимание – и винаги дискретно – е записал всички желания и мечти на гости на хотела и на стари служители. У мосю Жан назрява план. Велик план. Той тръгва по следите на щастието, започва да изпълнява желанията на всички. Защото има прекалено много недовършени истории, които очакват хубавия си край… а мосю Жан не обича недовършените неща. Ще успее ли той да изпълни великия си план? Предстои да разберем на страниците на тази сърдечна и затрогваща история.

„Мосю Жан в преследване на щастието” гарантирано ще ви разплаче и разсмее с топлината си и непринудения си хумор, които изобилстват на всяка страница от книгата – това е истински разказ за обичта, за неочакваните обрати, за значението на удобните обувки и най-важното – за смисъла на щастието.

ОТКЪС

Който живее толкова дълго в един хотел, какъвто бе случаят с Марлене Вайс с моминско име Цу Енглишберг, а по-точно казано – тридесет и седем години и единайсет месеца – обикновено има собствено виждане за привичките в съответното място. При старата дама, която наскоро бе надхвърлила осемдесетте, това означаваше, че вече не я беше грижа дали някой случаен гост ще я зърне по халат и пантофи в коридора. Тя имаше навика, когато напускаше апартамента си (а това се случваше извънредно рядко), да се носи грациозно из празните коридори, сякаш стъпваше на педя над земята, и всеки, който я срещнеше, трябваше да се чувства привилегирован. Такива случаи обаче нямаше често. От една страна, тя излизаше само по изключение от покоите си в луксозния “Тур о’ лак”. А от друга, наказваше всекиго, който инцидентно попаднеше пред очите й, с пълно пренебрежение. Само две-три от камериерките заслужаваха вниманието й. Жулиет от Марсилия например или Мадрина от Куба, две млади жени, които се бореха за оцеляване с ниските си заплати в скъпия Цюрих, за да избягат от още по-мизерен и изпълнен с лишения живот в предградията на родните си градове. Те често се налагаше да изслушат дългите проповеди на госпожата на тема живота като цяло, мъжете в частност и особено вещицата на шестия етаж.

Вещицата от шестия етаж, чието име Марлене Вайс твърдо отказваше да назове и с която от тридесет и четири години не бе разменила и сричка, бе също толкова възрастната Шантал Дюпон, дама с напълно побеляла коса. Изправената й, почти безтегловна походка бе довела дотам, че всички, с изключение на Марлене Вайс, с обич я наричаха “омагьосаната принцеса”. Независимо дали бе вещица, или принцеса, приказната кариера на Шантал Дюпон бе толкова назад в миналото, че я познаваха само като име. Не бе останал почти никой, който да я помни (мосю Жан с удоволствие си я спомняше, но това можеше да се очаква).

Който не е запознат с особените взаимоотношения – или по-точно казано липсата на такива – на двете възрастни дами, които от толкова отдавна живееха под един, макар и голям, покрив, няма да разбере колко дълбок, да не кажем непреодолим, е ровът, образувал се между тях. При това едно време те бяха близки. Не точно приятелки, по-скоро колежки и съпернички, но в смисъла на съревнование между еднакво достойни противници, т.е. честни и изпълнени с уважение една към друга.

До онази случка през 1973-та, а може би да е било и 1974 година, когато двете жени, тогава още почти млади и почти спиращо дъха красиви, се озоваха на една и съща сцена в прочутата Опера Гарние в Париж, за да участват в прослушването за една и съща роля – La Fille mal gardée[1]. И двете кандидатстваха за главната роля, но нито една от тях не я получи. Вместо това едната играеше гувернантката, а другата – майката. Коя от двете блестеше в коя роля, днес вече никой не помнеше (дори и мосю Жан, който обаче така и не бе гледал постановката). Всеизвестен факт бе обаче, че се стигнало до скандал, тъй като двете застаряващи балерини напълно засенчили по-младата колежка, изпълняваща ролята на зле опазеното момиче. В края на краищата и двете трябваше да напуснат продукцията. Тъмното минало бе погълнало незнайните причини, поради които по-късно дамите се настаниха в “Тур о’ лак”, как така никога повече не размениха и дума, нито пък защо едната наричаше другата вещица, а другата говореше за първата като за уличница. Всичко това бе забравено, когато Марлене Вайс крачеше през приглушено осветените хотелски коридори в едната ръка с чанта на „Диор”, а в другата…

- Пардон, мадам, мога ли да ви помогна? – попита младата Мадрина.

- А ти какво правиш по това време в хотела, дете? – Въпреки че Марлене Вайс бе далеч по-ниска от кубинската камериерка, тя успя да я изгледа отвисоко. – Не трябва ли да си у дома?

- Хм – отвърна красивото момиче и повдигна рамене. – Почти няма смисъл. След няколко часа започва смяната ми.

- Дрън-дрън! Отивай при приятеля си и правете каквото си искате. Животът е прекалено кратък, за да го прекараш само в работа. Хайде, побързай.

- Да, мадам – прошепна Мадрина и направи лек реверанс.

- Ах, тези млади днес, нямат чувство за изпълнен живот – промърмори Марлене Вайс, преди да се изпъне в цял ръст (което не беше особено много) и да почука на вратата с номер 604, без да забележи как камериерката Мадрина се шмугва в един от близките апартаменти. Възрастната дама дори не бе забелязала колко красиво се бе облякло момичето.

Зад вратата нещо прошумоля, след това се чу тих глас:

- Да, моля?

- Отваряй – каза Марлене Вайс. – Трябва да поговорим.

Минаха няколко секунди и вратата се отвори.

- Вайс?

- Дюпон! – Марлене Вайс изгледа другата стара жена от горе до долу. – Мили Боже, колко си остаряла. – Тя бръкна в чантата си и направи онова, което замисляше от години.

Бележки:

[1] “Зле опазеното момиче”, един от най-известните класически балети в света. – Бел.пр.

***

„Мосю Жан в преследване на щастието”
Томас Монтасер
192 страници
Цена: 13,90лв
CIELA.BG
VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Мосю Жан в преследване на щастието”, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>