Уикенд четиво: „Милениум. Онова, което не ме убива“ от Давид Лагеркранс

От  |  0 коментара

За да оцелее, вестник „Милениум“ отчаяно се нуждае от финансова инжекция. За да спаси вестника, журналистът Микаел Блумквист отчаяно се нуждае от история. И тя се появява късно една вечер след телефонно обаждане. В нея са замесени американската Агенция за национална сигурност, американската компютърна компания „Солифон“ и руската мафия в противоборство с шведския топизследовател Франс Балдер, разработил алгоритъм за създаване на изкуствен интелект, малкия му син аутист Аугуст, момче с изключителни дарби, служителите от шведската полиция Ян Бублански и Соня Мудиг, специалиста по ИТ-сигурност Ед Нийдъм, младоците от Републиката на хакерите с колоритни имена като Чумата, Боб Песа, Маца… И най-вече с добре познатата ни от трилогията на Стиг Ларшон суперхакерка Лисбет Саландер с прякор Осата. Появява се и един призрак от миналото – нейната сестра близначка Камила, с която я свързва дълбока омраза. За да се сдобият с най-новите компютърни технологии, които биха им донесли огромни печалби, киберпрестъпниците не се спират пред нищо, дори пред убийство. Докато не се сблъскват с таланта на Аугуст и с гения на Лисбет. Лисбет, момичето, преминало през ада и продължило напред, младата жена, за която важи прочутата фраза на Ницше: „Онова, което не ме убива, ме прави по-силен”. Романът „Онова, което не ме убива” е продължение на трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон, но без да е базиран на бележките на покойния писател. Излиза през август 2015 г. и е вече преведен на 38 езика, като първото издание само в САЩ е от 500 000 екземпляра.

ОТКЪС

Година по-рано, призори

Тази история започва със сън, при това съвсем обикновен. Просто ръка, която ритмично и настоятелно удря по матрак в една стая на „Лундагатан“.

И все пак тя кара Лисбет Саландер да се надигне от леглото рано на разсъмване. После да седне на компютъра и да започне гонитбата.

 Бдящото око

1–21 ноември

АНС, Агенцията за национална сигурност, е федерална служба в САЩ, подчинена на Министерството на отбраната. Главният щаб се намира във Форт Мийд в Мериленд, край магистралата „Патъксент“.

От основаването си през 1952 г. АНС се занимава с радиоелектронно разузнаване – днес най-вече следене на интернет и телефонния трафик. Правомощията на службата са били многократно разширявани и понастоящем тя следи над 20 милиарда разговори и кореспонденции ежедневно.

 

Франс Балдер винаги се бе възприемал като безобразен баща.

Макар че Аугуст вече беше на осем години, съвсем доскоро Франс дори не бе правил опити да се нагърби с бащинската роля, а и сега не можеше да се твърди, че задачата му вдъхва усещане за комфорт. И все пак това беше негов дълг, така гледаше на нещата. Момчето си бе изпатило при бившата му жена и проклетия й мъж, Ласе Вестман.

Ето защо Франс Балдер бе напуснал работата си в Силициевата долина и бе отлетял за дома, та сега стоеше на „Арланда“ едва ли не в шок и чакаше такси. Навън беше ад. Дъждът и бурята го шибаха в лицето и той за стотен път се питаше дали постъпва правилно.

Тъкмо той ли от всички егоцентрични глупаци щеше да стане баща на пълен работен ден, ама че откачена история! Със същия успех можеше да се хване на работа в зоологическа градина. Не знаеше нищо за децата и почти нищо за живота изобщо. Най-чудното бе, че никой не го беше молил за това. Никоя майка или баба не се бе обадила да го умолява и заставя да си поеме отговорността.

Сам беше взел решението, та сега планираше, напук на едно старо съдебно решение за попечителство и без каквото и да било предупреждение, просто да прекрачи прага на бившата си съпруга и да си прибере сина. Сто на сто щеше да си има неприятности. Проклетият Ласе Вестман като нищо щеше да го разпердушини от бой. Е, това беше положението. Така че той се качи в такси с жена зад волана, която с маниакално упорство дъвчеше дъвка и правеше опити да поведе разговор. Нямаше да й се удаде дори и в някой от по-розовите му дни. Франс Балдер не беше привърженик на непринудените беседи.

Просто си седеше на задната седалка, замислен за сина си и всичко случило се в последно време. Аугуст не беше единствената, нито дори основната причина да на- пусне „Солифон“. Целият му живот се намираше в повратна фаза и за миг се почуди дали наистина ще намери сили да се справи. На влизане във Васастан се почувства така, сякаш кръвта му се е пресушила, та потисна импулса си да тегли една майна на всичко. Вече нямаше право на отстъпление.

Плати за таксито, когато спряха на „Туршгатан“, извади багажа си и го остави от вътрешната страна на входната врата. Единственото, което взе със себе си нагоре по стълбите, беше празната пътна чанта с пъстроцветната карта на света, която бе купил на международното летище в Сан Франсиско. Сетне застана запъхтян на вратата и затвори очи, представи си всички възможни сцени на кавги и безумие, но всъщност, помисли си той, можеше ли да ги укори?

Никой не се появява така изневиделица, за да изтръгне едно дете от домашната му среда, още по-малко пък баща, който досега е участвал в оглеждането му само чрез вноски по банкова сметка. И все пак случаят беше спешен, така го възприемаше, ето защо изпъчи гърди и натисна звънеца, колкото и да му се щеше да побегне. Никой не се показа, не и веднага. После вратата се отвори със замах и отпреде му застана Ласе Вестман със своите наситено сини очи, масивен гръден кош и мощни лапи, сякаш създадени, за да млатят – това беше причината толкова често да играе лошия на широкия екран, макар и никоя от ролите, Франс Балдер бе убеден в това, да не беше лоша колкото онази, която играеше в живота.

– О, божке – поде Ласе Вестман. – Не е зле. Самият гений ни идва на гости.

– Дойдох да взема Аугуст – рече той.

– К’во?

– Смятам да го отведа, Ласе.

– Сигурно се шегуваш.

– Никога не съм бил по-сериозен – направи опит да завърже разговор той и ето че се появи бившата, Хана, от стая косо вляво.

Определено не беше съхранила красотата си от едно време. Твърде много нещастия й се бяха събрали, а навярно и твърде много цигари и чашки. При все това стомахът му се сви от неочаквана нежност, особено след като забеляза една синина на врата й. А и, изглежда, въпреки всичко й се щеше да каже нещо за добре дошъл. Само дето така и не смогна да отвори уста.

– И как така изведнъж ти запука? – попита Ласе Вестман.

– Стига толкова вече. Аугуст се нуждае от безопасен дом.

– И ти би могъл да му го осигуриш, Жиро Конструиро? Кога си вършил друго, освен да се взираш в компютъра?

– Промених се – отвърна той и се изпълни със самосъжаление не само защото се съмняваше да се е променил и на йота.

Освен това потрепери, когато Ласе Вестман пристъпи към него с огромното си туловище, което излъчваше дълго акумулирана ярост. Стана му съкрушително ясно, че няма с какво да се противопостави, ако този побъркан тип го нападне, както и че цялата идея от начало до край беше откачена. Ала странното бе, че не последва изблик, никакви сцени, само сурова усмивка, сподирена от думите:

– Охо, ами че страхотно!

– Какво искаш да кажеш?

– Чисто и просто, че беше крайно време, нали, Хана? Най-сетне малко чувство за отговорност от страна на господин Заетия. Браво, браво! – продължи Ласе Вестман и театрално запляска с ръце, а впоследствие тъкмо това всъщност изплаши Франс Балдер най-много – колко лесно пуснаха момчето.

Позволиха му да отведе малкия със себе си, без да протестират, е, освен чисто символично. Навярно гледаха на Аугуст единствено като на бреме. Не беше лесно да се разбере. Хана отправи към Франс няколко трудни за тълкуване погледа, ръцете ѝ трепереха, челюстите ѝ бяха здраво стиснати, ала зададе твърде малко въпроси. А нали би трябвало да го подложи на кръстосан разпит, да предяви хиляда изисквания, да се обезпокои относно нарушаването на навиците на момчето. Тя каза просто:

– Сигурен ли си? Ще се справиш ли?

– Сигурен съм – отвърна той, а после влязоха в стаята на Аугуст и тогава Франс го видя за първи път от повече от година.

И се засрами.

Как бе могъл да изостави подобно момче? Беше толкова красив със своята къдрава, буйна коса, с жилавото си тяло и сериозните сини очи, потънали в гигантски пъзел с платноход. Сякаш целият му образ крещеше: „Не ми пречете“, така че Франс пристъпи бавно напред, като че ли се приближаваше до чуждоземно, непредсказуемо създание.

Все пак успя да изтръгне момчето от унеса му, да го накара да хване ръката му и да го последва в коридора. Никога нямаше да забрави това. За какво ли мислеше Аугуст? Какво очакваше? Не погледна нито към него, нито към майка си, игнорира и всякакви махания и думи за сбогом. Просто се скри с него в асансьора. Толкова лесно беше.

* * *

Аугуст имаше аутизъм. Навярно беше и със забавено развитие, макар по този въпрос да не бяха получили съвсем еднозначни мнения. Всъщност оправдано би било да заподозреш точно обратното, ако го видиш отдалеч. Прелестното му, съсредоточено личице излъчваше царственост и сякаш бе обградено от някаква аура, която ясно сочеше, че не намира за нужно да се интересува от околния свят. Отблизо обаче погледът му беше премрежен, а и откакто се беше родил, не бе изрекъл и дума.

С това бе опровергал всички прогнози, които бяха направени за него на двегодишна възраст. По онова време лекарите твърдяха, че Аугуст вероятно се числи към малцинството деца с аутизъм, чиито заложби не са ограничени, и стига само да се подложеше на интензивна поведенческа терапия, предпоставките за нормално развитие бяха доста добри. Ала надеждите им не се оправдаха в никаква степен. Всъщност Франс Балдер не знаеше какъв бе резултатът от всичките онези усилия за помощ и подкрепа, нито какво бе излязло от училищното образование на момчето. Франс бе живял в свой собствен свят, бе се изселил в САЩ, влизайки в конфликт с всички свои близки.

Беше идиот. Сега обаче щеше да изплати дълга си и да се погрижи за своя син. Затова извади тежката артилерия. Поръча научни списания и се свърза със специалисти и педагози. Веднага му стана ясно най-малкото, че парите, които бе изпращал, не бяха принесли полза на Аугуст, а бяха изтекли другаде, със сигурност в посока на разхищенията и комарджийските борчове на Ласе Вестман. Изглежда, момчето като цяло бе оставено на самотек, замряло в своите компулсивни привички, а навярно и изложено на още по-лоши неща – отчасти и затова Франс се беше прибрал.

Един от психолозите се бе обадил, за да изрази безпокойството си от наличието на мистериозни синини по тялото на момчето, тях ги бе видял и Франс. Бяха навсякъде по ръцете и краката, по гръдния кош и раменете на Аугуст. Според Хана се дължали на собствените му пристъпи, когато се мятал напред-назад из стаята, и Франс Балдер определено стана свидетел на един такъв пристъп още на втория ден. Направо обезумя от страх. И все пак, според него това нямаше нищо общо със синините.

Подозираше насилие и потърси за помощ общопрактикуващ лекар и бивш полицай, когото познаваше лично, и въпреки че те не потвърдиха категорично подозренията му, той продължи да изразява възмущението си, като междувременно се зае да пише жалби. Едва ли не забрави за момчето. Забеляза, че не беше трудно да го забрави. Аугуст през по-голямата част от времето седеше на пода в стаята, която Франс бе обзавел за него в къщата в Салтшобаден, с прозорци към близкото море, и редеше своите пъзели, своите безнадеждно трудни пъзели със стотици парченца, които той виртуозно подреждаше, за да ги пръсне отново и да започне отначало.

Отпървом Франс го бе наблюдавал очарован. Сякаш гледаше велик артист по време на работа. На моменти дори попадаше в плен на илюзията, че детето всеки момент може да вдигне очи и да му каже нещо съвсем като възрастен. Ала Аугуст никога не обелваше и дума, а вдигнеше ли глава от пъзела, отправяше поглед покрай баща си към прозореца и слънчевата светлина, която се отразяваше във водата навън. Накрая Франс го остави на мира. Аугуст спокойно можеше да си седи там в собствената си самота, и честно казано, Франс рядко го и извеждаше, дори в градината.

Чисто формално той изобщо нямаше право да се грижи за момчето, затова не искаше да поема излишни рискове, преди да уреди юридическите въпроси, ето защо остави домашната помощница, Лоти Раск, да се заеме с всички покупки и с цялото готвене и чистене. Хич не го биваше Франс Балдер в тази част от живота. Разбираше си от своите компютри и алгоритми, но това бе почти всичко, и колкото повече време минаваше, толкова повече се занимаваше с тях и с кореспонденцията си с адвокатите, а нощем спеше ужасно, точно както и в САЩ.

Жалби и бури го дебнеха иззад ъгъла, затова всяка вечер сядаше и изпиваше по бутилка червено вино, обикновено „Амароне“, но то като че ли му помагаше само в краткосрочен план. Започна да се чувства все по-зле. Фантазираше си, че си плюе на петите и отива на някакво недостъпно място, далеч от всякаква чест и почтеност. Но ето че в един ноемврийски ден нещо се случи. Беше ветровита, студена вечер, двамата с Аугуст вървяха по „Рингвеген“ в Сьодермалм и мръзнеха.

Бяха вечеряли при Фара Шариф на улица „Синкенс вег“ и Аугуст отдавна трябваше да е заспал. Вечерята обаче се бе проточила и Франс Балдер бе приказвал повече от предостатъчно. Фара Шариф притежаваше това качество. Караше хората да изливат душата си. С Франс се познаваха, откакто бяха следвали компютърни науки в Импириъл Колидж в Лондон, и днес Фара беше една от малцината на неговото ниво в страната, или по-точно една от малцината, които успяваха да следят мисълта му. Беше невероятно облекчение да срещне някой, с когото да си разбират приказката.

Само дето тя го и привличаше, но въпреки неколкократните му опити, така и не му се бе удало да я съблазни. Франс Балдер не го биваше в прелъстяването на жени. Този път обаче се бе уредил за довиждане с прегръдка едва ли не преминала в целувка, та гледаше на това като на голям напредък. За нея именно мислеше, докато двамата с Аугуст вървяха покрай спортното игрище на „Синкенсдам“.

Франс взе решение следващия път да намери детегледачка и тогава може би… Кой знае? Някъде пред тях лаеше куче. Зад него изкрещя жена, тревожно или весело, трудно бе да прецени кое от двете, и той извърна поглед към „Хурншгатан“ и кръстовището, откъдето възнамеряваше да вземат такси или да се качат на метрото до „Слусен“. Въздухът миришеше на дъжд, а когато стигнаха до пешеходната пътека, светна червено. От другата страна на улицата стоеше опърпан мъж на около четиресет години, който му се стори някак познат. Точно тогава хвана Аугуст за ръка.

Искаше да бъде сигурен, че синът му няма да тръгне да пресича. Обаче усети, че ръката му е напрегната, детето явно реагираше бурно на нещо. Освен това очите му бяха ясни, сякаш някой бе издърпал с магическа пръчка онзи воал пред погледа му. Аугуст като че ли бе открил някакъв по-дълбок, недостъпен за останалите човеци смисъл в пешеходната пътека и кръстовището, и това отклони вниманието на Франс от факта, че светна зелено.

Той просто остави сина си на мястото му, усещайки, че неизвестно защо го обзема силно вълнение. Което му се стори странно. Та нали това беше само един поглед, нищо повече, а и погледът не беше особено светъл или радостен. Въпреки това той напомни на Франс за нещо далечно и забравено, което бе лежало задрямало в паметта му, и за първи път от много време насам се почувства обнадежден.

20 ноември

Микаел Блумквист бе спал едва два-три часа – беше се зачел в криминален роман от Елизабет Джордж. Не особено разумно от негова страна. Днес преди обед вестникарският гуру Уве Левин от „Сернер Медия“ щеше да изнесе програмна реч за „Милениум“ и Микаел трябваше да бъде отпочинал и готов за бой.

Той обаче нямаше никакво желание да се бие. Беше му криво, стана от леглото с неохота и си направи огромно капучино на своята „Юра Импреса Х7“ – машина, която някога бе пристигнала като доставка по домовете заедно със съпътстващите думи: „Аз, така или иначе, не мога да боравя с нея, както сам казваш, така че ползвай я“, а сега стоеше там в кухнята като паметник на едни по-хубави дни. Днес нямаше никаква връзка с изпращача, нито пък живееше с усещането, че работата му е особено стимулираща.

През изминалия уикенд дори бе размишлявал дали не би трябвало да продължи по пътя си и да намери нещо друго, а това беше доста драстична идея за човек като Микаел Блумквист. „Милениум“ беше неговият живот и неговата страст. Много от най-хубавите и най-драматичните неща, които го бяха сполетявали, имаха връзка с вестника. Само дето нищо не е вечно, може би дори любовта към „Милениум“, а и в тия времена не беше изгодно да притежаваш вестници, специализирани в разследваща журналистика.

Всички издания, които се стремяха към нещо велико и амбициозно, постепенно западаха и той не можеше да се отърве от мисълта, че навярно собствената му представа за бъдещето на „Милениум“, макар и красива и вярна от някаква по-висша гледна точка, не бе задължително да съхрани вестника жив. Влезе в дневната, сръбна от кафето си и погледна навън към залива Ридарфйерден. Там бушуваше истинска буря.

След циганското лято, сгрявало града далеч след началото на октомври и изпълвало с клиенти терасите на кафенетата доста по-дълго от обикновено, бе настъпило съвършено пъклено време с неспирни пориви на вятъра и проливни дъждове, които принуждаваха хората да бързат накъдето са се запътили, превити на две. Микаел не бе излизал целия уикенд, не само заради времето. Беше кроил наистина грандиозни планове за реванш, ала всичко отиде на вятъра, а нито едното, нито другото му беше

присъщо.

Не беше редовият загубеняк, дето все иска да си отмъщава, и за разлика от толкова много от останалите колоси на медийна Швеция, не страдаше от раздута представа за собствения си аз, която непрестанно се нуждае от подхранване и утвърждаване. От друга страна обаче, напоследък се бяха заредили трудни години, а само преди месец финансовият репортер Уилям Борг бе публикувал хроника в сернерския вестник „Бизнес лайф“, озаглавена: „Времето на Микаел Блумквист изтече“.

Написването на статията и поместването й на видно място сами по себе си бяха знак, че позицията на Блумквист все още е силна, пък и никой не твърдеше, че хрониката е плод на особено добра осведоменост, нито пък че е много оригинална. Би трябвало да бъде подмината като поредната нападка от завистлив колега. Ала по някаква причина, която така и остана неразгадана, цялата работа се разду неимоверно. Навярно в началото можеше да се изтълкува като дискусия относно професията на репортера – доколко „мъже като Блумквист непрекъснато трябва да търсят грешки в икономиката, вкопчени в остарялата журналистика от 70-те“, или пък човек като самия Уилям Борг „трябва да запрати цялата си завист през борда и да съзре величието на изтъкнатите предприемачи, ускорили развитието на Швеция“.

Само че стъпка по стъпка дебатът излезе от релси и се появиха гневни гласове, които твърдяха, че затъването на Блумквист в блатото през последните години не е било случайно, „понеже той, изглежда, приема по презумпция всички големи предприятия за ръководени от мошеници“ и затова разгръща своите истории „твърде напористо и на

сляпо“. Такива неща в даден момент се наказват, заключаваха те. Макар сериозните медии да не се намесваха, в социалните мрежи го плюеха на едро, като нападките не произхождаха единствено от финансови журналисти и представители на икономическите кръгове, които намираха повод да се нахвърлят върху своя враг в момента, когато им се бе сторил слаб. Редица по-млади драскачи също не пропуснаха шанса да се изявят, посочвайки, че Микаел Блумквист дори не мислел модерно, не ползвал нито туитър, нито фейсбук и едва ли не трябвало да се възприема като реликва от отминала епоха, когато е имало пари и време да се ровиш в какви ли не странни престарели томове. Или пък хората просто използваха възможността да се закачат, създавайки забавни хаштагове, например #катоповреметонаблумквист и подобни. Като цяло ставаше въпрос за тюрлюгювеч от глупости и подобни брътвежи го вълнуваха по-малко от всеки друг, поне така се опитваше да си внуши. От друга страна, не му помагаше особено фактът, че не бе разполагал с добра история от аферата „Залаченко“ насам, както и че „Милениум“ наистина беше в криза. Тиражите все още ги биваше, имаха 21 000 абонати, ала приходите от обяви се топяха драматично, пък и вече не се наливаха допълнителни печалби от успешни книги.

Освен това, тъй като съсобственичката Хариет Вангер не можеше да съдейства с повече капитал, бордът на директорите, противно на волята на Микаел, бе допуснал норвежката вестникарска империя „Сернер“ да закупи 30% от акциите. Всъщност не беше чак толкова чудно, колкото изглеждаше в началото – „Сернер“ имаха и седмични,

и вечерни печатни издания, а притежаваха и голям сайт за запознанства, два телевизионни канала с платен абонамент и футболен отбор в най-висшата дивизия на Норвегия, та не би трябвало да имат нищо общо с вестник като „Милениум“.

Представителите на „Сернер“ обаче – преди всичко директорът на публицистичния отдел Уве Левин – ги бяха уверили, че групировката се нуждаела от престижен продукт в своята издателска дейност, както и че „всички“ в ръководството се възхищавали на „Милениум“ и не искали нищо повече от това, вестникът да си продължи по старому. „Не сме дошли да печелим пари“, както каза Левин. „Искаме да правим нещо значимо“, след което веднага се погрижи фондовете на вестника да бъдат прилично захранени.

Отначало „Сернер“ не се месеха в редакторската дейност. Беше си най-обикновен бизнес, само че с малко по-добър бюджет, и в редакцията се появи нова надежда, понякога дори и у Микаел Блумквист, който имаше чувството, че веднъж поне се е сдобил с възможност да се посвети на журналистиката, а не да се безпокои за финансите. Ала приблизително по времето, когато бе подета кампанията срещу него – никога нямаше да се отърве от подозрението, че групировката се възползва от ситуацията, – тонът бе сменен и се зададоха първите вълни на натиск.

Разбира се, каза Левин, вестникът ще продължи със задълбочените си анализи, с високия си стил, със социалния си патос и тем подобни. И все пак нямаше нужда във

всички статии да се говори за икономически нередности, несправедливости и политически скандали. За бляскавия живот – за звезди и премиери – също бе възможно да се прави висококачествена журналистика, продължи той, говорейки разпалено за „Венити феър“ и „Ескуайър“ в САЩ, за Гей Талезе и неговия класически портрет на Синатра, „Франк Синатра е настинал“, и за Норман Мейлър и Труман Капоти, и Том Улф и бог знае кой още.

Всъщност Микаел Блумквист не разполагаше с нищо съществено, за да възрази, не и тогава. Той самият едва половин година по-рано бе написал дълъг репортаж за бизнеса на папараците и само да намереше добър и сериозен ъгъл, би могъл да създаде портрет на който и да било некадърник. Не темата е показателна за добрата журналистика, и това имаше навика да казва, а отношението. Онова, против което заставаше, се долавяше между редовете: че това бе началото на по-мащабна атака и че групировката „Милениум“ се превръщаше в подобие на всеки друг вестник, т.е. издание, което можеха да променят както, по дяволите, им скимне, докато стане доходоносно – и безлико.

Ето защо, когато в петък следобед подочу, че Уве Левин наел консултант и поръчал цяла поредица проучвания на пазара, които щял да изложи в понеделник, Микаел веднага хукна към дома си и дълго време седя на писалището или лежа в леглото, измисляйки различни яростни доводи относно това, защо „Милениум“ трябва да стои твърдо зад своята визия. В предградията бушуват размирици. В риксдага е влязла откровено ксенофобска партия. Нетърпимостта се разраства. Фашизмът е изнесъл постовете си на предната линия, а навсякъде наоколо бъка от бездомници и просяци. Швеция в много отношения е станала нация на срама. В мечтите си Микаел съчини купища фини и възвишени слова и изживя редица фантастични триумфи, изричайки толкова уместни и убедителни истини, че цялата редакция и цялата групировка „Сернер“ се разделиха със своите илюзии и единодушно решиха да го последват.

Когато обаче слезе на земята, осъзна колко са вятърничави подобни думи, ако нямат икономическа подплата. Money talks, bullshit walks и прочее! На първо място вестникът трябваше да свърже двата края. После можеха да променят света. Такъв бе механизмът и вместо да планира ядовити речи, той се зачуди дали не бе възможно да изтръска отнякъде добра история. Надеждата за някое солидно разкритие навярно би могла да породи повече увереност в редакцията и да накара всички да обърнат гръб на проучванията и прогнозите на Левин относно западането на „Милениум“ или каквото там Уве мислеше да извади от ръкава.

Още от голямата сензация на Блумквист насам вестникът беше един вид новинарска агенция. Всеки ден получаваше подсказки за нередности и съмнителни сделки. Вярно, повечето бяха пълна плява. Догматици с твърдо установено мнение, теоретици на конспирацията, лъжци и дървени философи пристигаха с най-безумни истории, които не заслужаваха и най-беглата проверка или най-малкото не бяха достатъчно интересни, за да произведат статия. От друга страна, понякога някоя уникална история се криеше зад нещо съвсем банално или тривиално.

В най-обикновен застрахователен случай или прозаична обява за изчезването на човек можеше да се побере голям разказ с общочовешко значение. Човек никога не може да бъде сигурен. Номерът бе да се подходи методично и всичко да бъде прегледано без предразсъдъци, ето защо в събота сутринта той седна с лаптопа и бележниците си и прегледа онова, с което разполагаше.

Продължи до пет следобед и определено откри едно друго, което преди десет години щеше да го накара да се размърда, ала сега не пробуди кой знае какъв ентусиазъм, а това си беше класически проблем, поне дотолкова му беше ясно. След няколко десетилетия в професията повечето неща изглеждат познати и макар на теория да разбираш, че „от това ще излезе добра история“, пак не се разпалваш. Накрая, когато поредният шибащ, леденостуден дъжд се изля върху покрива, Микаел прекъсна работата си и се задълбочи в Елизабет Джордж.

Не беше просто опит да избяга от проблема, внушаваше си той. Понякога най-добрите идеи се раждат в покой – опитът му го подсказваше. Когато се занимаваш с нещо коренно различно, парченцата на пъзела ненадейно може да се наместят. Само дето не го осени никаква друга конструктивна мисъл, освен че би трябвало малко по-често да си лежи ей така, зачетен в добри романи. Така че когато утрото в понеделник му сервира още противно време, той бе отхвърлил един и половина криминални романа на Джордж, плюс три стари броя на списание „Ню Йоркър“, които събираха прах на нощното шкафче.

 

* * *

И ето че сега седеше на дивана в дневната със своето капучино, загледан в бурята отвъд прозореца. Чувстваше се уморен и занулен чак докато не се сепна – сякаш изведнъж бе взел решение отново да стане деен. Изправи се и нахлузи ботушите и палтото си, след което излезе.

Беше прекалено неприятно, за да го приеме на сериозно. Вледеняващи, натежали от дъжд пориви на вятъра го пронизваха до мозъка на костите и го принуждаваха почти

да тича към „Хурншгатан“, която се стелеше пред очите му необичайно сива. Сякаш някой бе ограбил целия Сьодер, лишавайки го от цветовете му. Из въздуха не се вихреше нито едно лъскаво есенно листо. Свел глава, скръстил ръце на гърдите си, Микаел продължи покрай църквата „Мария Магдалена“ надолу към Слусен чак докато не свърна надясно по възвишението по „Йотгатан“ и не се шмугна, както обикновено, между бутика „Монки“ и кръчмата „Индиго“.

След това се качи в редакцията на вестника, която се помещаваше на четвъртия етаж, точно над офиса на Грийнпийс, и още на стълбищната площадка дочу жуженето.

Вътре имаше необичайно много хора. Цялата редакция и най-важните сътрудници на свободна практика, плюс трима души от „Сернер“, двама консултанти и Уве Левин, Уве, който в чест на днешния ден се бе изтупал малко по-малко. Вече не изглеждаше като директор, а очевидно се бе въоръжил и с няколко нови израза, сред които и фамилиарното „здрасти, братле“.

– Здрасти, братле, как е?

– От теб зависи – отвърна Микаел, без да влага нищо лошо.

Забеляза обаче, че думите му бяха възприети като обявяване на война, кимна стегнато и продължи навътре, където седна на един от столовете в редакцията, подредени като в малка аудитория.

- – -

„Милениум. Онова, което не ме убива“
Автор: Давид Лагеркранс

Превод: Росица Цветанова
496 страници
Цена: 18лв/14.40 онлайн
www.colibri.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (3 votes cast)
Уикенд четиво: „Милениум. Онова, което не ме убива“ от Давид Лагеркранс, 10.0 out of 10 based on 3 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>