„Малката черна рокля” от Джейн Л. Роузън

От  |  0 коментара

„Най-важното в една рокля е жената, която я носи”. С тази популярна мисъл на Ив Сен Лоран започва романът „Малката черна рокля” от Джейн Л. Роузън, който вече може да бъде намерен и на български език. Очарователна, забавна и сърдечна история за една малка черна рокля и за съдбите на девет жени, които са се докоснали до нея. Традицията на „Блумингдейлс“ повелява всеки сезон да има една малка черна рокля –хита на сезона. Тя е върху кориците на списанията, по витрините на магазините, на червения килим. Това е Роклята – дискретна, елегантна, изискана. И всяка нюйоркчанка копнее да я има. Роклята кара млади момичета да се гледат в огледалото и за първи път да виждат, че оттам ги гледа жена; зрели жени да се въртят и оглеждат с нея като момиченца; очите на млади и стари мъже да се обръщат след нея.

Защото така действа красивата рокля. Кара обикновената жена да се чувства необикновена. Красивата рокля не остарява. Тя е вечна и носи мъничко магия. Малката черна рокля се превръща в една от героините, сред които са продавачка, частен детектив, секретарка, студентка…  Всички те живеят в Ню Йорк и на пръв поглед са напълно различни, но всъщност ги обединяват страстите, емоциите и преживяванията, през които преминават, а житейските им пътища са свързани от една рокля и усещането, когато са облечени в нея.

В книгата се преплитат няколко истории – за любовта, която може да те срещне на необичайно място, за втория шанс, за обидата от изневярата, за удовлетворението от работата, за житейската равносметка. Романът на Джейн Л. Роузън е любовно писмо не само към малката черна рокля, но и към Ню Йорк. В пъстрия и динамичен град, в който съдбите на хората се пресичат,  винаги се намира история, която заслужава да бъде разказана.

ОТКЪС

Модният подиум

от Сали Ан Фенъли

възраст: само на 18 години

– Забоди я! Забоди я! – асистентите бяха изнервени.

Какво да забодат?, помислих си аз.

– Ау! – бе отговорът ми. Мен да ме набодат.

Тук цареше лудница. Бяха ми вземали мерки поне пет пъти по време на кастинга. Мислех си, че това ще е най-страшното – петдесет нетърпеливи модели, строени в редица, облечени в черни комбинезони и мечтаещи си за чийзбургери. Беше един по-различен кастинг от онези, на които бях свикнала в родната Алабама.

– Голяма ми е. Може би ще трябва да я дадете на някое по-едро момиче – бяха първите ми думи за деня.

– Няма по-едри момичета – измънка под носа си асистентът, който ме убоде с карфицата.

Огледах се, той наистина беше прав. Миналата седмица бях кльощава, най-слабичкото  момиче на юг от линията Мейсън – Диксън[1]. Наричаха ме Сали Кльощата и ме питаха дали трябва да танцувам, когато съм под душа, за да се намокря. Сега обаче никой не ми се подиграва.

– Стройте се! – извика той и аз се подчиних.

Дишай, дишай, първо единият крак, после другият. Дишай. Дишай. Повтарях си мантрата наум, докато момичето зад мен не я прекъсна с най-силния нюйоркски акцент, който някога бях чувала.

– Мисля, че ти май си облечена с Роклята – каза тя по начин, който звучеше по-скоро като предупреждение, а не като твърдение.

– Роклята? – не разбирах какво имаше предвид. Все още се опитвах само да дишам. Приближавахме се все повече към подиума.  А тя продължи:

– Всяка година има една Рокля. Хората от първия ред ето там определят коя да бъде. Виждаш ли ги? – и посочи към мястото, където двете огромни завеси се сливаха. В момента, в който се полюшнаха и разместиха, успях да хвърля бърз поглед към публиката. Искаше ми се да не го бях правила.

– Дойде ли есента, тези хора от предните редици ще сложат Роклята върху кориците на списанията си, ще я окачат на витрините на магазините си или ще я носят по червения килим. По принцип тя е малка черна рокля точно каквато е твоята – продължи тя.

Гласът й не съответстваше на красотата й. Тя беше като една от онези актриси в немите филми, за които баба ми не спираше да говори и които се оказаха разорени, когато на мода излязоха филмите с говор. Това момиче ми звучеше толкова чуждо. Мисля си, че ако й бях заговорила с провлачения си южняшки акцент, тя щеше да си помисли същото за мен. Истината е, че, откакто пристигнах в Ню Йорк, почти не съм си отваряла устата поради тази причина. Когато изобщо говоря, се старая да е кратко и отчетливо. Мога да се престоря на местна с едно-две изречения, но не е толкова лесно. Опитвам се да говоря тройно по-бързо от нормалното за мен, защото иначе изглежда, че хората все едно ми дърпат думите с ченгел.  Трябва да мисля и да говоря едновременно, което не е чак толкова лесно. Ясно е, че както те не ме разбират, така и аз не ги разбирам. Може би ще си помислите, че това ще направи всички ни равни, но не е така. Не и тук.

Не само говоренето им, ами и ходенето им по улиците е също толкова дразнещо. Първия ми ден тук направих грешката да се спра, както си вървях, и да погледна нагоре към една сграда, когато – бам! – някакъв минувач се заби право в мен.

– Луда ли си, маце? – изкрещя ми той. Все едно яко бях набила спирачки по най-натоварената магистрала в Юга.

На следващия ден валеше. Движението в града беше ужасно в сухо време, а какво остава в такъв порой. Бях толкова смутена, че така и не посмях да изляза навън. Гледах как местните крачеха бодро и в двете посоки, като избягваха локвите и повдигаха и снишаваха чадърите си в пълен синхрон. Сякаш всички освен мен знаеха хореографията предварително. Не помръднах от мястото си, докато не се показа слънцето.

Момичето с неприятния глас продължаваше да говори за Роклята. Имаше около десетина момичета, които стояха между подиума и нас. Тя не спираше да бърбори:

– Има вероятност Роклята да е онази, която приятелката ми Аделaйн представи на едно ревю вчера. Може тя да е била с Роклята. Аделайн каза, че светкавиците на фотоапаратите полудели, особено в края на подиума. Тя се надява, че нейната рокля е Роклята. Искам да бъда такава приятелка, която наистина се надява това да е така. Но не съм. Честно казано, не мисля, че бих могла да понеса да я видя на корицата на „Уиминс Уеър Дейли“[2]. Всяка година Роклята е на корицата на това списание, а моделът, който я носи, понякога става известен заедно с нея. Чух, че момичето отпреди две години е получило роля във филм на Уди Алън. Това момиче е било ново лице, също като теб. Нали знаеш, може да си ново лице само веднъж. Обикновено дават Роклята на съвсем ново попълнение или на знаменитост. А Уди Алън направи това ново попълнение известно! Мислиш ли, че той е педофил? Тази мисъл не ми се нрави.

Тя изглежда изобщо не се замисляше за дишането, докато това беше всичко, върху което аз се бях концентрирала, и продължи да бъбри:

– Иска ми се да не трябва да мисля за толкова много неща. Ето например миналата седмица някой ми каза, че тези лимонoви резенчета, които слагат в чашите с вода, са смъртоносни. Покрити са с микроби, че дори и с изпражнения, защото сервитьорите не си мият ръцете – това ми каза момичето.

Резенчето лимон във водата ми буквално е най-близкото до парче торта нещо, което съм яла от три години насам. Сега какво се очаква да правя? Имам чувството, че независимо кога ще умра, последните ми думи ще бъдат „Още съм гладна“. Иска ми се никога да не бях чувала историите за лимоните и за Уди Алън.

Лимон, зачудих се аз. Всичко, което бях виждала тези момичета да хапват за десерт, бе една цигара. Всички те са абсолютно еднакви. Вървяха по един и същи лек, ефирен начин. Бях убедена, че ще пърхат по подиума, докато аз ще приличам на ученичка, която носи каубойски ботуши. Дори говорят по един и същи начин. Добавяха думи в изреченията си, които според мен не носеха никакъв смисъл. Думи като „сериозно“,  „буквално“ и „честно“. „Честно казано това“,  „честно казано онова“. Такива изказвания те карат да се чудиш дали всичко останало, което излиза от устата им, не е лъжа. Също така много от историите им започваха с „Не ме съди“. Като че ли това изказване им служеше като картата от „Монополи“ – „Свободен си. Излез от затвора“. „Не ме съди, преспах с приятеля ти“  или „Не ме съди, изядох цял пай с пекан снощи“. Честно казано, второто буквално няма шанс да ми се случи. Сериозно, този начин на говорене буквално е заразен.

Има шест момичета пред мен. Дори не знам как аз попаднах тук. Добре де, това не е съвсем вярно. Дойдох дотук с автобуса. Когато човек е роден с лице като моето и крака, които нямат край, спира да мисли за друг изход. Справях се добре в училище, но нямаше много смисъл. Когато с по-малката ми сестра носехме вкъщи бележниците си, майка ми старателно преглеждаше нейния и само хвърляше поглед на моя.  Сестра ми е нисичка като всички от страната на майка ми. В началното училище бе най-високата, но в гимназията остана най-ниската. Тя е сравнително умна, не е гений или нещо от сорта. Не е по-умна от мен. Но майка ми едва поглеждаше моите оценки. Тя обичаше да казва:

– С крака като тези, просто трябва да си намериш богат съпруг, около когото да ги обвиеш. Карли (сестра ми) трябва да се научи да се грижи сама за себе си.

Някъде около този момент спрях да се напъвам.

Не беше само заради краката ми. Имах лицето, кожата, косата – пълния набор от всичко необходимо. Притежавах този тип красота, който кара хората да се спират и да ме зяпат все едно се взират в картина. Много висока картина. Нямах нито един недостатък. Говоря за външния си вид, разбира се. Но вътрешно завиждах на Карли. Тя започваше да говори и хората или я харесваха, или не. С мен не беше така – аз само трябваше да вляза в стаята и всички момчета ме харесваха. Не обръщаха никакво внимание на това, което казвах. Беше ми толкова самотно, че най-накрая дойдох в Ню Йорк, където можех да стоя в редица с други момичета и да съм нормална. Чувството беше прекрасно – досега. Четири момичета, които също имаха пълния набор от всичко необходимо, бяха пред мен. Момент, вече са три. Притиснах ръцете си отстрани до тялото ми, за да не треперят.

Носовият глас се чу за кратко отново:

– И то не са само лимоните, нали знаеш. Онези ментови бонбонки в купичките на касата – тях също са ги изследвали и…

Надявах се, че аз съм облечена с Роклята. Изглеждаше толкова семпла. Смятам, че Роклята би трябвало да бъде нещо впечатляващо и крещящо, също като момичето, което ми надува главата сега. А тази рокля беше дискретна. Не че и аз разбирам много от мода, съвсем не. Не знам повече от онова, което съм чела по списанията, а пък тях съм ги преглеждала няколкото пъти, когато майка ми ни водеше с Карли в Бейтсвил, за да ни направят маникюр и педикюр. Всъщност така се озовах в Ню Йорк. Имаше статия в едно от списанията – Имате ли всичко необходимо, за да станете модел за ревюта? Пишеше, че трябва да си:

Висока между 175 см и 180 см – съм.

С бюст 80-85 см – съм.

С талия 56-60 см – съм.

С бедра 80-89 см – съм.

Даже в салона ми взеха мерките. За времето, което беше нужно да изсъхнат два слоя от лака „Черешката на тортата“, планът беше вече в действие. Така или иначе имаше спестени пари само за едната от нас да отиде в колеж, а и Карли беше „умната“.

– Давай! – и с едно побутване тръгнах. Беше като скачане с парашут. Не че разбирам и от скачане с парашут. Когато излязох на подиума, светлините блеснаха ослепително – точно както момичето ми каза, че ще стане.

За малко да припадна там. Честно, буквално и сериозно.

Седмо Авеню

от Морис Сийгъл, крояч в модно ателие

възраст: почти на 90 години 

Докато се качвах с асансьора към 16-ия етаж, си позволих да помечтая за вероятността да са ни сложили на корицата на „Уиминс Уеър Дейли“. Били сме на корицата им няколко пъти досега, но това бе последната ми възможността, преди да се пенсионирам. Имах добро предчувствие за една от роклите. Още от момента, в който дизайнерът ми връчи скицата, знаех, че си имам работа с необикновена рокля. През тежката стъклена врата видях сгънатия вестник, натъпкан в пощенската ни кутия както всяко друго утро. Взех го, погледнах… и сърцето ми спря за миг. Ето я! Тазгодишната малка черна рокля е моята! Ето я тук, представена по страхотен начин, върху перфектното тяло на модел с очи на кошута, на когото изглежда това е първото излизане на модния подиум. Сътворих тази рокля със собствените си ръце. Роклята на сезона. От август ще е по магазините, а когато и последните бройки се изкупят, вече ще е дошъл декември и аз ще се наслаждавам на пенсионирането си. Чувството да се изстрелваш към върха е много приятно.

Аз съм първият в ателието всеки ден в шест часа сутринта. Дори и днес, когато последната за годината снежна виелица се завихря по улиците на Манхатън, аз отново идвам навреме. Моето си навреме – никой друг няма да дойде тук в продължение на няколко часа. Отключвам тежката стъклена врата и я издърпвам, за да я отворя, което си е една от малките ми победи за деня – доста добре се справям за един деветдесетгодишен старец. Думите „Макс Хамър Лимитид“ са изписани напречно в златно. Там са от седемдесет и пет години. Толкова време съм отварял тази врата – в началото, доколкото си спомням, само с показалец, а сега с двете си ръце и един победоносен възглас: „Ай!“.

Макс Хамър не е между нас от осем години. Преди той беше винаги първи. Понякога даже си мисля, че може би спеше там. Не и аз – бях там в 6 сутринта и си бях вкъщи в 6 вечерта. Никога не съм пропускал вечерята със съпругата ми Матилда и дъщеря ни Сара, която сега е на шейсет години и има двама синове, по-малкият от които се казва Лукас. Той е лекар в спешно отделение, а по-големият Хенри свири на чело в нюйоркската филхармония. Макс също има двама синове. По-малкият Андрю сега е начело на бизнеса, въпреки че е на около 50 и може би не е правилно да казвам „малък“. Умно момче е, а също и достатъчно интелигентен, за да осъзнае, че за разлика от родителите си, няма усет към модата. Въпреки това пожела да стане част от семейния бизнес. Той завърши Уортън[3] и лека-полека пое работата в свои ръце, когато преди около двайсет години родителите му се оттеглиха. Само година след пристигането му роклите на Max Hammer се превърнаха от най-добрите реплики на Седмо Авеню в най-добрите рокли, и то, без дори да се сменя табелата на вратата. И аз бях свидетел на всичко това.

Запознах се с Макс Хамър на кораба за Америка, тръгнал от пристанищния полски град Гдиня, през лятото на 1939 година. Заминаваше по-големият ми братовчед Морис и с баща ми го изпращахме. Беше седмица преди моя бар мицва и ми беше много мъчно, че той няма да присъства. Когато го взехме от тях онази сутрин, беше доста болен – изгаряше от температура. Колкото и да беше разтревожена, майка му настоя той да замине за Америка. С Морис много си приличахме, въпреки че той беше на 16 и дребничък, а аз на 12 и по-едър. Хората често ни мислеха за близнаци. Баща му беше починал отдавна и Морис често прекарваше време с моето семейство. Моят баща беше шивач и научи и двама ни на всичко, което знаеше: от това как да се направи кройка от скица, до това как да се направи илик без шевна машина.

Когато пристигнахме на пристанището, не позволиха на Морис да се качи на кораба, защото вече се беше изринал почти целият и можеше да се усети топлината, която тялото му излъчваше. Сега, като човек, видял почти всички детски болести, мога да предположа, че е имал розеола. Стюардите отказаха да го качат на борда, като крещяха, че ще зарази целия кораб. Баща ми взе билета на Морис, чантата му, документите му и ни заведе до другото подвижно мостче. Помислих си, че просто ще опитаме да качим Морис от друго място, но в последния момент татко ми даде златната си венчална халка, всичките пари, които имаше в себе си, и всички пари от джоба на Морис. Целуна ме по челото и ми каза да се качвам на кораба. Плаках, молих, умолявах го. Заплаших го с картинката, която го очаква, когато се прибере вкъщи при майка ми – сам, без единствения им син, една седмица преди неговия бар мицва. Погледнах надолу, смутен от сълзите си, и когато отново вдигнах очи, тях вече ги нямаше. Никога повече не видях нито баща си, нито Морис. Макс Хамър, който беше с около шест години по-голям от мен, стана свидетел на всичко това. Той ме издърпа за ръкава на кораба и ми каза, че баща ми току-що е спасил живота ми.

Минаха три дена, преди да мога да обеля и дума, а дотогава Макс вече ми беше разказал целия си живот, дори частта, която все още не се бе случила. Първото нещо, което той каза, че ще направи, когато пристигнем в Америка, е да намери приятелката си Дороти, отишла там преди няколко месеца. След това щеше да я помоли да го чака. Всъщност и двамата доста вече бяха чакали. Каза ми, че е разбрал, че тя е неговото момиче от момента, когато му се усмихнала за първи път зад витрината на магазинчето за рокли на баща му в Краков. Тогава и двамата били едва на по дванайсет. Сподели ми, че ще започне да изкарва пари, за да гради състояние, после ще се ожени за нея и ще продължи да го трупа. Дори там, в най-евтината част на гъмжащия от плъхове кораб, почти без трошица хляб, аз вярвах на всяка негова дума. Светът сякаш беше в краката му.

Казах му, че в събота е трябвало да се състои моят бар мицва, и той направи така че това наистина се случи. Издекламирах от Тората частта, която трябваше, а когато бяхме на половината път, германците бяха нахлули в Полша. Качих се на кораба като момче, а в Америка пристигнах като мъж и не само защото имах вече своя бар мицва, ами и защото взех името на братовчед си Морис Сийгъл, както и възрастта му – почти седемнайсет. Не познавах никого другиго освен Макс Хамър, но имах чувството, че това ще ми е достатъчно. Той ми помогна да стигна дотук и аз го следвах неотлъчно до смъртта му преди осем години. Всичко, което той каза, че ще се случи, се случи. Но не точно в същата последователност.

След като слязохме от кораба в Америка, се отправихме към Бруклин, за да намерим Дороти. Снимката, която тя бе изпратила, беше направена пред улична табела на кръстовището между Кони Айлънд Авеню и Авеню Джей. Чакахме цял ден пред табелите от снимката. Той ми я беше показвал толкова много пъти по време на пътуването, че накрая аз бях този, който забеляза Дороти пръв. Тяхната среща не приличаше на нищо, което някога бях виждал – бях още твърде малък, за да си имам приятелка, и не можех да си представя, че човек може да изпитва такива чувства към момиче. Целувки и сълзи – и двамата се разплакаха. Никога дотогава не бях виждал мъж да плаче така. Сълзите не само бяха препълнили очите му, но и безмилостно се стичаха по страните му. Дороти ни заведе в едно ресторантче и се наядохме все едно не бяхме слагали нищо в уста цял месец, което не беше далеч от истината. Тези ресторантчета ми липсват – някога в старите еврейски квартали се срещаха толкова често, колкото „Старбъкс“ днес. Макс й разказа за плана си да не бързат със сватбата, докато не започне бизнеса си. Тя пък му разказа своя – не я интересуваше, че той е без пукнат долар, просто не искаше никога повече да се отделя от него. Ожениха се още същата седмица. И от самото начало тя беше тази, която определяше правилата.

Успях да се свържа с един далечен мой братовчед в Джърси Сити, който беше собственик на фабрика за облекло и започнах работа там. Кроячът ме взе под крилото си и се научих да кроя като него, въпреки че повече ми допадаше начинът на работа на баща ми. Но като чирак крояч, аз перфектно се вписвах във великия план на Макс и бях готов да заслужа мястото си в него. Освен това новините от къщи не бяха добри и да работя това, което правеше баща ми, ми помагаше да запазя връзката си с него. На следващата година Макс убеди братовчед ми да му помогне да отвори модна къща на Седмо Авеню. Освен че му зае пари, той му отдаде назаем и мен и за нула време ателието беше отворено и работеше с пълна пара.

Най-мили са ми първите дни. По това време вече можех да правя кройки за всякакви модели. Докато другите модни къщи около нас имаха именити дизайнери, които създаваха оригинални облекла, Макс имаше план. Изпращаше ме до будката за вестници всеки ден, за да купувам броевете на холивудските списания: „Филм“, „Лайф“ и „Моушън Пикчър“. Ако Каръл Ломбард, Джоан Крофорд или Бети Дейвис бяха облечени в нещо – ние щяхме да му направим реплика! Той просто имаше невероятен усет към модата и можеше да определи кои рокли щяха да стоят добре на средностатистическата американка, като в същото време щяха да я карат да се чувства като филмова звезда. Докато на другите кроячи им трябваше роклята, на мен просто ми трябваше снимката.

Не сме се опитвали да заблуждаваме никого. По време на пазарната седмица[4], когато идваха търговците, в шоурума ние оставяхме снимките на актрисите направо на масичките. Даже първата ни колекция носеше имената на филмовите звезди. Дороти имаше перфектни мерки и когато излизаше, облечена в „Грета Гарбо“ или в „Лорета Янг“, търговците казваха тежката си дума и поръчките започваха да валят. Пожънахме голям успех и през следващия сезон останалите модни къщи започнаха да копират нашия начин на работа. Но ние бяхме първите и честно казано, най-добрите. Не след дълго Макс заедно с бременната си съпруга се премести от Кони Айлънд в Сентръл Парк Уест. Тогава вече никой от двамата нямаше вид на човек, който дори само е стъпвал в щетъл[5] в Полша, камо ли на такъв, който е израснал там. Дороти пазаруваше в най-луксозните магазини на Пето Авеню и Лейдис Майл, откъдето си купуваше дрехи по последните модни тенденции от Париж и Милано. Това означаваше, че можех да работя със самите рокли. Разшивах ги, изучавах кройката им, копирах я и след това ги зашивах отново. Ние бяхме отбор мечта доста преди да се роди този термин.

Аз също открих любовта. Влюбих се в моята Матилда в секундата, когато я видях в метрото на път към къщи, в Бруклин. Тя носеше изрезки от плат, които шефът й бил разрешил да си вземе вкъщи, и след 16 спирки най-накрая успях да я убедя да ми позволи да ги нося вместо нея. Беше почти първо поколение американка. Родила се на кораб, защото родителите й емигрирали от Австрия, и обичаше да казва, че е отникъде, но и отвсякъде. Близките й ме приеха радушно и усетих колко беше хубаво отново да имаш семейство. Беше лятото на 1945 година и войната най-накрая беше свършила. Бях получавал новини за близките си през годините от най-различни хора и надеждата, че ще мога да ги видя отново, се изпаряваше след всяка една ужасяваща вест. Осъзнах, че за да почета паметта им по най-добрия начин, трябваше да изживея живота си пълноценно. Малко след това с Матилда се оженихме и ни се роди дете.

Имаше доста промени в модното ателие през годините, но аз малко или много си останах същият. Модата се изменяше драстично, но кройката си е кройка. Подплънките на рамото от 40-те и 50-те години бяха заменени от дрехите без презрамки от 60-те и 70-те. За разлика от мен, Макс се променяше заедно с времената. През 70-те той харчеше пари за дискотеки и заедно с Дороти танцуваха по цели нощи. Поне така си го представях, защото никога не съм стъпвал в дискотека. През 80-те си купиха състезателни коне и си правеха снимки в ложата на победителите. Те водеха бляскав живот. По-бляскав и от най-обемните подплънки за рамене, които отново се върнаха на мода през 80-те. Аз водех скромен живот и не бих го заменил за нищо друго на света.

В крайна сметка Макс се пенсионира и заедно с Дороти се преместиха в Палм Бийч. Тогава синът му Андрю пое бизнеса. Макс изживя живота си, както ми го беше начертал на кораба преди толкова много години. Постигна американската мечта. Единственият недостатък беше, че не понасяше Палм Бийч – казваше, че всички носели една и съща проклета рокля – на Lily Pulitzer. Беше накарал сина си да обещае, че никога няма да й направи реплика, и се шегуваше, че не е достойна да носи етикет на Max Hammer. Но Андрю нямаше и намерение да копира Lily Pulitzer или изобщо когото и да било. Също както баща си едно време, той имаше план. Искаше Max Hammer да достигне нови висоти, като наблягаше на майсторството и качеството, с които бяхме известни, и създаваше оригинални произведения. Той интервюира дизайнери от Модния технологичен институт и от Колежа по дизайн в Роуд Айлънд, докато най-накрая намери своя отбор мечта. Те ми предаваха скици, а аз моделирах визията им. Работехме добре заедно и мисля, че вълнението от създаването на истинска мода беше нещото, което ме спираше да се пенсионирам по-рано.

Кроячът, който ще наследи мястото ми, след като се пенсионирам, никога няма да работи като мен. Аз съм един от последните в бизнеса, който работи изцяло на ръка. Драпирам муслин на манекена и след това чертая кройката върху картон. С двете си ръце и със собствения си труд вземам творението на дизайнера и му вдъхвам живот. В наше време кройките вече се правят от компютри. Повечето кроячи понякога не виждат самата роклята до пробите. Но когато я видят, се надявам, че се отнасят с нея, както подобава. Изпипаната рокля носи много магия в себе си. Истинският шивач е като вълшебник.

Предполагам, че онези подплънки за рамене ще се върнат отново на мода, но аз вече няма да съм тук, за да ги слагам. Това е последната ми есенна колекция. Погледнах отново снимката на Роклята ми върху корицата на „Уиминс Уеър Дейли“.

Имах вълнуващ живот.

Бележки:


[1] Линията Мейсън – Диксън е символична културна граница между Севера и Юга. Резултат е от кървава вражда за земя между земевладелци от Пенсилвания и Мериленд преди САЩ да добие независимост от Великобритания. – Б. пр.

[2]Women’s Wear Daily е специализирано модно списание, често определяно като „модна библия“. – Б. пр.

[3] Бизнес училище към Университета на Пенсилвания, който е част от Бръшляновата лига. – Б. пр.

[4] Пазарната седмица е, когато търговци от универсални магазини и бутици оглеждат всяка колекция, за да изберат най-доброто за своите магазини. – Б. пр.

[5] Щетъл – общото наименование на малки градове със значително еврейско население в Централна и Източна Европа преди Холокоста. – Б. пр.

- – -

„Малката черна рокля”
Автор: Джейн Л. Роузън
248 страници
Цена: 14 лв.
kragozor.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
„Малката черна рокля” от Джейн Л. Роузън, 10.0 out of 10 based on 2 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>