Уикенд четиво: „Майсторът на вино” от Ноа Гордън

От  |  0 коментара

Жозеп Алварес е млад мъж от лозарското село Санта Еулалия в Каталуния, където баща му отглежда местни сортове грозде и продава виното за евтин оцет.  Жозеп обича земята и селската работа, но бащиното му лозе ще бъде наследено от брат му Донат, първородния син. Но Жозеп изпитва вродена нужда да обработва земята и копнее за лозята, както и за възможност да се ожени за любимото момиче. В Мадрид покушението срещу министър-председателя на страната, замислено от хора с богатство и власт, създава водовъртеж от интриги, който засмуква и група невинни младежи от Санта Еулалия. Как тези събития променят драстично живота на Жозеп и как, по ирония на съдбата, постепенно го превръщат във вдъхновен майстор на вино с ясна идея за живота – такъв е вълнуващият разказ в „Майсторът на вино“ от Ноа Гордън, автор и на световноизвестните романи „Лечителят“ и „Шаман”. За главния си герой Ноа Гордън казва: „Героят ми трябваше да бъде интелигентен, макар и необразован, обикновен мъж с необикновен ум, селски човек, поддържащ близка връзка с лозята си. Реших да му избера и интересно време – период, в който карлистките войни в Испания съсипват живота на мнозина, докато филоксерата унищожава лозята”.

ОТКЪС

ПЪРВА ЧАСТ

Завръщането

Околностите на село Рокебрюн, провинция Лангедок, Южна Франция
22 февруари 1874 г.

1
Към дома

Сутринта, в която всичко се промени, Жозеп работеше в лозето на Мендес и с напредването на деня изпадна в унеса на рутината, придвижваше се от лоза на лоза и отстраняваше сухите и уморени клонки на гроздовете, обрани през октомври, когато всяко зрънце беше сочно като зряла жена. Кастреше с безмилостна ръка и оставяше от лозите само нужното за следващата реколта от грозде. Беше великолепен ден, рядкост за този навъсен февруари, и въпреки мразовития въздух слънцето се бе издигнало някак въодушевено в просторното френско небе. Понякога, натъкнеше ли се на сбръчкано зърно, пропуснато от берачите, Жозеп спасяваше стафидката от сорта фер серваду и се наслаждаваше на ароматната ù сладост. Щом стигнеше до края на реда, натрупваше окастреното на купчина, вземаше горяща клонка от предишния огън и запалваше нов, чийто горчив мирис засилваше удоволствието му от работата.

Тъкмо беше подпалил една купчина, когато вдигна поглед и видя Леон Мендес да прекосява лозето, без да спира да размени по някоя дума с другите четирима работници.
— Мосю – поздрави уважително Жозеп, когато Мендес стигна до него.
— Сеньор. – Дребна шега помежду им: собственикът се обръщаше към него, сякаш Жозеп бе господар, а не ратай, само че този път Мендес не се усмихваше. Беше мил, но прям както винаги. – Днес сутринта говорих с Анри Фонтен, който неотдавна се върна от Каталуния. Жозеп, нося много лоша новина. Баща ти е мъртъв.
Сякаш някой цапардоса Жозеп и той изгуби ума и дума. Баща ми? Как така баща ми е мъртъв?
— Каква е причината? – попита глупаво накрая.
Мендес поклати глава.
— Анри чул само, че е починал в края на август. Не знаеше нищо повече.
— … Ще се върна в Испания, мосю.
— Сигурен ли си? – попита Мендес. – В крайна сметка него вече го няма.
— Не, трябва да се върна.
— А ще бъде ли… безопасно за теб? – попита внимателно Мендес.
— Така ми се струва, мосю. Отдавна обмислям да се върна. Благодаря ви за добрината към мен, мосю Мендес. Задето ме
приютихте. И ме научихте.

— Нищо работа – сви рамене Мендес. – Винаги има какво да научиш за виното. Много съжалявам за смъртта на баща ти, Жозеп. Доколкото помня, имаш по-голям брат, нали?
— Да. Донат.

— У вас най-големият ли е наследникът? Донат ли ще получи лозето на баща ти?
— Нашата традиция е най-големият син да наследи две трети, по-малките синове си поделят останалото и получават работа, която им осигурява прехраната. Но в моето семейство… понеже имаме съвсем малко земя… обикновено всичко отива при най-големия син. Баща ми ясно ми даде да разбера, че бъдещето ми е в армията или в църквата. За жалост не ставам за нито едно от двете.
Мендес се усмихна, но усмивката му беше тъжна.
— Не мога да не се съглася. Във Франция подялбата на имоти между наследниците доведе до появата на нелепо малки стопанства.
— Нашето лозе е само четири хектара. А това едва стига за прехраната на едно семейство, когато от гроздето се прави евтин оцет.
— Гроздето ви е добро. Има приятен, многообещаващ вкус – твърде хубав за евтин оцет! Ако тези четири хектара се обработват както трябва, ще родят грозде за хубаво вино. Ще се наложи обаче да изкопаете изби, за да не прокисва виното през летните горещини – меко отбеляза Мендес.
Жозеп много уважаваше Мендес, но какво разбираше френският майстор винар от Каталуния или от отглеждането на грозде за оцет?

— Мосю, виждали сте малките ни къщи с пръстени подове – отвърна той твърде нетърпеливо; мисълта за баща му бе обсебила съзнанието му. – Ние нямаме внушителни замъци. Нямаме пари да строим големи винарни с изби.
Господин Мендес очевидно не искаше да спори.
— Какво ще правиш в Испания, след като няма да наследиш винарната?
— Ще си намеря работа – сви рамене Жозеп. И със сигурност няма да е при Донат.
— Може би не в твоето село? В областта Риоха има няколко винарни, които ще извадят късмет, ако работиш при тях, защото си роден за лозар. Инстинктивно долавяш от какво се нуждаят лозите и си щастлив, когато усещаш пръстта по ръцете си. Разбира се, Риоха не е Бордо, макар че правят доста прилични червени вина – високомерно добави той. – Но ако решиш отново да се върнеш тук, при мен веднага ще си намериш работа.
Жозеп отново му благодари.
— Надали ще отида в Риоха или ще се върна да работя в Лангедок, мосю. Мястото ми е в Каталуния.
Мендес кимна разбиращо.
— Домът винаги зове. Върви с божията помощ, Жозеп. – Усмихна се и добави: – И кажи на брат си да изкопае изба.
Жозеп се усмихна и поклати глава. Донат не би изкопал дупка дори за тоалетна, помисли си той.
— Заминаваш ли? Ами… късмет тогава.

Маргит Фонтен, хазяйката на Жозеп, прие новината за заминаването му с обичайната си потайна и почти лукава тънка усмивчица – дори с радост, подозираше той. Беше вдовица на средна възраст, но още имаше прелестно лице и тяло, от което сърцето на Жозеп се разтуптя, щом я зърна за пръв път, ала тя беше дотолкова погълната от себе си, че след време напълно изгуби привлекателността си. Осигуряваше му небрежно приготвена храна и мека постеля, която понякога споделяше пренебрежително и се държеше с него като с несхватлив ученик в строгата ù сексуална школа. Бавно, решително. Нежно! Боже, момче, не си на състезание! Тя беше жената, която педантично го научи какво трябва да прави един мъж. Беше заинтригуван от уроците ù, но помежду им нямаше нежни чувства и Жозеп се наслаждаваше само донякъде, защото постепенно започна да изпитва неприязън към Маргит. Знаеше, че тя го възприема като мършаво селско момче, безинтересен испанец, който говори лошо местния окситански език, а френски изобщо не владее. Затова с едно лишено от романтика adieu той замина рано на следващата сутрин, както и беше дошъл във Франция, тихо и незабелязано, без да притесни никого. Беше преметнал през рамо платнена торба, в която имаше наденички, една франзела и бутилка вода. На другото си рамо носеше навито на руло одеяло и един подарък от господин Мендес – малък мях с вино на въжена връв. Слънцето отново се беше скрило, небето беше сиво като гушката на гълъбица, денят беше студен, но сух, и черният път беше твърд – добри условия за дълго ходене. За щастие краката и стъпалата му бяха заякнали от работа. Очакваше го дълъг път, затова пое с решителна крачка, ала без да бърза.

Целта му беше в края на първия ден да стигне до едно шат”о в село Сент Клер. Когато пристигна там късно следобед, спря в малката църквица „Сен Назер“ и помоли свещеника да го упъти как да стигне до винарната на човек на име Шарл Удон, приятел на Леон Мендес. Намери винарната, предаде на мосю Удон поздрави от мосю Мендес и получи позволение да пренощува при бъчвите.
Мръкна, Жозеп се отпусна на пода до бъчвите и изяде хляба и наденичката. Избата на Удон блестеше от чистота. Тежкият сладникав мирис на ферментиращо грозде не заличаваше изцяло острата миризма на нова дъбова дървесина и сяра, с която французите обгаряха бутилките и бъчвите, за да ги пречистват. В Южна Франция горяха много сяра, защото се страхуваха от всякакви болести, но най-вече от филоксера – чума, съсипала лозята на север и причинена от дребно насекомо, което нападаше корените на лозите. Избата с бъчвите приличаше на онази във винарната на Мендес, само че Леон Мендес правеше червени вина, а Удон – само бели от своето грозде шардоне. Жозеп предпочиташе червено вино и сега си позволи дребното удоволствие да отпие едничка глътка от мяха си. Виното изригна в устата му остро и чисто, vin ordinaire, обикновено вино, което дори работниците във Франция можеха да си позволят, но въпреки това по-хубаво от всяко вино, което Жозеп беше опитвал в своето село.Две години работи на лозето на Мендес, после една година заместваше работник, който избистряше виното, и четвъртата година работи в избата с буретата, където получи рядката възможност да опита вина с качества, които дори не си беше представял.

— Лангедок е известен със своето прилично vin ordinaire. Аз правя почтено, истинско вино, малко по-добро от обикновеното. Понякога, поради лош късмет или от глупост, правя доста слабо вино – беше му обяснил господин Мендес, – но в повечето случаи, слава богу, виното ми е добро. Разбира се, никога не съм правил страхотно вино, което да отлежава добре подобно на това от реколтите на прочути винопроизводители като Лафит и О-Брийон. Ала той не преставаше да опитва. В неуморното си търсене на върховното крю – съвършенство, наричано от него „божественото вино“, – когато постигнеше реколта, доставяща наслада и на небцето, и на гърлото, Мендес сияеше цяла седмица.
— Долавяш ли аромата? – питаше той Жозеп. – Усещаш ли дълбочината, тъмния мирис, който докосва душата, цветното ухание, сливовия привкус?
Мендес го научи какво може да представлява едно вино. Щеше да е проява на милосърдие, ако го бе оставил да тъне в невежество. Киселата и рядка течност, която произвеждахавинарите в родното село на Жозеп, беше лошо вино – вече го съзнаваше. Конска пикня, мислеше си мрачно. Може би щеше да е по-добре да беше останал във Франция при Мендес, за да опитва да създава по-хубави вина, вместо да се излага на риск със завръщането си в Испания. Утешаваше се с мисълта, че вече сигурно бе безопасно да се върне у дома. Бяха минали четири години без никакви признаци, че испанските власти го издирват. Не му допадаше горчивото прозрение, че поколения от семейството му цял живот са произвеждали лошо вино. Въпреки това бяха добри хора. Трудолюбиви. Което отново го върна към мисълта за баща му. Жозеп опита да си представи Марсел Алварес, но помнеше само дребни и обикновени подробности – големите длани на баща си, усмивката му, която се появяваше рядко. Празнината от липсващ преден зъб долу и двата криви зъба в съседство. Малкият пръст на левия му крак също беше изкривен от носенето на лоши обувки. През част от времето баща му работеше без обувки – харесваше му да усеща пръстта под стъпалата си и между разкривените си пръсти. Излегнат по гръб, Жозеп се потопи в спомените и за пръв път си позволи да скърби истински, докато мракът пропълзяваше в помещението през двата високи прозореца.

Най-сетне, разстроен, заспа между бъчвите. На следващия ден студът стана по-резлив. През нощта Жозеп се уви с одеялото и се зарови в копа сено на полето на някаква ферма. Загнилото сено беше топло и му създаде усещане за родство с всички животинки, изпокрили се в дупките си в земята в очакване на слънцето. Тази нощ сънува две неща. Първият сън беше лош, ужасен кошмар. След това за щастие му се присъни Тереза Галиего и когато се събуди, помнеше съня за нея много ясно, с усладителни и мъчителни подробности.
Пропилян сън, помисли си. След четири години тя със сигурност се беше омъжила или живееше някъде далеч от селото. Или и двете.
В късната сутрин му провървя, когато някакъв каруцар го качи върху дървата за огрев, които превозваше с двата си бивола с червени дървени топчета на острите върхове на рогата. Ако от каруцата изпаднеше някоя цепеница, Жозеп ска чаше и я връщаше обратно. През останалото време се вози повече от три левги1 относително удобно върху камарата дърва. За жалост тази нощ, третата, откакто бе на път, не прекара никак удобно. Мракът го застигна на крак насред гора, а наоколо нямаше и помен от село или ферма. Смяташе, че е излязъл от Лангедок и че гората, в която се е оказал, е в провинция Русийон. Нямаше нищо против гората денем, всъщност с ловната дружинка му беше много приятно да навлиза в горските дебри. Обаче нощем гората не му допадаше. На небето нямаше нито луна, нито звезди, а какъв е смисълът да крачиш по горска пътека, след като нищо не виждаш. Най-напред седна на земята и се облегна на дънера на висок бор, но силното меко свистене на настойчивия вятър между толкова много дървета не след дълго го уплаши, Жозеп се покатери по най-ниските клони на бора и продължи нагоре, докато не се почувства на безопасно разстояние от земята.

Сгуши се върху едно разклонение на дървото и се помъчи да се позагърне с одеялото, но опитът се оказа жалък и студът го надви, докато седеше кацнал на дървото в крайно неудобна поза. От време на време от мрака край него се разнасяше по някой звук. Бухането на бухал някъде в далечината. Печален зов на гълъб. Пронизително… нещо… което той си представяше като предсмъртен писък на заек или на друго същество.
И после откъм земята, точно под дървото, се разнесе шумоленето на тела, които се отъркват едно в друго. Сумтене, грухтене, силно пухтене, драскане по пръстта с лапа. Знаеше, че са диви прасета. Не ги виждаше. Може би бяха само няколко, макар че въображението му рисуваше голямо стадо. Паднеше ли, дори само един глиган можеше да го убие със страховитите си бивни и острите си копита. Несъмнено животните бяха надушили наденичката и сиренето му, макар  че всъщност бяха всеядни. Веднъж баща му му беше разказал как като млад видял глигани да разкъсват и да изяждат жив кон със счупен крак.

Жозеп се вкопчи в клона на дървото. След известно време чу дивите прасета да се отдалечават. Всичко притихна отново и стана мразовито. Стори му се, че мракът трая цяла вечност. Когато най-сетне съмна, животните нито се виждаха, нито се чуваха, затова той слезе от дървото и закуси с наденичката, крачейки по тясната пътека. Беше изморен след безсънната нощ, но продължи с обичайното си темпо. Към пладне дърветата оредяха, а после се показаха ниви и хубава гледка към по-високите планини пред него. След около час, когато стигна до Пиренеите, дъждът рукна като из ведро и той влезе да потърси подслон през отворената врата на един обор в съседство до хубава ферма.
В обора един мъж и синът му престанаха да чистят сламените постелки на кравите и впериха поглед в него.
— Е, какво има? – попита остро мъжът.
— Просто минавам, мосю. Ще ми позволите ли да изчакам тук няколко минути да отмине най-силният порой?
Жозеп забеляза, че мъжът го измери внимателно с поглед, видимо недоволен от посетителя, доведен му от дъжда.
— Добре – рече фермерът и се отмести леко, за да продължи да използва острата си вила и едновременно да наблюдава непознатия.

Дъждът продължаваше да се лее. След малко, за да не стърчи бездейно, Жозеп взе една лопата, облегната на стената, и се зае да помага на другите двама. Не след дълго те с интерес слушаха разказа му за дивите прасета.
Фермерът кимна:
— Гадни копелета са тия глигани. И се въдят като плъхове. Навсякъде са плъзнали.

Жозеп работи с тях, докато разчистиха целия обор. Фермерът вече се беше успокоил, държеше се приятелски и покани Жозеп да пренощува в обора, ако иска. И той прекара тази нощ уютно и без сънища заедно с трите едри крави, които го сгряваха от едната срана, и огромна купчина топъл тор от другата. На сутринта, докато пълнеше бутилката си с изворна вода от потока зад къщата, фермерът му обясни, че се намира на запад от много използван планински проход.
— Там планинската верига е най-тясна. Проходът е нисък и като нищо след три-четири дни ще стигнеш границата. Или може да продължиш на запад две левги до по-високия проход. Малцина го използват, защото е много по-дълъг от другия. Ще ти трябват още два дни и ще вървиш в сняг, но не дълбок… Освен това в по-високия проход няма охрана по границата – добави фермерът осведомено.
Жозеп се страхуваше от граничната охрана. Четири години по-рано, за да я избегне, беше преминал тайно във Франция, мъчейки се да следва почти незабележимите пътеки из планинската гора, и прекара повечето време в страх, че ще се подхлъзне и ще пропадне в някоя пропаст, ако пазачите не го застрелят преди това. Научил беше, че хората, които живеят покрай границата, знаят най-удобните пътища за кон трабанда, затова сега се вслуша в съвета на фермера.

— Във високия проход има четири села, в които би могъл да потърсиш подслон – каза човекът. – Трябва да спреш да пренощуваш във всяко от тях, дори да ти остават още няколко часа, през които можеш да вървиш на светло, защото извън тези села няма нито храна, нито безопасни места за нощувка. Единственият участък от прохода, който трябва да преминеш бързо, за да не си там по мръкнало, е дългият път към четвъртото село.
Фермерът обясни на Жозеп, че високият проход ще го отведе в Испания, далеч на изток от Арагон.
— Би трябвало да си в безопасност от карлистките*2 войници, макар че от време на време бойци с червени барети навлизат дълбоко в територията на испанската армия. Миналия юли стигнаха чак до Алпите и убиха осемстотин истински войници – рече той и погледна Жозеп. – Случайно да си замесен в този сблъсък? – попита предпазливо.
Жозеп се изкушаваше да сподели, че за малко самият той не беше нахлупил червената карлистка барета, но поклати глава:
— Не.
— Браво на теб. Исусе, вие, испанците, сте най-ужасните си врагове, когато се сражавате едни с други – отбеляза той и Жозеп се изкуши дали да не се обиди, но в крайна сметка нима не беше вярно? Задоволи се само да отбележи, че Гражданската война е била труден период.
— Какъв е смисълът на всички тези убийства? – попита фермерът и Жозеп неусетно се впусна да изнася урок по испанска история. Как от много време само първородните кралски синове са имали право да наследяват испанския престол. Как преди раждането на Жозеп три съпруги на крал Фернандо VII умрели бездетни, четвъртата му жена родила две дъщери и той убедил парламента да промени закона, за да направи първородната, Исабела, бъдеща кралица. Това вбесило по-малкия му брат, инфант Карлос Мария Исидро, който иначе щял да наследи кралството от Фернандо. Как Карлос се разбунтувал и избягал във Франция, докато в Испания консервативните му последователи се обединили във въоръжена милиция, която се сражавала оттогава.

Жозеп премълча, че тази борба е принудила самия него да избяга от Испания и му е отнела четири години от живота.
— Пет пари не давам кой кралски задник ще седне на трона – додаде той с горчивина.
— Ами да, каква полза разумният обикновен човек да се главоболи за такива работи? – съгласи се фермерът и изгодно
продаде на Жозеп малка топка сирене от краве мляко. Когато тръгна да пресича Пиренеите, високият проход се оказа просто тясна и лъкатушна пътека, която се издигаше и спускаше, издигаше и спускаше. Жозеп се чувстваше като мушица в безкрайния простор. Планините се стелеха пред него диви и истински, остри кафяви върхове с бели шапки, които изсветляваха до синьо много преди хоризонта. Имаше редки борови гори, осеяни с голи канари, претърколени камъни, назъбена земя. Понякога той поспираше на някое възвишение и се взираше като насън в шеметната гледка, която се откриваше. Страхуваше се от мечки и от глигани, но не срещна никакви животни, само веднъж доста надалеч съзря две групи сърни.

Първото село, до което стигна, беше просто махала от няколко къщи. Жозеп плати с една монета, за да спи на пода в колибата на един козар, до огъня. Прекара ужасна нощ заради някакви дребни черни паразити, които го гризкаха на воля. На следващия ден се чешеше поне на десетина сърбящи места, докато крачеше.
Второто и третото планинско село бяха по-големи и похубави. Първата нощ прекара близо до печката в нечия кухня, а следващата – върху тезгяха на един обущар, без буболечки, докато усещаше в ноздрите си силния и богат мирис на кожа. Рано на четвъртата сутрин пое енергично на път, защото помнеше предупреждението на фермера. На места пътеката беше труднопроходима, но както му каза мъжът, беше заснежена само за кратко в най-високата си част. Жозеп не беше свикнал със снега и не го обичаше. Представяше си как
чупи крак и измръзва до смърт или как умира от глад в страховитата и дива бяла пустош. Докато стоеше в снега, той хапна само веднъж студена храна – излапа наведнъж запасите си от сирене, сякаш вече умираше от глад, като оставяше всяка скъпоценна вкусна хапка да се разтопява бавно в устата му. В крайна сметка нито умря от глад, нито си счупи крак.
Тънкият сняг го забави, но не беше труден за преодоляване. Сините планини се стелеха пред него до безкрая. Не срещна враговете си – карлистите с техните червени барети. Не срещна враговете си – правителствените войски. Не срещна нито французин, нито испанец, и нямаше представа къде е границата. Все още прекосяваше Пиренеите като мравка, тръгнала сама да обходи света, изтощен и напрегнат, когато дневната светлина започна да гасне. Точно преди мръкнало обаче стигна до село, в което старците седяха на пейка пред кръчмата, а двама младежи хвърляха пръчка на кльощаво жълто куче, което не помръдваше.

— Донеси, мързелива кучко! – провикна се единият. Думите бяха на каталунски, родния език на Жозеп, и той разбра, че е близо до Испания.

* * *
Бележки:

1 1 левга = 4,83 км. Бел. ред.

2 Карлизъм – испанско политическо движение от традиционалистки характер; опозиция на либерализма. В борбата за испанския престол през ХІХ век заема страната на Дон Карлос, по-младия брат на крал Фердинанд VІІ. Съществена сила в испанската политика от 1833 г. до края на режима на Франко през 1975 г. бел. прев.

* * *

„Майсторът на вино
Автор: Ноа Гордън

352 страници
Цена: 18лв./16лв онлайн
vintageclub.bg
gourmet.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
Уикенд четиво: „Майсторът на вино” от Ноа Гордън, 10.0 out of 10 based on 2 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>