„Магията” от Емануел Бергман

От  |  0 коментара

Този забележителен дебютен роман е дълбоко затрогваща история за малко момче, което вярва във всичко, и старец, който вече не вярва в нищо. Завладяващият със своята искреност разказ за кръговрата на живота напомня мекия меланхоличен хумор на нобелиста Исак Сингер и сърцераздирателния патос на филма на Роберто Бенини „Животът е прекрасен“ (носител на „Оскар“, 1997 г.). Впрочем книгата на Емануел
Бергман има необикновена съдба. Идеята за нейния път до читателите възниква в разговор на чаша вино между издателя на „Диоген“ Филип Кел и издателя на „Тамедия“ Пиетро Супино. Към тях въодушевено се присъединява и Марко Босели, главен редактор на най-четения швейцарски вестник „20 минути“ – безплатен всекидневник, който се разпространява предимно по гарите и спирките на метрото и излиза в 2 милиона тираж. През август 2016 г. читателите са заинтригувани – всеки ден на цяла страница във вестника се появяват ярки мисли за живота и любовта към четенето – „Позволете да ви омагьосат!“, „Да живееш, да четеш, да обичаш!“, „Времената се менят, добрата история остава“, „Забравù за мобилния телефон!“, „Едно селфи по-малко, една страница повече“… И после започва публикуването на „Магията“ на 37 части с време за четене 20 минути.

ОТКЪС

Светът такъв, какъвто би трябвало да бъде

В началото на двадесети век в Прага живееше мъж на име Лайбл Голденхирш. Беше скромен човек, равин, книжник, по­ставил си за цел да разтълкува тайните, които ни заобика­лят. На тази цел се бе посветил телом и духом. Ден след ден и час след час той размишляваше върху Тора, Талмуда, Танах и други подобни увлекателни четива. След години учене и преподаване мъжът доби приблизителна представа за све­та – такъв, какъвто е, но най-вече такъв, какъвто би тряб­вало да бъде. Струваше му се, че има известно противоре­чие между светлото великолепие на Сътворението и жал­кото и ограничено съществуване, което ние, хората, сме принудени да влачим. Учениците му, поне по-малко глупави­те сред тях, го ценяха. Словата му озаряваха мрака на би­тието като светлината на свещ.

Той живееше със своята жена Рифка в бедна квартира под наем близо до Вълтава. В жилището, което се състое­ше от една-единствена стая, нямаше почти нищо освен кухненска маса, печка с дърва, мивка и креват, който рит­мично поскърцваше всяка нощ срещу шабат – така, както повеляваха дългът и традицията.

Между етажите имаше едно чудо на модерността, а именно ватерклозет. За голямо свое неудоволствие Голден­хиршови трябваше да го делят със съседа над тях, говедо на име Моше, шлосер по професия, който постоянно и шум­но се караше със съпругата си, доста простовато женище.

Равин Голденхирш живееше във време на технически прогрес, който обаче слабо го интересуваше. Най-значими­те постижения на новия век го засягаха само бегло. Така на­пример преди няколко години газовите улични лампи бяха заменени с електрически, което някои смятаха за дяволско дело, а други – за социализъм. Освен това на брега на реката монтираха релси от стомана, по които се движеха трам­ваи, усърдно пръскайки искри.

Ето така изглеждаше магията на новия век.

Към всичко това Лайбл Голденхирш беше равнодушен. Със или без трамваи животът му продължаваше да е все така труден. Бореше се мълчаливо и упорито с ежедневие­то така, както евреите в Европа са го правили от векове и вероятно ще го правят още векове занапред. Равинът се молеше за малко, затова и получаваше малко.

Лицето му над черната брада беше тясно и бледо, имаше тъмни и будни очи, през които наблюдаваше суетата нао­коло с известна доза недоверие. След като си свършеше дневната работа, равинът полагаше глава на възглавница­та до своята любима Рифка, силна, хубава жена със загрубе­ли ръце, мек поглед и кестенява коса. Понякога, в кратките мигове преди сънят да го надвие, му се струваше, че съзира нощното небе през тавана на стаята. Тогава се рееше ка­то листо на вятъра, издигаше се нагоре и оттам съзерца­ваше смаления свят. Колкото и тежък да беше животът, зад тънкото було на делника имаше някакво великолепие, което не преставаше да го очарова.

„Самият факт, че сме тук, че съществуваме – обичаше да казва Лайбл – вече е благословия.“

Но напоследък той все по-често лежеше буден и се взира­ше пред себе си. Огорчаваше го, че във века на технологич­ните чудеса, изглежда, вече нямаше място за истинско чу­до. Защото равин Голденхирш изпитваше голяма потреб­ност от него.

В живота му липсваше едно нещо: син. Той бе прекарал безброй часове да възпитава синовете на другите – общо взето, идиоти, – и всеки път, щом погледнеше лицата им, си представяше, че някой ден ще му бъде отредено да види лика на собственото си дете. Но досега молитвите му не бяха чути. Слънцето изгряваше за други, но не и за Лайбл и Рифка. Той изпълняваше добросъвестно съпружеските си задължения, но уви – усилията му оставаха безплодни. И с течение на времето леглото скърцаше все по-рядко.

Още в самото начало на новия век избухна война. Само по себе си това не беше нещо необичайно. Войни се водеха по­стоянно – така, както от време на време някъде пламваше епидемия от грип. Този път обаче беше различно, макар че Лайбл и Рифка Голденхирш отначало не го осъзнаваха. Започ­на Голямата война, която скоро щеше да покоси милиони. Не грип, а чума. Учениците на равин Голденхирш започнаха да задават въпроси и да го молят за разяснение и за първи път в живота си той се сблъска с нещо, за което нямаше отговор. Досега в подобни случаи винаги можеше да се упо­вава на неведомите пътища Господни, но войната в ника­къв случай нямаше божествен произход, беше си чисто чо­вешко дело. Равинът се чувстваше безпомощен. Стоеше пред учениците си с отворена уста и заекваше. Фактите му бяха ясни, но по-дълбокият им смисъл му убягваше. Разби­ра се, знаеше, че в Сараево ерцхерцог Франц Фердинанд е убит коварно от някакъв страхливец. Но Сараево беше да­леч от центъра на света – някъде на Балканите. Какво го интересуваше цивилизованото общество кой кого за­стрелва там? Гоите непрекъснато се гърмяха помежду си. Какво значение имаше един ерцхерцог повече или по-малко? Естествено той разбираше, че всеки човешки живот е не­измеримо ценен, че насилствената смърт е кощунство пред Бога и така нататък. Знаеше също, че Негово вели­чество императорът на Австрия и крал на Унгария, кому­то равин Голденхирш и пражкото население се бяха клели във вярност, с основание скърби. Но, ако трябва да бъдем честни, нас какво ни засяга това?

Оказа се, че ни засяга, и то много. Само за няколко месеца улиците на Прага бяха обхванати от вълнения. Старите крачеха напред-назад из кафенетата, свиваха ръце в юмру­ци и размахваха свити на руло вестници. Всеки се опитва­ше да разбере и изтълкува последното развитие на този или онзи фронт. Жените се трупаха на Вацлавския площад и си разменяха информация за братята и бащите си, които ентусиазирано се бяха включили във войната. Само малцина бяха наясно, че голяма част от мъжете никога повече няма да се върнат у дома. Онези, които бяха прекалено млади, за да участват, четяха списъците на изчезналите и убитите с такъв интерес, сякаш става дума за резултати от фут­болно първенство. Колко от тях? Колко от нашите? Младе­жите бяха настроени войнствено и скоро щяха да получат своя шанс. Защото войната вилня много години, без да под­бира – погълна всички.

Включително евреите.

Така се случи, че един слънчев ден Лайбл Голденхирш беше мобилизиран и постъпи в редиците на императорско-крал­ската армия на стария Франц Йосиф. Когато се прибра вкъ­щи от пазар и завари мършавия си кривокрак мъж в унифор­ма, Рифка проля горчиви сълзи. Той стоеше пред единстве­ното огледало и с видимо недоумение разглеждаше унифор­мения си образ. После й посочи своя байонет.

– За какво служи? – попита я той.

– За да намушкаш някой русин – отвърна Рифка, като на­празно се опита да не заплаче отново. Тя се обърна и скри лицето си.

И така Лайбл Голденхирш замина, за да участва в една война, чийто смисъл все още не проумяваше.

Сега Рифка трябваше да се справя без съпруг, което се оказа удивително лесно. Тя с почуда установи, че по отно­шение на домакинството той е бил абсолютно безполезен. Въпреки това й липсваше. Никога досега нещо толкова без­полезно не й беше липсвало така отчаяно.

Почти всеки ден Рифка напускаше града и се отправяше към горите далеч извън Прага. Носеше със себе си кофа, пъл­на с въглища, която разменяше срещу масло и хляб в селски­те ферми, защото предпочиташе да мръзне, вместо да я гложди гладът.

През лятото с неговите по-дълги дни начинанието й се затрудни. Трябваше да намира други стоки за размяна и ос­вен това се налагаше да крие маслото под полата си, защо­то навсякъде дебнеше опасност. Все по-често се връщаше с празни ръце, особено когато наблизо се водеха боеве и тя се скриваше в гората, докато всичко премине. Тогава от разтопеното масло оставаше единствено топла диря, коя­то се стичаше надолу по бедрото й.

Една септемврийска вечер Рифка се върна вкъщи и завари шлосера Моше да седи на стълбището. Беше облечен в ле­кьосана униформа на новобранец и плачеше. Представлява­ше странна гледка – ридаещ гигант. Огромните му рамене се тресяха, а главата му се люлееше напред-назад. Дълбоки жални хлипове се изтръгваха от едрото тромаво тяло. Тя се приближи и го попита какво е станало. Той й разказа, че имал няколко дни отпуска, но едва влязъл в дома си и жена му заявила, че го напуска. Отдавна не бил чувал нищо за нея. Нито писма, нито нищо – каза Моше, хълцайки. Рифка го съ­жали; жената на шлосера и без това не й беше особено сим­патична, така че изобщо не се изненада от постъпката й.

Тя го прегърна и започна да го утешава. Разтопеното масло още лепнеше по краката й.

В една ясна утрин, сряда, Лайбл Голденхирш се завърна у до­ма. Куцаше, но като изключим това, беше в блестящо на­строение. Рифка тъкмо шиеше една риза, когато вратата се отвори. Вдигна поглед и го видя. Беше измършавял. Тя из­пусна иглата и конеца и се хвърли в обятията му. Колко слаб беше само! Само кожа и кости. Той я притисна, колкото можеше, а тя заплака от радост.

– Добри новини – каза той и вдигна байонета си. – Руси­нът ме намушка пръв. Лежах в лазарета.

За щастие, раняването на Лайбл не беше толкова драма­тично – той показа на Рифка белега на бедрото си. Разказа й, че командирът му се застъпил за него и не го върнали об­ратно на фронта, а го изпратили да доизлекува крака си в един санаториум в Карлови Вари. Останал обаче куц и офи­циално бил обявен за военен инвалид. Лайбл седна. Рифка му даде хляб и го помоли да й разкаже за войната. Но усмивка­та му застина и той зарея поглед, сякаш гледаше през нея. Взе ръцете й в своите и нежно целуна връхчетата на пръ­стите й. Тя се вгледа с очакване в очите му, но съзря там само мрак. Той поклати глава и така двамата сключиха мъл­чаливо споразумение да не говорят за това.

Само три седмици по-късно най-после настъпи мирът. Войната, която трябваше да сложи край на всички войни, свърши. Хората празнуваха по улиците. Мир, беше дошъл мирът! Обаче без славната победа, за която бяха бленували. Беше като събуждане от кошмар. Оцелелите пиеха и пееха, радостни, че са живи. Имаше ликуващи викове и танци, а също и няколко счупени прозореца, както си му е обичаят при радостни събития, но над страната витаеше някакво сконфузено изтощение. Европейските народи бяха преси­тени от битки, убиване и умиране, поне засега. В Германия и Русия бяха избухнали революции. Царят и семейството му бяха екзекутирани. Германският кайзер беше на почивка и реши да не се връща. Бохемското кралство стана част от новосформираната република Чехословакия. Общо взе­то, това бяха добри новини, но не и колкото тази, която Рифка съобщи на Лайбл:

– Бременна съм.

Мъжът на Рифка остана поразен, не можеше да повярва. Как бе възможно? Вярно, след завръщането му леглото здра­вата беше скърцало няколко нощи, но не беше ли прекалено рано за първите признаци на евентуална бременност? Ала под роклята на Рифка вече се оформяше малко коремче.

Лайбл крачеше напред-назад в стайчето, кафтанът му се развяваше като крилете на подплашен гълъб. Веднъж, как­то гледаше през прозореца, на Рифка й хрумна една идея.

Какво беше онова, в което вярваха гоите? Какво беше казала мнимата Дева Мария на своя Йосиф?

– Това е чудо! – извика тя.

– Какво? – не разбра Лайбл.

– Господ сътвори за нас чудо. – И като изрече това, све­де поглед надолу, за да изглежда достатъчно смирена. Нака­ра устните и ръцете си да затреперят, защото смътно си спомняше, че така стават чудесата.

– Чудо ли? – Лайбл беше слисан и недоверчив. Като равин той смяташе себе си за нещо като експерт по чудесата, а това му се стори подозрително. – Горко ни! – извика.

– Огледай се наоколо – прикани го Рифка. – Всичко, което имаме, дължим на Бога. Всичко! Защо тогава да не ни пода­ри и едно чудо? Та той знаеше колко много искаш син.

Тя смяташе, че усеща, че ще бъде син. Отиде при Лайбл и сложи ръка на рамото му. После му прошепна в ухото с ме­ден глас:

– Бог сбъдна желанието ти.

Равин Голденхирш все още бе изпълнен със съмнения от­носно предполагаемото чудо. Чувстваше и някакво непри­ятно къркорене в червата.

– Беше непорочно зачатие – обяви компетентно Рифка.

– Глупости! – възрази равинът. – Всяко зачатие е пороч­но, особено това тук. Кой е бащата?

– Бащата е Бог – настоя тя с тъпо упорство. – Един ан­гел ме посети.

Равинът вдигна отчаяно ръце към небето и отново за­почна да обикаля стаята. Когато се спусна нощта, а той още не се бе доближил и на крачка до разгадаването на тази мистерия, реши, че заслужава почивка. Междувременно кър­коренето на червата бе прераснало в громолене.

– Връщам се веднага – каза той, откачи от пирона голе­мия ключ за клозета, изскочи от жилището и затръшна вратата след себе си. Забърза нагоре по стълбите, където между етажите го очакваше чудото на модерността.

Беше заето.

След няколко минути повече или по-малко търпеливо ча­кане и пристъпване от крак на крак книжникът, обхванат от безпокойство, почука. Отвътре се чу дрезгав глас и шу­молене. Най-после, след цяла вечност на тъмното и студе­но стълбище, вратата се отвори.

Оттам излезе съседът отгоре, шлосерът Моше. Измър­мори нещо неразбираемо, вероятно поздрав, но не го пог­ледна. Шмугна се покрай Лайбл към стълбите. Беше прекале­но едър, облечен в дрипи, а движенията му бяха хаотични също като мислите. Голем, а не човек. Равинът се загледа след него.

Тогава му хрумна нещо.

– Господин съседе! – извика той.

– Да? – Шлосерът се вторачи в равина. Между двамата мъже винаги бе тляла известна враждебност. Равинът смя­таше шлосера за идиот, той пък смяташе равина за ароган­тен глупак. Лайбл погледна Моше в очите, надявайки се да открие нещо в тях, може би някаква сянка на вина.

– Исках да ви питам нещо – започна предпазливо рави­нът.

Моше все така не отместваше поглед от него. Във всеки случай не личеше да изпитва вина.

– Та значи, работата е там, че… – Лайбл Голденхирш не успя да продължи. Думите му потънаха като вода в пясък.

– Да?

Равинът направи нов опит.

– Става дума за ключалката.

– И какво за нея?

– Не мога да я отворя – каза той. – Пъхам ключа си и го завъртам, обаче… – Равинът събра мислите си. – Не се от­ключва.

– Сигурно ключът е причината – заяви Моше с превъз­ходството на опитен занаятчия, който разговаря с диле­тант.

Лайбл Голденхирш остана сам в полумрака на стълбището.

Изведнъж чу Моше да се провиква отгоре.

– Равин? Там ли сте още?

– Да.

Няколко секунди цареше тишина. След това гласът на Моше прозвуча отново. Трепереше.

– Простете ми – каза шлосерът толкова тихо, че мра­кът почти погълна думите му.

– Но за какво?

Нова пауза. После равинът чу отчаян хлип, който сякаш идваше от нищото.

– Тя ми липсва толкова много – каза Моше, изтрополи по последните стъпала, скри се в жилището си и хлопна вра­тата.

Равинът бе напълно стъписан.

Погледна през кръглия прозорец на стълбището и видя покритите със сняг покриви да проблясват на лунната светлина.

Гледката беше прекрасна, граничеше с чудо. Равинът си помисли, че единствено вярата прави чудеса.

Видя как един облак се промъква към светлата бледа луна. Равинът реши: ако облакът закрие луната изцяло, ще сметне това за божи знак. И ще приеме бременността като чудо.

Гледаше като омагьосан как облакът се носи безметежно през нощното небе.

И тогава затули луната. За миг равинът остана в непро­гледен мрак както преди Сътворението.

Малко след това облакът отплава нататък и млечната лунна светлина падна върху лицето му. Напрежението се стопи. Трепереше от студ и изведнъж му се стори, че чув­ствата му са като бездънно море. Заляха го вълни на благо­дарност и любов и солени сълзи потекоха по бузите му.

Той си пое дълбоко дъх и отвори вратата на клозета. Влезе, затвори след себе си, разкопча си панталона, вдигна кафтана и седна. Всяко дете е дар, помисли си равинът и реши да го приеме. На харизан кон зъбите не се гледат. Ще­ше да се сдобие със син.

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Магията" от Емануел Бергман, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>