Уикенд четиво: “Кутия за птици” от Джош Малерман

От  |  0 коментара

Кутия за птици“ е сензационният дебют на Джош Малерман, който вече покорява милиони читатели. Романът е изключително умело изследване на човешката психика сред апокалиптични събития. Макар и мрачна, творбата на американския писател успява да плени с изчистения си и деликатен стил, който дълбае из умовете и душите на запомнящи се и триизмерни герои – герои, на които е отказан достъп до основното сетиво: очите.

Представете си свят, в който не можете да погледнете навън – дори за миг. Човечеството трябва да затвори очи, ако иска да оцелее, защото във враждебния и променен свят нещо непонятно, неразбираемо и безплътно моментално поразява ума и го принуждава да изпадне в самоубийствена и неконтролируема ярост. Най-зловещото е, че в самото начало на феномена повечето хора не обръщат внимание на новините – после обаче съобщенията за насилие сякаш започват да валят и всичко се превръща не просто във фатална реалност, но и в заплаха, която трудно може да бъде избегната…

Скоро глобалната криза е необратима и засяга не само социалната, но и комуникационната сфера – удобства като телевизия, радио и интернет вече не функционират. Телефоните спират да звънят. Прозорците на домовете биват закрити като предпазна мярка, а вратите – заключени. Въпреки надвисналия Армагедон, не всички са погубени – Малори е сред оцелелите. Няколко години след края на цивилизацията ни тя живее в укрепена къща с Момчето и Момичето. Учи ги да живеят без зрение. Подготвя ги за деня, когато ще напуснат убежището си. Тя излиза навън само за да налива вода от кладенеца в двора. Винаги е със завързани очи, винаги се спъва в неравната почва около него. Наблизо тече река. Там чака лодката – последната надежда… Най-сетне настъпва времето да тръгнат. Предстои им наистина опасно пътешествие там, където един-единствен поглед може да ти коства живота…

ОТКЪС

Малори стои в кухнята, мисли.

Дланите й са влажни. Трепери. Потропва нервно с пръстите на краката си по напуканите плочки на пода. Рано е; слънцето сигурно едва надзърта над хоризонта. Тя наблюдава как оскъдната му светлина придава белезникав нюанс на плътните черни завеси и си мисли:

Това беше мъгла.

Децата спят в дъното на коридора, креватчетата им са защитени с телена мрежа и скрити под черен плат. Възможно е да са я чули преди малко как се свлече на колене в двора. Всеки шум, произведен от нея, ще да е бил уловен от микрофоните и минал през усилвателите, поставени край детските легла.

Поглежда дланите си, които проблясват на светлината на свещта. Да, влажни са. Утринната роса по тях е все още свежа.

Тук, в кухнята, Малори си поема дълбоко дъх, преди да духне свещта. Озърта се в стаичката, погледът й регистрира ръждясалата посуда и напуканите чинии. Кашона, използван вместо кошче за боклук. Столовете, някои от които са привързани с канап. Стените са мръсни. Мръсотия от детски стъпала и длани. Но и по-стари петна. Там, където стените и подът се срещат, мазилката е изгубила цвета си – предишното наситеночервено с времето е покафеняло. Кръв. Килимът в хола също не си помни цвета, въпреки всичките усилия на Малори да го почисти. Няма препарат в къщата, достатъчно силен, за да се справи. Преди цяла вечност Малори напълни кофите с вода от кладенеца и с помощта на сако от стар костюм се залови да изтърка петната из цялата къща. Само че те отказваха да се махнат. Дори уж не толкова упоритите не изчезваха напълно – вярно, само намекваха за предишния си размер, но въпреки това оставаха потресаващо видими. Кашон със свещи прикрива едно петно във вестибюла. Канапето в хола е изместено под странен ъгъл пред две зацапани места, които й приличат на вълчи глави. На втория етаж, точно до стълбите към тавана, има камара вехти дрехи, зад които са скрити морави дируги, врязани дълбоко в основата на стената. На три метра оттам е най-черното петно в къщата. Тя не използва тази част, в дъното на втория етаж, защото не може да се насили да мине оттам.

Някога това беше приятна къща в приятно детройтско предградие. Някога бе сигурна и подходяща за семейно жилище. Преди няма и пет години всеки брокер би я рекламирал с гордост. Но тази сутрин прозорците са заковани с картон и дъски. Няма течаща вода. На кухненския плот има голямо дървено ведро. Мирише на застояло. Децата не си играят с играчки от магазина. Използват парчета от дървен стол, издялкани във формата на човечета. С нарисувани личица. Шкафовете са празни. По стените няма картини. Под вратата откъм задния двор минават жици, отвеждащи към спалните на първия етаж, където са монтирани усилватели, за да могат Малори и децата да чуват всички звуци, пристигащи отвън. Тримата живеят така. Не прекарват много време извън къщата. Излизат само с превръзки на очите.

Децата никога не са зървали света извън дома си. Дори през прозорците. А Малори не го е виждала повече от четири години.

Четири години.

Не е задължително да вземе решението днес. Октомври в Мичиган. Навън е студено. На децата ще им е трудно да изминат трийсет километра по реката. Може би са все още твърде малки. Ами ако някое от тях падне във водата? Тогава какво би могла да стори Малори, при положение че е с превръзка на очите?

Нещастен случай, мисли си Малори. Какъв ужас. След толкова усилия, при цялата борба за оцеляване. Да загинат при нещастен случай.

Малори се взира в пердетата. Разплаква се. Толкова й се иска да изкрещи на някого. Да поговори с човек, готов да я изслуша. Не е честно, това би му казала. Жестоко е.

Тя хвърля поглед през рамо към входа на кухнята и коридора, който води към детската стая. Оттатък рамката с махнатата врата малките спят дълбоко под черно парче плат, скрити от светлината, невидими. Не помръдват. С нищо не показват да са будни. Но това не означава, че не я чуват. Понякога, след всичките тези усилия да ги накара да слушат, при цялата важност, която придава на слуха им, Малори има чувството, че чуват дори мислите й.

Може да изчака по-слънчев ден, да е по-топло, да обърне повече внимание на лодката. Може да сподели с децата, да чуе мнението им. Може да дадат смислени предложения. Едва четиригодишни са, но са обучени да слушат. Подготвени са да помагат в управлението на лодка, чийто екипаж е със завързани очи. Малори не би могла да предприеме това пътуване без тях. Нуждае се от ушите им. Дали би могла да се възползва и от съвета им? Те са на четири, дали биха могли да я посъветват кога е най-удачно да напуснат къщата завинаги?

Малори се стоварва на един стол и преглъща сълзите си. Босият й пръст продължава да потропва по протрития балатум. Бавно вдига поглед към площадката на стълбището, водещо към зимника. Някога там проведе един разговор с мъж на име Том за мъж на име Дон. Поглежда мивката, където някога Дон оставяше ведрата с вода от кладенеца, цял разтреперан от излизането. Ако се приведе напред, Малори може да види и вестибюла, където Черил приготвяше храната за птиците. А между мястото, където седи сега, и входната врата се намира холът – тих и тъмен, преизпълнен с твърде много спомени за твърде много хора, за да може да ги преглътне.

Четири години, мисли си тя и й иде да разбие с юмрук стената.

Малори е наясно, че четирите години лесно биха могли да станат осем. Осемте бързо ще се изтърколят в дванайсет. И тогава децата ще са пораснали. Големи хора, които никога не са виждали небето. Никога не са поглеждали през прозорец. Как ли биха се отразили на психиката им дванайсет години скотски живот? Ще дойде ли момент, пита се Малори, когато облаците в небето ще станат илюзорни и единственото място, където ще се чувстват у дома си, ще е зад черните превръзки на очите им?

Малори преглъща с усилие и си представя как гледа децата си съвсем сама, докато станат на по тринайсет-четиринайсет.

Дали би се справила? Може ли да продължава да се грижи за безопасността им през следващите десет години? Би ли могла да ги закриля достатъчно дълго, за да могат после те да закрилят нея? И защо? За какъв живот ги пази?

Ти си лоша майка, мисли си.

Задето не намери начин да им покаже необятното небе. Задето не намери начин да ги пусне да тичат на воля в двора, на улицата, из квартала от изоставени домове и съсипани от стоенето на открито коли. Задето не им позволи дори един път, един-единствен път, да надзърнат навън и да видят как небосклонът почернява и на него внезапно грейват милиони звезди.

Пазиш живота им за живот, който не си струва да се живее.

През пелена от сълзи Малори вижда как завесите продължават да светлеят. Ако навън има мъгла, няма да е задълго. И ако мъглата ще й е в помощ, ако може да скрие нея и децата по пътя до реката, до лодката, то е време да ги буди.

Стоварва длан върху плота на масата, изтрива сълзите.

Става и излиза от кухнята, минава по коридора и влиза в детската.

– Момче! – вика. – Момиче! Ставайте.

В стаята е тъмно. Единственият прозорец е покрит с одеяла, така че светлината, дори когато е най-силна, не може да пробие. Има два дюшека, разположени в двата края на стаята. Над всеки от тях има черен балдахин. Телената мрежа, която сега държи плата, някога служеше за ограда на градинката при кладенеца в задния двор. Но през последните четири години се превърна в броня за защита на децата не от онова, което би могло да ги види, а от онова, което те биха могли да видят. Малори чува раздвижване под плата и коленичи, за да отпусне мрежата, закрепена с пирони, забити в дюшемето. Докато децата надзъртат да я погледнат, сънени и изненадани, тя вече вади от джоба си превръзките им за очи.

– Мамо?

– Ставайте. Веднага. Мама иска да сте бързи.

Децата откликват незабавно. Не мрънкат, не се оплакват.

– Къде отиваме? – пита Момичето.

Малори й подава едната превръзка.

– Сложете ги. Отиваме при реката.

Двамата вземат превръзките и пристягат черния плат върху очите си. Отработили са добре движението. Специалисти – доколкото четиригодишни деца биха могли да бъдат специалисти в нещо. На Малори й се къса сърцето. Та те са деца, би трябвало да са любопитни. Би трябвало да я попитат защо ще ходят при реката точно днес – никога досега не са ходили там.

Само че не го правят, а изпълняват точно каквото им е казано.

Малори все още не слага своята превръзка. Първо трябва да приготви децата.

– Вземи си пъзела – казва на Момичето. – И двамата си вземете одеялата.

Чувства смътно въодушевление. По-скоро някак истерично. Обикаля от стая в стая, търси вещи, дребни предмети, които биха им свършили работа. Изведнъж се усеща ужасно неподготвена. Обхваща я несигурност, все едно къщата и земята под нея са се изпарили и са я оставили безмилостно изложена на външния свят. Но в цялата трескавост на момента се е вкопчила здраво в мисълта за превръзките на очите. Каквито и сечива да вземе, каквито и вещи от домакинството да може да използва като оръжие, тя знае, че превръзките са най-силната й защита.

– Вземете си одеялата! – напомня им, като чува как двете телца се приготвят. После отива при тях в детската, за да им помогне. Момчето, дребничко за възрастта си, но жилаво и силно, истинска гордост за Малори, избира между две блузи, и двете твърде големи за ръста му. Някога са принадлежали на възрастен, който отдавна не е тук. Малори му помага в избора и наблюдава как тъмната му коса потъва в текстила, за да се подаде миг по-късно през деколтето. В цялата си припряност, тя не пропуска да забележи, че напоследък малкият е попораснал.

Момичето, средно на ръст за своята възраст, се мъчи да навлече през главата си рокля – двете с Малори са я ушили от стар чаршаф.

– Времето е студено, Момиче. Не е за рокля.

Момичето се мръщи; русата й коса е рошава, току-що е станала от леглото.

– Ще си сложа и панталон, мамо. А и си носим одеялата.

Малори е обзета от гняв. Не иска да й противоречат. Не днес. Дори Момичето да е право.

Без рокли днес.

Светът навън, пустите молове и ресторанти, хилядите неизползвани автомобили, забравените продукти по бездейните рафтове из магазините – всичко това надвисва над къщата. Всичко им нашепва какво ги очаква.

От един шкаф в стаята в съседство до детската, в дъното на коридора, вади връхна дреха. После излиза от кухнята и знае, че е за последно.

– Мамо – пресреща я Момичето в коридора. – Да си вземем ли тромбите?

Малори си поема дълбоко дъх.

– Не. Няма да се разделяме. През цялото пътуване.

Докато Момичето се прибира обратно в детската стая, Малори си мисли колко е жалко, мисли си, че тромбите са най-голямото забавление за децата й. Играят си с тях от години. През целия си живот са ги натискали из хола. Силният звук изнервяше Малори. Но не си позволи да им ги вземе. Не ги скри. Дори във вихъра на ранното си, тревожно майчинство Малори разбираше, че в този свят всичко, което кара децата да се смеят, е хубаво.

Дори понякога да плашеха Виктор с тромбите.

О, Малори така тъгува по кучето! В началото – тъкмо бе започнала да отглежда децата сама – мечтите й за това пътешествие по реката включваха и Виктор, порода бордър коли, виждаше го до себе си в лодката. Виктор би я предупредил, ако наблизо има животно. Навярно дори би го прогонил.

– Добре – казва Малори, жилавото й тяло е на прага на детската стая. – Готови сме. Тръгваме.

Понякога, в спокоен следобед или по време на вечерна буря, Малори им споменаваше, че един ден това може да се случи. Да, беше им говорила за реката. За пътуване. Внимаваше да не го нарича „бягство“, защото не би понесла те да си мислят, че водят живот, от който се налага да избягат. Предпочете да ги предупреди, че някоя сутрин ще ги събуди припряно и ще иска да се приготвят да напуснат дома си завинаги. Знаеше, че усещат, когато се колебае, както долавяха пъплещите стъпки на паяк по скрития зад одеяло прозорец. От години държеше в бюфета кесийка с храна – заделена до пълно разваляне, редовно заменяна, периодично допълвана; доказателството на Малори, вещественото доказателство, че един ден наистина би могла да ги събуди, точно както им бе обяснила. Ето виждате ли, все едно им казваше, докато нервно оправяше пердетата, храната в бюфета е част от план.

И ето че денят дойде. Тази сутрин. Този час. Мъглата.

Момчето и Момичето пристъпват напред и Малори застава на колене пред тях. Проверява превръзките на очите им. Завързани са надеждно. В този момент, докато мести поглед от едното личице към другото, тя осъзнава съвсем ясно, че пътуването най-после е започнало.

– Чуйте ме – стиска ги за брадичките. – Днес ще се качим на лодка, с която ще пътуваме по реката. Може да е доста дълго. И е жизненоважно да изпълнявате всяка моя заповед. Разбрахте ли?

– Да.

– Да.

– Навън е студено. Носите си одеялата. Имате си и превръзките на очите. Друго не ви трябва засега. Разбрахте ли?

– Да.

– Да.

– Никой от двама ви не бива при никакви обстоятелства да маха превръзката от очите си. Направите ли го, ще ви накажа. Разбрахте ли?

– Да.

– Да.

– Нужни са ми ушите ви. Искам и двамата да слушате с цялото си внимание. Докато се движим по реката, трябва да се вслушвате отвъд водата, отвъд гората. Ако чуете животни между дърветата, кажете ми. Разбрахте ли?

– Да.

– Да.

Не задавайте въпроси, които не са свързани с реката. Ти ще седиш най-отпред – потупва тя Момчето. После потупва Момичето. – А ти ще си отзад. Щом стигнем до лодката, ще ви упътя към местата ви. Аз ще съм помежду ви с веслата. Не искам да си говорите от двата края на лодката, освен ако не сте чули шум между дърветата. Или край реката. Разбрахте ли?

– Да.

– Да.

– Няма да спираме за нищо на света. До пристигането в крайната точка. Когато се озовем на мястото, ще ви кажа. Огладнеете ли, хапнете си от кесията.

Малори допира кесията до опакото на малките им длани.

– Не заспивайте. За нищо на света не заспивайте. Днес имам нужда от ушите ви повече от всякога.

– Ще си вземем ли микрофоните? – пита Момичето.

– Не.

Докато говори, Малори мести поглед от едното лице с превръзка на очите към другото. – Щом излезем от къщата, ще се хванем за ръце и ще тръгнем по пътеката към кладенеца. Ще прекосим полянката сред дърветата зад къщата. Пътеката към реката е обрасла. Може да се наложи за една крачка да се пуснем и ако това се случи, искам и двамата да се хванете за якето ми или един за друг. Разбрахте ли?

– Да.

– Да.

Изплашени ли звучат?

– Слушайте. Отиваме на място, където никой от двама ви не е ходил. Никога не сте се отдалечавали от къщата толкова много. Навън има неща, които биха могли да ви наранят или да наранят мама, ако не ме слушате днес, тази сутрин.

Децата не гъкват.

– Разбирате ли?

– Да.

– Да.

Малори ги е обучила добре.

– Така – казва, а в гласа й затрептяват истерични нотки. – Тръгваме сега. В този момент.

Притиска главиците им към челото си.

После ги хваща за ръцете. Бързо прекосяват къщата. В кухнята треперещата Малори разтърква очи и вади и своята превръзка от джоба си. Привързва я около главата и дългата си тъмна коса. Застива за миг с длан върху дръжката на вратата, която води към пътеката, отвеждала я към безброй кофи вода.

Кани се да остави къщата зад себе си. Осъзнава го и се вълнува.

Когато отваря вратата, хладният въздух нахлува и Малори прекрачва напред, вътрешното й око е замъглено от ужас и възможни варианти за развитие на ситуацията, които са толкова страховити, че не може да ги обсъжда с децата си. Заеква, но в същото време почти крещи.

– Дръжте ме за ръцете. И двамата.

Момчето хваща Малори за лявата ръка. Момичето плъзва мъничките си пръстчета в дясната й.

Със завързани очи, тримата излизат от къщата.

Кладенецът е на двайсет метра от входа. Парченца дърво, някога съставлявали рамки за картини, очертават пътеката. Поставени са за упътване. Двете деца са ги докосвали с върховете на обувките си безброй пъти. Малори им беше казвала, че е единственото лекарство, което някога ще имат. Затова Малори знае, че децата винаги са уважавали кладенеца. Никога не бяха приемали с недоволство молбата й да носят вода с нея. Сега земята около кладенеца се усеща неравна под краката им. Някак неестествена, мека.

– Ето я полянката – казва Малори.

Води децата внимателно. На десет метра от кладенеца тръгва втора пътека. Входът към нея е тесен и се врязва между дърветата. Реката е на сто метра по-надолу. Вече при дърветата, Малори за малко пуска ръцете на децата, за да потърси опипом скътания вход.

– Дръжте се за дрехата ми!

Опипва клоните, докато стигне до дърво със завързан за него потник – точно там е входът. Завърза потника със собствените си ръце преди повече от три години. Момчето се вкопчва за джоба й, а тя усеща как Момичето стиска джоба на брат си. Малори им говори, докато върви, непрекъснато ги пита дали се държат един за друг. В лицето я бодат клони. Но тя не вика от болка.

Скоро стигат до колчето, което Малори е забила в пръстта. Откъртеният крак от кухненски стол стърчи насред пътеката, специално предназначен, за да се спъне тя в него, да се блъсне, да разпознае мястото.

Откри лодката преди четири години, вързана само през пет къщи от нейната. Беше минал повече от месец, откакто за последно ходи да провери, но не се съмнява, че си е там. Все пак й е трудно да не чертае неблагоприятни сценарии. Ами ако някой друг се е добрал до лодката преди тях? Друга жена, подобна на нея, която живее през пет къщи в обратната посока и всеки ден в продължение на пет години е събирала кураж да тръгне по реката. Жена, която също като нея се е препънала по хлъзгавия бряг и е попаднала на същото спасително място – заострения стоманен връх на лодка.

Въздухът щипе драскотините по лицето на Малори. Децата не се оплакват.

Това не е детство, мисли си тя, докато ги води към реката. Изведнъж чува. Преди да е стигнала до кея, чува как лодката се полюшва във водата. Спира и проверява превръзките на децата, пристяга ги и двете. Повежда малките по дъсчения кей.

Да, мисли си, още е тук. Също като колите, паркирани пред къщата им. И както къщите по улицата са все така празни. Далеч от къщата, извън гората, е по-студено. Звукът на водата е колкото плашещ, толкова и въодушевяващ. Коленичила там, където предположи, че се намира лодката, тя пуска ръцете на децата и опипва за стоманения нос. Върховете на пръстите й го намират първи.

– Момче. – Тя придърпва леденостудения нос на лодката към кея. – Отпред. Качвай се отпред. – Помага му. Щом той се закрепва, тя поема лицето му между дланите си и повтаря: – Слушай. Оттатък водата. Слушай.

Казва на Момичето да стои на кея, докато опипом развързва въжето и внимателно се настанява на средната пейка. Полуизправена, помага на Момичето да се качи на борда. Лодката се заклаща веднъж силно и Малори стиска ръката на Момичето твърде силно. Малката не вика.

Краката им газят листа, клечки и вода. Малори ровичка да напипа веслата, които е приготвила в дясната половина на лодката. Студени са. Миришат на мухъл. Тя ги закрепва в металните скоби. Усеща тяхната сила и мощ, докато с едното оттласква лодката от кея. И тогава…

Вече са в реката.

Водата е спокойна. Но се чуват звуци. Движения сред дърветата.

Малори си мисли за мъглата. Надява се, че са останали скрити по време на бягството. Но мъглата ще се вдигне.

– Деца – казва им задъхана, – слушайте.

Най-накрая, след четири години чакане, тренировки и събиране на смелост, за да тръгнат, Малори гребе и се отдалечава от кея, от брега и от къщата, която е предпазвала нея и децата едва ли не цял живот.

- – -

„Кутия за птици“
Автор: Джош Малерман
296 страници
Цена: 14,90
Facebook.com/DejaBookPublishing

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
Уикенд четиво: "Кутия за птици" от Джош Малерман, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>