„Кубинската афера” от Нелсън Демил

От  |  0 коментара

Ветеранът от Афганистан Даниъл Маккормик (Мак), капитан на чартърна яхта, се готви да отплава на най-опасния круиз в живота си… Трийсет и пет годишният Мак живее безметежно в Кий Уест. Той е служил пет години в армията като пехотен офицер с два мандата в Афганистан. Завърнал се е с куп ордени и с белези, които не почерняват на слънце.

Един ден Мак си седи в прочутия бар „Зеленият папагал“ и се чуди как ще изплати яхтата „Мейн“. Като подарък от съдбата на сцената се появява Карлос, тежък адвокат от Маями и противник на режима на Кастро. Карлос иска да наеме яхтата за десетдневен риболовен турнир в Куба при обичайната такса, но Мак подозира, че това не е цялата истина, и отказва. Тогава цената скача на два милиона долара и предложението става неустоимо. Среща се с клиентите на Карлос – красивата Сара Ортега, американка от кубински произход, и загадъчния изгнаник Едуардо Валаскес.

ОТКЪС

1.

Стоях на бара в „Зеленият папагал“ и чаках някой си Карлос от Маями, който преди няколко дни ми се беше обадил по джиесема, понеже имал работа за мене.
Карлос не си каза фамилията, но спомена, че бил от кубински произход. Не знам защо трябваше да ме осведомява, обаче му отговорих, че аз пък имам шотландски, ирландски и английски корени, в случай че се чудеше.
Казвам се Даниъл Греъм Маккормик, за по-кратко Мак, трийсет и пет годишен, висок, загорял и мъжествено красив. Поне така ме описва хомосексуалната клиентела на „Папагала“, но го приемам. Живея тук на остров Кий Уест и съм собственик и шкипер на дванайсетметровата яхта за спортен риболов „Мейн“, носеща името на родния ми щат – а не на американския боен кораб, дето потънал в пристанището на Хавана, въпреки че някои си мислят така.
Обикновено наемат яхтата ми по телефона и повечето клиенти или са редовни, или някой ме е препоръчал, или са видели уебсайта ми. Компанията се появява петнайсет минути преди да отплаваме и после потегляме за марлини, риба тон, акули или нещо друго. Или клиентът иска да разглежда забележителности. Или пък участва в риболовен турнир. От време на време правя и романтични круизи по залез-слънце. Каквото пожелае клиентът. Стига да е законно.
Тоя Карлос обаче първо искаше да се срещнем и идваше чак от Маями. И говореше малко загадъчно, което ме караше да смятам, че не се отнася за риболов.
– Искаш ли още една? – попита ме барманката Амбър.
– Само че без лайм.
Тя отвори нова „Корона“ и затъкна резенче лайм в гърлото.
– Лаймът е от мене.
Амбър е хубавелка, ама зад бара го дава малко тежко. Като почти всички тук в Републиката на раковината, както й викаме, и тя е пришълка и си има своя история.
Аз също съм пришълец – от Мейн, както вече казах, и по-точно от Портланд, който има директна връзка с Кий Уест по шосе 1 или с кораб покрай брега, обаче Портланд е също толкова далече от тука, колкото Плутон от Слънцето. За ваше сведение, аз съм служил пет години в американската пехота и съм раняван в Афганистан. Ето как се озовах тук – казано с две думи. С повече думи ще стане дълга история, а на Кий Уест на никого не му се слушат дълги истории.
Беше към пет следобед, плюс-минус час. Гражданите на Републиката на раковината не си падат по часовниците, нали тъкмо затова са тука. Ние се водим по слънцето. Освен това официално сме отделени от Съединените щати, тъй че всички сме емигранти. Аз даже имам паспорт в цветовете на дъгата, издаден от самозвания генерален секретар на Репуб­ликата на раковината, един Лари, дето държи малък офис нататък по Анджела Стрийт. Паспорта ми подари за майтап моят помощник-капитан Джак Колби, който също като мене е бивш военен. Джак се е чалнал във Виетнам и още си е чалнат, обаче някак старчески, и затова клиентите ми го смятат просто за сръдлив, а не за луд. На любимата му тениска пише „Оръжията не убиват хора. Аз убивам хора“. Може пък и да е луд.
Не бях сигурен за часа, ама бях сигурен за месеца – октомври. Краят на сезона на ураганите, затова и имах повече работа.
Амбър – носеше само потниче – пиеше филтърно кафе и оглеждаше навалицата. Редовната клиентела на „Зеленият папагал“ е еклектична, ексцентрична и най-често босонога. Собственикът, Пат, също е малко чалнат и вика на туристите, че парашутът, дето е закачен на тавана, бил провесен с термитски лайна вместо с тежести.
– Как е бизнесът? – попита ме Амбър.
– През лятото беше добре. През септември – кофти. Сега пак върви към подобрение.
– Щеше да ме водиш на круиз през септември.
– Трябваше да правя много ремонти.
– Нали щеше да плаваш до Мейн?
– Щях.
– Ако решиш да заминеш натам, обади ми се.
– Ще ти трябва пуловер.
Някакъв клиент поиска още едно и тя отиде да изпълни поръчката.
Всъщност никога не съм спал с Амбър, ама веднъж плувах­ме голи на плажа при Форт Закари Тейлър. Има татуирана пеперудка на дупето. И жесток балкон.
Заведението почваше да се пълни и се поздравих с няколко души. Чудаци, смотаняци, шантави симпатяги и тук-там по някой тип ала Хемингуей. Той е живял тука и може да разгледате къщата му за десетачка. Моята може да я разгледате безплатно. Само донесете пет-шест бири. Както и да е, официалният девиз на Кий Уест е „Едно човешко семейство“. Щото не познават моето. И не са били в Афганистан да видят останалата част от човешкото семейство. Или като Джак във Виетнам. И даже да са били, сега са тука, като нас с Джак, за да плават в море от алкохолна амнезия. Аз съм тук от четири години. Пет стигат, за да забравиш защо си дошъл. После вече оставаш завинаги.
Ама ей, може и по-зле да е. Тука е рай. По-добре е от два мандата в Преебистан. По-добре е от Мейн, дето на човек задникът му се вкочанява от студ. И определено е по-добре от Уолстрийт 23, където работих цяла година, след като завърших колежа „Боудън“. Ако бях останал в „Хамлин Екуитис“, инвестиционната компания, досега да съм умрял от скука.
Вместо това бях капитан на „Мейн“ и бивш капитан от пехотата с петдесет процента инвалидност и четвърт милион долара заем за яхтата. Петдесетте процента инвалидност са за пред данъчните и иначе нямам физически проблеми, освен с чистенето вкъщи. Банковият заем е сто процента досада.
Но когато съм в морето, особено нощем, съм свободен. Сам съм си капитан на съдбата.
И тъкмо затова се съгласих да се срещна с Карлос Кубинеца, който не се интересуваше от риболов. Поне това успях да разбера от краткия ни телефонен разговор. И нямаше да съм първият морски капитан, който се забърква с тия хора.
Е, щях да го изслушам и да видя дали ще мога да взема интелигентно решение – като решението ми да напусна Уолстрийт и да постъпя в армията в търсене на приключения. Как свърши това, Мак?
Да си капитан на собствената си съдба не означава, че винаги взимаш верни решения.

2.

През отворената двукрила врата влезе добре облечен мъж и разбрах, че е Карлос. Четирийсетинагодишен хубавец с гъста, грижливо фризирана кестенява коса и светла кожа. Носеше идеално изгладен бежов ленен панталон, лоуфъри „Гучи“ и скъпа тениска с яка с цвета на моя резен лайм. Имаше вид на човек, който е прекарал цялата сутрин в климатизираната си гардеробна и се е чудил какво да облече, за да не бие на очи на Кий Уест. За съжаление безуспешно. Обаче тука никой не придиря на хората, а част от хомосексуалната клиентела даже изглеждаше заинтригувана.
И аз бях решил да се поизтупам за срещата и носех чисти дънки, мокасини вместо джапанки и дизайнерска тениска с надпис „Дизайнерска тениска“.
Бях наясно, че Карлос не ме е намерил в указателя, следователно знаеше нещо за мене и беше преценил, че Даниъл Греъм Маккормик може би ще пожелае да работи за него. Е, може и да пожелаех, ама със сигурност нямаше да правя нощни курсове до Куба, еба ти.
Карлос ме видя, дойде до бара и протегна ръка.
– Карлос.
– Мак.
Ръкувахме се.
– Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.
Когато някой ми благодари, че съм се съгласил да се срещнем, значи иска да ми продаде нещо. Или пък Карлос просто беше учтив джентълмен. Сигурно бе трето поколение имигрант и нямаше кубински акцент, но веднага се познава, че тия хора са двуезични – както по добре модулирания английски, така и по малко куцащия синтаксис. А и много от тях използват испанските си малки имена.
– Какво ще пиете? – попитах.
Той погледна бирата ми.
– Същото.
Привлякох вниманието на Амбър и поръчах две корони.
Тя огледа Карлос и гледката явно й хареса, обаче Карлос не забеляза нищо, понеже оглеждаше „Зеленият папагал“ и като че ли не беше сигурен какво вижда. Можех да му определя среща на яхтата, обаче нещо ми бе подсказало, че трябва да избера обществено място, и той не беше възразил, което представляваше добро начало. Пък и можеше да ми плати пие­нето.
Амбър му подаде бирата с лайм и усмивка, а моята плъзна по бара.
Двамата се чукнахме и той каза „наздраве“.
Забелязах, че носи ролекс.
– За пръв път ли сте на Кий Уест? – поинтересувах се.
– Да.
– Как пристигнахте?
– С кола.
От Маями дотук е четири часа път по шосе 1, което наричаме Презморската магистрала, свързваща сто и шейсет километровия архипелаг, мост по мост, за да стигне до Кий Уест, последния остров, на сто четирийсет и пет километра от Куба. Според някои това бил пътят с най-живописната гледка в цяла Америка, но други го намират за доста изнервящ и следващия път взимат кораб или самолет. Или пък никога не се връщат. Което напълно устройва част от постоянните обитатели с нетрудови доходи. Аз обаче съм зависим от континенталната клиентела. Като Карлос. Който беше шофирал четири часа, за да се срещне с мене.
– Е, с какво мога да съм ви полезен?
– Искам да наема яхтата ви за круиз до Куба.
Не отговорих.
– След няколко седмици има риболовен турнир по маршрут от тук до Хавана.
– Кубинският военноморски флот известен ли е за това?
Той се усмихна.
– Има разрешение за провеждане на мероприятието, разбира се – „Пескандо Пор ла Пас“. – И ми напомни: – Нали нормализираме отношенията си. Кубинското размразяване.
– Аха. – Бях чувал за новия турнир с двусмисленото име „Риболов за мир“, но не участвах в него. През деветдесетте, преди моето време, между Щатите и Куба имало редовни риболовни турнири и ветроходни регати, например седемдесетгодишният турнир „Хемингуей“, само че Джордж Буш II ги беше прекратил. Сега ги възобновяваха. Кубинското размразяване. Търговската камара на Кий Уест даже имаше нов лозунг: „Две нации – една ваканция“. Добре измислено. Ама още не се случваше.
– Проявявате ли интерес? – попита Карлос.
Надигнах бирата си. Е, може пък всичко наистина да беше законно, а и Карлос не ми предлагаше да влезем в пристанището на Хавана и да взривим „Мейн“, да спасяваме дисиденти или нещо от тоя род.
Имах някои въпроси към него – например какъв е, – обаче въпросите означават, че проявяваш интерес. А това значи, че можеш да почнеш да се пазариш за цената.
– Взимам хиляда и двеста за осемчасов работен ден. Цената за турнирите зависи от конкретните обстоятелства.
Карлос кимна.
– Мероприятието е десетдневно. Започва в събота, двайсет и четвърти, и връщането е в понеделник, втори ноември, Задушница.
– Задушница ли?
– В Щатите го наричаме Ден на покойниците.
– Аха. Звучи по-добре.
Риболовните турнири обикновено продължават от четири до шест дни, но Карлос поясни:
– Корабите, които участват в турнира, първо ще направят еднодневно посещение на добра воля в Хавана, след това потегляме за турнира в Кайо Гилермо, на един ден плаване източно от столицата. Познат ли ви е този остров?
– Не.
– Бил е любимото място за морски риболов на Ернесто. – Той се усмихна. – Хемингуей, не Че Гевара.
Това трябваше да е стара кубинска шега.
– Там се развива действието в прочутия му роман „Острови на течението“. Чели ли сте го?
– Да.
– Значи вече познавате острова. Едно от най-добрите места за пелагичен риболов в света.
Изненадах се, че знае значението на „пелагичен“. Цената моментално скочи.
– Турнирът е за марлини – ветроход, риба меч, син и бял марлин. Съгласен ли сте?
– Може би. Това е много дизел. Да речем три хиляди на ден.
Той явно почна да смята наум и ако го биваше, щеше да получи трийсет хиляди. Които щяха да ми дойдат добре. Обикновено не се хабя да си правя реклама, обаче му казах:
– На „Мейн“ има място за спане на четирима-петима близки приятели. Ние с помощника ми се отказваме от леглата си. Цената включва риболовната екипировка, горивото, стръвта и така нататък. Предполагам, че ще пускате улова, понеже на яхтата нямам условия за съхранение на едра риба в лед. Вие осигурявате храната и напитките и трябва да видя разрешителното и документите ви за Куба. – Напомних му: – Във Флорида няма данък върху чартърите за риболов, така че трийсет хиляди е крайната цена, освен бакшиша за помощник-капитана в размер на, да речем, десет процента. Аз не взимам бакшиш. – И прибавих: – Ще се наложи да анулирам няколко други ангажимента.
– Според уебсайта ви през този период имате само един ангажимент.
– Така ли? Ще трябва да го актуализирам. Е, това е цената.
– С вас е трудно да се пазари човек, господин Маккормик.
– Капитан.
– Капитан. – Той се огледа. – Хайде да седнем на някоя маса.
– Защо?
– Трябва да ви дам още някои подробности.
Хм, тъкмо от това се боях.
– Вижте… Карлос, аз се занимавам с чартърни круизи. Риболов, обиколки на забележителности, частни партита. Предполагам, че бих могъл да поема и турнир, даже до Куба, обаче не се занимавам с нищо друго. Разбирате ли ме?
Карлос не отговори. Мълчанието му беше многозначително.
– Но ви благодаря за предложението.
Помолих Амбър да му даде сметката и му пожелах приятно пътуване до Маями.
– Два милиона – каза той.
– Моля?
– Чухте ме.
– Изчакай със сметката – наредих на Амбър и се обърнах към него. – Хайде да седнем на някоя маса, амиго.

3.

Занесохме бирите си на една маса в дъното и седнахме.
Нямам представа колко тъмни сделки са сключвани на това място през последните сто двайсет и пет години, но ако „Зеленият папагал“ можеше да говори, щеше да каже: „Покажи ми парите“.
– Два милиона – повторих аз.
– Точно така.
– За риболовен турнир.
– Не. Той ще е за трийсет хиляди. Платими авансово със сертифициран чек. Двата милиона са в брой, платими след свършването на една работа в Куба.
– Май ще е доста тежка работа. С кого ще я вършим?
Карлос извади от джоба си визитка и я плъзна по масата.
Погледнах я. „Карлос Масия, адвокат“. Имаше скъп адрес в Саут Бийч, обаче липсваше име на адвокатска кантора.
– Известен съм в Маями – осведоми ме той.
– С какво?
– С връзките си с кубински антиправителствени организации.
Оставих визитката на масата и вперих очи в Карлос Масия. Колкото и странно да звучи, радвах се, че си имам работа с юрист. Някои от тези антиправителствени кубинци са каубои, понякога вятърничави и често опасни за себе си и другите.
– Кой ме препоръча?
– Амигос.
– Обяснете ми какво ви трябва, господин адвокат.
Той огледа оживеното заведение.
– Стените имат уши.
– Всъщност гъмжат от термити. И на никого не му дреме за какво говорите. Вижте, господин Масия, вие ми предлагате два милиона долара и сте наясно, че ще ми дойдат добре, обаче…
– Можете да си изплатите заема за „Мейн“.
– Обаче няма да извърша нищо незаконно за тези пари.
– Няма и да ви карам. Аз съм адвокат.
– А вашите амигос? И те ли са адвокати?
– Не. Но ви уверявам, че ще нарушите единствено кубинските закони. Това смущава ли ви?
– Само ако ме хванат.
– Тъкмо това е въпросът. Ако не ви хванат, ще сте с два милиона по-богат и няма да сте нарушили американските закони. – Той се усмихна. – Освен ако пропуснете да си платите данъците за тези пари.
Като стана дума за смърт, данъци и хващане, го попитах:
– Опасно ли е?
– Това ще решите сам, когато чуете каква е работата.
– Опасно ли е, Карлос?
– В Куба е опасно.
– И очаквате да си рискувам живота за някакви си мизерни облагаеми два милиона долара?!
Той хвърли поглед към голите ми ръце. Белезите от шрапнели и изгаряния не хващат тен.
– В Афганистан сте рискували живота си за много по-малко.
– Това беше държавна работа. С безплатно медицинско обслужване.
– Наградили са ви със Сребърна звезда и две Пурпурни сърца. Значи не ви е страх от опасности.
Не отговорих.
– Тъкмо затова се обръщаме към вас.
Пак не отговорих.
– И имате хубава яхта. – Карлос се усмихна. – И ми харесва името й. „Мейн“. Дълбоко символично. Епизод от общата ни история.
– Кръстих я на родния си щат. Не на военния кораб.
– Да, вие сте от Портланд. И нямате семейни ангажименти тук. И сте отговорен единствено пред себе си. Освен това знам, че като на бивш офицер, може да ви се има доверие.
– Понякога пия повечко.
– Стига да не ставате приказлив. А и нямате връзки с кубинските антиправителствени организации. И предполагам, че не изпитвате добри чувства към комунистическия режим. Нали така?
– Между нас казано, Карлос, не ми пука нито за едните, нито за другите.
– Е, това си е ваше мнение. Но ако трябваше да се обзаложа – а аз действително залагам пари, – бих казал, че ще се радвате, ако ония комунистически копелета се разкарат. – Той пак се усмихна. – Ще можете да правите круизи до Хавана.
– Ще мога и когато отношенията ни се подобрят.
– Не разчитайте на това. Междувременно аз слагам два милиона долара на масата.
Погледнах надолу. Нямаше нищо друго освен визитката и пепелника. В това заведение още се пушеше.
– Трийсетте хиляди за турнира ми звучат добре.
– Изобщо не ми дреме за турнира, капитане. Това е само прикритие, както разбирате. Всъщност вие няма да плавате за Куба с „Мейн“. На борда ще е вашият помощник Джак Колби. Ще осигурим втори член на екипажа, както и трима страстни риболовци. Вие и един от клиентите ми ще отлетите за Хавана с напълно законен чартър. След като си свършите работата, ще се качите на яхтата си и ще се върнете тук с нея.
– С какъв товар?
Карлос се наведе към мен.
– Шейсет милиона щатски долара. Два от които ще задържите за себе си.
– Пет.
Той ме погледна.
– Ще трябва да се спазарите за това с клиентите ми.
– Добре. А как ще бъде компенсиран моят помощник-капитан?
– Вие ще си прецените. – И добави: – На господин Колби няма да му се наложи да рискува живота си и съответно няма нужда да знае повечето подробности.
– Още кой ще рискува живота си?
– Още неколцина.
– А вие?
– Не. Аз съм персона нон грата в Куба.
– Ясно. – Е, в болницата си бях обещал в бъдеще да внимавам повече. Обаче…
Карлос си погледна ролекса.
– Мисля, че ви дадох достатъчно информация, за да прецените дали искате да научите повече от клиентите ми, които са на разположение в момента.
Замислих се за това. За инструктажа за операцията. Бях участвал доброволно в опасни мисии, защото се отнасяше за родината ми. Сега се отнасяше за пари. Много. И можеше да не е чак толкова опасно, колкото смяташе той. За Карлос, адвоката от Маями, опасно щеше да е и шофирането по обрат­ния път след залез-слънце. Моето мерило за опасност обаче беше толкова високо, че дори днес, четири години след Афганистан, вярвах, че съм в състояние да се справя почти с всичко. Ама пък може би тъкмо така се бях озовал в болницата.
– Можете да разговаряте с моята клиентка, с която ще летите до Хавана. Тя ще е съвсем откровена с вас.
„Жена?“
– Освен това, честно казано, преговаряме и с други за тази работа.
– Изберете най-ниската цена. – Изправих се. – И платете сметката, ако обичате.
Карлос също стана.
– Двамата ми клиенти могат да се качат на борда на „Мейн“ след петнайсет минути. По-добре чуйте какво ще ви кажат.
– Чух достатъчно.
Той изглеждаше крайно разочарован.
– Добре. Ще съобщя на клиентите си. Или пък… Хрумна ми нещо. Съобщете им го сам. Може ли да наемем яхтата ви за залезен круиз? Колко взимате за това?
Беше ловък. Поне така си мислеше. Трябваше да му отговоря с „адиос“, но вместо това му предложих:
– Вие ми дайте оферта.
– Две хиляди.
– Колко души?
– Трима, като броите и мен.
– Чакайте ме след половин час при яхтата. Какво пиете?
– „Куба Либре“ – усмихна се той.
– До скоро. Дайте щедър бакшиш на барманката.
Прекосих шумното помещение, махнах на Амбър и излязох на Уайтхед Стрийт. Наблизо беше знакът за нулевия километър на шосе 1, буквалният край на пътя, който започваше в Мейн. Бях размишлявал сериозно на тази тема, обикновено под въздействието на някоя и друга бира. И сега ми хрумна още нещо: сто и шейсет километровото пътуване до Хавана започва с една-единствена погрешна стъпка.

* * *

„Кубинската афера”
Автор: Нелсън Демил

464 страници
Цена: 17,99 лв
bard.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>