“Кристиан Диор”: биография от Мари-Франс Пошна

От  |  1 коментар

Широка разкроена пола, закачливо наклонена шапка, дръзка походка – когато този женски силует се появява, е самата женственост, истинска алегория на Париж… Стилът new look изстрелва Кристиан Диор на върха на славата и раздвижва духа на скованото следвоенно общество. Това е „великото“ време на café society, искряща смес от бъдещи творци и аристократичния Париж, потънал във великолепието на ХІХ век. Но истинските създатели на успеха на Диор са американците, по това време очаровани и заслепени от „стара Европа“. Диор добре разбира това и пръв успява да комерсиализира присъщата на Франция традиция към добрия вкус и елегантността. Тази първа биография на Кристиан Диор от Мари-Франс Пошна ни представя непознат човек, създател на най-известната модна марка в света. Спомени, свидетелства и страници от лични дневници ни разкриват един щедър и изключително забавен, но също и дълбоко потаен и дискретен човек, който скрива своята хомосексуалност. Неговият живот е истински роман, обгърнат от приятелство, музика и цветя, в който обаче при цялата му слава липсва едно-единствено нещо – спокойствието. Името на Кристиан Диор блести на модния небосклон, преди големият майстор да си отиде от този свят едва на 52 години.

КРИСТИАН ДИОР

На всички, които се събуждат късно за живота,
и на онзи, благодарение на когото аз вече не спя.

 Модата е своеобразна проява на вяра. В този век, който разрушава една по една всички свои тайни и се подхранва от лъжливи признания и измислени открития, модата е истинското превъплъщение на загадката и най-доброто доказателство за магическото ѝ въздействие е, че никога не се е говорило толкова много за мода.

Кристиан Диор, в „Кристиан Диор и аз“

Предговор

НЕКА ПРАЗНИКЪТ ЗАПОЧНЕ ОТНОВО…

Парфюмът е като открехната врата към една вселена… Той е необходимото допълнение към женската индивидуалност, финалният щрих на всеки тоалет, също като розата, с която Ланкре подписваше моделите си.
Кристиан Диор

1991 година. Обикновено получавам много покани, най-често със сутрешната поща. Все луксозни покани, които толкова си приличат, че можеш да ги объркаш. Когато сутрините са мъгливи, а дните – изпълнени с обезсърчение и ти се иска да се скриеш от целия свят, оставям поканите разпръснати на малката масичка в антрето, без да ги докосна, без дори да ги погледна. Понякога се изкушавам да хвърля няколко направо в кошчето, но не се решавам. Покани от големи хотели, известни ресторанти, където гостите винаги са едни и същи… Не, определено, днес – не!

1991 година. Един от онези сиви и мрачни дни, изпълнени с безразличие към всичко, но и с чувството за вина от това. Един от онези дни, когато разходката с моето куче Тина се простира много по-надалече от квартала и ни отвежда далече, далече, далече от работната ми маса. На връщане пия чаша чай и с машинален жест посягам към ножа за разрязване на писма, за да си проверя пощата, да подредя наоколо, с надеждата да сложа ред и в главата си.

Тази сутрин сред купчината най-често безразборно пръснати пликове най-сетне откривам примамливо предложение – покана за премиерното представяне на „Дюн“, най-новия парфюм на „Кристиан Диор“. Проявявам ли интерес? О, да, нов парфюм на Диор винаги предизвиква интереса ми. „Мис Диор“ бе ароматът на момичешките ми години, „О Соваж“ беляза годините ми на зряла жена, ароматът на „Фаренхайт“ обгръща годините ми на майка. И това определено има значение.

Разбира се, че ще отида, и то не само в името на миналото, но преди всичко в името на бъдещето. Моето собствено бъдеще, което сега изглежда като купчина от бележки, фотокопия на статии и книги с леко прегънати краища, струпани на бюрото ми до включения компютър. От скоро и за дълго Кристиан Диор, да, именно Кристиан Диор, е част от моя живот. Аз пиша биографията на Кристиан Диор. Нашето приключение започва и дума не може да става да пропусна първия ни бал. Непременно ще отида да танцувам на неговия празник.

Опадалите есенни листа, носени от вятъра, са пометени и прибрани, не са поканени на празненството. Тази вечер в замъка „Во-льо-Виконт“ естественото и свръхестественото са в хармония и съгласие, а нощта е осветена от плеяда звезди, сред които е трудно да се различат истинските от фалшивите. Сякаш специално за случая природата е променила естеството си, а сезоните са полудели и хиляди бледожълти рози, стотици орхидеи, хиляда амаранти покриват като с вълшебен килим всичко наоколо. С един замах на вълшебна пръчица паркът е заприличал на рай, а замъкът блести във феерия от светлини. Вътре приказната красота продължава: гирлянди от корали, лиани от раковини, букети от седеф, отблясъци на стъкло и кристал, златни листа, огрени от светлина. Всичко е като сън, масите са отрупани с изобилие сякаш от „Хиляда и една нощ“, наоколо се носи шумолене на тафта и тюл, изящни и величествени фигури, водовъртеж от усмихващи се лица на прочути хора.

Илюзията, че си се озовал във вълшебен сън, е пълна, празникът искри в хиляди светлини и по магически начин сякаш спира хода на времето. Тази вълшебна вечер във „Во-льо-Виконт“ е своеобразно продължение или по-точно възраждане на празненствата, в които основателят на модната къща толкова често е участвал: бляскавите балове от времето след войната, напомнящи за бел епок и дори за кралските празненства в двореца Версай, чийто мираж се отразява във водоскоците и градините, сякаш сътворени от самия Андре Льо Нотр.

Тази вечер замъкът с цялата му феерична красота е отдаден на желанието да се възродят приказните нощи на онези отминали времена, които модна къща „Кристиан Диор“ почита, на магическите мигове, изпълнени само с щастливото усещане да си красив, с лудешкото желание да се срещаш с хора, да се забавляваш, да забравиш… Да, настина това са мотивите и подтиците на едно друго време, в което е достатъчно само да празнуваш, да усещаш празника в себе си. И в тази нощ всички са равни.

Тази вечер миналото се опитва да се свърже с настоящето.

Хей, минало, тук ли си?

Никой не може да отговори, нито пък знае дали е така. Животът тече другаде, в реалността на настоящия момент, в обърнатите към часовника погледи, когато точно в полунощ всички заковават очи в стълбата.

Бавно, стъпало по стъпало към нас се спуска една звезда, обгърната от ефирна копринена рокля с коралов цвят, лека, феерична, със седефен тен и, разбира се, с усмивка на уста.

Проблясват светкавици и над всичко се извисява глас:

– Дами и господа, Изабел Аджани!

Това е първата искра от избликналите сетне фонтани от светлина, сред които се издига гигантски флакон на „Дюн“.

И аз бях там, и аз танцувах до зори в търсене на приказния мираж, на недостижимата сянка на Кристиан Диор.

Точно когато напусках този отблясък от един друг свят и се завърнах в моя, за първи път осъзнах, че всички тези бележки, копия на статии, книги с прегънати ъгли и включеният на бюрото ми компютър вече не представляват само прости фрази и намерения, а скромният, но и явен опит да се възроди един образ, който тази вечер премина потайно край мен в градините на „Во-льо-Виконт“ и ме остави сама, изправена лице в лице с едно огромно съжаление.

Може би носталгия, може би тъга?

Или само желанието да преоткрия по-реално отколкото тази вечер едно отминало и бляскаво време, когато модата е имала бъдеще. Желанието да разкажа за един човек, който безкомпромисно е дал една мечта на своето време, защото е вярвал в красотата на нещата, в истинските френски традиции и в съвършенството, което за него е единствената достойна за вяра и възхвала истина.

Със сигурност утре сутрин ще забравя за пощата и разходката ще бъде кратка. Отправям се на среща с него.

Глава 1

ГРАНВИЛ

Диор е уникалният и типичен за нашето време гений с магическо име, в което са съчетани „бог“ и „злато“. [dieu et or]
Жан Кокто

Още през септември слънцето избледнява, терасата на казиното опустява, столовете са прибрани, капаците на прозорците на големите хотели са затворени до другия сезон и с това приключва веселият живот в Гранвил. През следващите девет месеца елегантният курорт ще замени веселието и танците с очарованието на по английски спокойните неделни следобеди. А жителите на Гранвил ще се отдадат на радостите на традиционната неделна разходка покрай „Пла-Гусе“, обширната еспланада, оградена от една страна от морето, и от друга – от високи, спускащи се отвесно към морето скали. На върха на скалите е кацнал старият пиратски квартал, а по-долу вдясно са потъналите в зеленина вили. Почтените граждани се разхождат бавно със съпругите си под ръка и при среща церемониално се поздравяват с леко повдигане на бомбето. Люлеещи се плаващи силуети като в платната на Йожен Буден, едва доловими очертания на мачти, потънали в белезникаво синьото небе на Пикасо, обгърнати в мъгла морски пейзажи на големия местен художник Леон Каре… околният пейзаж отново принадлежи на художниците и самотните мечтатели.

Съблазнителни предмети

От всички сезони малкият Кристиан Диор обича най-много това тихо, спокойно, сякаш спряло време. През 1907 г., когато той е точно на две години, родителите му се настаняват във вила, разположена на самия край на надвиснала над морето скала. Рядката растителност наоколо още повече подчертава впечатлението за изолиран остров и затова госпожа Диор бърза да се огради с градина. Първото скривалище на детето става току-що посадената млада борова горичка, в която дърветата достигат едва половин метър, но там то се чувства като загубено в голям девствен лес. Ниският шубрак, който ще расте заедно с него, завинаги ще остане магическото му скривалище. Когато дрезгавата светлина на залеза предвещава нощна буря, той часове наред стои до прозореца и гледа струпващите се облаци, които замъгляват хоризонта, докато прислужници шият под светлината на газената лампа. Историите за призраци и дяволи, които те разказват, разсмиват брат му Реймон, но Кристиан настръхва, както става и при мисълта за тъмния шкаф в съседната стая за игри, където Реймон понякога насила го кара да влезе и си прави ужасни шеги с него. Стаята за шиене на бельо е любимото място на Кристиан. Люлян от тихите гласове на жените, които напяват народни мелодии и приспивни песни, тревогите на здрачните часове се разтапят и той, обгърнат от уюта на полумрака наблюдава сенките, които пламъкът на газената лампа рисува по стените. А отвън съвсем приглушено се чува свирката на тримачтовия кораб, който влиза в пристанището, трополенето на ситния студен дъжд, сирената за мъгла на фара, камбанният звън на умряло…

По Коледа цялото семейство заминава за Париж на гости при баба и дядо. Децата, накипрени със сламени шапки, са подредени на седалките на големите лимузини, край тях са насядали дамите със своите обемисти шапки с пера със спуснат на лицето воал, за да ги пази от прахта. Родителите, бабата, гувернантката, прислужницата, автомонтьорът също са натъпкани на тясно и без особени удобства, а покривите на колита са увенчани с планини от багаж. Но когато след множество повреди и пукане на гуми дългото пътуване приключва, всички се озовават в ослепителния и зашеметяващ Париж, града на хилядите светлини. Това е приказният свят на електричеството, на кинематографа, на площад „Конкорд“, на сцената на театър „Шатле“, където можеш да изживееш всички приключения, описани от Жюл Верн, където неговият герой Михаил Строгов се изправя в цял ръст, където можеш да обиколиш света за осемдесет дни или да бъдеш изплашен до смърт от „истинските“ рога на Луцифер в приказката „Хапчетата на дявола“. Това е стократно по-чудесен свят от този на книжките с приказки на Шарл Перо или на „Двадесет хиляди левги под водата“, където големият салон на „Наутилус“ в детските му очи е върхът на великолепието. В неговото въображение изрисуваните по корпуса на кораба на капитан Немо чудовища или чудатите масички в скривалището му си съперничат по очарование и привлекателност с японските гравюри, бамбуковите фигурки и паравани, които красят вестибюла на къщата в Гранвил и се издигат нагоре по стените край стълбата. Той се покачва на табуретка, за да ги съзерцава отблизо, с часове се забавлява да докосва крилете на избродираните птици, да разклаща една щора, за да чуе звънтенето на стъклените мъниста, или се опитва да хване някоя пеперуда. Безброй са синините, причинени от падането от тези трикраки кожени столчета. Представя си, че е Аладин, а къщата му изглежда като вълшебна пещера, където навсякъде проблясват съкровища. Зад стъклените витрини в салона го очакват нови опияняващи чудеса: изящни порцеланови маркизи, пагоди с извити в стил рококо покриви, ветрила от пера, фигурки от венецианско стъкло, прегърнати върху капачетата на бонбониери овчари и овчарки. Но най-прекрасни са сноповете от пъстроцветни пера и копринените цветя, украсяващи камината. Всяка нощ, докато лежи в леглото си и гледа висящата от гипсовата розетка над главата му лампа от многоцветно стъкло, тези тайнствени предмети изникват отново пред очите му и танцуват в сънищата му.

Но нищо не запалва така силно въображението на Кристиан Диор както карнавала. Отбелязването на последните дни преди Великия пост с карнавално шествие е стародавна традиция за жителите на Гранвил и децата от най-ранна възраст са посветени в това. Кристиан е на три години, когато, облечен в моряшко костюмче и бяла шапка с лента, заедно с Реймон и куп деца от добри семейства, за първи път присъства на карнавал. Какъв празник! Какво веселие! Всичко наоколо е потънало в цветя, а когато кралят на карнавала минава покрай тях, те смаяно ококорват очи. Как ли се е маскирал този път? Като негово екзотично величество Абд-ал-Азис VІІІ? Или като негово величество краля на рибарите и принц на пингвините? А може би като негово величество краля на трапезите, барон на палачинките и тортите? Малкият Кристиан Диор може с часове да съзерцава пъстрото зрелище на преминаващите карнавални коли. Начело са конниците тръбачи от птичия двор, следват ги малките смели пиленца, след тях са старите гвардейци от славния 32-ри полк със своите фанфари. После идва фантастичният великан, наречен Дългия безкраен ден, а по петите му ситнят не по-малко фантастичните лилипути, облечени в ярки костюми и комично размахващи ръце.

Детските рисунки на Кристиан Диор са изпълнени с тези приказни същества и образи: маркизи, вгледани в гигантски слънца, тъмнокожи младежи, окичени с гривни, отрупани с изумруди, водят бели слонове. През четирите безсънни дни и нощи под звуците на музика и огрени от светлините на фойерверките, през града преминават приказни процесии…

В Гранвил традицията на карнавала води началото си от славните времена, когато е била знак за отплаването на моряците към бреговете Нюфаундленд. От началото на века този град, гордо изправен на скалите над Ламанша, е известен с улова на треска и корабостроителниците си, отстъпвайки само на големия си съсед и съперник Сен Мало. Преди да отплават за Нюфаундленд, което обикновено ставало в последния ден преди началото на поста, и да се изправят пред корабокрушенията, болестите и студа, моряците се отдавали на безкрайни празненства и веселие. Независимо че към края на века риболовът започва да запада, традицията на карнавала остава жива. Нищо не може да се сравни с карнавала, дори и великолепното зрелище на регатите с рибарски лодки, провеждани в залива между манастира Мон Сен Мишел и островите Шосе, които изправят един срещу друг жителите на Гранвил срещу жителите на съседния Канкал. Карнавалното веселие, обзело цял Гранвил, понякога се разпростира чак до лятото, когато карнавалът вече се представя пред друга публика. С бързото развитие на железниците и нововъзникналата мода на морските курорти в началото на века Гранвил постепенно изоставя миналото си на мрачно пристанище и се превръща в елегантен морски курорт.

През тези благословени за разцвета на буржоазията години в града се строи много и непрестанно, както и хората много и непрестанно се отдават на забавления. Още през 1911 г. старото казино бързо е заменено с ново и много по-луксозно. „Английската алея“ или пътеката, водеща към плажа, е разширена чрез мащабни строителни работи, включващи взривяването на голяма част от скалата. Зад това бурно развитие на туризма стои сдружението на хотелиерите от Нормандия, финансирано с капитали на изключително богатото американско семейство Гулд, което по това време е част от френското общество. Новопостроеният от тях хотел „Нормандия“ веднага измества от трона „Гранвил Палас“. Благодарение на плажа с фин пясък и многобройните спортни и музикални развлечения скоро Гранвил започва да се гордее с титлата „малкия Монако на Севера“ и става едно от предпочитаните места за срещи и отдих на висшето общество, което всяко лято се пренася там заедно с куфарите, бавачките и децата.

Кристиан Диор е роден на 12 януари 1905 г. в един и половина сутринта. Той е второто дете на тогава тридесет и две годишният Александър Луи Морис Диор и двадесет и шест годишната му съпруга Мари-Мадлен Жюлиет Мартен, родена в Анже, департамент Марн-е-Лоар. Двамата братя – по-големият Реймон и по-малкият Кристиан, са много различни физически. Реймон е снажен, як и набит, с квадратна глава, а Кристиан е с фино телосложение, овално лице, изключително живи, леко дръпнати очи. Големият прилича на баща си и е типичен нормандец, а малкият прилича повече на майка си. Морис Диор се оженва за Мадлен Мартен през 1898 г. на двадесет и пет годишна възраст. Макар и дъщеря на адвокат от Анже, по линия на майка си Жюлиет Сюрон, родена в Конде-сюр-Людо в областта Калвадос, Мадлен е наполовина нормандка. Останала вдовица много млада, госпожа Мартен сама отглежда единственото си дете и когато настъпва време да омъжи дъщеря си, съвсем естествено се връща към нормандските си корени. На снимките от годежа се вижда една тъмнокоса, стройна жена, с фин волеви профил, открояващ се на фона на околните пълни и пращящи от здраве лица. Морис Диор има квадратно лице, но фини черти, а завитите мустаци и ясно сините му очи излъчват здраве и охолство.

След Реймон и Кристиан, четири години по-късно през 1909 г. се ражда Жаклин, а след това през 1910 г. и Бернар. Кристиан с деликатното си телосложение, наподобяващо бамбуково стъбло, определено се различава от братята и сестрите си, прилични на солидни здрави храсти. Повече прилики го свързват с най-малката му сестра Жинет, родена през 1917 г.

Замъкът на майка ми 

Единствената мечта на Морис Диор е да изгради щастието на семейството си и на първо място на жена си. За да ѝ достави удоволствие, той купува вила „Роза“ и настанява семейството си там. Така малките магазинчета, гостилниците, в които продават ябълково вино, и неприятните миризми на ниската част на града, където е било първото им жилище, остават далече. Всъщност когато вятърът духа откъм съседното село Дионвил, където се намира фабриката за тор на Морис Диор, зловонните изпарения се разнасят чак до ниската част на града и тогава жителите на Гранвил казват, че „вони на Диор“. Но след като се настаняват във вилата край морето, Морис Диор и съпругата му са спасени от тези дребни неприятности.

Веднага след като се настаняват, госпожа Диор се посвещава на задачата да облагороди пустото място и да го превърне в прекрасна градина, нещо, с което ще се занимава в продължение на много години. За начало нарежда откъм фасадата на къщата, постройка в семпъл норманско-английски стил с розова мазилка, да се пристрои веранда, където се разполага зимната ѝ градина. Малкият Кристиан се заразява от страстта на майка си към цветята и научава наизуст имената и описанията им в цветните каталози на „Вилморен-Андрийо“, чието пристигане по пощата очаква с нетърпение. От всички деца в семейството единствено той наследява опита и уменията на майка си в градинарството. Още от малък той я следва като сянка, присъства на разговорите ѝ с градинарите, усеща грижите и тревогите ѝ, защото заради ветровете създаването на градина в тази област е неблагодарна задача. Независимо от стените, издигнати около имението по нареждане на госпожа Диор, за да спират вятъра, растенията се вкореняват трудно и се налага в дъното на зеленчуковата градина да постоят парник, където в края на лятото прибират саксиите с цветя, за да ги изнесат навън през пролетта.

Морис Диор не може да откаже нищо на жена си и е доволен, когато тя е щастлива, затова изцяло се подчинява на нейния вкус, като ясно осъзнава полезността и възвишеността на нейните стремежи.

През 1911 г. семейството се премества да живее в Париж в квартал „Ла Мует“, а ваканциите прекарва във вилата в Гранвил. По това време Кристиан Диор е на шест години и в началото не харесва тази промяна на обстановката, чувствайки се внезапно изтръгнат от уютното си и спокойно детство, загърнато в пашкул от зеленина и цветя. По-късно обаче страстно се привързва към новия апартамент.

Госпожа Диор явно желае да оформи парижкото си жилище по последна мода, а синът ѝ е очарован от обзавеждането и декорацията в стил „Луи ХVІ-Паси“, който с лакираните си корнизи с релефни орнаменти, със стъклените врати и с паната от дамаска по стените по онова време е върховно постижение в модерния дизайн и вдъхва нов живот на стила „Наполеон ІІІ“, дотогава властващ в твърде претрупаните интериори на буржоазията. В този красив апартамент в шикозен квартал, сред разходки в Булонския лес и обучение в курсовете на Герон, където се запознава с първите си приятели, малкият Кристиан изживява своето уютно, спокойно, подредено, изпълнено с топлота и нежност детство.

Мадлен Диор е също толкова методична и последователна в обучението на децата си, както и в планирането и осъществяването на големите си градинарски проекти. За викторианското поколение родители, към което тя принадлежи, основен подход във възпитанието на децата е строгостта, тъй като се смята, че откритите прояви на обич и привързаност крият риск за силата на характера на бъдещите възрастни. Мадлен Диор проявява тази смятана за задължителна строгост дори и към най-малката си дъщеря Жинет, която иска да я наричат Катрин, а по-късно Кристиан Диор отбелязва: „Към момичетата майка ми беше дори по-строга, отколкото към момчетата“. Единствено Кристиан успява да преодолее дистанцията, разделяща света на възрастните и света на децата, и да се приближи до майка си. Сред братята и сестрите си той минава за неин фаворит и въпреки това е трябвало да положи много усилия, за да бъде приет в нейния свят. Преди да постигне привидното съучастие и близост с нея, през ранното си детство той е трябвало да научи наизуст названията на цветята, часове наред да я следва, докато тя замисля и осъществява промените на постройките и градините, мълчаливо да я наблюдава сред лехите и дърветата.

Отблъскващи предмети

Телефонът е изобретен съвсем наскоро и Морис Диор е сред първите, който инсталира новото изобретение във вила „Роза“ и получава номер 12. Далечното магическо звънене на апарата изпълва децата с нестихващо вълнение, но телефонът не може да бъде „посетен“ без специалното разрешение на родителите. Необходимо е да бъдеш допуснат в запазените само за господин Морис Диор части от вилата. Кабинетът е разположен откъм задната фасада на къщата и разполага с отделен вход, което позволява да се приемат посетители, без да безпокои домочадието. До кабинета се стига през малка остъклена веранда, чийто под е покрит с мозайка, в центъра на която са изобразени стилизирани мотиви във формата на ромбоидните листа на розата на ветровете, откъдето идва и името на вилата. Телефонът се намира точно в тази малка стая, добре скрит в кутията на голям дървен стенен часовник със заключваща се врата, а ключът се пази от Морис Диор. Всеки път Кристиан Диор влиза в тайнственото място, където работи баща му, вледенен от страх и уважение. Големият калаен стенен часовник, охраняван от страховити войници, въоръжени с алебарди, и маската на чернокожо момиче, сякаш готово да те разкъса на мига, го изпълват със свещен ужас, а шумните мустакати мускетари, изобразени на гравюрите по стените, съвсем не го успокояват. С една дума, макар и да знае, че баща му е много добър, той винаги влиза в тази стая, изпълнен с боязън. Дори компенсацията, че само тук можеш да се доближиш до тайнствения телефон, не е достатъчна да разсее страха от това място, където се получават мъмренията или наказанията. Разположената до кабинета трапезария е също така студена и негостоприемна с тежката си мебелировка в стил „Анри ІІ“, пропита от сковаността на безкрайните обеди и вечери, прекарвани под строгия поглед на стегнатия в твърдата си яка баща, който следи разговорите и само от време на време отронва някое непоколебимо съждение. Господин Диор упражнява правата си на баща в същия директорски стил, както и роля на президент на множество търговски и промишлени дружества.

Всъщност Морис Диор е преуспял човек, който заедно с братовчед си Люсиен, депутат и бъдещ министър, постепенно издига семейството си от селското му потекло до промишлената буржоазия. Фамилията Диор произхожда от Савини-льо-Вио, на границата между департаментите Калвадос и Манш, и само за три поколения успява да изгради едно от най-успешните предприятия на френската химическа промишленост.

Глава 6

ЩАСТЛИВАТА ЗВЕЗДА

Диор ли!? През целия си живот той е бил умен само десет минути!
Серж Ефтлер-Луиш

Слуховете винаги се разнасят прекалено бързо. Из коридорите и в ателиетата се шушука за една новина, която би трябвало да знаят само онези, които тя засяга, но да се запази тайна в една модна къща е все едно да се спре лавина. От седмица насам къщата на авеню „Матиньон“ № 16 кипи от най-различни приказки, спорове и тайни събрания. Изглежда, единствено собственикът не знае нищо и в никакъв случай не бива да надуши нещо.За момента онова, което се знае със сигурност, е, че директорката на дизайнерското студио госпожа Реймонд е казала на господин Кристиан, че ще го последва където и да отиде. В това няма нищо чудно, защото той е нейният любимец. Още от първия му ден в къщата тя го покровителства и се грижи за него. Слуховете обаче отиват още по-далече и се твърди, че господин Диор и господин Балмен са решили да напуснат и да основат заедно модна къща. Естествено е всички да са развълнувани. Какво ще стане с Льолон без двамата му най-добри моделиери? Напускането им ще предизвика ли съкращения? Дали след 40 години в занаята господин Льолон няма да предпочете се оттегли, вместо да поддържа толкова голяма къща?

Но ето че след две седмици научават, че проектът е пропаднал. В последния момент се оказало, че мястото, където бъдещите съдружници са възнамерявали да се настанят, не е свободно. Говори се още, че господин Диор не пожелал да продължи, след като къщата, която били избрали, им се изплъзнала. А освен това тя се намирала на авеню „Матиньон“.

Каква дързост само – искали са да се настанят на сто метра от бившия си шеф!

Независимо от този неуспешен опит Пиер Балмен е твърдо решен да промени нещата поне за себе си. След пет години обучение при Молиньо и шест години при Льолон той усеща, че вече е настъпил моментът да създаде собствена марка. И така на 12 октомври 1945 г. на улица „Франсоа І“ № 45 първите четиридесет и пет модела от първата колекция на Пиер Балмен правят триумфалния си дебют пред събралите се представители на пресата и бляскава публика от короновани глави и филмови звезди, сред които са херцогинята на Кент, херцогинята на Уиндзор и принцеса Радзивил, Жозет Дей, Симона Симон и Мария Монтез. Главната редакторка на американското издание на „Вог“ Бетина Балард пише в мемоарите си: „Спомням си специално присъствието на Гъртруд Стайн с нейния прочут бретон и Алис Б. Токлас с нейните мустаци, които седяха на почетните места и наблюдаваха дефилето, като старателно си отбелязваха номерата на моделите в програмата и го правеха със същия напрегнат интерес, с какъвто вероятно са си отбелязвали произведенията на Матис или Пикасо“.

За Диор напускането на приятеля му е тежък удар и той не може да сдържи сълзите си по време на сбогуването на чаша вино в салоните на Льолон. Но дали не го е искал поне малко вътре в себе си? И ако в тази история е изиграл ролята на отхвърления, не би могъл да отрече, че вината е само негова. След като планът им се е провалил, Балмен е продължил да упорства, а на Диор не му е достигнало постоянство. Шансът на Балмен идва с помощта на майка му и двама негови приятели, които спонтанно предлагат да му помогнат. Вълшебната шапка минава поред през ръцете им и ето че за нула време Балмен се оказва притежател на 51% в своята модна къща. А Диор остава при Люсиен Льолон и при работата си, която му изглежда още по-неприятна отпреди.

Дали е обречен вечно да бъде свидетел на успеха на другите? Винаги ли ще бъде толкова нерешителен? В живота на всеки обаче настъпва време, когато трябва да открие себе си и да стане това, което е. Щом Балмен е могъл да го направи, защо не и той? Защо е толкова плах в отношенията си с другите, след като може така решително да се утвърждава в работата си? Животът съумява така да подреди нещата, че да ни накара да повтаряме грешките си, и ето че на четиридесет години Диор е все така нерешителен да се бори за личната си свобода, както на двадесет не се е осмелил да защити призванието си пред възраженията на родителите си.

Вместо да се обвинява обаче, Диор смята, че има голям късмет, защото може да продължи да води спокойния си живот, без да е обременен от грижите, които от сега нататък ще погълнат изцяло приятеля му Пиер Балмен. Веднъж приключил със задълженията си при Льолон, той е свободен и никой не му пречи да прави каквото му харесва. Може спокойно да се наслаждава на живота, който му се усмихва отново, и да се приеме такъв, какъвто е, без да се стреми да постигне непостижимото. Нали точно в това да си заобиколен от приятели и от много удоволствия, които те привличат, се крие тайната на щастието? Единственото затруднение е какво да избере. Дали да прекара уикенда при своите приятели семейство Бонжан в Вилевил, или в гората Фонтенбло, или в къщата на Пиер и Кармен Кол във Фльори-ан-Биер?

Той е също така добре дошъл и в дома на Ролан и Дьониз Тюал в Орсе, където почти винаги идва в компанията на Кристиан Берар. „Двамата неминуемо се появяваха точно по обяд – разказва Дьониз Тюал. – Учтиви, приветливи, пълни с клюки…“

Двамата Кристиановци вечно са в сговор и съучастие, като Берар играе ролята на по-големия брат и постоянно се грижи за успеха на по-малкия в театъра. Благодарение на костюмите за „Училище за сплетни“ Диор е започнал да си изгражда добро име в тази област и точно по този повод се сприятелява с Дьониз Тюал, която го описва като „весел и засмян“ и „вманиачен по детайлите“.

Тя го ангажира също и за дизайна на костюмите за филма „Легло с балдахин“ по романа на Луиз дьо Вилморен, който мъжът ѝ снима през 1942 г. И двамата никога няма да забравят епичното пътешествие, което предприема, за да намерят необходимите платове! След като научили, че в стара мелница в някакво селце в дълбоката провинция край бреговете на Лоара има складирани големи количества плат, те се натоварват на раздрънкан камион и с лудешки смях се отправят в търсенето на това затънтено място. Скривалището се оказва обраснало с коприва и охранявано от един старец, сякаш излязъл от приказка на Братя Грим, който ревниво пази истинско съкровище от тюл. На връщане „сред морето от тюл“ Диор си представя „всевъзможни феерични модели“: „Никога не съм виждала лицето на Кристиан огряно от такава радост, както когато представихме костюмите за бала в пиесата. Радваше се като дете – разказва Дьониз Тюал. – Същата вечер той даде в апартамента си „малка“ вечеря: [...] с един огромен рак, изпратен му от една добра дама от Гранвил“.

В кулинарно отношение при Кристиан Диор няма разочарования. Така той продължава да живее и да се харесва в образа на веселяк, обичащ удоволствията на живота, който приятелите му са си изградили за него. Винаги щедър, изпълнен с въображение и фантазия, забавен, понякога хаплив със своеобразния си хумор и неуморен в безбройните игри, шаради и маскаради, които винаги го изпълват с радост. Наема малка къща във Фльори, където приятелите му Пиер и Кармен Кол имат селска къща, и често в събота вечер там се събира голяма весела компания, в която са Кристиан Берар, Анри Согюе, Жак Дюпон, Марк Дьолниц, Кармен Кол, понякога идва и съседът им Жан Кокто. Дьониз Тюал си спомня за една от тези вечери, когато „Бебе Берар е властелинът на гримирането“, а Диор е „откривателят на фантастични находки“.

„В градината беше накъсал голям сноп от онези растения, които съхнат и линеят из предградията, и си беше направил грандиозна украса за глава, прилична на пера за шлем, която беше забучил на тюрбан от тъмносиня хавлиена кърпа – разказва тя. – Жан Кокто, който по това време много обичаше мрачните шеги, се беше изтегнал на дивана в дневната със скръстени на гърдите ръце и се преструваше на „умрял“.

Сцената е изключително комична, защото всички се хващат на номера му. „Берар нададе вик. Силно разстроени, останалите надвесиха над него гримираните си лица. Пред това трагично произшествие смешните костюми вече изглеждаха страшни и жалки като във филм на Фелини.“

Паралелно с това привидно безгрижие по отношение на живота в Кристиан Диор се извършва еволюция, която в крайна сметка го довежда до убеждението, че моментът да полети със свои криле е настъпил. Но това решение, за което напускането на приятеля му Пиер Балмен е послужило като детонатор, се дължи преди всичко на собствените му творчески изисквания и на необходимостта да бъде свободен в артистичната си изява. Напълно възможно е, ако я нямаше тази необходимост, Диор, който изобщо не е разяждан от амбиции, да се беше задоволил с безгрижното си съществувание. Много е трудно да се проследят криволичещите пътища, по които е вървял, за да стигне до това решение, още повече че самият той успешно е заличил всички следи. В собствените му обяснения за този важен момент не липсва доза фантазия и измислица. Ако им се вярва, излиза, че единствено случайността е задвижила промяната в него и е предизвикала решението за ново начало. Той държи да отдаде тържествена почит на тази мистериозна сила, като в началото на мемоарите си подчертава: „Бих бил много неблагодарен и най-вече много неточен, ако в самото начало на моето приключение не напиша с главни букви думата „СЛУЧАЙНОСТ“. И тъй като то се увенча с добър край, съм задължен да благодаря и да изкажа своята признателност към гадателките“.

Наистина още от младите му години гадателките и ясновидките щедро са му раздавали услугите си, а той си спомня първата среща с ясновидка. През 1919 г. е на четиринадесет години и пременен като циганин, с кошница, окачена на врата с панделки, продава талисманите на една гледачка на благотворително празненство в полза на войниците. Като настъпва вечерта, гледачката предлага да му гледа на ръка: „Ще се озовете съвсем без пари, но жените ще бъдат ваши благодетелки и ще ви донесат успех. Ще спечелите много от жените и ще трябва много да пътувате“.

Като разказал у дома за това предсказание, близките му се разсмели! Двусмисленото значение на израза „ще спечелите много от жените“ е достатъчно всичко останало от предсказанието да бъде възприето като пълна фантазия. Макар и неразгадаемият ребус на гледачката от Гранвил да е забравен задълго, Диор винаги е бил особено привлечен от свръхестествените сили и гадателското изкуство. Може би това е наследство от баба му, която още в детството си имала предчувствия и пророчески съновидения, или просто е интуитивна вяра в скрития смисъл на човешките постъпки. Независимо какво точно представлява това привличане и от къде идва, през целия си живот той винаги се е нуждаел от подкрепа и просветление, които редовно търси при ясновидките. Както вече видяхме в тежкия за него период от юни 1944 до май 1945 г., именно те му помагат и го поддържат, като упорито и постоянно предсказват завръщането на сестра му от депортация.

Без да пренебрегваме или отричаме суеверното доверие на Кристиан Диор в ясновидките, като виждаме как съдбата е оформила живота му, днес сме изкушени да заместим „случайност“ с „приятелство“.

Нека дадем думата на неговата приятелка Сюзан Льомоан, която разказва същите факти, но ги представя в по-различна светлина: „За всички нас, които познавахме Кристиан много добре, беше съвсем ясно и очевидно на какво се дължи неговият успех. Наистина беше очевидно. На какво се дължеше ли? [...] Рядко се случва някой, когото познавате цял живот, да не е споделял желанията, стремежите и разочарованията си с вас или както казваше Кристиан, да не се е „разтапял в ръцете ви“. Да той беше такъв и колкото и странно да изглежда, именно поради това всички ние още в детството си бяхме сигурни, че той ще успее. Защото в Кристиан се съчетаваха рядко срещана сигурност в обичта и голям талант [...]“.

„Щом веднъж се разбере това, всичко което последва, идва на мястото си. Мога да се закълна, че когато Кристиан ми каза: „Сега вече трябва да имам своя собствена къща…“, не се усъмних нито за миг, че ще успее. Нямаше да има никакви проблеми. Защото Кристиан притежаваше чудесната дарба да превръща всяко свое начинание в забележително постижение“.

Диор едва е изрекъл намерението си да има собствена къща, а слухът вече е плъзнал и невидими сили са се задвижили, за да го отведат към осъществяването на целта. Сред многобройните му приятели от Гранвил до Париж сякаш спонтанно се поражда верижна реакция, която като че ли „случайно“ помага на тази „изпусната“ фраза да се превърне в реалност.

Може и да изглежда учудващо, че през 1946 г. Сюзан Льомоан работи в сферата на модата, при положение че преди войната е работила в рекламата, продавайки „рекламни спотове“ за Марсел Бльостен-Бланше. Войната е променила живота и кариерите на много хора. Само заради приятелството тази висока, енергична и забавна жена, която обича спорта и се е заклела никога да не работи с други жени, приема да помогне на модистката Мод Розе, когато тя се заема да създаде своя модна къща. Впрочем Мод Розе е направила дизайна на шапките за зимната колекция на Люсиен Льолон през 1944 г., които, естествено, са носени от моделите на Кристиан Диор. Сюзан Льомоан, която междувременно се е омъжила и вече се казва г-жа Люлен, има темперамент на ентусиаст и веднага взема нещата в свои ръце:

„Всички говореха за тази идея… Но какво трябваше да се направи, за да се осъществи? Поредица от фактори и благоприятни обстоятелства оформиха очевидно добра основа за успех на начинанието. Колкото до мен, мога само да кажа, че щом си помислих: „Кристиан иска да направи своя къща…“, в същия ден друг приятел от детството ни Жорж Вигуру влезе при Мод Розе и предложи тя да направи шапките за колекцията на „Филип и Гастон“.

Това беше солидна, стара модна къща, в която като че ли имаше нещо от времето на Мопасан. Жорж Вигуру се беше захванал да поднови и подмлади мястото, да го пребоядиса, да го украси с дървени ламперии и други такива неща. Дефилетата при „Филип и Гастон“ се правеха вечер, а господата идваха облечени в смокинг с карамфил на ревера. Вигуру полагаше страшни усилия да събуди тази „спяща красавица“ и имаше прекрасен спонсор, който не се скъпеше в желанието си да освежи поувяхналата марка, и това беше всесилният Марсел Бусак.

„Всички знаеха кой е Марсел Бусак. През войната той спечели всички възможни конни състезания. Неговият шампион конят Фарис, който беше конфискуван от германците, му бе върнат лично от войниците на генерал Патън. Бусак притежаваше огромно богатство, говореше се, че е най-богатият човек във Франция. Наричаха го „краля на памука“.

„Добре, разполагаш с капитал, това е много хубаво… Справяш се и с разкрасяването… но имаш ли моделиер?“, веднага попитах Вигуру.

Оказа се, че точно сега търси.

– Познаваш ли някой моделиер?

– Само Кристиан… който е при Льолон.

– Да… но нали е при Льолон.

– Вярно е, но има намерение да напусне и Льолон го знае. Иска да има собствена къща.“

Същата тази история, разказа от Кристиан Диор, с времето се е превърнала в легенда. Трябва да кажем, че авторът ѝ е вложил в нея много от себе си и иска да я разкраси с цяла поредица от магически цифри, повтарящи се случайности, ясновидки, талисмани, а също и с неоспорими знаци, подсказващи намесата на провидението, пръста на съдбата. Както например историята за срещите, първият епизод от която се разиграва на 18 април 1946 г. на пресечката на ул. „Сент-Оноре“ и ул. „Сен-Флорантен“. Диор минава всеки ден по този маршрут на път за работа и този ден съвсем ненадейно се натъква на приятеля си Жорж Вигуру, който възкликва от радост и благодари на небето, че го е изпратило на пътя му, защото точно сега търси моделиер за къщата „Филип и Гастон“.

„Не познаваш ли някого?“ Не, Диор не се сеща за никого. Идеята да предложи собствената си кандидатура дори не му минава през ум, защото той, разбира се, изобщо не мечтае за това! Втората среща е няколко дни по-късно пак на същото място и приятелят му, който все още не е намерил своята рядка птица, отново задава същия въпрос. „Не, определено, не познавам“, отговаря Диор, не вижда кой би могъл да се заинтересува от поста на моделиер. Тази игра се повтаря за трети път и чак тогава нещата се подреждат както трябва!

От къде обаче идва тази промяна в настроението? Просто защото точно в този момент Диор се спънал в една звезда… Нищо особено – само една звезда от позлатен метал, изпаднала от главината на колело от конска кола. Несъмнено това е знак на съдбата. Диор грижливо прибира звездата в джоба си и се чува как отговаря: „А защо не аз?“, слисан от собствената си смелост.

Ето така Диор излиза на арената, за да се срещне с прочутия Марсел Бусак, който в крайна сметка трябва да одобри избора на новия моделиер за малката модна къща, която финансира. Преди това на един обяд Кристиан се запознава с дясната му ръка, Анри Файол, който успява да успокои всичките му страхове. Генералният директор на компанията „Бусак“ Анри Файол прилича на Кларк Гейбъл и е не само талантлив администратор, но и светски човек. На срещата двамата се договарят, че Диор ще постъпи на работа във „Филип и Гастон“.

Обаче още при първото си влизане Диор се убеждава, че няма да успее да възкреси предприятието. Толкова други преди него са се старали да излъскат изтритата позлата на престижната марка, но на него му е пределно ясно, че „трескавият живот на модните къщи е още по-кратък от човешкия. Мисълта, че ще трябва да поема толкова рискове, да разчистя толкова много прах, да се сблъскам с интригите и изискванията на персонал, който работи там от години, да направя нещо ново от нещо старо, и то в професия, която в същината си е постоянно търсене на новото, предварително ме изтощаваше. Като излязох, изобщо не се чувствах способен да възкресявам мъртвите“ .

Може би до края на живота си ще остане при Льолон? Това посещение го изпълва с разочарование и той отново изпитва познатото съжаление, че се сблъсква със затворени врати. Но това са сметки, без да се има предвид Анри Файол, който няма намерение да остави нещата само до предварителни разговори. Защо дясната ръка на Бусак е така очарован от един кандидат, който е видял всичко на всичко само веднъж? Разбира се, симпатията няма нужда да се доказва или оправдава, но истинската причина се крие другаде. Съпругата на Анри Файол се облича при Льолон, но се кълне само… в Кристиан Диор. Натали Файол е жена, на която много трудно може да се окаже съпротива, особено когато обедини силата на аргументите с таланта си на театрална актриса. Тя е убедена, че Диор е най-големият гений на модата, и е буквално на седмото небе, като научава, че нейният „скъп Кристиан“ е смятан за сериозна кандидатура. От своя страна Файол е доказал, че може да приеме много по-сериозни предизвикателства заради жена си, след като се е осмелил да се ожени за еврейка по време на окупацията. Така че когато на следващия ден Кристиан Диор му се обажда, за да му съобщи, че отхвърля предложението за работа, Анри Файол не го пуска да си отиде.

Естествено, в началото гледните точки на двамата са много различни. Диор ясно е дал да се разбере, че е готов да напусне Льолон само заради модна къща, носеща неговото име. Но сивият кардинал на Марсел Бусак, който е майстор на тайната дипломация, смята, че нищо не пречи да се опита, и се заема да организира среща между Малсел Бусак и Диор, на която възнамерява умело да дърпа конците и на двете страни. Той много добре знае, че среща от такава важност трябва добре да се подготви, и затова прозорливо преценява всички доводи, с които да „подгрее“ двамата участници. Намира и най-ловкия ход, за да преодолее напрежението на моделиера, който е твърде притеснен, че ще трябва да се изправи лице в лице с текстилния магнат, като му разказва един анекдот, представящ личността на Бусак по най-добрия начин.

Няколко дни след освобождението на Париж пътищата на Нормандия са задръстени от колоните на съюзниците, продължаващи да настъпват навътре в страната. Движението на цивилни, разбира се, е абсолютно забранено. Сив даймлер с парижки номер обаче се движи съвсем сам в противоположната посока на движението на победоносната армия. Колата редовно е спирана на военните заграждения и тогава през прозореца се показва фуражката на шофьора: „This is Mr. Boussac, the great owner of racing horses. („Това е г-н Бусак, големият собственик на състезателни коне.“) Каква е причината Марсел Бусак, придружен от жена си, бившата оперна дива Фани Елди, и своя архитект, да се реши на лудостта да кара точно по това време към Еврьо? С великолепното безразсъдство, присъщо на хората, които смятат, че всичко им е позволено, Марсел Бусак смята, че в току-що освободената Нормандия е крайно наложително да започнат възстановителните работи в конезавода му във Френе-льо-Буфар… Когато един танк препречва пътя, той нарежда на шофьора да кара през полето. Ситуацията е толкова странна, че не се намира нито един военен, който да го накара да се върне обратно. Пристигайки в конезавода, Бусак слиза от колата, свеж като кукуряк, и в крачка диктува подробна програма за възстановителните работи, разчетена поне за десет години напред.

Файол завършва тази изумителна и в известен смисъл ужасяваща история с оптимистичното заключение, че „когато Марсел Бусак хареса една идея, е готов на всичко!“

Не за първи път в живота си Диор има работа с властелин с подобна закалка, внушаващ страх на дребните хора и раболепие – на големите. От своя страна Файол внимателно е избягвал да навлиза в повече подробности за тази личност, която едновременно го привлича и плаши с вярата си, че може да подчини реалността на волята си, и със своеобразната си гениалност. Бащата на Файол е известен с теориите си за управление на предприятията, наречени файолизъм, а синът е бил нает от краля на текстила, за да модернизира мениджмънта на компаниите му, значително разраснали се вследствие от войната. Но докато подготвя оръжията си, за да влезе в тази битка, Файол е забелязал, че повече или по-малко открито Марсел Бусак отказва да му даде необходимата власт, за да реализира плановете си, вероятно защото се опасява да не изпусне контрола. Така че на моменти Файол се пита дали ще му бъде дадена възможност наистина да промени управлението на тази империя, изградена върху доста архаични йерархични методи. Другият въпрос, който стои пред него, се отнася до намеренията му да продължи кариерата си в Тръста на памукопреработвателната промишленост.

Може би този млад моделиер може да послужи за тест? Дали Марсел Бусак е готов да рискува репутацията си, като заложи на неизвестно име и му даде шанс за успех? Случаят може да се окаже много интересен.

Приятно закръгленият мъж в сив костюм, който една юлска сутрин на 1946 г. се явява на ул. „Фобур-Поасониер“ № 21, съвсем не е плахият и нерешителен Кристиан Диор. Седалището на Тръста на памукопреработвателната промишленост е разположено в импозантна сграда, която прилича по-скоро на банка, загубена сред тесните улички и кривите къщи на квартала. Диор преминава през входното фоайе в приятно леко настроение. Освободен от тежестта на решението, което го е измъчвало през последните седмици, той се чувства уверен в себе си и дори изпитва лека гордост от това, че учтиво е отказал на заповед, идваща от високо място.

Първото впечатление от Марсел Бусак и околната обстановка е положително. Отвъд блясъка на богатството и престижа Диор успява да види в широките плещи и солидната фигура на Бусак селянин от Бери. Кабинетът прилича на салон за пушене – библиотека и мебели в стил ампир, бронзови статуетки на конници, гравюри на римски развалини. Съвсем скоро двамата мъже повеждат спокоен разговор край камината. Понякога е по-лесно да се привлече вниманието на един голям бизнесмен с разговор за нещо, което е непознато за него и чиято новост той може да оцени по простата причина, че рядко чува такива неща, отколкото на някой събрат по професия, който смята, че знае всичко. Така че Диор не изпитва никакво затруднение да каже на събеседника си, че желанието му съвсем не е да възкреси къщата „Гастон“ като моделиер, а да създаде своя модна къща в квартал по свой избор. И това ще е къща, където всичко ще е ново –от духа до стила. Стремежът към обновление, който витае във въздуха, изисква и нов стил.

След това започва да описва мечтаната модна къща. Тя ще е малка, предназначена за много затворен кръг от клиенти, с малко на брой ателиета и ще се работи според най-добрите традиции на френската мода за истински елегантни жени.

„Ще правя модели, привидно много семпли, но много добре изработени.“

„След дългата стагнация, наложна върху модата от войната, чуждите пазари търсят наистина нови модели. И за да се отговори на това търсене, трябва да се върнем към традициите на големия лукс на френската мода.“

„Според мен, в света на машините, в който всички живеем, смисълът на съществуването на такава модна къща е тя да прилича по-скоро на изследователска лаборатория отколкото на идеална фабрика.“

Бусак определено не намира нищо странно в идеите на моделиера за връщане към традициите на големия лукс на парижката мода и за възраждане на качествената изработка. След крайностите на развихрилия се през войната стил „зазу“ той е щастлив да подкрепи тази привързаност към класиката, сериозното отношение към професията и стремежа за завръщане към традициите на френската мода, към добре скроените и добре изработени дрехи. Марсел Бусак, човек с изискан вкус, не намира нищо странно и в външния вид на своя събеседник, който не изглежда нито като лъскав красавец, нито като декадентстващ повелител на елегантността.

Нали самият той преди четвърт век е направил революция в облеклото като е отворил път на цветната фантазия с произведените от него памучни емпримета, поплини на дребни карета или на многоцветни райета и с това е променил живота на милиони жени, като е запратил на боклука мрачните тъмни рокли, черните престилки на учениците, вечните къси черни панталони на младоженците. Магазинът му на „Шан-з-Елизе“ „A la toile d’avion“ се е превърнал в символ на тази промяна. Самият той непрестанно е изучавал свойствените на модата загадъчни промени, за да може да ги предвиди и да изпревари последствията им, а ето че сега пред него стои този млад мъж, който притежава интелигентността да го направи. По-късно в интервю за „Дейли Прес“ Бусак отбелязва, че „деветдесетте минути, колкото трая разговорът ни, представляваха абсолютно впечатляващ анализ на модата през последните четиридесет години. Неговите съждения, познанията и естетическите му преценки бяха безупречни“.

Марсел Бусак изпраща госта си и му казва, че идеите му живо са го заинтересували, макар и да са различни от неговите, и че би искал да размисли. След два дни уведомява Диор, че е съгласен.

Стриди и ответници

Объркан и изненадан от добрата новина, Кристиан Диор отново изпада в своите душевни терзания, макар че това е много меко казано за състоянието, в което се намира. Собствената му смелост го хвърля в паника. Неговият малък и сигурен свят е взривен. От сега нататък ще трябва да се бори открито и на равно поле. Той, слабият и чистосърдечен моделиер, е разговарял с един голям предприемач, не, още по-лошо – с голям промишлен хищник. Във въображението си ясно вижда образа на „новата жена“, а трепери от страх. Под претекст че не е съвсем съгласен с някои от представените му юридически предложения, той побягва и изпраща на Бусак телеграма със своя отказ. А после обезумял се втурва при една гледачка. В същото време споделя страховете и тревогите си с Рьоне Грюо, който денонощно е на разположение на своя приятел и се опитва до колкото може да го успокоява. Малко е да се каже, че Диор се разкъсва от ужасния спор, който води със самия себе си. Готов ли е да рискува независимостта си? Трябва ли да сключи този договор, който би могъл да се превърне в договор с дявола? Алис Шаван, на която също се е доверил, разбира колебанията му по повод на Бусак, чието богатство я плаши. Диор си поставя също и въпроса дали неговата представа за модна къща, която да е израз на духа на елегантността, е съвместима с името на Бусак, станало синоним на евтин плат. Как да сложи край на толкова много колебания и съмнения?

Диор споделя проблема и с Дьониз Тюал по време на вечерята в чест на Луиз дьо Вилморен в английското посолство след прожекцията на филма „Легло с балдахин“, за който Диор е създал костюмите. Когато филмът е излязъл на екран, Луиз дьо Вилморен живее в Унгария и не е могла да го види, затова прожекция се прави след завръщането ѝ през пролетта на 1946 г. Приятелката ѝ лейди Дайана Даф Купър е домакиня и тази вечер Луиз се запознава с Кристиан Диор. Писателката, по чийто роман е направен филмът, поздравява моделиера за прекрасните костюми и отбелязва, „че би желала да получи роклите, които носи актрисата Валантин Тесие“. Но Дьониз Тюал си спомня преди всичко тревогата и съмненията на Кристиан. „Диор ми каза, че е получил две предложения да създаде собствена модна къща, макар че засега все още е при Люсиен Льолон. Неговата ясновидка мадам Дьолае го уверявала, че трябва да приеме едното и че това ще му донесе голям успех. Той много вярваше на тази гадателка и се кълнеше, че е непогрешима. Дори ме посъветва да я посетя, което и направих, а тя ми предсказа пътуване отвъд океана, което ще бъде отложено в последния момент. Изобщо не ѝ повярвах.“

Погрешно би било да посрещнем с усмивка историята за ролята на ясновидките и гадателките във френската мода, защото именно те в крайна сметка разрешават колебанията на този мъж-дете, като го убеждават да не изпуска най-големия шанс в живота си. В мемоарите си Диор не скрива нищо от този толкова важен и решаващ епизод: „Тогава отидох при мадам Д., която упорито ми беше предсказвала завръщането на сестра ми. „Приемете! – заповяда ми тя. – Приемете! Трябва да създадете модна къща „Кристиан Диор“ независимо от условията и обстоятелствата! Нищо, което би могло да ви бъде предложено по-късно, не може да се сравни с шанса ви днес!“

От своя страна Анри Файол прави всичко възможно, за да се осъществи този проект, като премахва и най-малките камъчета, които биха могли да обърнат колата. На първо време скрива телеграмата с отказа на Диор и успява да го вразуми. Вие сте човекът, на когото Марсел Бусак предлага капитал, за да открие собствена модна къща, вие сте човекът, който мечтае да полети със собствени криле, и пак вие сте човекът, който в решителния момент е готов да захвърли всичко! Да не мислите, че всички чакат само вас! Файол разгръща цялото си умение да убеждава, за да успокои тревогите на твореца, с право притеснен да не загуби независимостта си, и едновременно с това да предизвика по-практичната му страна, намеквайки, че там, откъдето Диор идва, има много други моделиери.

В тази история обаче има е скрита поука. Колкото и глуповато да изглежда поведението на Кристиан Диор, неговата малка игра на хитруване и увъртане, която впрочем е съвсем искрена, не е толкова неумела. Превъзходството на свенливите хора е в способността им да се прикриват и да не издават чувствата и намеренията си. Противно на амбициозните, те не държат да блеснат, тъй като не се срамуват от неуспеха. В това е „силата на слабите“, която ги предпазва от силни увлечения. „Специално за мен изразът „господар на самия себе си“ – пише Диор – означава не толкова свободата да вършиш каквото намериш за добре, колкото наложителната необходимост да успееш на всяка цена.“

Трябва да признаем, че тези душевни състояния се оказват твърде печеливши. През всичките лъкатушения в процеса на преговорите, през всичките увъртания, колебания, заобикалки, отдръпване и капризи, чак до заплахите за окончателно скъсване прозира една непозната или може би незабелязана досега черта от характера на Кристиан Диор – упоритостта. Крайният резултат е един буквално „златен“ договор: освен заплата Диор получава една трета от печалбите преди облагането им с данъци и такси, а също и рекордно висок дял от акциите на предприятието и нещо още по-важно от финансовата страна на нещата – назначен е за управителен директор, което ще рече несменяем и пълноправен, на бъдещата компания „Кристиан Диор“.

Необходима е голяма смелост, за да се наложиш като единствен господар на борда пред лицето на Марсел Бусак! И точно тази храброст предизвиква приятеля му Серж Ефтлер-Луиш, който съвсем скоро ще се появи на сцената, да изрече пиперливата забележка: „Диор ли!? През целия си живот той е бил умен само десет минути!“.

* * *

„Кристиан Диор”
Автор: Мари-Франс Пошна
Превод от френски Светлана Панчева
376 страници
Цена: 18лв
rivapublishers.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (3 votes cast)
"Кристиан Диор": биография от Мари-Франс Пошна, 10.0 out of 10 based on 3 ratings

1 коментар

  1. Pingback: Цветя и пчелички: бижутата Rose Dior – Pinks.bg - е-списанието

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>