„Когато животът те хване натясно”

От  |  0 коментара

Героите от „Дяволът носи Прада” се завръщат в „Когато животът те хване натясно” от Лорън УайзбъргърДобре дошли в Гринуич, Кънектикът, където моравите и жените са съвършено поддържани, коктейлите с водка „Титос” и сода са свръхсилни и всеки има нещо да каже за новия съсед знаменитост.

Нека сме наясно: Емили Чарлтън не си пада по предградията. След като напуска Миранда Пристли, тя работи в Холивуд като имидж консултант на звездите, но в последно време е изгубила няколко клиенти. Безнадеждна е със социалните медии. Новата гвардия я преследва по петите. Емили има нужда от нов шанс, и то на момента. Когато Каролина Хартуел, великолепно изглеждащ бивш супермодел, е арестувана по обвинение в шофиране в нетрезво състояние, изпадането й в немилост е безпощадно. Съпругът й сенатор я напуска, приятелките й от политическите и светски кръгове във Вашингтон изчезват, а таблоидите се нахвърлят върху нея.

ОТКЪС

Седма глава

Водка и „Тампакс”: съюз, сключен в Гринуич 

- Емили! Наполовина безкофеиново лате с обезмаслено мляко за Емили! – Баристата в „Старбъкс” имаше пиърсинг, минаващ през хрущяла на лявото ухо, и редица малки сребърни пластинки по цялата дължина на дясното. На Емили й идваше да я прегърне за това, че просто съществуваше в Гринуич без късо подстригана руса коса или зимни ботуши „Джун ъв Арктик”, модел на “Сорел”.

- Благодаря – каза Емили, като грабна чашата и моментално се отправи обратно към мястото си в ъгъла, преди някоя от жените, дебнещи да зърнат празна маса, да й го отмъкне под носа.

Отпи от кафето си и с усилие откъсна поглед от снимка на Оливия и Рицо, обядващи в малка закусвалня в Ист Вилидж, която разглеждаше, вместо да „прелиства” на телефона си списък с дизайнери, които да препоръча в последната минута на Ким Кели. Ким Кели, актрисата, прочула се с леко непристойни роли (да се чете: готовност да си свали дрехите по всяко време), преживяваше криза по отношение на роклята си. Тя беше първата клиентка на Емили след Рънуей и до този момент си оставаше и най-лудата. До връчването на Наградите на Гилдията на филмовите актьори оставаха по-малко от две седмици и според Ким роклята на „Проенца Шулер”, която Емили беше поръчала за нея, беше „пълен шибан кошмар”. Близо десетте години, откакто я обличаше, я бяха научили да очаква такова поведение през поне петдесет процента от времето, но беше бясна от тоталния обрат. На първата проба няколко седмици по-рано Ким се беше влюбила в роклята и се бе завъртяла пред трикрилото огледало, като се кикотеше тихичко. Обувките бяха „Шанел”, бижутата – „Хари Уинстън”, и единственото, което оставаше да се осигури, беше съвършената обшита с мъниста чантичка – не особено трудна задача. Телефонът на Емили избръмча с поредния истеричен есемес от Ким.

Ще погледнеш ли това? Пълен шибан кошмар – беше написала Ким.

Емили примижа към снимката върху екрана на айфона, на която Ким изглеждаше в роклята точно по същия начин, както и преди две седмици: великолепно. Кошмар ли? Какво, по дяволите? Изглеждаш като принцеса на „Дисни”, само че по-секси

Приличам на хипопотам. Знаеш го, аз го знам, а скоро всеки, който гледа „Е”, ще го узнае.

Престани! Говорим за „Проенца”. Те не правят дрехи, в които човек изглежда като хипопотам.

Е, в такъв случай този път се издъниха, защото съм огромна. Не мога да нося това. Няма.

Добре, чувам те, написа Емили, макар че явно каза това на глас, защото една от жените, които седяха до нея, се обърна и попита:

- Моля?

Емили вдигна поглед:

- Какво? О, съжалявам, не вас. Не ви чувам.

Жената се обърна обратно към приятелката си, само че сега Емили не можеше да не се заслуша. Хвърляше потайни коси погледи към тях, докато двете жени извадиха телефоните си и отвориха приложенията с календарите си.

- И така, да, ще е страхотно да ги съберем. Не мога да повярвам, че трябваше да станат чак първокласници, за да ги съберем в един клас! За Елоди е удобно в сряда. Става ли?

- Не, в сряда не е особено удобно. Индия има фехтовка. Какво ще кажеш за понеделниците?

- Ммм, с понеделниците е трудна работа. Трябва да оставя двете по-големи на плуване, да се върна до училището да прибера Елоди от урока по цигулка, а после да закарам и тримата на онзи курс по готвене на здравословна храна, който посещават заедно. Какво ще кажеш за другата седмица?

Жената поклати глава:

- Другата седмица сме в Диър Вали. Знам, знам, не бива да ги измъквам от училище веднага след коледната ваканция, но Сайлъс настоява. Възразих нещо в стила: „Но, скъпи, отиваме във Вейл за Седмицата на президентите. Не може ли да отидем на някое топло място?”.

Приятелката й кимна:

- Знам за какво говориш. Патрик е абсолютно същият. Трябваше да се боря със зъби и нокти за Търкс през февруари. Единственото място, където искаше да отиде, беше Тахо. Заявих му нещо от рода: „Стига с това Тахо! Вече не си на осемнайсет. Не може да мислим само за твоето настаняване. Децата имат нужда да плуват навън в някакъв момент през тази зима”.

Мелодичният звън, оповестяващ пристигането на нов имейл, беше единственото, което рязко върна Емили в действителността. Отвори имейла от Ким Кели и зачете:

Камила,

Опитах отново, точно както каза, и вече НЕ МОГА да работя с нея. Обичам Емили, знаеш това. Тя направи страхотни неща за мен през последното десетилетие, но е изгубила усет. Не знам как някой, който има очи, може да мисли, че изглеждам добре в онази абсолютно, шибано кошмарна рокля. А сега тя казва, че трябва да си намеря нещо готово, защото няма достатъчно време?????? Конфекция на Наградите на Гилдията на филмовите актьори – ти майтап ли си правиш с мен, мамка му? Напоследък чувам страхотни неща за Оливия Бел. Можеш ли да влезеш във връзка с нея и да провериш какви са й ангажиментите за следващите 24 часа? И, моля те, пиши на Емили и се отърви деликатно от нея. Харесвам я, наистина я харесвам, но е време да продължа нататък. Уволни я тактично, моля те. Целувки: КК.

Без дори да го осъзнава, Емили започна да примигва към екрана, а после – да разтрива очи. Камила беше мениджърът на Ким Кели и беше просто очевадно какво се бе случило току-що. Отне й само частица от секундата да реши дали е редно да изчака имейла на Камила, или да пише направо на Ким.

Ким, 

Макар да е очевидно, че нямаше смелостта да ме уволниш лично, по една случайност не страдам от същите скрупули. Така че с радост ще ти кажа право в лицето, че проблемът не е в роклята или дизайнера, или в мен. А в теб. А именно: жестокото ти хранително разстройство, което ти позволява да мислиш, че при тегло от по-малко от 48 килограма и размер 32 приличаш на хипопотам. Надявам се да потърсиш помощ, преди да е твърде късно. Сигурна съм, че с Оливия Бел ще си паснете идеално. 

Искрено твоя,

Емили Чарлтън

Гневно натисна „изпрати”, без да го препрочете. Прав ти път, помисли си. Но после дойде изпускането на парата. Ужасът. Още една клиентка, изгубена по вина на Оливия Бел. Още едно унизително и високомерно уволнение. Още една стъпка, приближаваща я до това, да се наложи да закрие окончателно бизнеса си. Изстреля бърз, леко паникьосан имейл до Майлс, в който му съобщаваше последните новини, но нямаше представа колко е часът в Хонконг.

До нея жените бяха зарязали опитите да насрочат среща за игра на децата си. По някакъв начин бяха преминали към лишен от задръжки разговор за накиснати във водка тампони.

- Искам да кажа, един вид, прочетох, че всички колежанки го обожават. Но не мога да се накарам наистина да го направя – каза майката на Елоди. Беше облечена от глава до пети в екип за тренировка: маратонки, клин за йога, суичър от изкуствена материя и светлоотразителна лента за глава, всичко това – увенчано с пухена жилетка.

Приятелката й носеше разновидност на съвсем същия екип, само че бе заменила лентата за глава с плетена шапка с голям пухкав помпон отгоре. Тази жена – майката на Индия – се приведе към нея и каза:

- О, невероятно е. “OB” определено вършат най-добра работа, защото нямат залепвашо покритие. Цялото приятно замайване, без нищичко от калориите!

- Леле – отбеляза благоговейно майката с лентата за коса. – Звучи удивително. Някога пробвала ли си с текила? Не си падам особено по водката.

- Но това е най-хубавата част! – изкряка онази с помпона. – Няма значение какво използваш – дори не можеш да му усетиш вкуса! И не съм забелязала някой вид да се отразява по-добре на вагината ми от който и да е друг, така че… стига да не е с добавен аромат, мисля, че можеш да използваш каквото там ти се намира подръка.

- Ще го пробвам. Този уикенд. Чакай малко – това значи ли, че ще издържиш проба с дрегер? Един вид, ако никакъв алкохол всъщност не влиза в устата ти, би трябвало да не те хване, нали?

Емили тъкмо се канеше да отговори – бяха пълни идиотки, ако си мислеха, че алкохолът, поет през вагините им вместо през стомаха, няма същия ефект върху нивото на алкохолно съдържание в кръвта им, – но се спря. След десет дни в Гринуич вече бе виждала многократно едни и същи лица. Да поставя в неудобно положение хората в любимия си „Старбъкс”, вероятно не беше на-добрият начин на действие.

Хвърли поглед наоколо. Сякаш в седем сутринта всеки делничен ден някой задействаше химическо оръжие за отблъскване на мъже и не изключваше пръскалката в продължение на пълни дванайсет часа. Единствените мъже, способни да го преживеят, бяха онези, по-възрастни от осемдесет години или прекалено богати, та дори вече да не се преструват, че работят, но те не прекарваха времето си в „Старбъкс”. Докъдето стигаше погледът, се виждаха само жени. Жени на по трийсет и няколко, които бутаха бебешки колички и търчаха след невръстни, току-що проходили деца; на по четирийсет и нещо, възползващи се от всяка секунда, преди учебните занятия да приключат в три; на по петдесет и нещо, срещащи се на капучино и приказки; на по шейсет и нещо, придружаващи дъщерите и внуците си. Бавачки. Временни детегледачки. Тук-там някоя жена по на двайсет и нещо, която водеше курсове по йога или спининг. Но нито един проклет мъж. Емили забеляза колко различно изглеждаше от Ел Ей, където всички бяха на свободна практика и с гъвкаво работно време, и един вид хем работеха, хем не. Ел Ей й липсваше, но чувството не беше взаимно. Оливия Бел вероятно вече беше подписала договори с половината град.

Телефонът й иззвъня и на екрана се изписа: МАЙЛС.

- Ем? Здрасти, сладурче.

- Здрасти. Толкова се радвам, че си ти, а не кучката, която току-що ме уволни.

- Уволнили са те? Кой те уволни?

Емили се засмя:

- Ким Кели. В имейл, който даже не беше предназначен за мен.

- Ким Кели е тъпа пачавра.

- Благодаря за съчувствието, скъпи, наистина. Но може ли да не да не използваш тази дума?

- Коя, думата с „п” ли? Откога това те смущава? От твърде дълго време си в Гринуич.

- Вероятно.

- Винаги ли си мразила думата с „п”? Как е възможно да не съм знаел това за теб? Искам да кажа, Боже мой, ние…

- Спри да повтаряш „ДУМАТА С „П”! – почти изкрещя Емили в телефона си, при което майките на Елоди и Индия се обърнаха и се втренчиха в нея. – Какво гледате? – попита ги тя.

- Аз ли? – попита Майлс.

- Не, не ти. – Емили повиши тон и каза в слушалката: – Предпочитам „катеричка”. Като например в препоръката, че следващия път, като искате да се напиете, е добре да помислите да си пъхнете накиснати във водка тампони в „катеричката”. Така правят всички страхотни майки.

Този път жените, онемели, се спогледаха.

- Какво? Накиснати във водка тампони? За какво говориш? – попита Майлс.

- Нищо, няма значение. – Емили отпи голяма глътка от вече изстиналото си лате. – Е, къде си сега?

- Точно се върнах от вечеря в хотела, който е невероятен. Нямам търпение да го видиш.

- Да, и аз. Снимките изглеждат невероятно.

- Ще се върна в Ел Ей след седмица, считано от този петък. Дотогава ще си се прибрала, нали?

- Разбира се. Безработна, изтощена и унизена. Но у дома.

- О, хайде, Ем. На кого изобщо му пука, че Ким Кели те е уволнила? И без това е некадърна актриса.

- Спечелила е три „Оскара” и два „Глобуса”. Беше една от най-добрите ми клиенти.

- Тя е тъпа кранта. И става все по-стара и по-дебела с всяка секунда. Ти, любов моя, си кралицата на откачалките. Знам го, знаят го и всички останали.

Явно се опитваше да я накара да се почувства по-добре, но това само изпълни Емили с отчаяно желание да затвори телефона.

- Майлс? Трябва да бягам. Мириам скоро ме очаква у дома.

- Добре. Липсваш ми, скъпа. Запомни: Ким Кели е като тежка автомобилна катастрофа и имаш късмет, че си се отървала от нея. Ще се видим след още две седмици и ще те изведа да те разведря. Просто помни – ти си рокзвезда.

- Рокзвезда. Ясно. Отбелязвам си. – Не помнеше някога да се е чувствала толкова потисната: вероятно никога, но пък и никога не я бяха уволнявали трима важни клиенти един след друг. Успя да измънка едно „Обичам те”, преди да затвори.

После, докато посягаше да затвори лаптопа си, пристигна нов имейл. Темата на съобщението от Камила гласеше: Моля, прочети веднага.

Имейлът, с който я уволняваха официално. Е, беше отнело всичко на всичко три минути.

- Мамка ти – каза тя, докато натискаше с палец бутона „изтрий”, без дори да го отвори. Две жени, които се бяха настанили на масата на другите майки – и които също бяха издокарани от глава до пети в спортни екипи „Лулулемън”, – се обърнаха да се втренчат в нея, със зяпнали усти.

- Гледайте си собствената шибана работа – процеди Емили. – И просто за сведение: ако се напиете през катеричката си, вместо през устата, това пак ще доведе до същото обвинение за шофиране в нетрезво състояние, което неизбежно ще ви принуди да продадете къщата си, да си смените името и да се преместите в другия край на страната, тъй като никоя майка по тези места няма да иска да ви проговори никога повече. Макар че всичките до една също го правят. Казвам го съвсем приятелски, просто за сведение. – Емили грабна чантата с лаптопа си и я преметна през рамо.

- Приятен ден! – пропя, докато си тръгваше, като само им показа светкавично среден пръст, докато минаваше покрай масата им. Създаването на нови приятелства бе надценено. Особено в предградията.

 

 

Осма глава

Щастлива да отпива, без да вижда

Мириам

 

Мириам се върна на пръсти във все още тъмната си спалня и се мушна под завивките. Струваше й се върхът на разглезеността да се вмъкне обратно в леглото. Както когато двамата с Пол току-що се бяха запознали и спяха до единайсет през уикендите, осмеляваха се да излязат по анцуг, за да вземат кафе и бейгъли, а после се връщаха право в леглото с любимите си рубрики от Ню Йорк Таймс. Сега времето в осем и петнайсет всяка сряда беше новият уикенд: в този ден Пол работеше от домашния си офис и си бе поставил за приоритет да започва чак след десет, тъй като през повечето други дни ставаше и излизаше рано. Тя се сгуши в него, притисна тяло към неговото и вдиша. Нещо във врата му сутрин винаги ухаеше съблазнително.

Той се усмихна, без да отваря очи, и промърмори:

- Какво си направила с децата ни?

- И трите заминаха на училище. Само ти и аз сме. И Емили, но тя не се брои. Какво мислиш за това? – Тя пъхна ръка под завивките и в ластика на боксерките му, но той се извърна.

- Трябва да ставам. Днес се обадиха по-рано от обикновено. – Целуна я дежурно по устните, влезе в банята и затвори вратата след себе си. Миг по-късно тя чу пускането на душа.

Мириам изрита завивките и въздъхна. Беше й хрумнало да изхлузи разтегления си клин и оплесканата с кисело мляко тениска, преди да го събуди, и дори беше нахлузила онова, което минаваше за изящно бельо след три деца и седем години брак: къса памучна нощница без ръкави и никакво бельо. Какво повече можеше да иска този мъж?

Последва го и го огледа преценяващо, докато той излизаше и стъпваше на килимчето в банята след обичайното си бързо изплакване под душа. Не можеше да отрече, той все още беше красив: с широки рамене и тясна – всъщност дразнещо тясна – талия. Ниско подстриганата му коса започваше да се прошарва, но това само му придаваше по-солиден вид. И все още имаше тяло на лекоатлет – слабо, жилаво и стегнато, – въпреки факта, че напоследък Мириам тичаше повече от него, което всъщност нямаше особено значение.

- Какво си намислила днес? – попита Пол, докато връзваше хавлиената кърпа около тялото си и се пръскаше с дезодорант.

Никога не бе демонстрирал друго освен пълна подкрепа за решенията й. Независимо дали тя работеше по осемдесет часа на седмица в „Скадън”, или се наслаждаваше на новия си, по-свободен живот, той я подкрепяше изцяло. Сега въпросът му не беше заядлив, просто проявяваше интерес към деня й. И въпреки това тя се чувстваше леко глупаво да му каже, че планираше да присъства на „бебешки коктейл” в единайсет.

- Звучи добре – каза той с уста, пълна с паста за зъби.

- Искам да кажа, кой прави такова нещо? Официално представяне на бебе в единайсет сутринта в сряда? Никой ли си няма работа другаде?

Той плю и си изплакна устата.

- Върви и си изкарай хубаво. Заслужаваш го. – Още една лишена от всякакъв сексуален намек бърза целувка, този път по бузата. – Трябва да побързам. Ще се видим в три часа в училището. И се забавлявай на партито!

- Благодаря – промърмори тя, но той вече беше излязъл.

Един бърз преглед на собствения й дрешник разкри множество останали от едно време делови костюми и изобилие от екипи за тренировка, но не кой знае какво друго. Измъкна тесен черен панталон, който й придаваше делови вид, с бяла копринена блуза, лачени обувки с тънък нисък ток и огърлицата на баба си от тънки листове ковано злато. Мириам хвърли поглед в огледалото и кимна одобрително. Напълно приемливо. Сливащо се с обстановката. Идеално за всякаква обстановка, от заседателна зала до официален обяд на „Хадаса”. Но когато влезе в кухнята, Емили се извъртя от мястото си пред поставения върху шкаф телевизор, с чаша кафе в ръка, и каза:

- Сериозно ли? Приличаш на сервитьорка от фирма за кетъринг.

- Благодаря. Винаги знаеш точно какво да кажеш. – Мириам пъхна една чаша под чучура на кафемашината и натисна „старт”. – А ти къде отиваш? – попита тя Емили, като обхвана с поглед кожения й клин, обемистата дълга вълнена жилетка, завързана на кръста, и боти с десетсантиметров ток.

- С теб – каза Емили.

- Как пък не. – Мириам плисна в чашата си малко останало мляко от една от купичките със зърнена закуска на децата и отпи. – Сериозно, къде?

- Не мога да седя повече тук. Моля те.

- Не е като да те връзвам за леглото всеки ден. Свободна си да си тръгнеш във всеки един момент. Дори ти предложих да те закарам до летището.

- Знам, знам. Майлс ще си дойде за малко у дома чак след две седмици, а знаеш, че мразя да съм сама. Освен това не мога да се изправя лице в лице с всички след цялата тази история с Ким Кели. Не ме карай да си заминавам. Даже, един вид, някак ми харесва тук. По някакъв чудноват, извратен начин.

- Не те карам да си заминаваш! Но няма начин да дойдеш с мен на „бебешки коктейл”. Не си поканена. Та ти дори не харесваш бебета.

- Сигурна съм, че ще има вино в изобилие, така че ще се справя. Моля те? Няма да те изложа. – Емили посочи отново тоалета на Мириам с изражение на неподправено отвращение. – Макар съвсем да не мисля, че точно аз ще съм проблемът.

Мириам не се сдържа и се засмя:

- Такава си кучка. Ще кажа, че си моята жалка, закъсала, бездетна, дошла от града приятелка, която преживява много тежък период тъкмо сега. Но ми обещай, че ще си държиш устата затворена. Ще е хубаво да срещнеш нови хора, без да ги изплашиш всичките и да се разбягат.

Емили се отправи към антрето:

- Хайде, не е хубаво да закъсняваме.

Пътуването с колата до „бебешкия коктейл” ги отведе през центъра на Гринуич, който на пръв поглед наподобяваше очарователна версия на удобно за пешеходците, типично американско обикновено градче – докато човек не забележеше витрините: „Тифани”, „Раг ‘н’ Боун”, “Бакарат”, „Алис и Оливия”, „Джой”, „Винс”, „Тиъри”. В един от малкото семейни магазини се продаваха и изработваха кожени палта. Рейндж роувъри и джипове „Ауди” заемаха поне петдесет процента от местата за паркиране.

Скоро обаче го бяха подминали и криволичеха из по-провинциалната част на града, в покрайнините по-близо до Бедфорд, към красива улица, която се виеше като змия през гората. Мириам свърна по един път с много малка и дискретна табела с надпис „ЧАСТЕН”, пое по него и превали билото на стръмен хълм, после надолу в обрасъл с по-гъста гора район, докато гората изчезна и разкри великолепно, обширно имение. Красив портиер, който изглеждаше така, сякаш мястото му е по-скоро върху дъска за сърф, отколкото облечен в униформа на входа, се материализира до шофьорското място и взе ключовете от Мириам.

- Е, това вече си го бива! – възликна Емили, зяпнала. – Я ми припомни, кой организира това?

- Майката на едно от децата в класа на Мейзи. Току-що роди четвъртото си бебе Всъщност не я познавам лично, но майката, с която работя в една стая, Ашли, го организира и ме покани.

- Не съм много запозната, но мисля, че не се организира душ след четвъртото бебе.

- Не е душ. А представяне. Плюс това, тук е Гринуич, където посрещаме с отворени обятия всякакви оправдания да пием през деня.

Едра и набита жена с черен панталон и изгладена с преса бяла риза отвори входната врата, когато наближиха. Емили хвърли поглед към униформата на камериерката, обърна се към Мириам и повдигна вежди.

Поведоха ги през просторна кухня и ги въведоха в невероятно впечатляваща оранжерия: огромно помещение със стъклен таван и изцяло стъклени стени, откъдето се разкриваше гледка към акри от покрит със сняг заден двор. Екзотични кактуси и тропически растения в изрисувани на ръка саксии, сукулентни растения във всевъзможни форми и размери; орхидеи и мимози, избухващи в ярки цветове. Сред цялата тази природна красота шейсетина от най-грижливо издокараните жени, които Мириам беше виждала някога, се изтягаха на тапицирани шезлонги, присядаха на облегалките на дивани, стояха на групички от по три-четири и отпиваха от коктейли „Мимоза” или „Блъди Мери”: всяка изглеждаше както олицетворение на съвършенството с лъскава оформена със сешоар прическа и тоалет точно като този на Емили. Още привлекателни сервитьори кръжаха наоколо, като доливаха чашите на гостенките и предлагаха красиво аранжирани плодове, забучени на коктейлни клечки, минипарфета с гръцки йогурт и други подбрани лакомства без съдържание на въглехидрати. Украсите бяха в нюанси на розовото, но нищо друго не загатваше за бебета – не се виждаше нито един памперс или бебешка бутилка.

- Чувствам се, сякаш току-що се озовахме в епизод на Отчаяни съпруги – изсъска Емили. – Само че без всичките крясъци. И с много по-добър вкус.

Преди Мириам да успее да отговори, майката, с която работеха заедно, Ашли, дотича при тях, като абсолютно олицетворение на закачливостта: закачлива руса късо подстригана коса, закачливо щръкнали цици, закачлива усмивка. Избелени зъби. Красива по начина, по който е красива тийнейджърката от съседната къща, и стилна точно колкото да не изглежда като заплаха за останалите жени, в къса рокля, с боти до глезените и изрязано късо кожено яке. Диамантите й бяха великолепни, без да бият на очи, тенът й беше идеален, а парфюмът й се долавяше, но миризмата му не се натрапваше. Изглеждаше толкова щастлива.

- Мириам! Толкова се радвам, че успя да дойдеш! – После, обръщайки се към Емили, но без ни най-малък жест на неодобрение, каза: – Привет. Аз съм Ашли. Май не сме се срещали.

Мириам понечи да обясни защо бе довела без покана приятелката си, но Емили пусна в ход собствената си широка усмивка:

- Ашли! Мириам ми е разказвала толкова много за теб. Каза, че й помагаш да се ориентира с… всичко. Аз съм Емили Чарлтън. Дойдох на гости от Ел Ей и Мириам ме съжали, задето иначе трябваше да седя сама у дома, и ме покани да я придружа. Надявам се, че нямаш нищо против.

Ашли изглеждаше като ударена от гръм.

- Чакай малко. Ти си Емили Чарлтън? Онази Емили Чарлтън ли?

Мириам се опита да сдържи смеха си, докато гледаше как изражението на Емили се преобразява от престорено щастие в искрена радост.

- Познаваме ли се? – попита тя с престорена скромност.

- Не, не! Искам да кажа, разбира се, че ти не ме познаваш – каза Ашли; Мириам за пръв път я виждаше да изглежда смутена. – Обаче много си падам по модата – не че би предположила, като гледаш това старо нещо, – и, ами, постоянно следя кариерата ти още от времето ти в Рънуей. Мисля, че е просто невероятно какво направи за Ким Кели. На нищо не приличаше, преди да те срещне!

Мириам забеляза как челюстта на Емили се стяга при споменаването на името на Ким Кели. Ситуацията много лесно можеше да вземе лош обрат. Бързо, преди Емили да успее да каже нещо отвратително, Мириам я сграбчи под ръка:

- Ашли, веднага се връщаме. Искам да я представя на почетната гостенка. – Задърпа Емили към другия край на стаята и я стрелна с предупредителен поглед. – Дръж се прилично – каза с нисък глас.

- Да, мамо – отвърна Емили. – Но не можеш вечно да ме държиш далече от обожаващите ме фенове.

Прекъсна ги звънтенето на метален прибор по кристал.

- Дами! Настъпи онзи момент! – провикна се Ашли, ухилена до уши.

Всички вдигнаха чаши и се чукнаха. Мириам чу една жена зад нея да казва тихо на друга:

- Тя центрофугира сперма за третото и когато не се получи, забременя ин витро с това. Защо всички се преструваме, че това е бог знае каква изненада?

- Да оставим Кристина да си отвори подаръците – обяви Ашли. – Крис, с кой би искала да започнеш?

Всички се обърнаха към масата с подаръците, които бяха изненадващо оскъдни. Мириам преброи точно три, за един от които знаеше, че е нейният.

Кристина откъсна картичката от първата кутия, опакована с прелестна хартия с флорални шарки и привързана с букетче истински свежи божури. Прочете картичката и, след като обяви, че е от свекърва й, отвори пакета и оттам се показаха дрънкалка от чисто сребро, бебешка лъжичка и чашка.

- А отгоре е гравирано името на Роуз – съобщи от мястото си слаба жена в костюм с пола на „Шанел”.

Кристина й прати въздушна целувка, а после отвори втория подарък.

- О, Марта, не трябваше! – изписка тя и вдигна натруфен комплект от хавлия с качулка и кесия за баня, поръбени с боцкаща на вид розова дантела. Даде знак на униформената камериерка, която беше посрещнала гостите на входната врата, да влезе в стаята и жената свенливо се приближи. – Прелестно е. Много ти благодаря! – Икономката се приведе за неловка прегръдка, а после забързано се отдалечи. Кристина подаде комплекта на Ашли. Нямаше монограм. Не беше изтъкан от египетски памук. Не идваше от френски бутик. Дори Мириам знаеше, че шансовете кърпата или кесията за баня някога да се допрат дори до сантиметър от кожата на бебето бяха нулеви.

- Хайде, давай – изчурулика Ашли, подавайки последната опакована кутия: тази от Мириам.

Кристина бързо я разопакова и разкри съдържанието й пред публиката. Две розови бебешки трика с къс ръкав и цип – Мириам бе предпочитала ципове вместо телени копчета за собствените си бебета, – бебешка шапчица в тон с тях и чифт обточени с кожа розови обувчици.

- О, каква прелест. Обожавам го! Мириам, благодаря ти – това е толкова сладко.

Кристина, изглежда, харесваше и се възхищаваше на комплекта, и Мириам почувства как я заля облекчение, че е направила добър избор. Но къде бяха подаръците на всички останали? Защо имаше само от Мириам свекървата и камериерката?

Над стаята се спусна тишина. Кристина изглеждаше възбудена, изпълнена с очакване.

- Добре, дами! Моментът, който всички очаквате. Време е за общия подарък! – провикна се Ашли, сякаш беше водачката на мажоретките по време на футболен мач.

Едва тогава Мириам забеляза гигантско розово покривало, метнато върху някакъв голям предмет в ъгъла. Бебешка люлка, предположи тя. Навярно едно от онези нови високотехнологични приспособления, които можеш да контролираш с телефона си чрез специално приложение и да го свържеш със Спотифай. Кой можеше да каже в последно време? Доколкото й беше известно, като нищо можеше да е в комплект с камера или дифузер за ароматерапия.

- И така, това е от останалите от нас – пропя Ашли. – Защото знаем, че остават само две седмици, докато бъдеш в състояние да тренираш отново, а с четири хлапета може да не е толкова лесно да стигнеш до фитнеса, така че… Та-дам! – И с драматичен жест Ашли дръпна одеялото и разкри чисто ново колело за спининг „Пелотон”. Кацнали на една помощна масичка до него, събрани в огромна телена кошница, се мъдреха комплект резервни прикрепващи се педали, безжични слушалки, елегантни бели маратонки за спининг, бутилка за вода „ЙЕТИ” и толкова огромна купчина тренировъчни екипи „Лулулемън”, че изглеждаше, сякаш някой беше изкупил целия запас на магазина от екипи в трийсет и шести размер.

- О, Боже мой, това е точно на каквото се надявах! – изписка Кристина с явно удоволствие. – Благодаря ви! На всички до една! Всичките сте просто толкова невероятни!

Цялата стая заръкопляска, завика одобрително и се подреди да си получи благодарствената прегръдка.

- Къде е бебето? – изсъска Емили. Малко прекалено високо, помисли си Мириам. –Дори в Ел Ей – за който преди мислех, че е най-извратеното място на света – жените водят истински бебета на бебешките партита!

Мириам оглеждаше стаята, когато почувства телефонът й да вибрира. Обезпокоена, че се обаждат от училището на някое от децата, тя го измъкна. Напомняне за среща. Беше го настроила, когато най-напред започна работа в „Скадън”, така че никога да не забравя за седмичния работен обяд, по време на който партньорите се редуваха да представят новините по случаите, по които работеха, пред всички останали. Точно в дванайсет и трийсет, всяка сряда. Бе мразила онова съвещание, абсолютно се бе ужасявала от него, но по някаква причина така и не беше изтрила автоматичното напомняне. Сега огледа красивата стая, всички прекрасни растения и стилните жени, които похапваха изискани лакомства и отпиваха сутрешни коктейли, и почувства как я бодва копнеж по онази безлична заседателна зала с каканижещите й партньори и клуб-сандвичите със сухо пуешко месо. Само за частица от секундата. Но все пак.

Емили вдигна чашата си с шампанско:

- Не ме разбирай погрешно. За мен няма никакъв проблем просто да си пийвам и да не оглеждам, но, мили Боже.

Прекъсна ги Ашли, която бе гушнала наръч прелестно изглеждащи кашмирени одеяла по много нежен начин.

- О! Това бебето Роуз ли е? – изпищя Мириам и се приближи да надникне точно когато Емили се отдръпна.

Ашли изглеждаше смутена:

- Какво? О, това ли? – Метна купчината на дивана и двете жени ахнаха. Ашли се втренчи в Мириам и Емили, сякаш бяха полудели: – Това са подаръци.

- Ясно – каза Мириам.

- Слушайте, имате ли минутка? Би било направо страхотно, ако можете да ми помогнете да раздам дребните подаръци за гостенките. Поръчахме да поставят на бели бутилки с вода „Суел” монограм „Роуз” и дадохме да ги опаковат в комплект с по един флакон „Уиспъринг Ейнджъл” за всяка гостенка. Схващате ли? Роуз и вино розе? Толкова са сладки.

- Трябва да се заемем с пийването – каза Емили и вдигна вежди към Мириам.

Тя я стрелна с предупредителен поглед и се обърна към Ашли:

- Разбира се. С удоволствие ще помогнем.

 * * *

locus-publishing.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Когато животът те хване натясно”, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>